Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (15)

Глава петнадесета

Аромат на ягоди изпълваше кухнята на имението Лорълпат. Редици празни буркани покриваха масата, а до печката Агата, препасала престилка и зачервила бузи, разбъркваше енергично горещото сладко. Форест току-що бе окосил избуялия шубрак и още с нахлуването в кухнята, грабна една кърпа да избърше лицето си, което бе наплискал с вода от маркуча и която сега се стичаше по шията му.

— Ммм… Какво е това? — попита той и се надвеси през рамото на икономката, за да види какво ври в тенджерата.

— Сладко от ягоди. Дръжте си лапите далече от него — предупреди го Агата. Тя го плесна шумно през ръката, когато той се опита да топне една дървена лъжица във врящата червена сладост. Форест обаче успя да я излъже, набърка в сиропа и извади пълна лъжица за проба.

— Отлично качество! — беше оценката му въпреки мръщенето на Агата. — Никога не съм опитвал по-вкусно нещо в живота си. Какъв кулинарен гений сте вие, госпожо Пийкок. Изключителен майстор на сладката! — Той продължи да се закача с преувеличени любезности и отстъпи, когато „майсторката“ се престори, че ще го удари с лъжицата си.

— Вий сте най-благовъзпитано изразяващият се негодяй, който някога съм чувала — обяви мнението си тя. После наклони леко глава, за да надникне през прозореца. — Май имате посетител.

Форест свали кърпата от врата си и я захвърли, преди да излезе навън. Веднага позна в лакея, който в момента слизаше от нисък и дебел кон, един от слугите от Уексфорд Хол.

— Писмо за вас, капитане — обърна се към него слугата и приближи по покритата с камъчета пътека.

— Трябва ли да чакаш за отговор? — запита го Форест.

— Не ми казаха нищо за отговор, сър. — Лакеят се върна при коня си, събра юздите и се метна отгоре му.

Форест забеляза, че пликът е с герба на Лизбет и веднага го разкъса, уплашен, че тя може би му известяваше с бележка за влошаване на състоянието си. Вятърът развя единствения лист хартия в плика и Форест го стисна силно между пръстите си, докато погледът му пробяга по редовете. С четенето изражението му се промени — от загриженост през неверие към едва сдържана радост. Накрая вдигна поглед и се взря пред себе си. Очите му бяха насочени към разцъфналия кучешки дрян, но не го виждаха. По някое време се осъзна, сгъна листа и го върна в плика, който напъха дълбоко в джоба си.

Секунди по-късно прекоси с решителна крачка кухнята, покрай окачените медни тенджери и Агата, която разсипваше сладкото си по бурканите, и закрачи по коридора.

— Викат ме далеч оттук — подхвърли през рамо, крачейки със същата бързина. — Не знам точно кога ще се върна. Ще наглеждаш къщата, нали?

 

 

Скрита в сянката на почти прозрачен слънчобран, Лизбет седеше отпусната в брезентов шезлонг на ивици и усещаше как жегата прониква през ефирната тъкан на роклята й. Вдишваше влажния солен въздух, който леко се напластяваше и върху устните й. Английският канал^[1] плискаше водите си пред нея синьо-бял и вълните му трупаха пяна върху брега, искрящ в цветовете на кварца и ахата. Навсякъде писукаха деца, които събираха лъскавите „вентнорски диаманти“ заедно с красиви мидени черупки, промивани от вълните. Около тях се навъртаха бавачките им — групичка от дантелени бонета, която обираше след тях разпръснати кофички, лопатки и забравени моряшки кепета.

Зад цялото човешко гъмжило като мощен заслон, прострял се в протежение на седем мили, се издигаха терасовидно скални масиви от креда и варовик, които бяха непреодолима преграда за ледените ветрове към плажовете на Вентнор. Туристи се разхождаха в подножието им или се изкачваха по склоновете към красивите градски улици, някои се нареждаха на опашка, за да използват къпалните машини, задвижвани от конска сила. До Лизбет достигаха писъците, които благовъзпитаните дами надаваха от удоволствие, когато яки мъжаги от прислугата ги бутаха или пък направо хвърляха във водата. Мери също бе изпратена там за час-два да се позабавлява и същевременно господарката й да може да остане сама.

Лизбет въздъхна доволно и притвори очи пред нетърпимия блясък на отразената от водата слънчева светлина. Остави се да я люлее целебният ритъм на прибоя. Нямаше вече главоболие, плашещото я безсилие беше изчезнало. Раздели се с тях, напускайки Уинтърспел.

Както и с Форест, откъсна се вопъл от сърцето й.

Тя потъна още по-дълбоко в шезлонга, заслушана в радостните крясъци на дете, което строеше наблизо пясъчен замък и се отдаде на мечтите да изгради свой собствен замък, но от по-различен материал.

