Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (7)

Седма глава

Мъжът беше истински гигант, но не ръстът му го правеше опасен, а начинът, по който се придвижваше в джунглата. Коул беше сигурен в това. Все пак личеше, че исполинът отдавна не е практикувал „котешко прокрадване“, реши той. Не стъпваше съвсем безшумно и с нужната предпазливост, ала Коул бе готов да се обзаложи, че навремето Валънтайн е бил ас в занаята.

Нямаше съмнение, че това е Валънтайн. Огромен, с дълга брада и очила със златни рамки — точно както Келси го описа. Очевидно никой не си бе направил труда да й обясни, че навремето Валънтайн се е занимавал с далеч по-опасни неща от компютърни програми. Кой знае, може би никой не се и досещаше за това…

Но Коул веднага го разбра. В момента, в който усети, че някой ги следи, си даде сметка за две съществени неща, свързани с преследвача. Първо, че е опитен ловец, и второ, че е научен да ловува предимно двуноги разновидности „животни“.

„Краставите магарета през девет дола се надушват!“ — помисли мрачно Коул, докато заобикаляше безшумно Валънтайн, за да го изненада в гръб. Оставаше му само да се надява, че ловкостта на исполина е закърняла малко повече от неговата. Застанал с леко разкрачени крака на метър зад брадатия великан, Коул се концентрира — физически и психически, и извика, без да повишава глас:

— Тази година празникът на Св. Валънтайн май ще закъснее…

Огромният мъж светкавично се обърна, като че ли бе задвижен от пружина, и две твърде проницателни сини очи огледаха Коул — бързо и внимателно. Няколко секунди двамата останаха изправени неподвижно един срещу друг като дебнещи се зверове.

— Не знам дали празникът тази година ще закъснее, но мога със сигурност да кажа, че не е днес. По дяволите, от сутринта всичко е тръгнало наопаки! Ето те и теб сега! — Гласът на Валънтайн напомняше ръмженето на мечка.

— Та ето ме сега и мен! — съгласи се лаконично Коул. — Ако това те успокоява, и за мен днешният ден не бе от приятните.

— Ти си с жената. — Не беше въпрос, а само заключение, изказано на глас.

— Да, аз съм с жената — потвърди Коул.

— Ако смея да попитам, в качеството на какъв? — Валънтайн сви два-три пъти ръцете си в юмруци, като че ли искаше да ги раздвижи.

Едва забележима усмивка заигра на устните на Коул. Инстинктивно провери доколко здраво стъпва на земята и остана доволен от собствената си кондиция. Доста време мина, откакто заряза „занаята“, а липсата на честа практика е най-големият враг на ловкостта.

— Приеми, че се грижа за нея — любезно обясни Коул.

— Хм… Пазиш я значи… Срещу заплащане ли?

— Грижа се за нея, защото тя е моето момиче — кратко и ясно отвърна Коул.

— А, това вече обяснява някои неща — измърмори вежливо Валънтайн. Изглежда думите на Коул го успокоиха. — Не всичко, но все пак е нещо. Мисля, господине, че с теб сме от една и съща страна на бойното поле.

— И коя е тази страна? — Коул също усети, че напрежението му някак спада, но още не се решаваше да промени позата си.

— Противна на другата страна, където са се наредили онези двамата, които преобърнаха дома ми… — Валънтайн разсеяно прекара пръсти през брадата си, но сините му очи продължаваха да следят внимателно Коул зад позлатените рамки на очилата. — Нали ти казах, днес съвсем не беше празник!

— Казваш двама?

— Двама — кимна Валънтайн. — И въоръжени.

— За разлика от нас — измърмори мрачно Коул.

— За разлика от нас.

— Да, очертава се дълъг ден. Мисля, че е по-добре да те запозная с дамата, която би толкова път заради теб.

— С твоето момиче? — уточни Валънтайн.

— С моето момиче. Макар че не съм много сигурен дали и тя го знае. След теб — прикани го Коул с любезен жест.

