Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (6)

Шеста глава

— Точно пред нас е Сибола! — Пилотът повиши глас, за да надвика грохота на малкия едномоторен самолет, и посочи с ръка сиво-зеленикавата ивица земя сред ширналото се море. — Няколкото къщички до пристанището минават за селце, останала част е почти безлюдна.

— Слава богу! — въздъхна с облекчение Келси.

Седеше на задната седалка на четириместния самолет. Нито пилотът, нито Коул, седнал пред нея, успяха да чуят възклицанието, в което се прокрадваха нотки на отчаяние. Само преди половин час бяха излетели от летището на остров Сейнт Томас и от момента, в който самолетчето се заклатушка към небето, Келси започна да се пита какво, по дяволите, я накара да предприеме това безразсъдно пътуване? Всъщност, зададе си въпроса на глас и преди това — когато видя пилота с огледалните му очила и влажната от пот риза.

— Може би предпочиташ да поплуваш? — попита лаконично Коул.

— Не обичам хора с огледални очила — измърмори мрачно тя.

— Не е задължително да харесваш пилота. Нужно е само да знаем, че ще ни закара невредими до острова на твоя гений.

Пилотът се представи като Рей. Изглежда не държеше много на официалности, като например фамилно име. Очакваше ги на летището.

— Казаха ми, че ще пътува един човек… — отбеляза Рей, като огледа скептично Коул, който държеше коженото куфарче.

— Малка промяна в плана — отвърна спокойно Коул. — Готов ли си да тръгваме?

— Мисля, че да…

Много скоро Келси разбра колко неоснователно е критичното й отношение към потната риза на Рей. Не след дълго памучното сафари залепна за гърба й. Съжали, че не е облякла къса пола, вместо белите джинси. Щеше да се чувства много по-удобно при тази влага и горещината. Коул не показваше с нищо, че горещината го тормози. Отново бе облякъл обичайните си кафеникави одежди, плюс ниски кожени ботуши на краката. Имаше вид на човек, който е прекарал живота си в тропиците.

През последното денонощие Келси често се замисляше за поведението на Коул, за малко необичайните им отношения, които установиха с нейно съгласие. Едва ли имаше голям простор за избор, заключи мрачно тя. Всъщност, възможностите бяха две: или да постигне някакъв компромис с Коул, или да опита да избяга. Не беше нужна особено висока интелигентност, за да прецени, че шансовете й да се измъкне практически са нулеви. Коул се намираше на кораба с една-едничка цел — да я принуди да приеме неговите условия за отношенията между двамата. От собствения си горчив опит Келси знаеше, че е готов да помете всичко, което се изпречеше на пътя му към целта.

Келси съзнаваше, че отчасти се е поддала на упоритостта му, но беше почти сигурна, че крехката основа, върху която се градеше временното им примирие, ще се пропука при първия по-значителен сблъсък помежду им. Предполагаше, че това щеше да стане още снощи, пред вратата на нейната каюта.

Прекараха заедно цялата вечер и Коул изобщо не скри, че я желае. Вярно, държеше се изключително вежливо, даже малко сдържано. Вечеряха, после гледаха програмата в кабарето, после танцуваха под ярките тропически звезди на палубния дансинг. Вечерта наистина бе великолепна и най-сетне Келси почувства, че й става леко на душата. Не, „леко“ съвсем не бе най-точната дума, си каза с безпощадна откровеност. Отново се поддаваше на странното хипнотизиращо очарование на този мъж. Което нямаше да доведе до нищо добро, напомни си тя. И въпреки това охотно се отпускаше в ръцете му, докато танцуваха, опряла глава на крепкото му рамо. Тялото й се наслаждаваше на докосването на ръцете му, обвили кръста й.

Когато се сбогуваха пред вратата на каютата й, Келси ТРЯБВАШЕ да призове на помощ цялата си воля, за да не капитулира безусловно пред магическото въздействие на този мъж.

— Келси? — Откровен копнеж и изпепеляващо желание прозираше в начина, по който произнесе името й, когато целуна едва-едва извивката на шията й.

