Каси Едуардс
Страсти и копнежи (7)

Глава седма

Пламтящ орел и воините му завързаха канутата си малко по-надолу от селото на Дъждовно перо и се запромъкваха крадешком през гората. Селото вече се виждаше през дърветата.

Пламтящ орел бе провеждал Съвети с Дъждовно перо неведнъж и знаеше кое е неговото типи. То беше в центъра на селото, което имаше формата на подкова, затова Пламтящ орел направи рязък завой надясно и кимна на воините си да го последват.

Когато стигнаха към края на гората, където започваше селото на шоните, те спряха. Събраха се около Пламтящ орел за по-нататъшни инструкции.

— Първо ще отида до типито на Дъждовно перо — прошепна Пламтящ орел и ги огледа един по един. — Ще хвърля един поглед наоколо. Ако ви кимна веднъж, обградете селото и се пригответе за битка, защото това ще е знак, че съм видял Снежна сърна.

Погледна типито на вожда и се усмихна. Както и в неговото село, долната част на платното, покриващо входа, бе повдигнато с една стъпка, за да може свежият въздух да прониква вътре.

Отново погледна хората си.

— Ако дъщеря ми не е там, ще кимна два пъти. Това ще означава, че трябва да дойдете при мен, за да влезем в селото заедно. Ще отидем при вожда и ще поискаме Съвет. Така ще узнаем истината.

Воините се съгласиха и Пламтящ орел тихо притича към задната част на типито на Дъждовно перо. Когато приближи, легна по корем и запълзя като змия, докато стигна на разстояние, достатъчно да надникне вътре, без да се излага на опасност.

Слънчевата светлина проникваше в колибата през дупката за дима и бе достатъчно светло, за да може Пламтящ орел да види кой е вътре.

Смесени чувства го обхванаха, когато видя, че дъщеря му не е там. Точно до покривалото на входа седеше възрастна жена и нижеше мъниста. Пламтящ орел знаеше, че това е Жената вятър, бабата на Дъждовно перо.

Зад нея, малко по-навътре в колибата, седяха майката и сестрата на вожда й обработваха кожи. Всичко изглеждаше спокойно.

Но можеше ли да се вярва на това, как изглеждат нещата на пръв поглед? Възможно бе всичко да е нагласено. Ако Дъждовно перо е отвлякъл Снежна сърна, щеше да знае, че баща й ще дойде да я търси в селото на шоните.

Пламтящ орел разбираше, че положението му става все по-опасно с всяка изминала минута, затова се обърна към воините си и кимна два пъти.

Те се втурнаха напред, а той се изправи.

— Трябва да влезем, без да се крием — каза Пламтящ орел. — Сигурно ще ни питат защо сме скрили канутата си, но скоро ще разберат. Смятам да ги попитам за дъщеря ми направо, без заобикалки.

— Оръжията ни ще ги предупредят, че не сме дошли с добри намерения — каза Червения лък.

— Вярно — каза Пламтящ орел. — Но така е по-добре. Ако шоните са отвлекли дъщеря ми, ще разберат, че сме дошли да си я вземем обратно. Ако искат да се бием, ще се бием. Ако искат да решим въпроса миролюбиво, ще го направим.

Пламтящ орел тръгна пред хората си. Групата заобиколи колибите и отиде до входа на селото. Там ги чакаха Дъждовно перо и воините му, подредени в редица пред колибите до реката.

— Канутата ви са скрити надолу по реката — каза Дъждовно перо и излезе пред хората си. Носеше пушка. Свободната му лява ръка бе свита в юмрук. — Чакахме ви. Защо идвате по този начин? Защо носите оръжия?

— А защо хората носят оръжия? — попита Пламтящ орел. — Как мислиш, защо вождът Пламтящ орел днес носи оръжие?

— Не виждам друга причина, освен ако не си решил да станеш враг на шоните — каза Дъждовно перо и приближи още повече. — А за мен не е трудно да те приема за свой враг. Тебе, чиято дъщеря отвърна очи от един горд вожд!