Валънтайн изви насмешливо рунтавите си вежди. Очите му заискряха развеселени зад стъклата на очилата.

— Май си от предпазливите, а? — подхвърли той, обърна се кръгом и тръгна към скалистия бряг.

— В последно време предпочитам да си мисля, че го правя от добро възпитание, а не от предпазливост — уточни Коул, поемайки след него.

— И успяваш ли да се самозалъжеш?

— Понякога. А ти?

— Понякога и аз успявам! — каза много тихо Валънтайн.

— По всичко личи, че и двамата сме страшни артисти, щом успяваме да подведем най-мъчната публика — себе си!

— Все пак мисля, че е по-добре да си артист, отколкото онова, което бяхме… — подхвърли Валънтайн, като погледна Коул през широкото си рамо. Очите им се срещнаха. Чисто мъжкото разбиране, което се четеше в тях, говореше по-красноречиво от цели томове, изписани с обяснения.

— Къде си скрил твоето момиче? — полюбопитства той, когато излязоха от шубрака и тръгнаха по каменистия бряг.

— Валънтайн! — извика Келси, която не откъсваше очи от храсталака, очаквайки да мерне Коул. Скочи на крака и хукна към двамата мъже. — Сигурно си Валънтайн! — ухилено повтори тя. Огромният мъжага й хареса от пръв поглед. — Така се радвам, че си ни проследил в тоя пущинак! Добре ли си? Коул каза, че някой е претършувал къщата ти. Каква е тая работа?

Белите зъби на Валънтайн блеснаха сред косматата растителност, покриваща лицето му, и Келси веднага си даде сметка, че всякаква прилика на исполина с Дядо Мраз свършваше дотук. Гъстата брада не можеше да скрие дебнещия вълк, дори когато се усмихваше. И още нещо осъзна — изражението му поразително приличаше на изражението на Коул в много редките моменти, когато благоволяваше да се усмихне.

Сродни души, озари я някакво интуитивно прозрение, но тя моментално го отхвърли. Абсурдна мисъл! Валънтайн и Коул бяха различни като деня и нощта. Единият — огромен, брадат, ексцентричен гений, който създаваше теории за изкуствения интелект. Другият — високомерен бизнесмен, саможивец, способен да вбеси човек с необщителността си. Женската интуиция обаче й подсказваше, че не е точно така…

— Добре съм, всичко е наред — отвърна на въпроса й Валънтайн. — Ти трябва да си госпожица Мърдок. Моля много да ме извиниш за промяната в предварителния план. Уверявам те обаче, че не беше моя идея! Добре поне, че си дошла с приятеля си.

— Нямах голям избор! Коул настояваше да ме придружи.

— Коул? — изгледа я въпросително Валънтайн.

— Не се ли запознахте? Валънтайн, това е Коул Стоктън.

— А, не, запознахме се… Но не остана време да си кажем имената — измънка Коул, като кимна официално с глава.

— Драго ми е да се запознаем — измърмори Валънтайн.

Келси усети — скритата размяна на неизказани послания, които не можеше да разбере. Като че ли двамата знаеха един за друг много повече, отколкото показваха открито, макар това да й се стори невъзможно. Беше абсолютно убедена, че допреди няколко минути изобщо не се познаваха.

— Предлагам да приключваме с малките житейски удоволствия и да пристъпим към неотложните неща, с които трябва се справим — рече Коул с равен глас. — Започва да се стъмва, ако случайно някой е пропуснал да забележи. Това е твоя територия, Валънтайн! Имаш ли някаква идея къде да бутнем Келси за през нощта?

— Да ме бутнете? Какво би трябвало да означава това? — погледна ги изумена тя.

— Означава да те скрием — търпеливо й обясни Коул, сякаш се разправяше с хлапе.

— А вие двамата какво ще правите? — попита тя. Съвсем не й харесваше насоката, която разговорът започваше да взема.

— С твоето момче имаме малко работа, госпожице Мърдок — намеси се вежливо Валънтайн. — Двама типа се навъртат наоколо. Ако питаш мен, не го правят от любов към туризма.