Отдадена на мечти, Лизбет не можа веднага да усети, че върху лицето й е паднала сянка, препречила сипещата се жар от огнения небесен диск като немирен облак.

Тя отвори очи. Пред нея стоеше мъж. Тъмни контури очертаваха фигурата му, а около главата му слънчевите лъчи се събираха в сияен кръг. Висок на ръст, прекрасно сложен, с широки рамене и добре оформени крака, застанали леко раздалечени.

Тя зяпна от изненада. Мъжът бавно протегна ръка и повдигна нейната от облегалката на шезлонга. Красиви, топли пръсти, чиито кокалчета бяха все още покрити с рани.

Съзнанието й вихрено се завъртя, докато той притискаше ръката й към устните си. Форест Йорк стоеше пред нея също толкова материален и осезаем, както земята под краката й. Беше облечен в кремаво сако и панталони, със сламена шапка с широка периферия, килната небрежно назад. Видът му я обезоръжи. Поставена между два огъня — единия за мечтаното му, но неочаквано присъствие, и другия на жизнерадостната му красота, Лизбет усети как започва да губи връзка със заобикалящата я действителност. Блестящата усмивка, трапчинките върху бузите му не намалиха изненадата й.

Той внимателно я изправи.

— Казаха ми, че мястото е романтично… — Гласът му беше нисък и звучеше доста интимно. Очите му хвърляха черни пламъци. — Място за влюбени — добави с повдигане на едната си вежда. — Ще открием ли местенце за себе си в тази романтика?

Думите му събудиха бегъл спомен, но тя го отмина и се остави да я отведе към по-безлюдно кътче на плажа. Премигваше от ярката светлина, а разумът й не успяваше да се пребори с изненадата, магически преобразяваща действителността.

Как Форест беше научил къде да я открие?

Сякаш развеселен от смайването й, той стисна ръката й, при което тя се засмя с цяло сърце и забрави за всичките си задръжки. От значение остана само това, че са заедно и са сами, каза си тя, във време и място, което би могло да се превърне в рай.

Форест ускори крачка и накуцването му пролича, но явно не го затрудни. Лизбет се остави да бъде теглена напред, като само повдигна разветите си от вятъра поли, за да не се влачат по пясъка. И двамата не продумаха, докато преминаваха покрай групички зачервени от слънцето летовници: бяха насочили цялото си внимание да намерят усамотено място и да се отдадат на чувствата си, на тяхната първа среща, когато щяха да бъдат наистина сами.

Най-накрая какофонията от детски писъци и смях заглъхна, бученето на къпалните машини и кучешкото джафкане се долавяше като далечно ехо. Над главите им, както и над целия плаж в стесняващи се тераси бяха надвиснали скалните натрупвания. В основата под меката им сянка морето още от древността беше издълбало ниши.

Форест издърпа Лизбет в една такава камениста ниша, чието дъно бе застлано с пясък. Тя беше задъхана, нежното й лице розовееше, покрито с капчици пот. Морският бриз си играеше със златисти кичури от косата й, къдреше като украшение дантелите на бледозелената й рокля и развяваше панделките на шапката й с широка периферия. Слънчевата светлина танцуваше по нея и правеше очите й сребристозелени, а влажната извивка на шията перлено бляскава.

Ръцете му тръпнеха от желанието да я прегърне, да докосне кожата, в която пролетта бе вляла живот и топлина. Той я привлече към себе си и обгърна с ръка гърба й толкова плътно, сякаш всмука тялото й в своето. Устните му се сляха с нейните, търсейки вкуса им, потъвайки надълбоко в тях, а тя с накъсан глас повтаряше името му.

Докато я целуваше и ръцете му нетърпеливо преминаваха по всяка извивка на крехката й фигура, съзнанието на Форест внезапно се върна към критичното й състояние само преди няколко дни. Отчаянието го опари и той я притисна още по-силно към сърцето си, осъзнал с цялото си същество колко уязвим е нейният живот и колко скъпоценен и жизненоважен е той за неговия собствен живот. Все още дишайки учестено и тежко, Форест леко се отдръпна и сложи ръцете си под брадичката й, просто за да подържи и разгледа скъпото лице.

Сякаш неспособна да понесе няколкото сантиметра разлъка, Лизбет премести дланите си върху врата му и го притегли към себе си, покривайки лицето му с целувки, докато пръстите й се ровеха в косата му, а устните й нашепваха любовни ласки.

Той погали меките й, обвити в муселин ръце, а до слуха му съвсем слабо достигаха крясъците на морски птици. Вдъхна уханието на жасминовия парфюм, който беше пръснала зад ушите си, смесено с мириса на влажен варовик, море и пясък. Когато тялото й се долепи отново до неговото, той затвори очи от насладата и пое с устните си нейните.

