Каси Едуардс
Страсти и копнежи (26)

Глава двадесет и шеста

Чарлз и Снежна сърна бяха живели заедно едно лято и една есен, а ето, че и зимата вече свърши.

Беше мат-си-о-ми-иш-и, април, Луната на пролетта, когато земята получава прегръдката на слънцето и скоро всеки щеше да види плода на тази любов. Всяко семенце се беше разбудило.

— Цяла зима съм чакал този ден — каза Чарлз и облече коженото си яке. Усмихна се на Снежна сърна. — Днес ще започна да подготвям почвата за засяване. Обичам да го правя. Добре ще е отново да съм навън. — Той плъзна ръката си около талията на Снежна сърна и я придърпа в прегръдката си. — Но трябва да си призная, че тази зима ми хареса повече от всички други досега. Ти беше тук, за да споделиш дългите нощи с мен.

— Имам намерение да споделя и дните ти навън — каза Снежна сърна и го погледна с блестящи очи. — Съпруже, идвам с теб в градината, за да ти помогна да я приготвиш за сеитбата.

— Не, не мисля така. — Чарлз се засмя. — Жено, в света на белите мъжете са тези, които подготвят земята за засяване… даже те я засяват. Мястото на жената е в кухнята, където тя готви.

— В моя свят шайените работят заедно — мъже и жени — отговори Снежна сърна, която не се отказваше лесно. — Разделят си поравно работата в семейството, включително и сеитбата.

Тя се освободи от ръцете му, отиде до една кука в стената, свали шала си от нея и го уви около раменете си.

Снежна сърна вдигна високо брадичка, отиде до вратата и я отвори, докато Чарлз гледаше с широко отворени очи и не можеше да повярва, че тя е такъв инат.

— Идваш ли, Чарлз? — попита Снежна сърна и закачливо му се усмихна. — Съвместната работа прави любовта между мъжа и жената още по-силна, любов, която трае цял живот. Ела! Хайде да работим заедно тази сутрин! Аз, също като теб, с нетърпение очаквах да изляза навън. А какъв по-добър начин да прекарам известно време на чист въздух от това да бъда със съпруга си?

Тъй като Чарлз продължаваше да се държи така, сякаш не забелязва решителността й да отиде с него, тя влезе отново вътре и застана пред него. Погали нежно бузите му.

— Съпруже, за един шайенски воин най-добрата компания е жена му — промълви тя. — Не е ли същото и при белите? Не смяташ ли, че съм най-добрата ти компания?

Чарлз въздъхна. Взе ръцете й и целуна първо едната длан, после другата. После ги пусна и бавно погали блестящата й черна коса.

— Жено, ти си, и винаги ще бъдеш, най-добрата ми компания. Ти си най-добрият ми приятел — каза той дрезгаво. — Чувствам, че любовта ни вече е достатъчно силна, за да трае до края на живота ни. Затова, моля те, остави ме аз да върша моята работа, а ти върши твоята.

Снежна сърна замълча. Сега вече беше сигурна, че той наистина не иска тя да го придружи в градината. Бавно огледа къщата. Да, и тук трябваше да се свършат някои неща. Просто си беше помислила, че може да ги свърши и по-късно.

Сега разбра, че днес е добър ден за годишното обновяване на жилището. Това беше традиция в нейното село.

Тя се пъхна в ръцете на Чарлз и го погледна засмяна.

— Върви, съпруже. Разбирам. И тук има неща, които трябва да се свършат. Ти върви и свърши твоята работа, каквато и да е тя.

Чудейки се на внезапната й промяна, Чарлз сложи ръце на кръста й и я отдалечи от себе си.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита той, като търсеше очите й за отговор. — Твърде бързо промени намерението си, след като беше толкова убедена да дойдеш с мен в градината.

— Просто върви — отговори Снежна сърна и махна ръцете му от талията си. — Ти имаш своите задължения, аз — моите.

Чарлз безмълвно я питаше с очи и бавно разтриваше челото си с показалец. По изражението на лицето й разбра, че тя няма намерение да се занимава с ежедневната си работа днес.

Все пак той почувства, че е по-добре да не я пита. Вече беше създал напрежение между тях с неотстъпчивостта си. Просто щеше да изчака и когато се върне за обяд, да види каква „изненада“ му е приготвила.

Беше започнал да свиква с нейните „изненади“, по-голямата част от които идваха от техните различни обичаи и вярвания.

— Мисля, че е време да тръгвам — каза Чарлз, като продължаваше да я гледа въпросително.

— Да, тръгвай — отговори Снежна сърна.

Тя го хвана за ръката и го заведе до вратата. Чарлз я гледа, докато влезе вътре, после се обърна и слезе по стълбите.

Ускори крачка, когато стъпи на земята. Утринният въздух беше свеж и ободрителен и мисълта какво ли има предвид Снежна сърна, отстъпи място на въодушевлението му да започне да подготвя земята за сеитбата.

Единственото, за което можеше да мисли сега, беше градината — къде какво ще засее и в какво количество. Винаги очакваше с нетърпение първия зелен стрък, който пробива току-що обработения чернозем на Илинойс.

После идваше удовлетворението и гордостта от растежа на посевите му.

Когато стигна до градината, той спря, сложи ръце на хълбоците си и се загледа в нея. Очите му заблестяха, като си представи как ще изглежда тя в средата на лятото. Тази година беше по-специална, защото реколтата щеше да бъде нужна не само за него, но и за съпругата му.

Колкото пъти думата „деца“ изникваше в съзнанието му, той бързо я прогонваше, защото вече наистина се опасяваше, че той и Снежна сърна никога няма да имат деца. След като тя не успя да зачене през тези дълги зимни дни и нощи, в които почти непрекъснато правеха любов, той се съмняваше, че това някога ще стане.

Отиде в плевника и взе една мотика.

После се върна в градината, където започна яростно да разбива черните буци пръст.

— Толкова копнеех за син, който да ми помага в градината — прошепна той на себе си. Сви рамене и очите му се изпълниха с тъга. — Съмнявам се дали въобще някога ще имам дете.