— Онези, които са претършували къщата ти? Кои са те, Валънтайн? Какво са търсили — документите, които нося?

— За момента съм се спрял на тази теория. Хайде, Келси, ще ви покажа — на теб и на твоето момче — сигурно местенце, където никой не би могъл да те открие!

Келси се изчерви и стрелна бързо с очи Коул, който вече протягаше ръка към нея, за да я отведе към скривалището на Валънтайн.

— Той не е „моето момче“ — почувства се задължена да измърмори. — Името му е Коул.

Валънтайн и Коул пропуснаха забележката край ушите си. Със сурово изражение Коул я поведе след гиганта. Край тези двамата винаги трябваше да е нащрек, възнегодува мълчаливо тя. И двамата се движеха тъй безшумно, с вродена ловкост, че изнервяха човек.

— Вие двамата, като млади, случайно да не сте играли балет? — измърмори тя, когато Коул я прихвана, за да не се препъне в корена на някакво дърво. Слънцето се скри зад възвишенията, разделящи острова на две, и мракът бързо изместваше деня.

В отговор на хапливия въпрос, Валънтайн се изкикоти тихо.

— Не й обръщай много внимание! — посъветва го Коул. — Обича да си играе на въпроси и на отговори.

— А тази игра не ти се нрави особено, нали така? — попита Валънтайн с разбиране.

— Не и когато въпросите все се въртят около праисторическото минало! — изръмжа Коул.

— Значи ви се искат въпроси в сегашно време? Добре тогава — ще ви задам веднага няколко. Първо, какво сте намислили да правите тази нощ? Второ, къде са тези типове, които са претърсвали къщата ти, Валънтайн? И накрая, какво точно се е случило днес?

— Всъщност и аз съм любопитен да узная подробности по последния въпрос — намеси се кротко Коул.

— Ще ви разкажа всичко, когато стигнем до пещерата — отвърна с готовност Валънтайн. — Боя се обаче, че не е много…

— Пещера ли? Мразя пещерите! Не ги понасям! — възрази веднага Келси.

— Ако пещерата решава проблема с нощувката, ще се наложи да я изтърпиш! — отряза я Коул.

— В най-близко време ни предстои дълъг разговор по въпроса за безподобната ти арогантност! — изфуча сърдито Келси.

— Дадено, но не и тази вечер! — отвърна невъзмутимо той.

През остатъка от пътя до пещерата, тя не обели дума. Забеляза зеещата в скалите, дупка, чак когато застанаха пред нея. Наистина скривалището бе чудесно, ала това едва ли щеше да направи по-приятен престоя й там. Усети, че я полазват ледени тръпки, когато Валънтайн ги поведе към дупката.

— А има ли прилепи? — попита тя с разтуптяно сърце.

— Тъдява не се мяркат! — увери я Валънтайн.

— А плъхове?

— Ако трябва да се боиш от нещо тази нощ, това са двукраките екземпляри — каза Коул, оглеждайки вътрешността на пещерата.

— А змии има ли?

— Има гущерчета, това е всичко! — успокои я Валънтайн. — Недалеч от входа има даже изворче. Разполагайте се и добре дошли в лятната ми резиденция! — посочи той с ръка няколко големи камъка в единия край на пещерата.

— Значи гущери… — Келси се огледа недоверчиво. — И аз трябва да ви чакам тук, докато си свършите нощната работа, така ли да разбирам?

— Нещо такова… — кимна Коул. — Валънтайн, разкажи сега какво е станало днес.

Валънтайн седна на една издадена скала и започна да разказва:

— Цял ден се мъча да си обясня каква е тази история и стигнах до заключението, че някой иска да се докопа до документите. Остават обаче много неизвестни. Това, което знам със сигурност, е, че на разсъмване излязох от колибата за обичайната си сутрешна разходка до брега. Бях преполовил пътя, когато забелязах някаква моторна лодка, която много тихо се придвижваше към заливчето, недалеч от пистата за кацане. Двама не особено приятни типа слязоха на брега, а третият се отдалечи навътре с лодката. Можеше да се предположи, че ще се върне в уреченото време.