В този момент тръгнала на разходка група случайно попадна на тях и сконфузените летовници забързано ги отминаха. Двамата влюбени се усмихнаха един на друг, после избухнаха в смях и отново се целунаха, неспособни да укротят буйния прилив на дълго сдържано желание.

— Мери може да дойде да ме потърси… — отрони се от устните на Лизбет, почти долепени с неговите.

— Освободи я за днес — отвърна Форест нетърпеливо, твърде зает със своето занимание. — Освободи я за седмицата… за цялата година…

Тя се разсмя, но се откъсна от прегръдката му.

— Нека отида да я намеря. Ще й разреша днес да се забавлява самостоятелно.

— Пусни няколко монети в шепата й, за да я подтикнеш към дискретност — промърмори той в ухото й и го целуна.

Лизбет се отдръпна, вдигна ръка и очерта с пръст устата му.

— Можем да си приготвим всичко необходимо за една закуска на открито — каза тя, — и да си намерим някое място, където да сме сами…

Форест се взря в очите й и щом прочете в тях обещание, кимна. Но все пак я задържа още малко, сякаш в ръцете си държеше не жена, а безценна птичка, която би могла да излети в недостижими висини.

— Аз ще приготвя храната — предложи й, като се наведе да целуне върха на носа й. Сетне почти с благоговение пак докосна лицето й. — Ще се срещнем в хотела. След половин час?

 

 

Не по-различни, от която и да е съпружеска двойка, Форест и Лизбет се шляеха по улиците на Вентнор, наслаждавайки се на почивката си на море — от Шоор Хил към Пиър Стрийт, и надничаха през потънали в сянка витрини, вдигнали ръцете си до стъклото, за да могат да виждат. Дори с множеството хотели и пансиони, островното рибарско село запазваше оригиналното си едновремешно очарование. Солидни каменни къщи със спускащи се прозорци и ниско надвиснали покриви-плочници се смесваха в безредие с разностилните по-късно построени сгради.

Лизбет въртеше белия, украсен с висулки слънчобран, хванала Форест под ръка. В другата той носеше кошницата за пикника и се усмихваше приятелски на минувачите. Нямаше жена, която да не го възнагради с косо хвърлен възхитен поглед. На много места улични търговци предлагаха лимонада от колички, а в ръцете си предизвикателно размахваха малинов сладолед, за да изкушават малките лакомници да харчат пенитата си при тях. Над главите им кръжаха чайки и надаваха крясъците си, а улични музиканти с яркочервени шалчета свиреха весели песнички и танцуваха джига.

Лизбет и Форест се разхождаха по пътеки, където въздухът беше наситен с аромата на рози, наслаждаваха се на простата радост от слънчевата светлина и морския бриз, а най-много се радваха, че са заедно. Те копнееха да се отдадат един на друг и желанието им се изостряше с всяка изминала минута, подклаждано и от природата в този топъл ден от късната пролет.

Изкачвайки се по стръмния път към върха на скалния масив, Форест направляваше Лизбет, обвил кръста й с привичен жест, и от време на време я вдигаше на ръце, за да я пренесе над някоя локва. Най-горе те нагазиха във висока, полюляваща се трева и се отправиха към самотно извисяващ се каменен блок. Гледката ги възхити и те застинаха в удивление от красотата на океана и неговия бряг. Върху лицата им се появиха усмивки, когато няколко пъти зърнаха сивосинята гладка извивка на гърба на делфин.

Форест остави кошницата на земята и стисна ръката на Лизбет. Погледът му се насочи към лешниковите очи, блестящи в сянката на шапката й. Ето това е мястото, към което принадлежаха те двамата, помисли си Форест, където ветровете се рееха свободно, хоризонтът се откриваше безкраен, а хората бяха непознати. Светът, който ги заобикаляше, ги караше да забравят своя малък свят, да забравят кои са и да се обичат така, както отдавна им е било предречено.

Желанието му към Лизбет, застанала до него, стана толкова силно, че почти изпита физическа болка. Винаги досега, където и да е бил — морски скали, планински върхове или безводни степи — нямаше с кого да сподели възхищението си от красотата във всичките й проявления. Винаги в такива случаи бе мечтал Лизбет да е до него и ето сега тя беше тук, до него. Всичко беше на мястото си, чувството за пълнота беше прекрасно и мисълта тази красота да се наруши беше болезнена.

Ръцете му я сграбчиха и повалиха сред високата до колене трева, шапката й отлетя настрани, а устните му се долепиха към нейните. Докато страстно я целуваше, пръстите му се заровиха в косата й, а тялото му се устреми към нейното.

