Каси Едуардс
Страсти и копнежи (21)

Глава двадесет и първа

Снежна сърна се разрида, дръпна се от Чарлз и избяга от къщата. Заслепена от сълзи, тя изтича надолу по стълбите и отиде при коня си. Пръстите й трепереха, когато се опита да отвърже юздите му.

— Снежна сърна, моля те… — Чарлз я беше настигнал. Грабна юздите от нея. — Моля те, не се разстройвай толкова от думите на баща ми. Никога преди не съм го виждал такъв. Сигурно е така, защото майка е болна.

— Аз предложих помощта си, но той се отнесе толкова зле с мен — каза Снежна сърна. — О, Чарлз, кажи ми, че не сбърках, като дойдох тук, за да стана част от живота ти. Ако той винаги се държи така с мен, ще се чувствам нещастна.

— Всичко ще се оправи — каза Чарлз и я прегърна нежно. Потупа я успокоително. — Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Ще поговоря с татко. А що се отнася до майка ми — о, Снежна сърна, можеш да си сигурна, че тя въобще няма предразсъдъци. Само да оздравее, тя ще те приеме с отворени обятия, все едно че си й собствена дъщеря.

— Тя е много болна. — Снежна сърна се освободи от прегръдката му. Изтри сълзите си и погледна към къщата. — Знам, че можех да й помогна.

— Да, сигурен съм, че можеше — отговори Чарлз и й помогна да се качи на седлото. — Но засега мисля, че ще е най-добре, ако повикам доктор Роуз. Ще го помоля да дойде и да прегледа майка още веднъж. Сигурно има някакво друго лекарство, което да й помогне да се пребори с треската.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя, когато и Чарлз се метна на седлото си.

— Знаеш ли, искам да направиш нещо друго вместо това — каза Чарлз и погледна към къщата си.

— Ще направя всичко, което поискаш. — Снежна сърна проследи погледа му и видя, че той гледа към своето жилище.

— Искам да те заведа вкъщи, Снежна сърна — в твоя и моя дом. Можеш да си починеш, докато ме няма. Пътуването беше твърде изморително за човек, който не е свикнал да язди дълго.

Снежна сърна направи опит да се засмее. Потърка болезнените си задни части.

— Да, болят ме някои места, които не са ме болели никога досега — каза тя, кимайки. — Добре, заведи ме вкъщи, Чарлз. Ще те почакам, докато се погрижиш за майка си.

Чарлз се наведе и я целуна. После тръгнаха към къщата му.

Наблюдаваше реакцията й, когато влизаха. Той се отдръпна назад, когато тя се приближи до мебелите и погали с ръка тапицерията им. После отиде в кухнята и остана като вцепенена пред кухненската печка, лавиците с чинии, тенджери и тигани и пред масата и столовете, на които щяха да се хранят.

След това я заведе в спалнята. Отдръпна се, за да я наблюдава. Тя натисна с ръце мекия пухен дюшек и се обърна към него. На устата й грееше усмивка.

— Всичко е толкова прекрасно — промълви тя, после отиде до Чарлз и го прегърна. — Ще бъдем много щастливи тук.

Те се целунаха и той я заведе в салона. Гледаше я как обикаля из стаята, а след това коленичи пред камината.

— Огънят в твоя дом сигурно е много по-голям от този в моето огнище — каза тя и се усмихна през рамо на Чарлз. После усмивката й изчезна. Тя отиде при него и го прегърна. — Всичко тук е чудесно, но е съвсем ново за мен — каза тя, но гласът й се пречупи. — Също и родителите ти. Не мога да не мисля за тях, особено за отношението на баща ти.

— След като те опознае, той ще те обикне — окуражи я топло Чарлз. Погледна към вратата и се отдръпна от Снежна сърна. — Но сега вече наистина трябва да тръгвам, за да повикам доктор Роуз. — Той нежно сложи ръцете си на кръста й. — Нали ще се оправиш, докато ме няма?

Очите на Снежна сърна се разшириха, когато кимна.

— Снежна сърна ще е добре — каза тя тихо. — Върви! Аз ще си почивам на мекото легло, докато те няма.

Очите на Чарлз изведнъж заблестяха.

— Снежна сърна, тази вечер ще прекараме първата си истинска нощ заедно на това пухено легло. Ще видиш колко по-приятно ще е.

— Ще се чувствам, сякаш летя в облаците — каза Снежна сърна и се разсмя.

Тя стана отново сериозна, когато той я целуна и излезе. Огледа се наоколо и се почувства чужда. Сподави едно ридание, чудейки се дали въобще някога ще свикне с този начин на живот. Наистина, това жилище имаше много удобства. Но толкова се различаваше от начина, по който бе свикнала да живее!

— И баща му — прошепна тя и я обзе още по-голяма тъга. — Съмнявам се, че някога ще ме приеме като своя дъщеря.

Изпълнена със съмнение и внезапен страх, тя се обърна и излезе тичешком от къщата. Изтича напосоки през огромната градина на Чарлз и се втурна към гората, която се простираше до градината.

Не беше сигурна къде отива.

Просто искаше да се махне!