— А ти какво направи?

— Да ви призная, по природа съм доста любопитен, затова реших да проследя господата, слезли на брега. — Не беше нужно да мине много време, за да разбера, че са се запътили към моята колиба. Видях ги да се вмъкват вътре и за момент реших да предприема нещо драматично, но после се отказах. Реших да ги изчакам. Едно от главните ми съображения беше, че очаквах по-късно да пристигне Келси и не исках да я забърквам в разни каши, на които „Флекс — Глад“ едва ли би погледнал с добро око. Тогава още не знаех, Келси, че си водиш охрана.

— Сигурен ли си, че онези двамата търсят документите, които носи Келси? — попита тихо Коул. — Не би ли могло да бъде нещо… в по-личен порядък?

— Коул, ама че въпрос! — възкликна Келси. — Какви лични спорове би могло да има? Валънтайн живее тук като отшелник и на никой не досажда с присъствието си!

— Аз съм обикновен симпатичен ексцентрик, който не иска нищо друго, освен да го оставят да си работи спокойно с компютъра! — вметна ухилен Валънтайн.

— Който понякога се прави на артист! — подхвърли Коул.

— Краставите магарета през девет дола се надушват, нали така? — не му остана длъжен Валънтайн.

— Какви ги дрънкате? — избухна Келси, като местеше сърдито поглед от единия към другия.

— Няма нищо, Келси! — Усмивката на Валънтайн се стопи. — Малка закачка между нас двамата.

— Та вие се познавате от половин час! Кога успяхте да си измислите и закачки?

— Виж, тук си абсолютно права! — каза твърдо Коул. — Да говорим по същество. Значи си сигурен, че всичко е заради разпечатките, така ли? — обърна се той към Валънтайн.

— В това съм абсолютно сигурен, Стоктън! Анализът на теорията, върху която работя, в ръцете на експерти е истински скок по пътя към развитието на изкуствен интелект. Колкото и да звучи нескромно, съдържанието на това куфарче определено си заслужава труда да се добереш до него. Нещо повече: когато типовете приключиха с претърсването и се оттеглиха по живо по здраво, реших да огледам поразиите, които са направили. Всичко в близост с компютъра, беше обърнато с главата надолу. Изглежда онези са предположили, че съм в селцето. Видях ги, че се позавъртяха наоколо, после отпрашиха надолу към мястото, където трябваше да се приземи самолетът.

— И как са щели да разберат, че са намерили точно онова, което търсят? — попита Келси.

— Основателен въпрос! — Коул като че ли беше изненадан от досетливостта й. — Да ти призная, Валънтайн, когато разглеждах материалите в куфарчето, нищо не проумях. Единственото, което ме накара да мисля, че са важни, бе, че някой ги държи, както се казва, заключени с девет катинара.

— На всяка страница има цифров код. С Гладуин измислихме тази хитрост, за да се предпазим от смесването им с други материали. Който знае кода, знае и какво да търси.

— Смяташ, че те са знаели, че точно днес ще донеса материалите, така ли? — зачуди се Келси.

— Очевидно — да! — отвърна Коул. — Някой е подкупил онова приятелче Рей да ни зареже насред острова.

— Чух, че самолетът излетя — намеси се Валънтайн. — Да ви призная честно, добрият стар Рей е готов на всичко за стотачка.

— А защо реши да ни следиш? — полюбопитства Келси. — Защо направо не се показа, когато стигнахме до къщата ти?

— Защото не му е било много ясно къде се вписвам аз в картинката — обясни вместо него Коул.

— Сега вече разбрах — измърмори Валънтайн.

— Какво завидно разбирателство след толкова кратко познанство в храсталаците! — отбеляза заядливо Келси.

— Ние, „бившите балетисти“, се надушваме отдалече — отвърна ехидно Коул.