Когато Лизбет отвърна със същия плам на неговите ласки, той простена името й и зашепна в ухото й за своите чувства. Ръката му се плъзна по хълбока й и продължи да следва извивката на ханша. Подвластна на същата възбуда, тя пъхна ръцете си под сакото му и загали яките рамене и гръд, усещайки топлината на плътта му през ленената материя на ризата. Сетивата им бяха изострени до крайност — чуваха и писъците на чайки в трептящото от мараня небе, и бесния танц на морските вълни, а ноздрите им се пълнеха с мириса на морски ветрове и напечена земя.

Все по-близо и по-близо се притискаше Форест към тялото на любимата си. Контролът му се крепеше единствено на опасението, че някой може да ги забележи. Спирачка за страстта му беше и корсетът, чиито копчета му се искаше да разкопчее, но не се осмеляваше. И не от лицемерен срам или недостатъчно силно желание, а защото се съобразяваше с нейния свян и желание. Щеше да си наложи да почака, когато ще може да я държи в прегръдките си зад затворени врати, върху чисти бели чаршафи, а тя ще отвърне на любовта му освободена от всички ограничения.

След това те биха могли да говорят за любовта си, преплели в отмора тела и заедно да градят планове за бъдещето…

Бавно и с наслада Форест я целуна още веднъж и се надигна, за да се подпре на лакът. Дъхът му беше накъсан, тъмните му очи замъглени.

— Заради теб ще играя ролята на джентълмен, Лизбет — заяви той с тежка въздишка. — Но искам да знаеш, че това не е много леко.

Пооправи дрехите си и седна, помагайки и на Лизбет да седне, сякаш се опасяваше, че ако останеше полегнала, щеше силно да предизвика отново мъжа у него. Пресегна се към кошницата с припасите им, измъкна бутилка шампанско, отвори я с обиграно движение и напълни догоре две чаши.

— Във ваша чест, мадам — произнесе той престорено комично и чукна чашата си в нейната. — И в чест на подложената ми на тежко изпитание галантност.

Отпиха и тя се разсмя весело с глас, искрящ и бълбукащ като ободрителната течност. После вдигна от земята сламената му шапка, нахлупи я върху разрошената му коса и се зае да оправя своята.

— Недей — спря я той и смъкна ръката й. — Направи заради мен и ти малък компромис с благоприличието. Не забравяй за жертвата, която аз вече направих.

— Ах, ти! — присмя му се закачливо Лизбет и го замери с тапата от шампанското.

С едната си ръка Форест сръчно улови тапата, а с другата — брадичката й. Последва шумна целувка.

— За безочието ти — беше обяснението му.

Отговорът й беше същият, но много по-нежен и изкусително сладък.

— А това — за твоето — отрони едва-едва.

За малко всичките му усилия да се владее щяха да отидат по дяволите. Но той държеше първото им истинско сливане след раздялата да бъде неповторимо, без бързане, без притеснение.

— Гладна ли си?

Тя отърка буза в наболата му брада.

— Ммм.

— Сирене, хляб, плодове, пай с месо — започна да изрежда Форест, докато вадеше от кошницата деликатес след деликатес. — И шоколадови еклери за десерт.

При вида на храната усетиха, че са изгладнели като вълци. Седнали един до друг, те започнаха да пируват. Главата на Лизбет почиваше върху рамото на Форест, а той самият бе опрял гръб на каменния блок. Тя подпъхна крака под широките поли на зелената си рокля, а той протегна своите, като от време на време сгъваше болното си коляно, за да го раздвижи.

— Разкажи ми за пътешествията си — каза Лизбет и протегна длан с тъмночервено гроздено зърно върху нея. Йорк го пое със зъбите си и се усмихна.

— Ти и Агата… — започна той замислен, като премяташе в устата си грозденото зърно.

— Агата?

— Икономката ми. Непрекъснато ме врънка да й разправям собствените си версии на „Хиляда и една нощ“.

— Сигурно защото са по-интересни. — Лизбет пъхна още едно зърно в устата му. — Ти каза веднъж, с оня закачлив блясък, който толкова често съм виждала в очите ти, че флотата доста активно е прибягвала до способностите ти. Чудила съм се какво ли точно искаше да кажеш.

— Ами, ето какво. Вероятно знаеш за съществуването на малкото уютно местенце към военното министерство, наречено разузнавателен отдел. Изглежда, Адмиралтейството им е подшушнало, че кандидатурата ми е подходяща, и така ме изпратиха да душа из Средния Изток. Отначало се задоволяваха с няколко карти, малко сведения за военните сили на една-две държави. Но после решиха, че най-интересни за тях са плановете на една определена личност — един египетски бунтовник на име Араби бей. Приятелчето и привържениците му вършеха големи поразии в Кайро. — Лицето му стана саркастично. — Мястото беше станало несигурно за скъпите ни английски лихвари и ловци на концесии, както се досещаш.