— И ти все още си огорчен от отказа на дъщеря ми да стане твоя съпруга? — Сърцето на Пламтящ орел заби по-бързо.

Погледът му мина покрай Дъждовно перо и бавно обиколи колибите. Ако дъщеря му бе отвлечена, тя сигурно е в една от тези колиби.

Когато забеляза, че платното на едно типи не е повдигнато, пулсът му се ускори още повече. Бе убеден, че Снежна сърна е вътре! Бяха я скрили там, за да не може никой да се промъкне и да надникне.

— Има и други жени, освен твоята дъщеря. Жени, които биха приели с готовност честта да са съпруга на великия вожд Дъждовно перо — каза мъжът и Пламтящ орел отново погледна към него. Присви очи, като видя колко равнодушно Дъждовно перо вдигна рамене.

— И още нещо. — Дъждовно перо се засмя подигравателно. — Има много жени, по-красиви от дъщеря ти. Така че не мисля, че съм кой знае колко засегнат от отказа й.

Пламтящ орел се изненада от тези думи, но изведнъж му мина през ума, че Дъждовно перо се прави на безразличен, защото всъщност дълбоко в сърцето си той все още обича истински Снежна сърна!

Но той нямаше да остави Дъждовно перо да му играе такива номера.

— Искам днес да направим Съвет — каза той равно и направи една крачка напред. Взря се в малките очи на вожда на шоните, очаквайки реакцията му.

— Никой нищо не може да иска от Дъждовно перо — изсъска той и посочи към реката. — Канутата ви, ви чакат. Идете си.

— Значи отказваш Съвет с Пламтящ орел? — Пламтящ орел се втренчи в Дъждовно перо. — Не знаеш ли, че решението ти да ми обърнеш гръб прави всякакви Съвети между нас от днес нататък невъзможни.

— Така е при враговете. — Дъждовно перо приближи лицето си до неговото.

Пламтящ орел се почувства така, сякаш във вените му потече разтопено олово, вместо кръв. Сложи ръка на рамото на Дъждовно перо — и от двете групи воини се чуха възклицания — и го блъсна.

— Врагове да бъдем тогава — изръмжа той и отпусна ръката си. — Но не мисли, че аз и воините ми ще избягаме оттук като подплашени деца.

Бърз като светкавица, Пламтящ орел допря дулото на пушката си в корема на Дъждовно перо. С периферното си зрение видя, че неговите воини са по-бързи от шоните и вече ги бяха взели на мушка. Пръстите им бяха на спусъците.

— А сега кажи къде е дъщеря ми. — Гласът на Пламтящ орел бе изпълнен с кипящ гняв. — Тук е, нали? Заведи ме при нея!

Видя изненадата на Дъждовно перо и това го накара да повярва, че е сгрешил, като е предположил, че вождът на шоните е отвлякъл дъщеря му. Толкова бързо се появи тази изненада в очите му, че изглеждаше истинска.

Но все пак не свали пушката.

— Защо мислиш, че Снежна сърна е в селото ми? — попита Дъждовно перо и повдигна едната си вежда.

— Някой я е отвлякъл — отговори Пламтящ орел. Пушката му все още бе опряна в корема на Дъждовно перо. Трябваше да намери начин да се помирят отново, преди да заповяда на воините си да свалят оръжията си… преди той да свали своето.

— И ти си решил, че аз съм я отвлякъл? — Дъждовно перо вдигна гордо брадичката си. — Ти смяташ, че могъщият вожд на шоните толкова отчаяно иска дъщеря ти за съпруга? Никоя жена не заслужава да се води война заради нея. Дори дъщеря ти. — Дъждовно перо се разсмя гърлено. — А къде мислиш, че щях да скрия дъщеря ти, ако я бях отвлякъл? — По очите му личеше, че се забавлява. — Явно не ме мислиш за особено умен, нали?