— Я стига сте се правили, на големи умници за моя сметка! — скастри ги вбесена Келси. — Кажете ми, защо онези двамата не ни нападнаха?

— Вероятно и те са се чудели каква е ролята на Коул в цялата история — обясни Валънтайн.

— А сега искам да знам какво възнамерявате да правите? Изглежда, че за броени минути сте измислили ужасно хитър план как да се справите с положението. Изобщо всички, с изключение на мен, май са наясно какво става тук, за което има две възможни обяснения!

— И какви са те, Келси? — Валънтайн изглеждаше наистина озадачен.

— Първата вероятност е, че вие двамата сте много по-умни от мен и затова всичко ви е ясно! — отвърна сърдито тя.

— А другата? — попита много тихо Коул.

— Другата е, че знаете какво ще стане, защото от самото начало всичко е добре планирано, а на мен е отредена ролята на пионка.

Гробно мълчание посрещна думите й. Келси усети, че я полазват тръпки, но причината не беше отвратителната пещера. Двамата мъже възприемаха опасността, която ги грозеше, със смущаващо спокойствие. Едничкото разумно обяснение бе, че, за разлика от нея, знаеха отлично какво точно става.

Коул беше този, който наруши тягостната тишина. Погледна с кисела гримаса към Валънтайн и каза:

— Май ти споменах, че Келси още не е проумяла, че вече не е независима.

— Не съм какво? — Келси като че ли бе готова да му издере очите.

— Успокой се, Келси! — притече се на помощ Валънтайн. — Той искаше да каже само, че си негово момиче. Знам, че не ти е лесно — изкара тежък ден и си объркана. Трябва обаче да постоиш в пещерата, докато ние със Стоктън поогледаме наоколо. Няма да се бавим.

— Добре де, къде ще „поогледате“? Наистина, Сибола не е голям остров, но има хиляди места, където някой може да се скрие. Особено пък през нощта.

— Виж, за това не бери грижа! — усмихна й се Валънтайн.

— От сутринта наблюдавам нашите приятелчета и съм наясно, че не са прекарали живота си в джунглата. Напротив, мога да твърдя, че по-скоро са живели в градска обстановка.

— И къде, според теб, са те сега?

— А ти къде би предпочела да прекараш нощта, ако можеше да избираш? — попита дружелюбно Валънтайн.

— Как къде? В твоята колиба, естествено! — отвърна тя без колебание.

— Вероятно точно това ще сторят и нашите приятелчета! — Коул се надигна от камъка и тръгна към изхода на пещерата. — След половин час ще бъде съвсем тъмно. Едва ли ще изгарят от желание да прекарат навън нощта. Не мисля също, че са хукнали към селото, особено в този час.

— Предполагам, че онзи, който ги докара с моторницата, се навърта край селцето, за да са сигурни, че никой няма да отплава с лодка — добави Валънтайн.

— Тъй че нощта е наша — продължи Коул. — Имаме пълно основание да предполагаме, че преди разсъмване няма да подновят търсенето си. Най-вероятно моторницата ще се появи в залива чак на сутринта.

— В никакъв случай по-рано! — съгласи се Валънтайн. — Около острова има многобройни рифове и едва ли ще рискуват да заседнат посред нощ.

— А няма ли вероятност да са си обрали вече крушите? — изрече гласно размишленията си Келси.

— Предполагам, че са им платили доста тлъста сумичка за тези разпечатки, и едва ли ще рискуват да ни загубят следите, като напуснат острова — рече Валънтайн.

— Пак не разбирам нещо… — внимателно подхвана Келси. — Щом сте толкова сигурни какви са плановете им, защо не изчакате тук, докато се разведели, и тогава да прескочите до селото за помощ?

Коул и Валънтайн я погледнаха, сякаш им предлагаше да извършат велика глупост, а не нещо наистина практично.

— Скъпа, ти май не разбираш! — измърмори накрая Коул. — Глупаво е да пропуснем този златен шанс! Онези типове са сами в къщата на Валънтайн и преспокойно можем да ги спипаме!