— Четох за него във вестниците по време на Суецката криза — вметна Лизбет и погледна Форест с невярващи очи. — Сближил си се с този човек?

— О, да! — потвърди сухо Йорк. — До такава степен, че бях прострелян от офицер на скъпоценната ни флота.

Лизбет притисна ръка към страната си в уплаха.

— Коляното ти… Какви ли още опасности е криело шпионирането, с което си се занимавал. Защо изобщо се съгласи да се захванеш с него?

Форест се втренчи в безоблачното небе, сякаш отговорът се намираше някъде там. От светлината или от някакви мисли очите му заблестяха с цвета на среброто.

— Привлече ме рискът — погледна я, — рискът винаги ме привлича…

Тя срещна напрегнатия му чувствен поглед открито, страстно привлечена от безстрашния и опасен мъж до себе си.

— Защо се върна в Уинтърспел? — внезапно се изтръгна от нея, макар да знаеше отговора.

Без да премигне, с настойчива проникновеност в погледа си, Форест протегна жилеста ръка към косата й и я погали с безкраен копнеж.

— За теб, Лизбет… Върнах се за теб.

Двете ръце на Лизбет се увиха около врата му. Задълго те останаха прегърнати с насочени към морето погледи.

Някъде зад тях вдигнаха шум няколко любители на природни красоти, въоръжени с бинокли, триножници и бои, после се появиха и две добре облечени двойки с деца на ръце. Всички високо изразяваха възхищението си от красотата на мястото — в края скалистата тераса бе покрита с жълт килим от нарциси, които свеждаха цветовете си, подухвани от бриза, а долу, на плажа, се носеха гларуси и кацаха върху камъните, огладени от морската вода.

Когато отново останаха сами, Форест погали ръката й и отрони замислено.

— Къде би отишла, ако имаше свободата да избираш? Замисляла ли си се досега?

Тя се усмихна с лице, притиснато към сакото му.

— Някъде, където да е топло. Не искам никога вече да ми е студено.

Сякаш в стремеж да изпълни желанието й още в същия миг, той стегна прегръдката си, заливайки я с топлината на тялото си.

— Вила някъде по Средиземноморието — отсъди най-подходящото решение. — Можеш да седиш на терасата й на слънце всеки ден. Ще гледаш как яхтите се плъзгат по водата край теб.

— Това ли ще бъде твоето занимание? — запита го, докато си играеше с кичур от косата му.

— Предполагам, че ако положа усилия, мога и да направя мястото приятно. Разбира се, карането на яхта скоро ще стане досадно занимание, както и плуването, и чашката узо под чадъра в твоя компания — подразни я той, — но…

Тя дръпна косата му.

— Оу! — извика Форест и я ощипа през дрехата.

Закачките им завършиха с продължителна целувка и на Лизбет й се прииска мечтанията им да се превърнат в истина, а тя да може да забрави другия си живот… другия мъж, който я чакаше сред студените пусти зали на огромната къща.

— Ще се върнеш ли на военна служба? — Отговорът я вълнуваше и беше важен за нея. — На служба в разузнаването?

Форест повдигна рамене.

— Предложиха ми да работя постоянно при тях, но още не съм решил дали да приема. Винаги съм искал да притежавам малка риболовна флотилия някъде.

— Флотилия?

Той се разсмя.

— Две-три лодки ще свършат работа.

— Подобно занимание изглежда твърде необичайно — подхвърли Лизбет подигравателно. — С малко приключения и опасности.

— Е — опита се да го представи в по-привлекателна светлина събеседникът й, потърквайки челюстта си, — винаги съществува опасност от урагани или акули, или от фалит при слаб улов.

— Където и да отидеш, ще предизвикваш опасностите, нали? — разсмя се Лизбет.

— Точно така — изправи се и притегли и нея. — Да видим какви опасности ни очакват в тукашните магазини. Тази сутрин на една от витрините зърнах рокля точно с твоя размер.

Роклята представляваше вариант на булчинска одежда изцяло в цвят на слонова кост и в нея Лизбет изглеждаше направо пагубна за мъжкото око, както Форест бе и очаквал.

По-късно, когато той отпиваше от уискито си във фоайето на хотела, Лизбет се спусна като ефирно видение по покритите с килим стълби — в роклята, сатенени обувчици и вдигната нагоре коса. С елегантен поклон Форест пое ръката й и се приведе към ухото й, за да я засипе с комплименти. После я поведе към изхода, а вече излезли — към странноприемница „Рака и омара“.

— Едно сепаре за съпругата ми и за мен, ако имате свободни — обърна се Форест най-естествено към собственика, прихванал с лек, привичен жест през кръста спътницата си.