— Не! — произнесе твърдо тя, забила поглед в копчето на тъмната му официална риза. Пръстите й несъзнателно, мачкаха ръкава на сакото му. Усети напрежението, което изопна тялото му, и за момент се побоя, че отново ще избухне, както през онази фатална вечер в Кармел.

— Келси, скъпа, ще те накарам да забравиш предпазливостта и опасенията, и всички глупави въпроси…

Силна тръпка разтърси тялото й като ток, докато пръстите му очертаваха възбуждаща линия от тила надолу към гърба й. Коул я усети, защото мигновено в очите му проблесна задоволство. Може би именно това й вдъхна сили да не отстъпи от взетото решение.

— Не! — повтори тя много тихо, но непреклонно.

Коул се поколеба за миг. Тя почувства, как пръстите му се впиха за части от секундата в рамото й, после, кимна, сякаш на себе си, и отстъпи крачка. Сивите му очи отново станаха непроницаеми.

— Лека нощ, Келси! Утре ще те взема за закуска. — Тръгна по коридора. Нито веднъж не се обърна.

Седнала на задната седалка в самолетчето, Келси си повтори, че е взела правилното решение — вероятно за стотен път от снощи. Коул беше като огън и рискът да изгори в този огън бе огромен. Длъжна бе да стои на безопасно разстояние. Заиграването в близост до пламъците можеше да й коства много.

Рей приземи образцово самолета на късата тясна ивица земя, която трябваше да мине за писта, и го закова в самия й край. „Пистата“ бе прокарана успоредно на скалистия бряг. Доколкото Келси успя да забележи, единственият по-сносен плаж с пясък се намираше край малък залив, обграден от стръмни скали — недалеч от мястото, където се приземиха.

— Май никой не ни чака… — Келси надникна през прозорчето на самолета. От края на „пистата“ започваше гъста пищна растителност, която покриваше с изумрудена зеленина възвишенията, пресичащи като гръбнак дългия тесен остров.

— Това не е мой проблем! — отбеляза Рей. — Колко време ще искате да чакам?

— Половин час! — отвърна Коул и отвори вратичката на самолета. Лекият ветрец поосвежи въздуха в задушната кабина.

— Не мога да си тръгна, преди да съм предала куфарчето! — измърмори намръщена Келси.

— Престоят се заплаща по същата тарифа — напомни Рей.

— Половин час! — повтори Коул с тон, нетърпящ възражения. Слезе от кабината и галантно предложи ръка на Келси.

— Коул, знаеш, че трябва да изпълня поръчението! Не мога да си тръгна, преди да връча куфарчето на Валънтайн!

— Валънтайн ли? — намеси се Рей. — Онзи луд с компютрите?

— Точно той. — Келси поглед към Рей, който все още си седеше в кабината на самолета. — Познавате ли го?

— Носил съм и други пратки за него — кимна Рей. — Живее в барака, ей там, на онези хълмове. Не е далеч оттук. Обикновено идва да посрещне самолета.

— Да не е забравил, че точно днес пристигам? — рече замислено Келси.

— Скъпа, островчето е такова малко, че няма начин да не чуе самолета — намеси се Коул. — Дори да е забравил датата, щеше да се сети защо пристига. Сигурно скоро ще се появи. Ако изобщо го направи…

Келси започна да осъзнава как постепенно Коул я подчинява изцяло на волята си. От час на час броят на решенията, на пръв поглед незначителни, които вземаше вместо нея, застрашително нарастваше. Снощи всичко бе завоалирано като любезни препоръки и галантни предложения. И все пак, пиха „Каберне“, което той горещо препоръча за вечерята от миди в босилков сос, избрана пак по негово предложение. По-късно в бара й поръчваше коктейли, без въобще да я попита. Тази сутрин пое в свои ръце организацията на пътуването от пристанището до летището на малкото градче Шарлот Амали и изнамери едноличната компания на Рей, който трябваше да ги откара до острова на Валънтайн. Наистина намесата на Коул беше полезна, си каза Келси, ала готовността му да помага започваше да се превръща в директно налагане на волята му.