— Да ги спипате ли? Как така? — Келси се опули. — Значи ще се опитате да ги задържите? — възкликна ужасена тя. — Не разрешавам! Забранявам го! Като най-висшестоящ представител на „Флекс — Глад“ в момента, отказвам да санкционирам подобна акция!

— Келси! — започна внимателно Коул, а Валънтайн тактично се обърна с гръб, разглеждайки с интерес шубраците пред входа на пещерата. — Сигурно си най-висшестоящият служител на „Флекс — Глад“, при положение, че си единственият, но…

— Не забравяй Валънтайн!

— Не бих нарекъл Валънтайн точно „служител“ — възрази Коул.

— По-скоро независим предприемач — уточни спокойно Валънтайн. — И от никого не приемам заповеди!

— Няма да търсим сега под вола теле! — избухна Келси и скочи на крака. — Като представител на „Флекс — Глад“ не позволявам да предприемате толкова опасна акция с непредсказуем изход!

Коул направи крачка към нея и притисна лицето й с длани.

— Келси, така трябва да постъпим! — каза, приковал изгарящ поглед в очите й.

— Според теб!

— Да, според мен! — кимна той. — Знам какво правя. Трябва да ми се довериш!

— Все това повтаряш! — извика тя отчаяно, съзнавайки, че не е в състояние да ги спре.

— Сигурно го правя, защото не съм загубил надежда, че някой ден наистина ще започнеш да ми вярваш!

— Не става въпрос за доверие или недоверие, а за разумно поведение при трудни обстоятелства! — възрази тя разпалено. — Ти и Валънтайн постъпвате неразумно, нелогично, като деца!

— Не чакай логика от бивши балетисти! — За миг на устните му се появи странна усмивка. — Ние държим на стила!

— Престани, Коул! По дяволите, съвсем не ми е до шеги! — Келси усети, че сълзите парят в очите й и с мъка се сдържа да не се разплаче. — Божичко, защо изобщо се опитвам да те вразумя?! Та аз нямам никакво влияние над теб!

— Как да нямаш влияние над мен? Нали заради теб съм тук?

— Чуй ме тогава! Останете тук! Утре сутринта ще потърсим помощ в селото.

— Келси, никой от селото няма да ни помогне — намеси се отново Валънтайн. — Там живеят семействата на няколко рибари, които не изгарят от желание да се набъркват в тази каша. А докато успея да потърся помощ от съседните по-големи острови, тези двамата отдавна ще са офейкали!

— Ами оставете ги да избягат!

— Не, Келси! Не можем да го направим! — отвърна Коул със сдържан, но непреклонен тон.

Изглежда, Че загуби интерес да я убеждава. Келси бе оставена сама с чувствата си — заплетен възел, в който имаше от всичко — от гняв до отчаяние. Седна безмълвна на скалата и впери невиждащ поглед в тъмнината. Времето минаваше. Коул и Валънтайн очевидно изчакваха да се покаже луната, за да тръгнат към колибата. Двамата разменяха по някоя дума на тих глас, но Келси не обръщаше внимание на разговора им. Кой знае защо, всичко й изглеждаше някак нереално и далечно. Най-сетне Коул приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Време е да тръгваме! — каза тихо той.

— Приятно прекарване! — процеди през зъби тя, без да помръдне.

— Келси, ако се случи нещо… — разнесе се гласът на Валънтайн.

— Келси, ако до няколко часа не се върнем — продължи вместо него Коул, — няма да мърдаш от пещерата, докато моторницата не откара нашите приятелчета! Разбра ли? Оттук можеш да наблюдаваш заливчето, без някой да те забележи. Когато се увериш, че теренът е чист, тръгни към селото! Няма да спираш, докато не стигнеш там. В селцето ще наемеш лодка до Сейнт Томас.

— Коул, моля те, не тръгвайте! — Келси направи последен отчаян опит да ги спре, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Ще се върнем веднага, щом е възможно, Келси!

