Каси Едуардс
Страсти и копнежи (33)

Глава тридесет и трета

Снежна сърна не бе спала през цялата нощ.

Дори сега, когато седеше пред сутрешния огън в колибата на родителите си и закусваше, тя не можеше да се отърве от тъжните си мисли. Въпреки че Чарлз все пак се беше съгласил да останат още няколко дни със семейството й, и тези дни бяха изтекли бързо. Днес заминаваха.

Всички други гости си бяха тръгнали рано тази сутрин — задълженията им не търпяха отлагане.

За Снежна сърна беше трудно да приеме, че може би ще минат месеци, дори години, преди отново да ги види. Особено Водния ястреб и милата му жена. Уайоминг беше много далеч. Знаеше, че тя и Чарлз никога няма да предприемат такова дълго пътуване, за да ги посетят.

А като знаеше какви са проблемите им с белите в Уайоминг, Снежна сърна се съмняваше, че ще напуснат отново дома си за толкова дълго време.

Ами съдията Нюман? Той вече й липсваше. Обичаше го като брат. Но неговите задължения бяха твърде важни, за да ги изоставя често. Тя знаеше, че щеше да мине много време, преди отново да види него и жена му.

А братът на Беки — Едуард — и жена му, Мерилин? Поне с тях щеше да се срещне по-скоро. Едуард беше обещал след една година да дойдат от Сейнт Луис и да посетят дома на Снежна сърна и Чарлз в Илинойс. Тя очакваше с нетърпение този ден. Едуард и Мерилин й бяха толкова скъпи. Бяха й като истински вуйчо и вуйна. Беше нетърпелива да им покаже каква домакиня е.

Тя погледна към подноса с храна и си отчупи малко от една бисквита. Усещаше погледа на Чарлз върху себе си. Знаеше, че той е разбрал колко е тъжна още щом станаха. Независимо колко много я прегръщаше и успокояваше, тя не можеше да преодолее мъката си от сбогуването.

— Жените от селото бяха така добри да ни донесат закуска — обади се Чарлз и прекъсна мислите й.

— Жените ще се грижат за храната ми, докато жена ми не започне да готви отново — каза Пламтящ орел и гордо погледна към Беки, която лежеше в другия край на колибата и кърмеше сина им. Тя видя погледа му и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й.

— Искам да се науча да готвя — обади се Горящ сняг, скочи на крака, отиде и коленичи до леглото на майка си. — Ще ме научиш ли да готвя, майко, когато бебето не се нуждае от всичкото ти внимание?

— Наистина ли искаш да се научиш?

— Да, о, да! — Горящ сняг плесна с ръце от въодушевление.

Беки погали косата на дъщеря си. Беше изненадана от поведението на Горящ сняг напоследък. Когато Беки се беше опитвала да научи Горящ сняг да готви и най-простото нещо, тя успяваше да задържи вниманието си върху обясненията за не повече от пет минути. После се отплесваше и излизаше навън да си играе с деца, доста по-малки от нея.

А сега… дали наистина имаше някаква промяна в дъщеря й?

Както и преди, когато Горящ сняг проявяваше признаци на повече самостоятелност, Беки не можеше да не се надява!

— Скъпа дъще, аз ще бъда на легло само няколко дни и после отново всичко ще стане същото, както преди — каза тя, а очите й бяха пълни със сълзи на щастие.

— Толкова се радвам — каза Горящ сняг и се наведе, за да прегърне майка си.

— Чарлз, държиш ли да тръгнете днес? — попита Пламтящ орел и подаде празната си чиния на една девойка, която беше дошла да вземе свободните съдове, за да ги измие в реката.

— Да, мисля дори, че ще е най-добре да тръгнем веднага — отговори Чарлз и подаде и своята чиния на момичето. — Бих искал да сме преминали Охайо и да сме се настанили в странноприемница, преди да се е стъмнило. — Той посегна и хвана ръката на Снежна сърна. — Готова ли си да тръгваме?

Тя направи усилие да не се разплаче. Усмихна се насила.

— Да — промълви тя. — Готова съм. — Отиде при майка си и коленичи на земята до Горящ сняг. — Майко, толкова ще ми липсваш — каза тя, наведе се и я прегърна.