— Ще го изчакаме четвърт час. Ако не дойде, ще го потърсим в къщата му! — спокойно, но решително обяви Келси.

Коул я изгледа някак странно, сякаш се чудеше как да се отнесе към демонстрацията на упорство. За момент като че ли бе готов да „издаде“ категорична заповед, но после се разколеба.

— Келси, чуй ме! Ако твоят Валънтайн е накъде наблизо, щеше да чуе самолета. Щом не идва, значи не проявява особен интерес към пратката. Не смятам, че трябва да хукнем да го търсим из тоя пущинак! Нали сама ми каза, че е голям особняк?

— Чакаме петнадесет минути и после ще го търсим! — повтори Келси непреклонно, като се престори, че не забелязва гневните искрици в очите на Коул.

„С каквото и да се е занимавал преди, този човек е свикнал да командва!“ — реши тя. Ето, че без да ще бе уловила още една дребна подробност от тайнственото му миналото. Като че ли пък имаше смисъл… Коул никога не би допуснал мозайката да бъде изцяло подредена.

— Ще видим! — изръмжа той.

След петнадесет минути Келси реши, че трябва да се действа. Жегата бе непоносима. Беше седнала на сянка под крилото на самолета, ефектът обаче бе нулев. Мечтаеше час по-скоро да се прибере на кораба с разкошната му климатична инсталация. Надигна се и обяви следващата стъпка.

— Хайде, Коул! Отиваме да го потърсим!

Коул се намръщи и бавно се изправи.

— Келси, не мисля, че ще го намерим!

— Трябва да се уверя сама. Уолт държи да му предам куфарчето!

— И толкова ли е важно на какво държи Уолт? — попита кисело Коул.

— Естествено! Той ми е шеф!

— Ей там е пътеката към барака на Валънтайн! — посочи вяло с ръка Рей. Очевидно цялата история му беше дошла до гуша. — Колко време ще се бавите?

— За колко можем да стигнем дотам? — попита Келси.

— Не повече от десетина минути.

— Ще ни чакаш, докато се върнем! — Коул отново взе нещата в свои ръце. — Не се безпокой, всичко ще ти се плати! Хайде, Келси, да тръгваме, щом си се запънала като магаре на мост!

Той взе коженото куфарче и тръгна в посоката, която им показа Рей.

Келси го последва с бързи крачки.

— Тук е непоносима влага! Не мисля, че бих издържала да живея дълго в тропиците! — измърмори тя.

— А, свиква се… — отбеляза Коул разсеяно.

— Изглежда, че жегата не те измъчва… — не се сдържа и подметна тя.

— Престани да хвърляш въдицата, скъпа! — отряза я сухо той. — По-добре си запази силите за стръмнината, която те очаква!

„Така си мислиш ти, че лесно ще ме накараш да се откажа!“ — си каза мрачно Келси. Все пак, Коул беше прав. Изкачването по стръмната тясна пътека, която се провираше през гъсти, почти непроходим шубраци, не се оказа лека работа.

— Ама това си е истинска джунгла! — измърмори Келси.

— Тая работа не ми харесва! — Коул внезапно спря. — Няма никаква следа от проклетата барака, пък и по тая пътека като че ли не е стъпвал човешки крак!

— Виж какво! Не мисли, че си правя разходки за удоволствие! — стрелна го ядосана тя. — Ако искаш да се върнеш при Рей, чувствай се свободен!

— Я не ставай глупава! Наистина ли мислиш, че ще те зарежа в тоя пущинак? — изръмжа сърдито Коул.