Когато смисълът на думите му достигна до нея, Лизбет се изчерви от удоволствие и за кратко наистина се почувства като негова съпруга.

Вечерята се състоеше от розов омар и миди в гъст сос, зеленчуци в сметана и сладки плодове. През цялото време Лизбет се отдаде на илюзията, че наистина е госпожа Форест Йорк. Наведена към него, тя често докосваше ръката му и го гледаше с открито възхищение — изящен в черното вечерно облекло и снежнобяла риза. Трудно й беше да отдели за повече от секунда погледа си от изрязания му профил, подчертан от светлината на свещите, и сресаната назад гарвановочерна коса, която откриваше челото и слепоочията му.

Малко по-късно, когато той притисна коляното си към нейното под масата, тя направо не успя да преглътне от вълнение. Чувстваше се обезоръжена от остроумните му забележки и изискана интимност, от държането му като към съпруга. Очевидно беше към какъв финал на вечерята се стреми.

Но и тя жадуваше за същото с цялото си сърце. Само една малка частица не я приемаше — свързаната със Силван и Верността. През целия ден Верността се беше борила с изкушението, но… старата любов ръжда не хваща. Битката не беше равностойна, везните клоняха на една страна — как можеше да попречи на нормалния ход на събитията, да се изправи срещу предначертаното още от времето, когато едно момиченце разделяше своите ягоди с едно чернооко момче?

— Лизбет, любима… — обърна се за втори път към нея Форест с широка усмивка. — За какво мислиш? — Той сниши гласа си и я погледна с разбиране. — Няма значение. Виждам, че мислите ти са близки с моите. Ще тръгваме ли?

Изправи се и задържа стола й, докато стане, а по-късно сред множеството на улицата едва сдържаше ръцете си да не я прегърнат. Мушна ръката й в свивката на лакътя си и я поведе към крайбрежната улица да се разходят край морето.

Вечерният въздух беше приятен, но на брега вятърът пронизваше, затова Форест свали палтото си и грижливо го наметна върху раменете на Лизбет. Тя притвори очи от усещането — дрехата бе запазила топлината на тялото му и уханието на сапуна му. Известно време крачиха мълчаливо. И двамата просто се наслаждаваха на звука от разбиващите се в пясъчния бряг високи, пенести вълни и на свежото полъхване на соления въздух, размесен с изкусителните аромати на сладкиши.

Усамотението им в нощта допълнително засилваше възбудата от взаимното им привличане. Лизбет стисна по-силно лакътя му и мускулите му веднага се стегнаха така, че пот изби по ръкава на ризата. Позволи полюляващият се от походката й ханш да се отърка в бедрото му и отпусна главата си върху рамото му. Тъмнината ги обгърна и всичко около тях сякаш изчезна. Заобикаляше ги вечната природа — вода, земя и звезди.

— Лизбет? — Форест наруши тишината.

— Да? — погледна тя към лицето му, обезпокоена от неочакваната му сериозност.

Като че ли преценявайки да изкаже ли притесняващата го мисъл, Форест се поколеба, преди да продължи:

— Защо, за бога, Силван е решил да ти дава лауданум.

Лизбет се напрегна и стъпките й станаха несигурни.

— Знаеш причината, нали — притисна я той и закова пронизващия си поглед върху лицето й. — Разбрах, че я знаеш от начина, по който го гледаше, след като се възстанови от свръхдозата. — Гласът му зазвуча решително. — Бъди сигурна, няма да допусна да се върнеш при него, ако преценя, че това по някакъв начин ще застраши живота ти. Ако се съмняваш в сериозността на думите ми, ще ти кажа, че преди да напусна Уексфорд Хол платих на прислужник да следи за всяка хапка или глътка, които поднасяш към устата си.

Макар че беше доста странно, Лизбет не се удиви на това признание. Топла, трепетна вълна я заля при мисълта, че Форест я закриля. Но поставен един път открито, въпросът за ужасната грешка, допусната от Силван, не можеше да остане без отговор. Трябваше само да внимава как ще му обясни нещата. Пое си въздух, преглътна и загледа надолу, преди да отговори.

— Силван започна да ми сипва лауданум от първата ни брачна нощ. Ти разбираш — бях много млада, склонна към неразумни мисли и… силно емоционална. Когато съпругът ми ме докосваше, понякога се притеснявах толкова силно, че направо не бях на себе си. Естествено той е стигнал до идеята да използва наркотика, за да ме успокоява и да ме предпазва от момичешките ми истерии. Всъщност всичко е съвсем логично и невинно — завърши Лизбет несигурно, неусетно защитавайки Силван.

Форест спря, хвана я за рамото и я обърна с лице към себе си. Блясъкът в очите му разряза тъмнината.

— А по-нататък, продължи ли допирът му да те докарва до истерия?

