Каси Едуардс
Страсти и копнежи (13)

Глава тринадесета

Пламтящ орел и воините му не преставаха да търсят Снежна сърна. Те проверяваха всеки инч. Баща й никога нямаше да спре да я търси. Никога нямаше да повярва, че е мъртва.

Пламтящ орел знаеше, че дъщеря му е достатъчно силна, за да се изправи срещу всяко предизвикателство. Тя щеше да се бори по всички възможни начини, срещу всичко или всички, които й пречат да се върне вкъщи.

Тази сутрин Пламтящ орел и хората му бяха спуснали канутата си в реката, за да продължат търсенето. Той тъкмо беше стигнал до кануто, когато чу далечен изстрел, последван от още няколко. След малко Пламтящ орел вече тичаше през гората по посока на изстрелите. В дясната си ръка здраво стискаше пушката. Воините му тичаха покрай него със заредени карабини.

Червения лък погледна Пламтящ орел.

— Вече всичко утихна. Сигурно ще намерим само ловци, които дерат улова си.

— Нещо дълбоко вътре в мен ми подсказва, че това не са просто ловци.

Те бързо заобиколиха дърветата. Обутите им в мокасини крака не издаваха никакъв звук, стъпвайки в дебелия килим от мъртви листа.

— Скоро ще сме там — каза Червения лък, като си проправяше път през гъстия храсталак.

Пламтящ орел се напрегна, когато не много далеч пред себе си видя през една просека в дърветата синята лента на река Охайо. Малък наклон от дясната страна на просеката водеше към полянка, покрита с гъста, висока до коленете, трева.

Червения лък присви очи, търсейки някакво движение по поляната. Очакваше да види един или няколко ловци, надвесени над улова си.

Но не видя нищо. Само светлина, дървета, трева и огромни слънчогледи.

Пламтящ орел, който беше малко по-висок от Червения лък, изпъна врат, за да види по-добре. Промърмори нещо на себе си, когато разбра, че високите слънчогледи му пречат да вижда надалеч. Пламтящ орел не искаше да минава през растенията, където жужаха рояци от пчели. Реши да ги заобиколи, затова направи рязък завой надясно, изтича по едно малко нанагорнище, след това отново зави и се втурна към поляната.

Когато излезе от гъсталака, забави крачка и очите му се разшириха.

— Бял! — прошепна той, втренчил се в човека, който лежеше по корем на земята. Той коленичи до Чарлз и го огледа. — Този човек не е бил застрелян.

Пламтящ орел хвърли бърз поглед на Червения лък, който коленичи от дясната му страна. Останалите воини ги заобиколиха, очите им не се откъсваха от белия мъж.

— По косата му има кръв — каза Червения лък и бавно протегна ръка към Чарлз. Пръстите му докоснаха раната.

— Тогава кой е стрелял? — попита Пламтящ орел и се намръщи към Чарлз. Потърси с поглед някакво оръжие, но не откри нищо. — Не може той да е стрелял. Няма оръжие.

— Тогава кой…? — попита Червения лък.

Чарлз бавно идваше в съзнание. Чуваше говор съвсем близо до себе си, но сякаш тези, които говореха, се намираха в дълбок и тесен кладенец.

Изстена, когато почувства пулсирането в главата си.

Премести дясната си ръка и бавно се обърна по гръб.

— Идва в съзнание! — каза Червения лък. Очите му се разшириха, като гледаше как белият човек се обръща.

Пламтящ орел се напрегна. Той приклекна, когато очите на човека бавно се отвориха.

Чарлз се изненада, когато видя индианците, които го бяха заобиколили. Двама клечаха съвсем близо до него, а тъмните им като нощта очи го изучаваха.

Започна да си припомня. Паметта му се възвръщаше на пресекулки, сякаш светкавици проблясваха над черните празни места в съзнанието му. Постепенно си спомни какво се беше случило.

Индианците!

Снежна сърна!

Някой на име Дъждовно перо!

Спомни си как Снежна сърна бе предизвикала дребния възрастен индианец и как той не й обърна внимание, когато се опита да му обясни, че Чарлз й е приятел!

Той се загледа в индианците, като мислеше, че те сигурно са част от групата, отвела Снежна сърна, защото не я виждаше никъде.