— Ъ-ъ… Не…

Да я зареже? Невъзможно! Келси бе абсолютно сигурна в това. Коул отново щеше да се окаже прав. Макар че не знаеше нищо или почти нищо за миналото му, по някаква необяснима причина тя му вярваше. В пълно противоречие със здравия разум, но факт…

— Пак ти казвам, тая работа хич не ми харесва! — повтори навъсен Коул, поемайки отново по едва забележимата пътечка. — Онова, което истински ме вбесява, е, че Гладуин те е натоварил с тази тъпа задача, за да си спести няколко пършиви бона за куриерски услуги!

— Аз му предложих да взема куфарчето. Не ме е принуждавал! — по инерция защити шефа си Келси.

— Идеята обаче беше негова!

— И какво от това? Не виждам нищо неразумно!

— Така ли? Да пратиш жена съвсем сама в тая джунгла? — Коул едва се сдържаше да не избухне.

— Уолт никога не е бил на този остров, така че всъщност няма представа как изглежда. От кабинета му в Сан Хосе Сибола звучи като екзотично райско кътче! — осведоми го Келси с враждебен тон.

Коул отново спря внезапно и рязко се обърна. Този път изражението му бе непреклонно.

— Достатъчно вървяхме, Келси! Явно са ни пратили за зелен хайвер! Връщаме се обратно!

Келси почти бе готова покорно да тръгне обратно. Коул не предлагаше, Коул не съветваше, Коул заповядваше с тон, на който човек се подчиняваше инстинктивно. Навярно, ако беше друг, а не Коул, щеше моментално да го стори, но както се бяха сложили нещата помежду им, упорството отново надделя и тя се запъна.

— Коул, дошла съм по работа! Няма да си тръгна, докато не… — Грохотът на самолетен мотор прекъсна изречението й по средата.

— Да върви по дяволите! — изруга Коул, като че ли по-скоро с примирение, отколкото с яд.

— Какво става? — Келси погледна бързо по посока на „пистата“, но гъстата растителност я скриваше. — Това нашият самолет ли беше?

— Боя се, че да. — Той вдигна взор към небето. Келси проследи погледа му. Самолетът се бе издигнал на стотина метра и се насочваше към морето.

— Но той отлита! Рей ни остави тук! — дрезгаво изрече тя. — Не може да бъде! Как ще се върнем на кораба?

— Въпросът ти е съвсем на място! — изръмжа Коул.

— Но защо? Защо го направи? — Келси изглеждаше сащисана. Като че ли още не можеше да повярва на случилото се.

— Струва ми се, че нашето приятелче Рей съблюдава принципа на свободното предприемачество в най-чистия му вид: работи за този, който плаща повече. Шестото чувство ми подсказва, че някой му е платил повече, за да ни зареже тук, отколкото щеше да получи, ако ни откараше обратно.

— Но защо някой ще иска… О, божичко! — Впери учудените си очи в черното куфарче, което Коул държеше в ръка. — Нали не смяташ, че някой иска да си го присвои?!

— Да ти кажа право, колкото повече неща научавам за работата ти и за твоя шеф, толкова по-малко ми харесват!

— Не виждам защо намесваш Уолт в тази работа! — Келси се ядоса. — Най-малко него можеш да обвиняваш за това!

— Ако ще се почувстваш по-добре, признавам, че вината е изцяло моя! Като последен глупак се навих да играя по свирката ти! Вместо да се вслушам в гласа на разума, тръгнах да слушам… ъ-ъ… хормоните! Да вървим! — нареди той и с широки бързи крачки тръгна нагоре по пътеката.

— Но, Коул… — Келси побърза да го догони. — Защо в тази посока? Не е ли по-добре да се върнем обратно при пистата? Или да тръгнем към рибарското селце от другата страна на острова? Рей спомена за него…

— Това са двете вероятни посоки, в които се очаква да поемем. Именно затова ще ги зарежем! — отвърна през рамо Коул, без да спира.

— Какво искаш кажеш? Че някой ни чака край пистата?! — Келси като че ли още не можеше да възприеме напълно цялата сериозност на ситуацията и стряскащите обстоятелства, породени от факта, че Рей ги беше изоставил.

По всичко личеше, че Коул вече бе приел възможността да се случи най-лошото, без да му трепне окото. Сякаш бе очаквал този странен обрат на събитията.