За части от секундата пръстите му стиснаха рамото й. Миг по-късно двамата мъже потънаха в тъмнината. Келси притисна с длани лицето си и даде воля на сълзите.

Времето започна да тече безкрайно бавно. В главата й се блъскаха безчет объркани противоречиви мисли. Здравият разум се противеше да приеме факта, че някакви мошеници се опитват да отнемат документите. Всъщност за съществуването им нямаше никакви доказателства. Единствените живи хора, които бе видяла на този остров, бяха Коул и Валънтайн. От друга страна, не можеше да повярва, че двамата разиграват цялата история за нейна сметка. Или по-скоро не искаше да го повярва, си каза мрачно тя. Защото това би означавало, че Коул я беше лъгал от самото начало, а тази мисъл й бе непоносима.

Не. Коул не я лъжеше — просто отказваше да отговоря на въпросите й. И още нещо, в което бе убедена: в миналото Валънтайн не се е занимавал единствено с компютри. Както и Коул с инвестиции… Мъже, които се движеха в джунглата като два дебнещи звяра. Мъже, които дори не трепваха пред възможното насилие.

Келси винаги бе подозирала, че Коул крие някаква по-тъмна, отблъскваща страна от миналото си, ала всъщност не вярваше истински в безумните си предположения, че някога е бил наемен главорез или безмилостен лихвар. Непоколебимата увереност обаче, с която той действаше в тази опасна ситуация, може би потвърждаваше мъчителните й опасения…

Внезапно Келси осъзна и още нещо. Коул Стоктън държеше миналото си заключено с девет ключа и ако не бе дошъл заради нея на този остров, едва ли някога би му се наложило да демонстрира качествата си в опасни ситуации — качества, явно придобити в другия, тъмния живот.

Остра болка прониза сърцето й. Заради нея той бе открехнал вратата към миналото, от което се опитваше да избяга. И изведнъж си даде сметка за нещо толкова очевидно, че нямаше място за съмнение — тя, Келси Мърдок, беше влюбена в Коул.

 

 

Валънтайн разбута купчината палмови листа и взе компютърната клавиатура с дистанционно управление. Коул го наблюдаваше с доволно изражение. Намираха се на няколко метра от осветената му къща. Несъмнено неканените гости бяха вътре.

— Почти всичко в колибата се контролира чрез компютъра — промърмори Валънтайн.

— А ти контролираш компютъра чрез клавиатурата с дистанционно управление — кимна с разбиране Коул. — Келси спомена веднъж за това нововъведение. Как по-точно действа?

— С инфрачервени сигнали. Преодоляват разстояние до трийсетина метра! — Валънтайн потупа клавиатурата с бащинска гордост.

— Като начало, можем да започнем с гасенето на лампите — отбеляза Коул.

— После смятам да затворя капаците на прозорците — продължи Валънтайн. — Да ти кажа право, никой не можа да разбере защо реших да сложа метални капаци на всички прозорци.

— И мен не ме разбраха, когато удвоих височината на каменните зидове около дома ми в Кармел. Келси го нарича крепост. Имам чувството, че умира от страх да не остане залостена вътре.

— Трудно можеш да обясниш на една жена навика си да вземаш изключителни мерки за сигурност — изтъкна мрачно Валънтайн.

— Така е. Нещо ми подсказва, че номерът с балетното училище не мина пред нея! — измърмори злъчно Коул.

— Какво си й разказал досега?

— Нищо. Абсолютно нищо! — въздъхна Коул.

— И смяташ да се отървеш с мълчание?

— Не бих казал, че тази тактика е особено успешна. Тя е любопитна като котка.

— А ти непробиваем като скала!

— Мисля, че истината ще я отврати…

— Кой знае… Понякога жените са странни същества… — Валънтайн замълча, поглаждайки разсеяно клавиатурата с палец. — В армията ли започна? — попита след малко.

Коул кимна мълчаливо и на свой ред попита:

— А ти?