— Къде Дъждовно перо отведе Снежна сърна? — изрече Чарлз и бързо седна, като гледаше двамата индианци, които бяха най-близо до него. Нещо му подсказваше, че единият е водача.

При споменаване имената на Дъждовно перо и Снежна сърна в един-единствен въпрос, дъхът на Пламтящ орел спря. Той се наведе още повече над белия мъж.

— Ти произнесе името на дъщеря ми, Снежна сърна. Защо? Откъде я познаваш? И защо попита къде Дъждовно перо я е отвел? Защо? Откъде въобще можеш да знаеш нещо за Дъждовно перо и дъщеря ми?

Чарлз се изненада.

— Ти си Пламтящ орел? — попита той предпазливо. — Бащата на Снежна сърна?

Все по-нетърпелив, Пламтящ орел стисна здраво рамото на Чарлз.

— Отговори ми! — заповяда той, а хората му стесниха кръга около Чарлз. — Как така познаваш дъщеря ми? Защо произнесе името й заедно с името на вожда на шоните, Дъждовно перо?

Чарлз преглътна, като чу шума от зареждането на пушките. Воините се приготвяха за стрелба. Той бавно придвижи погледа си от воин на воин, но видя единствено дулата на пушките, насочени към него.

Бързо погледна към Пламтящ орел. Не можеше да говори толкова бързо, колкото му се искаше.

— Аз спасих дъщеря ти от удавяне — каза той. После обясни всичко, което се бе случило между него и Снежна сърна, като пропусна интимните моменти. Разказа за внезапната поява на Дъждовно перо и воините му, за това, че вождът на шоните не позволи на Снежна сърна да обясни, че Чарлз не е враг. Разказа всичко, което се беше случило, преди Дъждовно перо да го удари и да изгуби съзнание.

Чарлз погледна към реката, но тя не се виждаше от мястото му.

— Шоните трябва да са я отвели по реката — каза той. Гласът му се пречупи при мисълта, че не е могъл да я защити. Но шоните се бяха появили изневиделица. Никой не би могъл да реагира по-бързо, отколкото той.

Изведнъж Чарлз се сети за нещо друго. Приближи ръка към очите си. Очилата му ги нямаше. Бяха паднали, когато го удариха по главата.

Но… въпреки това той виждаше всичко идеално, сякаш гледаше през очилата си!

Чудо на чудесата! Той беше възвърнал зрението си! А причината явно беше ударът в главата му!

Попипа буцата на тила си и потрепери, защото болка прониза цялата му глава.

Свали ръката си и погледна Пламтящ орел.

— Аз… мога… да виждам — измънка той учудено. — Господи, зрението ми се е възвърнало!

Пламтящ орел го наблюдаваше безмълвно, неспособен да сподели радостта му.

Ако Дъждовно перо е тръгнал със Снежна сърна надолу по течението, дори не му се искаше да мисли колко далеч е стигнал вече. Пламтящ орел не знаеше колко дълго е лежал тук в безсъзнание белият мъж.

Тогава една мисъл го ужаси.

— Изстрелите — дрезгаво промълви той и погледна към реката. — Забравих за изстрелите!

Изведнъж му призля. Дали дъщеря му не се е борила твърде упорито, когато са я носили към реката? Дали Дъждовно перо не бе решил, че не си струва неприятностите, които му причинява?

— Толкова много изстрели се чуха — промълви той на себе си, като си мислеше дали няма да намери прекрасното тяло на дъщеря си, напълнено с олово.

— Изстрели? — учуди се Чарлз, доволен, че Пламтящ орел махна ръката си от рамото му.

Видя как Пламтящ орел бързо се изправи. Останалите индианци го последваха.

Чарлз пребледня, връхлетя го неприятно чувство.

— Изстрели? — Изведнъж отчаянието сграбчи сърцето му.

Скочи бързо на крака и се втурна към реката.

А ако шоните я бяха убили? Само тази мисъл се въртеше в главата му. Представи си я как лежи на брега на реката. Мъртва.

Чарлз беше видял достатъчно, за да разбере, че Снежна сърна мрази Дъждовно перо. Той видя как тя го предизвика. Дали не беше прекалила? Дали не беше я убил заради това?