— Ако питаш мен, много е вероятно някой да очаква да хукнем обратно към пистата. Повечето хора инстинктивно биха реагирали по този начин. А щом излезем на откритото, ще бъдем като две мюрета.

— Решаваш всичко със забележителна лекота! — процеди през зъби Келси. — Нищо не може да те обърка!

— Не говори излишно, Келси! — посъветва я лаконично Коул. — Пази си силите! Пътеката става все по-стръмна.

Келси преглътна остротата, която бе готова да избълва, осъзнавайки, че Коул е прав. Бързият ход, наложен от него, стръмното нагорнище плюс смазващата жега, бяха прекалено много, събрани наедно. Така че за момента реши да спести хапливите забележки и продължи да се изкачва мълчаливо. Мозъкът й обаче работеше напрегнато. Първото нещо, което й хрумна, бе един очевиден факт. Колкото дребен, толкова и обезпокоителен. Коул държеше куфарчето, а тя беше съвсем сама с Коул.

Келси усети, че дъхът й спира, когато подреди фактите в тяхната последователност. Коул отдавна знаеше, че по време на екскурзията тя ще се отбие до острова на загадъчния Валънтайн, за да му предаде някакви документи. Коул се беше запознал със съдържанието им и после най-невъзмутимо бе изнесъл куфарчето от каютата й. Коул бе ангажирал Рей в Сейнт Томас. И сега пак Коул я водеше навътре в джунглата на този остров.

Келси се закова на място. Коул веднага усети, че е спряла. Обърна се ядосан. Очакваше поредната серия въпроси, точно когато опитваше да намери изход от кашата, в която се бяха забъркали.

— Келси? — повика я сърдито. Навярно вече беше капнала. Тази жега действаше убийствено на хората, несвикнали с нея. И той започваше да я усеща, след толкова години, прекарани в самия ад. Годината цивилизован живот в Кармел изглежда бе достатъчна да го размекне, реши той кисело. — Келси, знам, че е горещо и че си уморена, но трябва да вървим!

— Така ли трябва? — Хладната вежливост моментално му отвори очите. — Кой каза, че трябва да вървим напред, Коул?

Коул я прониза с гневен поглед. И без да ще, забеляза, че под жълтата й риза, залепнала от пот за тялото, се очертаваха прекрасно оформените гърди, които учестеното дишане съблазнително надигаше. Нямаше и помен от изисканата й прическа — разрошените кестеняви кичури блестяха от влага. Белите й джинси отдавна бяха загубили цвета си, а върху потното чело остана мръсна следа, когато го изтри с опакото на ръката. Гледаше го с предизвикателни недоверчиви очи, дребното й стройно тяло излъчваше напрежение.

— Знаеш ли? Не знам защо, но изглеждаш страхотно секси! — каза Коул с обезоръжаваща прямота, постигайки ефекта, който целеше.

Точно сега Келси явно не бе очаквала комплименти. Забрави за момент тревожните си опасения и избухна:

— Съвсем не ми е до шеги, по дяволите! Кажи какво става?

По-добре сърдита, отколкото уплашена, реши Коул.

— Че откъде да знам какво става? Ти беше тази, която настояваше да дойде на този остров!

— А пък ти настояваше да ме придружиш! — Келси стрелна с очи куфарчето. — И ти си този, който държи документите в ръцете си!

Откритото съмнение в погледа й го жегна.

— Виж какво, моето момиче! Нямаш голям избор! — грубо я отряза той. — Налага ти се да ми вярваш!

— Тая песен я слушам от деня, в който се запознахме! Не стига това, ами като абсолютна идиотка се съгласих да дам последен шанс на нашата връзка. Добре, получих си заслуженото! Ето сега съм изоставена на някакво пустинно, забравено от Бога островче, с теб и с това куфарче.