— Предположих, че скоро ще преместиш лагера си. Така би могъл да отведеш пленницата си достатъчно далече, че да не я открия никога вече. Дори би могъл да я скриеш някъде, докато се преместите. — Изведнъж тази възможност му се стори много вероятна. Отново пъхна пушката си в корема на Дъждовно перо. — Сгреших, като те оставих да ми дадеш толкова убедителна причина да се съмнявам в собствения си ум — изръмжа той. — Ти си отвлякъл дъщеря ми! Ти си я скрил! Цялото ти село ще плаща за греховете на един човек, на вожда! — Пламтящ орел извика през рамо към хората си. — Хванете воините на шоните и ги вържете в средата на селото! След това ще завържем и вожда им, докато не получим отговора, който ни е необходим! Никакви преструвки повече! Никакви лъжи! Никакви Съвети!

Дъждовно перо въздъхна, като видя как поведоха воините му към центъра на селото. Нямаше кой да им помогне. Беше постъпил глупаво, като доведе всичките си воини на входа на селото!

Очите му се разшириха, когато погледна към Пламтящ орел:

— Грешиш! Дъщеря ти не е тук! Не прави повече глупости! Все още мога да простя отчаяните действия на един баща. Но ако унижиш по този начин воините ми в присъствието на жените и децата им, скъпо ще си платиш! И ти, и народът ти!

В думите на Дъждовно перо имаше логика, затова Пламтящ орел извика на хората си да спрат.

— Ако спреш дотук и се върнеш в селото си без повече заплахи и обиди, ще забравя думите си за враждата с твоя народ — заяви Дъждовно перо. — Дори ще се присъединя в търсенето на Снежна сърна. Аз по-добре от теб познавам тази земя и реката. Народът ми живее тук от много поколения насам. Ако дъщеря ти все още е по тези места, ще я открием.

Чувствайки се глупаво, че в гнева си срещу вожда на шоните бе стигнал толкова далеч, Пламтящ орел въздъхна и свали пушката си.

— Тя не е тук — повтори Дъждовно перо и сложи ръка на рамото му. — Ако беше, щях да ти я върна, защото виждам мъката ти… дори мога да я почувствам. — Той преглътна. — Аз не съм баща, но бих дал живота си за сестра ми.

— Сгреших, като те обвиних, без да имам доказателства. — Пламтящ орел гледаше Дъждовно перо в очите. — А така загубих време. Дадох възможност на тези, които са отвлекли дъщеря ми, да се отдалечат още повече.

— Ще изпратя хора нагоре и надолу по реката, за да ти помогнат в търсенето — каза Дъждовно перо. — Ако обединим усилията си, може би ще я намерим.

— Оценявам помощта ти. Благодаря, Дъждовно перо!

Много канута и от двете племена се спуснаха в реката. Те тръгнаха в двете посоки и претърсиха реката миля подир миля. Претърсиха дори земите около многото малки притоци.

Но не намериха Снежна сърна. Накрая се отказаха от търсенето. Шоните тръгнаха надолу по реката към селото си, а шайените — нагоре.

С отпуснати рамена и сведени очи Пламтящ орел влезе в колибата си. Спря, за да погледне Беки и Горящ сняг и да им съобщи ужасната новина, че може би Снежна сърна е изгубена завинаги.

Беки се хвърли в прегръдката на Пламтящ орел и се разрида. Зад тях Горящ сняг започна да пищи.

Беки бързо се обърна. Пламтящ орел се втурна, взе детето на ръце и го залюля. Тя се притисна в него, плачейки.

— Моя е вината! Аз трябваше да остана с нея!

Пламтящ орел спря да я люлее и повдигна брадичката й с ръка.

— Не се обвинявай — каза той нежно. — Ти не си виновна. Виновни са тези, които отвлякоха сестра ти, а не ти!

— Спомням си! Спомням си! Ако не бях толкова нетърпелива да покажа корените си на мама, щях да остана със Снежна сърна — проплака Горящ сняг. Детето не искаше да го разубеждават за вината му. — Тя винаги се грижеше за мен. Защо аз не се погрижих за нея?

Беки и Пламтящ орел се спогледаха. Те споделяха тихото си отчаяние от изчезването на едната им дъщеря, но се появи някаква надежда за другата. Това се случваше с Горящ сняг за първи път! Явно шокът бе възвърнал способността й да си спомня.