После се освободи от прегръдката й и погледна към малкото си братче. Беки дръпна гърдата от устенцата му и го подаде на Снежна сърна.

Тя взе Бягащия лос в ръце. Изпитваше такава любов към братчето си! Тя се взря в него, докато бавно го люлееше напред–назад.

— Виж колко са големи очите му — обади се Горящ сняг и нежно докосна бузата на бебето. — Виждаш ли как те гледа, сестро?

Като чу сестра си да говори така, сърцето на Снежна сърна се изпълни с надежда, че Горящ сняг ще се оправи. Беше забелязала голяма промяна в поведението на сестра си, откакто си бе дошла. Да, тя дори започваше да вярва, че сестра й може да има свое собствено бъдеще с някой щастливец!

Чарлз коленичи и нежно целуна челото на Беки.

— Наистина вече трябва да тръгваме — каза той.

Снежна сърна върна бебето на майка си.

Обърна се и прегърна баща си. Остана в ръцете му, докато не забеляза, че Чарлз нетърпеливо потропва с крак.

После отново прегърна сестра си.

Всички, освен Беки, излязоха навън.

Снежна сърна преглътна сълзите си, когато видя отвън коня и двуколката, готови за път. Двуколката беше пълна с подаръци от народа на Пламтящ орел. Те бяха сложени в торби, украсени с ресни от еленова кожа и боядисани в ярки цветове.

После забеляза нещо друго, което не беше там преди известно време, когато влизаше в колибата на родителите си за закуска.

Тя зяпна конете, които бяха завързани отзад на двуколката. Позна ги. Това бяха нейните коне!

Погледна въпросително към баща си. Усещаше, че Чарлз също го гледа.

Пламтящ орел се усмихна и сложи ръце на раменете им. Погледна първо Чарлз, после Снежна сърна.

— Дъще, позна конете си, нали?

— Да — промълви Снежна сърна. — Ти ми ги подари още преди да се омъжа.

— Когато една дъщеря се омъжва, конете, които баща й, й е подарил преди това, си остават нейни, нали така?

— Да, поне при шайените е така — отговори Снежна сърна.

Тя погледна шестте прекрасни коня. Никога не би могла да определи кой й е любим. Обичаше ги много всичките.

Но когато напусна племето си, за да последва Чарлз, всичко, което бе притежавала, остана тук. Тя не бе имала намерение да си иска конете, тъй като смяташе, че в известен смисъл те могат да са като подарък за баща й заради проявеното разбиране.

— В такъв случай, те са твои и можеш да ги вземеш със себе си в Илинойс — каза Пламтящ орел. После се усмихна към Чарлз. — Тъй като тези коне са на жена ти, те всъщност са и твои.

— Но, Пламтящ орел… — започна Чарлз, опитвайки се да каже на шайенския вожд, че няма нужда от тези коне. Искаше да му каже, че шайените имат по-голяма нужда от тях, отколкото той и Снежна сърна.

Но жена му усети какво е намерението му, затова го дръпна за ръката, за да го накара да спре и да се обърне към нея.

Когато Чарлз видя красноречивия й поглед, той прочисти гърлото си, усмихна се и протегна ръка към Пламтящ орел.

— Благодаря — каза той. — Благодаря ти за конете.

Отново се прегърнаха за сбогом.

Снежна сърна и Чарлз вече бяха доста далеч от селото и караха по пътя покрай река Охайо, когато Снежна сърна се обърна към Чарлз.

— Не беше ли чудесно времето, прекарано със семейството ми? — попита тя и привлече погледа на съпруга си към себе си.

— Да, никога няма да забравя тези дни. И на мен не ми се тръгваше. Чувствах се прекрасно като член от това семейство. Толкова се радвах, че имах възможност да се запозная с всички тях. Всички са някак… специални. Всеки по различен начин.

— Да, специални са — каза Снежна сърна и въздъхна. — Знаеш ли, Чарлз, вече не се чувствам тъжна от раздялата. Нямам търпение да се приберем вкъщи. Там е моят дом. Там е сърцето ми.