За момент тя се замисли как да обясни състоянието си:

— Не… Поне не по същия начин. — Гласът й пресекна. На път беше да разкрие една от срамните тайни на брака си. Думите трудно излизаха от устата й. — Въпреки че би желал, Силван не ме е докосвал… по този начин. Бях само на петнадесет години, чувствителна, и не знаех как да се превърна в добра съпруга. Сключихме съглашение да отложим реализирането на… тази част от брачния договор до средата на това лято…

Форест я улови за раменете и се намръщи.

— За бога, нима ми казваш, че той никога не ти е бил действителен съпруг?

Тя кимна, неспособна да срещне погледа му.

Ръцете му паднаха от раменете й. Форест прокара разсеяно ръка през косата си, после изпусна продължителна въздишка. Поклати невярващо глава и заяви:

— Тогава… аз съм единственият… аз съм единственият, който се е любил с теб. — С всяка следваща дума гласът му звучеше все по-възторжено и гордо. В изявлението му не се съдържаше въпрос, но Лизбет вдигна поглед към него и кимна тържествено в потвърждение.

Музика зазвуча в ушите им — валсова мелодия. Бяха се отдалечили по брега до място, рядко посещавано от други хора. Нищо около тях не нарушаваше спокойствието им. Въпреки че Лизбет чувстваше неудобство от признанието си, тя не възрази, когато Форест нежно я увлече в стъпките на танца. Изглеждаше съвсем естествено — плавното движение на свързаните им тела под ритъма на прибоя и валсовата мелодия. Плъзгаха се в пълна хармония. Очите на Форест не се отклониха и за миг от нейните, а ръката му на гърба й я притискаше към него с неотслабваща сила.

Музиката замря и той я приближи още по-плътно, докато телата им се долепиха, като продължи да я люлее в прегръдка. Главата му се сведе и устните му погалиха шията й. Съвсем нежни в началото, целувките му станаха все по-горещи. Прегръдката му се стегна около нея, после от гърдите му се откъсна нисък гърлен звук и ръцете му рязко я отблъснаха — за да я поведе, без нито дума повече, обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

Тя знаеше какви са намеренията му, знаеше също, че ще бъде трудно, почти невъзможно да го спре. Тя беше предизвикала верига от неизбежни събития и да се опитва да им попречи със сигурност означаваше да си разменят горчиви думи и обвинения.

Такава беше действителността. Въпреки че гласът на Силван настоятелно се опитваше да се надигне от някакво кътче в съзнанието й, тя осъзна, че почти тича, наравно с широката, решителна крачка на Форест. Влезе заедно с него в хотела, изкачи покритите с тъмночервен плюш стъпала и стигна до стаята си. Той отключи вместо нея и веднага след като престъпиха прага, затвори вратата и я грабна в прегръдките си.

Ласките му бяха нетърпеливи и настойчиви, сякаш беше прекрачил границата на сдържаността си. Тя почувства силата и устремеността на мъж, решен да реализира любовта си и се предаде — самата тя отнесена отвъд чертата, зад която няма път назад.

В стаята царуваха мрак и тишина, нарушавани само от неспирния тътен на океана и ударите на сърцата им. Форест издърпа палтото си от раменете й и запрати шала й на пода. Ръцете му се заеха с копчетата на гърба й, без устата му да се откъсва от нейната.

Прилепена към него, тя се отдаде изцяло на прекрасното усещане да го чувства — вкуса му, мириса му, сигурните му ръце. Но беше привлечена от сила и мъжественост, така изявени, че у нея се промъкна уплаха. Защото тя определено вече се боеше от себе си и постъпките си.

Единението им беше прекрасно и все пак грешно, помисли си тя. Ако веднъж отидеха докрай, след това нямаше никога пак да са в състояние да се сдържат. Щяха да последват безброй тайни срещи, разменяна набързо и трескаво любов, сложни планове, за да се избегне разкриването. Връзката им щеше да продължи да съществува като повторение на тази от детството — от лудост към съюз, заклеймен като грях.

Такова ли беше желанието й? Любовта, която сега изпитваше към Форест да хлътне в бездните на миналото? Вече достатъчно бе сторила в Уинтърспел, за да бъде незаслужено оплюта от селяните като капитанската мръсница. Наистина ли беше готова да се превърне в прелюбодейка? Да легне с любовник, докато съпругът й доверчиво очаква нейното завръщане?

Не! Тя ще прекрати тази лудост. Любовта й към Форест не заслужаваше такова принизяване. Трябва веднага да спре!

