Каси Едуардс
Страсти и копнежи (4)

Глава четвърта

Из въздуха се носеше сладкият аромат на цъфнали шипки. По хълмовете растеше дива ряпа, а покрай бреговете на реката зрееха череши.

Шайенските девойки вървяха тихо през високата до коленете трева. Между дърветата, от лявата им страна блестеше река Охайо.

Снежна сърна не се отделяше от сестра си Горящ сняг. Денят беше като всички останали дни, в които ходеха да събират корени. Горящ сняг беше бавна не само в мисленето, но и във всичко останало, затова и днес бе изровила само няколко корена и диви репи.

Снежна сърна се усмихна. Тя винаги се грижеше сестра й да не се почувства обидена от това, че кошниците на другите момичета са толкова пълни. И сега смяташе да предложи да направят така, че да не стане явно колко бавна и неумела е била Горящ сняг. Беше убедена, че останалите ще се съгласят.

Снежна сърна щеше да им предложи да се разделят на два отбора и да играят, като залагат събраните корени. Всички щяха да разберат защо предлага тази игра и щяха да се съгласят, защото обичаха Горящ сняг. Само тя нямаше да разбере каква е скритата цел. За нея това просто би било още един повод да се посмее и да се забавлява.

В крайна сметка тя щеше да се прибере вкъщи с толкова корени, колкото и всички останали.

Но преди да им предложи играта, Снежна сърна реши да продължи разходката си с момичетата, за да се насладят на хубавия ден. Тя погледна към небето и въздъхна, възхитена от красотата му, непомрачавана от нито един облак.

Слънцето грееше.

Нежният ветрец донасяше уханието на река и дървета и рошеше пухкавите украшения от заешка кожа, боядисани в жълто и червено, които украсяваха косата на Снежна сърна. Тя усещаше топлия вятър като майчина милувка върху лицето си.

Денят беше толкова хубав, че не й беше трудно да забрави вожда на шоните, който наруши спокойствието на селото им. Все пак трябваше да положи усилие, за да не мисли какво би могъл да стори той, за да си отмъсти за нанесената обида.

— Изпуснах кошницата с корени — проплака внезапно Горящ сняг и изтръгна сестра си от унеса, в който бе изпаднала.

Снежна сърна бързо погледна към нея. Горящ сняг беше коленичила и събираше с ръчички пръснатите корени.

Всички се събраха тихо около двете сестри. Очите им издаваха с какво разбиране се отнасят към недостатъците на Горящ сняг. С изключение на няколко глупави млади воини в шайенското село, никой никога не демонстрираше съжаление спрямо момичето. Само любов.

Розова върба се приближи до Снежна сърна и й прошепна така, че по-малката сестра да не чуе:

— Горящ сняг е събрала много малко корени. — След това се усмихна. — Искаш ли да поиграем на онази игра, така че тя да се прибере в селото с достатъчно корени?

Снежна сърна взе ръката на Розова върба в своята, преплете пръстите си с нейните и й се усмихна:

— Ти си добра приятелка. Да, аз също си мислех за това. Хайде двете, ти и аз, да предложим играта.

Тъй като обичаха Горящ сняг, скоро всички се съгласиха.

Тя ги наблюдаваше как се разделят на две групи, а очите й се разшириха от вълнение. Розова върба извади от кошницата си пръчката за копане и я приготви.

Тя представляваше тънък инструмент, с който ровеха в пръстта и вадеха корени и грудки. Заостреният й край беше допълнително обработен с огън, за да се закали. От другата й страна имаше удебеление, за да лежи удобно в ръката.

Момичетата се умълчаха, когато Розова върба хвърли пръчката възможно най-далече.

Всички разговаряха и се смееха, докато чакаха да дойде редът им да опитат да улучат пръчката на Розова върба със своята. Ако само една от девойките улучеше, нейният отбор бе победител. Ако ничия пръчка за копаене не попаднеше в целта, резултатът беше равен. Ако и двата отбора улучеха, играта пак щеше да е равна.

При всички случаи, без значение кой отбор е победител, щяха да си разделят корените по равно, защото Горящ сняг дори не можеше да разбере кой печели и кой губи.

Играта свърши с много смях и закачки и тъй като никой не успя да удари пръчката на Розова върба, всички се събраха около Горящ сняг и сложиха по една връзка корени в кошницата й. Дадоха й и няколко репи.

Най-накрая Горящ сняг вдигна кошницата си и се усмихна, като видя колко много корени има вътре. Погледна гордо сестра си.

— Пак спечелих играта — каза тя, а очите й блестяха. — Виждаш ли? Имам толкова корени, колкото и ти! Дори имам няколко репи, които да занеса на мама.

— И тя, и татко много ще се гордеят с теб. — Снежна сърна погали гладката медночервена бузка. — Аз също се гордея с теб.

— Искам да изтичам напред и да покажа кошницата си на мама и татко!

Снежна сърна се намръщи, защото винаги се стараеше да държи сестра си близо до себе си, когато бяха далеч от безопасността на лагера.

Тя погледна напред — покрайнините на селото се виждаха между дърветата. Въздъхна, като си помисли, че са достатъчно близо и не е опасно да я пусне.

— Добре, иди и им покажи — каза Снежна сърна и невинната, сладка усмивка на сестра й изпълни сърцето й с топлина. — Скоро и аз ще се прибера.