Когато стигна до мястото, откъдето можеше да види брега на реката, забави крачка и спря, поразен от гледката. В локви кръв лежаха труповете на воините на шоните.

Въздъхна с облекчение, когато осъзна, че Снежна сърна не е между проснатите на земята тела. Но къде е тя? Кой я е отвел? Дъждовно перо и воините му са мъртви.

— Траперите — каза той през стиснати зъби. Стисна ръцете си в юмруци. — Тези проклети трапери! — Полудял, той се втурна надолу, забравил пулсирането в главата си, отчаян от това, което може да се е случило със Снежна сърна. — Господи! — прошепна той и погледна към небето. — Тя е най-прекрасното нещо на тази земя. Защитавай я, все едно че е един от ангелите ти, изпратен на земята да носи добро на хората! За мен тя наистина е ангел! Тя е моята любима!

Той бавно се огледа наоколо. Надяваше се поне един от индианците да е жив, за да им разкаже какво се е случило!

Потрепери и се вцепени, когато чу слаб, агонизиращ стон. Отново огледа падналите мъже, търсейки този, който беше все още жив.

Видя как Пламтящ орел бързо клекна до Дъждовно перо и бавно го обърна по гръб.

— Пламтящ орел — каза Дъждовно перо с едва доловим глас. — Снежна сърна! Тя… — гласът му заглъхна и той отново затвори очи.

Чарлз изтича към него и клекна до Пламтящ орел.

Не обърна внимание на учуденото възклицание на вожда на шайените, а сграбчи дългата черна коса на Дъждовно перо. Дръпна я и очите му се отвориха ужасени.

— Ти, кучи сине! Бог те е пожалил само за да ни кажеш какво е станало със Снежна сърна. — Очите му бяха гневно присвити, докато гледаше стария вожд. — Кажи ни! Кой отведе Снежна сърна? С кану ли тръгнаха? Или с коне?

Дъждовно перо си пое трудно въздух и заговори:

— Двама мъже с бакенбарди ни изненадаха от засада. Всичко беше заради шайенската принцеса. Те отведоха Снежна сърна. Те смърдяха на умрели животни и огнена вода. Дрехите им бяха мръсни, с петна от засъхнала кръв.

— Как я отведоха? — попита Пламтящ орел с дрезгав глас. — По реката? Или с коне?

— Ако на брега има по-малко от пет канута, значи са взели едно от тях и са тръгнали по реката — отговори Дъждовно перо.

Чарлз пусна косата на шона и бързо погледна към канутата. Когато преброи само до четири, го обзе отчаяние. Спомни си отново как Снежна сърна падна в реката. Спомни си как потъваше и изплуваше на повърхността със запушена уста и завързани ръце.

След това погледна дребния вожд на шоните.

— Ако не беше се намесил, нищо нямаше да се случи на Снежна сърна — извика той, привличайки погледа на Пламтящ орел към себе си. — Аз я водех вкъщи. Нямаше да мина през мястото, където са ви намерили траперите!

Разпалеността, с която говореше този бял мъж за Снежна сърна и фактът, че вече я бе спасил веднъж, породиха у Пламтящ орел приятелски чувства към него.

Мисълта му беше прекъсната от обясненията на Дъждовно перо защо е взел Снежна сърна от белия човек.

— Пламтящ орел, исках да ти доведа Снежна сърна. Огледай се наоколо, Пламтящ орел! Аз загубих приятелите си днес, когато се опитвах да спася дъщеря ти. Не знаех, че този бял мъж й е приятел. Мислех… че правя каквото трябва. Исках да ти докажа, че съм ти приятел, а не враг! Пожертвах се днес заради теб!

— Но вместо това ти направи така, че дъщеря ми да бъде отвлечена от хора, които сигурно първо ще я изнасилят, а след това ще я убият — каза Пламтящ орел през стиснати зъби.

— Татко! Чарлз! Аз съм добре!

Гласът на Снежна сърна накара Чарлз и Пламтящ орел да скочат на крака.

Те и двамата въздъхнаха; засмяха се облекчено и протегнаха ръце към нея, съперничейки си за прегръдката й.