Сякаш прочел мислите й, докато я държеше в прегръдката си в мрака на стаята, Форест измърмори убедително с уста, притисната към нейната:

— Бракът ти със Силван не съществува законно, Лизбет. Знаеш го, нали? Не е консумиран… Ти си правила това нещо само с мен. — Той преви тялото й назад. — Само с мен. Ти си моя и винаги си била. Моя, ничия друга…

Обхванала главата му с ръцете си, Лизбет скръбно прошепна:

— Не трябва да правим това Енвил. Не бива… Не бива… — Затвори очи и продължи да повтаря същите думи, но още докато ги изговаряше, съзнаваше, че всъщност не иска да го спре и да отблъсне ръцете му от тялото си.

Форест целуна мястото, където лежеше медальонът, и ръцете му се плъзнаха по гладката коприна, покриваща тялото на Лизбет, после се наведе така, че очите му да бъдат точно срещу нейните.

— Трябва само да ми кажеш да спра, Лизбет — продума той неохотно, но подчинен на някаква последна, незаглушена проява на почтеност. — И аз ще спра.

Свита в ръцете му, Лизбет се колебаеше.

Форест се сниши още повече, прокара устни по гладката линия на брадичката й и продължи:

— Когато получих писмото ти, не смеех да повярвам на очите си. Сигурно решението ти е коствало ужасно много, но се заклевам, че няма да съжаляваш за него. Ако желаеш, можем да напуснем Вентнор още утре и да заминем, където пожелаеш, ще правим каквото пожелаеш. Само кажи.

Светлина от улицата проблесна през прозореца и разкри белотата на шията и раменете й. Ръцете му пробягаха по плътта й в отчаяно желание да опознаят наново всеки сантиметър от тялото й.

— Какво каза, любими? — запита Лизбет, объркана от последните му думи. Докосна лицето му. — Какво каза за писмото ми?

Учудването в гласа й го накара да вдигне глава и да се взре в нея. Сърцето му се пръскаше от желание и отговорът му бе нетърпелив.

— Говорех за писмото, което ми изпрати, за да ме помолиш да дойда тук.

Тя поклати глава в недоумение, припомняйки си точния текст на набързо надрасканото послание.

— Но аз не съм те молила да дойдеш…

В момента, в който го изрече, съжали за стореното. Последиците бяха страхотни.

— Разбира се, че ме помоли. — Внезапно събуденото подозрение превърна думите на Форест в ръмжене. — В писмото си недвусмислено посочваше този хотел. Ти молеше да дойда тук. Как иначе щях да знам къде да те намеря?

Сега вече Лизбет изстина от ужас. Някой грижливо беше подредил и ръководил целия низ от последвалите писмото събития.

— Н-не знам — заекна тя, поставяйки студена ръка на гърлото си. — Не ми идва на ум…

Тревогата й беше очевидна. Седяха един срещу друг, дрехите й носеха следите от допира му до тях, но ги разделяше такова разстояние, че Форест усети как сърцето му се свива от горчивината на погазените надежди. Задушаваха го и стъпканата, неосъществена любов, и нарастващият гняв.

Тя не го беше молила да идва. Нейното намерение е било да е сама…

— Какъв проклет, глупав фустопоклонник съм бил — изсумтя той с презрение към себе си. — Явно можеш да ми изкрещиш истината в лицето и аз да продължа да искам още.

— Не! — извика Лизбет, сграбчвайки отчаяно ръкава му. — Не писмото е важно, а…

— Може би то не е важно за теб — сряза я Форест, наведе се за палтото си и веднага го облече, — но за мен е ужасно важно.

— Но аз наистина ти изпратих писмо — започна умолително да го убеждава Лизбет. — С него ти известявах, че Силван ме изпраща на почивка. То…

— Най-вероятно в него не се включваше покана към любимия да се присъедини към теб, нали? — прекъсна я той язвително. С рязко движение прибра предниците на палтото си и закопча копчетата, застанал с гръб към Лизбет, която бе съкрушена. Беше му дошло до гуша от нейните предизвикателства, нерешителност, увъртания, от проклетата й вярност на светица към Торп. И въпреки всичко любовта му го разпъваше така безмилостно, че му се искаше да се строполи на колене и да зареве смъртно наранен.

Стресна ги почукване на вратата.

— Известие за лейди Торп — извика нечий глас.

— Върви по дяволите — изруга Форест.

— Спешно е, сър.

С проклятие на уста Форест широко отвори вратата, издърпа бележката от ръката на изплашения човек и я запрати в краката на Лизбет.

При вида на студената враждебност на любимия, по бузите й се стекоха горещи сълзи. Любовта им се рушеше пред очите й. Наведе се сковано да прибере от пода шала си и го заметна притеснено върху раменете си като жена, заварена внезапно в изневяра. Изтри мокрите си бузи, отмахна непокорен кичур коса от лицето си и зачете със замъглени очи смачкания лист.

— Боже мой — простена тя. — Силван!