— В Югоизточна Азия. Бях много млад тогава и всичко ми изглеждаше като романтично приключение, докато един ден не установих, че се е превърнало в професия.

— Когато се уволних от армията, нямаше причина да бързам да се връщам в Щатите. Чичо Сам плащаше добри пари на хора, които познаваха онази част от света и умееха да си държат езика зад зъбите — отбеляза Коул.

— Краткотрайни договори за солидни суми, никакви въпроси. Разбира се, не чакай помощ, ако се издъниш!

— Тихомълком парите се превеждаха в кодирана сметка в швейцарска банка. Не виждах особена причина да не поемам работата…

— Познато чувство. — Валънтайн направи пауза. — Минал съм по тоя път. Няколко години действах като наемник — главно в Африка и Южна Америка. Тогава именно открих влечението си към компютрите. Дълга история…

— Която свършва тук, в Сибола?

Валънтайн кимна сериозно, сякаш се отърсваше от миналото си.

— Тук е моят дом и в него сега се разполагат някакви неканени натрапници!

— И аз щях да се чувствам така, ако някой се промъкнеше неканен в градината ми — съгласи се Коул. — Какви други номера умее тая джунджурия?

— Ами например може да отвори един вентил на тавана, от който потича газ — доста гадничък. Неканените ни приятелчета ще хукнат като луди към вратата за глътка чист въздух.

— Тогава да се приготвим и да ги посрещнем както подобава! — Коул се пресегна към палмовите листа и започна да ги навързва едно за друго. Получи се дълго жилаво въже. — Маестро, готов съм да ви следвам!

— Тези мръсници са наясно, че не сме въоръжени и затова се чувстват много сигурни в къщата! — промърмори Валънтайн.

— Да действаме тогава! — нареди тихо Коул.

Валънтайн натисна три от клавишите на клавиатурата и къщата потъна в мрак. Коул мигновено пресече полянката пред нея. Трябваше да се възползва от няколкото секунди, докато онези вътре разберяха какво става — вероятно щяха да сметнат, че има повреда в генератора. Легна по корем, прекара въжето зад едната от подпорите, на които се крепеше навесът, и зачака следващите действия на Валънтайн. Не беше трудно да разбере кога е отворил вентила на тавана. Отвътре се разнесоха викове и ругатни. Железните капаци на прозорците бяха вече залостени. Единственият изход оставаше вратата.

Като залитаха и кашляха, двамата натрапници се показаха на прага. Коул дръпна дебелото въже и препъна първият от тях. Той се пльосна като жаба на земята. Коул мигновено скочи на крака и нанесе саблен удар по врата на втория, който падна като посечен със секира. Задушливият газ излизаше отвътре на талази. Коул се разкашля и побърза да отстъпи две-три крачки от мястото, където двамата лежаха в несвяст.

— По дяволите, Валънтайн, това чудо вони ужасно!

— Радвам се, че го одобряваш! — ухили се доволен Валънтайн. — Веднъж работих за някакъв шейх със завидни технически познания. Позволих си да заимствам идеята му и да я приложа в колибата. В шкафчето си до леглото държа постоянно противогаз. Винаги съм предполагал, че вероятно ще си бъда вкъщи, когато се наложи да използвам това миризливо нещо.

— Обзалагам се, че и с противогаз едва ли някой ще може да нощува тука! — измърмори Коул, докато помагаше на Валънтайн да вържат здраво двамата мъже с въжето.

— Предлагам ти да ги оставиш на мен. Имам чувството, че ще кротуват като агънца. Преди да тръгнеш, ще им задам няколко въпросчета. А ти побързай, твоята дама сигурно те чака!

— Чака, за какво? Да посипе отново обвинения, че аз съм забъркал тази каша? Да се разкрещи, че повече не иска да ме вижда?

Валънтайн поклати глава. Белите му зъби блеснаха на бледата лунна светлина.

— Че откъде ще разбереш как ще те посрещне, ако продължаваш да се размотаваш тук?