Горящ сняг се смееше весело, когато се отдалечи от останалите момичета и се втурна към селото.

Снежна сърна се радваше на пеперудите с разноцветни крила, които прелитаха наоколо, и на птичките, които пееха високо над главата й. Загледана в тях, тя постепенно изостана от другите.

Едно колибри се стрелна покрай нея, само на няколко сантиметра от носа й. Тя се спря, за да погледа как влиза в клоните на една мимоза, покрита с ароматни розови цветове. Още повече й хареса, когато цяло ято колибри се събра около дървото. Не обърна внимание на пчелите, които събираха нектар от същата мимоза.

Снежна сърна бързо погледна през рамо. Като видя, че приятелките й се отдалечават, тя се затича, за да ги настигне, но някакво проблясване в един гъст храсталак от форзиция от дясната й страна привлече вниманието й.

Не можеше да си представи какво би могло да блести в храстите.

Изпълнена с любопитство, тя се отдалечи от пътеката, примамена от тайнствената светлина. Явно слънцето се отразяваше в това, което беше там. Внезапно проблясването изчезна. Снежна сърна забави крачка и се напрегна, взирайки се в храстите, откъдето бе дошла светлината. Застана нащрек, когато забеляза, че храстите шумолят твърде странно. Сякаш имаше някой вътре!

Но мистериозната светлина отново се появи и тя забрави опасенията си. Загледа се в нея и продължи смело напред.

Изведнъж я заля вълна от страх и космите по врата й настръхнаха. Сърцето й прескочи няколко удара и тя спря. Храстите се движеха!

Тя се задъха от ужас, когато от сянката излязоха двама груби бели мъже. Дрехите им бяха с петна от кръв, мръсни и изпомачкани. Единият държеше огледалце, което отразяваше слънчевата светлина, и гърлено се изсмя.

Снежна сърна разбра ясно, че са използвали огледалцето, за да откъснат едно от шайенските момичета от групата. Чувстваше се като глупачка. Точно нея да излъжат по този начин! Обикновено беше много внимателна.

Преди да успее да избяга или да извика за помощ, единият от мъжете я сграбчи и я стисна здраво. Другият захвърли огледалцето и завърза устата й с мръсна кърпа.

Обзета от страх, Снежна сърна пусна кошницата си за корени и се опита да се освободи, но безуспешно. Завързаха ръцете й зад гърба. Когато я пуснаха, тя пробяга няколко крачки, но единият от мъжете я хвана, разтърсван от груб смях.

Снежна сърна ги изгледа предизвикателно.

— Изглежда, че сме хванали палавница, Люк — каза единият, ухили се и приглади мазната си кестенява коса. — Добре ще се позабавляваме довечера. Вероятно не е била с мъж. Ще й покажем някои неща, които не си е и представяла, че могат да се случат с една индианка.

Като чу какво смятаха да правят с нея и като знаеше, че тези мръсни, зли мъже ще я изнасилят много пъти, Снежна сърна успя да се отскубне от хватката на мъжа. Опита се отново да побегне, но Люк беше твърде бърз. Той я сграбчи, обърна я с лице към себе си и я ритна в корема. Ритникът му я събори и тя се претърколи по нанадолнището към брега на реката.

— Достатъчно време загубихме в забавления — изръмжа първият мъж. — Хайде, Люк! Вдигни я и я слагай в кануто, преди в селото да са разбрали, че е изчезнала. Ще се забавляваме с нея някъде надолу по брега, но трябва първо да се отдалечим оттук.

— Искам я, Зик! — каза Люк, като се наведе над Снежна сърна и й се ухили похотливо.

Снежна сърна се извърна, задушена от отвратителната воня на уиски, която се носеше от устата му. Изстена, когато той я дръпна за плитките и почти я повлече към гъсталака. Зик вървеше зад тях.

Скоро Снежна сърна забеляза, че Люк бе направил един голям завой и сега се движеха към реката. Тя видя голямото кану и кървавите кожи, струпани в него, и осъзна какви всъщност са тези мъже.

Трапери.

Люк се разкикоти, когато я вдигна и я стовари до кървавите кожи.

Тя се сви и извърна погледа си от кожите не само защото воняха и защото кръвта им се просмукваше в роклята й, а защото траперите бяха убивали животните безпричинно. В кануто имаше твърде много кожи.

Шайенските ловци ходеха на лов с неохота, защото вярваха, че убиването на животни нарушава равновесието в природата. Шайенските воини винаги отправяха молитви към животните, които убиваха.

Но тези мъже явно нито знаеха да се молят, нито изпитваха някакви угризения.

А днес те бяха извършили нещо много по-лошо от убиването на животни. Бяха отвлекли принцесата на шайените!

Смятаха да се погаврят с тялото й и вероятно след това да я убият.

Снежна сърна затвори очи, когато кануто се оттласна от брега. Опитваше се да не слуша мъжете, които се смееха цинично. Опитваше се да не слуша какво смятаха да правят с нея и как точно щяха да го направят.

Сълзи бликнаха от очите й, когато разбра, че няма как да се измъкне. Не оставиха никакви следи и баща й нямаше да може да я открие. Всеки плясък на веслата, всяка вълна на Охайо я отнасяха далеч от живота, който познаваше и обичаше.

Толкова безнадеждна и отчаяна не бе се чувствала никога.