Чарлз изпусна една дълбока въздишка.

— Нима тези думи излизат от твоята уста! — възкликна той. — Докато бяхме там, имаше моменти, в които мислех, че съжаляваш, задето се омъжи за мен.

— Никога! — каза Снежна сърна, сгуши се още по-близо до него и сложи глава на мускулестата му ръка. — Заведи ме вкъщи, скъпи. Заведи ме вкъщи.

Чарлз беше доволен. Той плесна конете, за да ускорят крачка.

Река Охайо спокойно течеше от дясната им страна. От лявата се простираше борова гора, където слънчевите лъчи едва проникваха през гъстата плетеница от клони. Хората рядко влизаха в такива гори и животните бяха в безопасност там. Сойките крещяха, съпровождайки двуколката, но изведнъж настъпи странна, тягостна тишина.

Чарлз хвърли един бърз поглед към гората.

После чу плясъка на криле и се сви на седалката, когато огромно ято сойки се издигна над гората. Те закрещяха и се разпръснаха във всички посоки.

Снежна сърна се отдръпна от Чарлз. Тя се вцепени, като видя, че той не откъсва поглед от гората и силно плющи с камшика. Конете запрепускаха по-бързо по тесния път покрай реката.

— Чарлз, какво има? — попита Снежна сърна, гледайки през рамо към облака прах, който вдигаха копитата на конете.

— Имам чувството, че има нещо в гората — отговори той. — Сякаш някой ни наблюдава.

— Но… кой…? — едва успя да каже Снежна сърна и пребледня, когато видя няколко индианци на коне да излизат от тъмните сенки. — Чарлз! — извика тя и посегна назад към карабината. — Те са ни следили! Мисля, че са воини на шоните!

— Господи! — възкликна Чарлз и погледна бързо през рамо. Видя около двайсет воини, галопиращи след тях. Погледна към Снежна сърна. Тя се беше обърнала назад с насочена към шоните карабина. — Не стреляй, докато не се увериш, че те имат намерение да стрелят по нас! — извика той. — Снежна сърна, внимавай!

Когато воините се приближиха и Снежна сърна видя кой ги предвожда, тя бавно свали карабината.

— Дъждовно перо? — Очите й се разшириха. Тя посегна към Чарлз и разтърси ръката му. — Чарлз, това е Дъждовно перо! — извика тя.

Чарлз погледна към нея и видя, че е свалила карабината.

— Снежна сърна, това, че виждаш Дъждовно перо, не означава, че не сме в опасност — изкрещя той. — Покажи им карабината! Нека разберат, че няма да се дадем лесно! За бога, Снежна сърна, бих спрял, за да ги уплаша сам, но трябва да поддържам колкото е възможно по-голямо разстояние между нас!

— Дъждовно перо дойде като приятел в дома ни — каза Снежна сърна и с нежелание вдигна отново карабината и се прицели. — Жена му е много близка приятелка на Беки. Тя й помогна да роди детето си. Не мога да си представя, че Дъждовно перо иска да ми причини зло.

— Не може да рискуваме!

Пулсът на Чарлз препускаше. Той въздъхна с облекчение, когато видя брода към Илинойс недалеч пред тях. Отново изплющя с юздите и конете се втурнаха в лудешки галоп.

— Те ни настигат! — изпищя Снежна сърна. — О, Чарлз, въобще не ме интересува дали това е Дъждовно перо. Много ме е страх!

— Не забравяй, че не бива да стреляш, преди да се увериш, че те имат намерение да стрелят! — повтори й Чарлз. — Извадили ли са оръжията си?

— Не, не виждам никакви оръжия — отговори Снежна сърна.

Дъждовно перо вече беше на сантиметри от завързаните отзад коне. Заби пети в хълбоците на коня си и той се втурна още по-бързо. Вождът на шоните се изравни с двуколката и впери поглед в Снежна сърна.

— Спри! — извика той, като вече гледаше към Чарлз. — Защо бягате от приятел?

— Приятелите не преследват приятелите си така, сякаш са им врагове! — изкрещя Снежна сърна, надвивайки шума от чаткащите копита. — Вие се бяхте скрили в гората и ни чакахте. Как можем да смятаме за приятел някой, който се крие?

— Да, аз бях в гората и ви чаках — извика и Дъждовно перо. — Когато чух, че ще тръгнете днес обратно за Илинойс, аз реших да дойда и да ви пресрещна край реката, за да ви предупредя, че няколко бандити са избягали от затвора в Падука. Те ви заплашват. Не шоните!

Чарлз бързо погледна към Дъждовно перо. Чувстваше се като глупак, че се уплаши от възрастния индианец. А наистина му вярваше. Нямаше никаква причина да го лъже. Чарлз знаеше, че ако Дъждовно перо наистина искаше да нападне него и Снежна сърна, нямаше да чака те да се приближат толкова много до брода.

Той въздъхна и рязко дръпна юздите. Конете постепенно спряха.

— Кажи сега за тези престъпници!

— Трябва да внимавате по пътя за вкъщи — каза Дъждовно перо сопнато. — Искате ли да ви придружим?

Снежна сърна се учуди на щедрото предложение на вожда. Чувстваше се засрамена, че така се изплаши от него! Сега вече беше сигурна, че той е истински приятел.

— Толкова ли са опасни тези престъпници? — попита Чарлз.

— Казват, че са — отговори Дъждовно перо и сложи ръка върху ножа си. — Ще ви придружим през реката и дори по-нататък, докато се почувствате в безопасност.

— Защо татко не е разбрал за тези престъпници? — учуди се Снежна сърна. Подозрението все още не я беше напуснало напълно.

— И аз разбрах за тях съвсем скоро — отговори Дъждовно перо. — Баща ти може би още не е чул.

Вниманието на Снежна сърна беше привлечено от друга група коне, която бързо приближаваше. Тя изпъна врат, за да погледне над воините на шоните, които бяха спрели зад двуколката. Усмихна се, като видя, че баща й приближава начело на голяма група шайенски воини.

— Да, татко също е чул — каза тя и се усмихна на Чарлз. — Той също е дошъл, за да ни придружи.

Когато Дъждовно перо видя приближаващия вожд Пламтящ орел, той изгледа Снежна сърна, после обърна коня си и препусна в посока, обратна на тази, от която идваше Пламтящ орел.

Вождът на шайените спря до двуколката и изгледа оттеглящите се воини.

— Това Дъждовно перо ли беше? — попита той.

— Да — отговори Снежна сърна, като продължи да наблюдава отдалечаващия се вожд на шоните.

— Имахте ли някакви неприятности с него? — попита Пламтящ орел и привлече вниманието на дъщеря си към себе си.

— Неприятности? — каза тя и се усмихна. — Не. Вместо това, татко, днес Дъждовно перо доказа колко добър приятел е всъщност.

— И как стана това, дъще? — попита Пламтящ орел.

Тя му разказа.

— И все пак, дъще, никога не се доверявай на този шон напълно, независимо какво прави или казва, за да докаже приятелството си — каза накрая баща й. — Аз самият не бих му се доверил толкова лесно.

— Татко, понякога човек трябва да забрави лошите чувства от миналото — промълви Снежна сърна. — Аз ще забравя недоверието си към Дъждовно перо. Надявам се, че и ти ще го направиш. Ти не си човек, който дълго помни лошото.

— Тежкият живот ме е научил на много неща, които не съм знаел преди — каза Пламтящ орел и отиде от другата страна на двуколката, по-близо до Чарлз. — Предлагам ти компанията си. Приемаш ли?

— Да, Пламтящ орел, ще се радвам, ако ни придружите донякъде. Докъдето сметнете, че е необходимо. Искам да предпазя Снежна сърна от всяко зло.

— Прав си — каза Пламтящ орел и приятелски го потупа по рамото.

Снежна сърна виждаше, че връзката между баща й и съпруга й става все по-силна. Тя никога не се бе чувствала по-сигурна отсега, когато те двамата обединиха силите си, за да я защитят. Не би могла да иска нещо по-хубаво от това, да ги вижда заедно усмихнати. Връзката между тях все повече заприличваше на връзката между баща и син.