— Проблемът е, че не съм много сигурен колко е „пустинно“… — отбеляза студено Коул. — Както казват старите хора: „По-добре да си имаш работа с дявола, отколкото с непознат“. Твоят Валънтайн сигурно се мотае някъде наоколо и Господ знае кой още… Готов съм да се обзаложа, че не сме сами на този остров. Някой проявява силен интерес към документите и няма да миряса, докато не се докопа до куфарчето!

— Откъде да знам, че не си ти този „някой“?

— Налага се да ми вярваш! — процеди през зъби Коул и тръгна нагоре по пътеката.

— Върви по дяволите, Коул Стоктън! Налагало си да ти вярвам! Страшно си добър да раздаваш заповеди наляво и надясно, само че аз не съм свикнала да се подчинявам! Едно нещо не би могъл да ме принудиш — да ти вярвам! Искам отговори, Коул! И то сега!

Коул претегли своите възможности. Не бяха много. Длъжен бе да се справи със ситуацията възможно най-бързо, резултатно и безкомпромисно. Животът на Келси беше застрашен. Всичко зависеше от това дали ще я накара да му се подчинява. А когато ставаше въпрос да я предпази от беда, Коул бе готов на всичко.

Веднъж взел решение, мигновено мина към изпълнението му — по един от старите му навици. Навярно нямаше да се освободи от него докато е жив. Защото шансът на колебливите да оцелеят бе минимален…

С мълниеносна бързина Коул се обърна и тръгна към нея. Несигурност замени гнева в лешниковите й очи. Келси знаеше, че няма къде да бяга. Пръстите на Коул се вкопчиха в рамото й. Той я придърпа бавно към себе си, приковал очи в нейните.

— Нямам какво да ти отговарям, Келси! — изрече той със заплашителен глас. Правеше го умишлено. По някакъв начин трябваше да пречупи ината й и колкото по-бързо, толкова по-добре. — Затова пък имам няколко забележки — кратки и ясни. Попаднали сме в много неприятна ситуация. Потенциално опасна. Не си подготвена да се измъкнеш сама от кашата, в която се забърка. Следователно, налага се да се опреш на мен — независимо от това дали ми вярваш, или не. НЯМАШ ИЗБОР, КЕЛСИ! Ще правиш каквото и когато ти кажа, и никакви въпроси! Бързо и акуратно. В противен случай няма и за миг да се поколебая да те принудя да изпълняваш заповедите ми! Предупреждавам те открито, Келси! В такива ситуации забравям доброто възпитание! Всъщност се превръщам в гаден мръсник. Ако не на друго, на това поне можеш да вярваш. А сега, поемай нагоре, ако не искаш да те влача!

Коул отстъпи крачка и я пусна да мине пред него. Келси се подчини безропотно. Очевидно тактиката му постигна желания ефект. Не беше сигурен обаче дали тя се подчини от страх, или защото дълбоко в себе си му вярваше. Би предпочел второто. Надяваше се да е второто. За съжаление, не беше много сигурен…

Всъщност, това нямаше особено значение в момента. Докато му се подчиняваше, какво значение имаше защо го прави, си каза той. Знаеше обаче, че се самозаблуждава.

Забила поглед право пред себе си, Келси се мъчеше да си обясни защо така безропотно отстъпи пред заплахите на Коул. Наистина мъничко я плашеше. Когато каза, че в опасни ситуации действа като гадняр, за секунда не й мина през ум да не му вярва. Имаше моменти, в които Коул Стоктън ставаше безмилостен. Вече го изпита на гърба си в онази печална нощ. Освен това притежаваше изключителна самоувереност и властност, използваше ги като прикритие. Беше свикнал да командва — и другите, и себе си.

О, да, повярва му без колебание, че може да се държи като гаден мръсник! Но това ли бе едничката причина, която я накара да се подчини? Не беше много сигурна… Както винаги, повече въпроси, отколкото отговори. Може би нямаше друг избор…

Келси, която вървеше отпред, първа видя осмоъгълната колиба на полянка сред джунглата. Спря нерешително. Коул я застигна и хвана ръката й.

— Доста е отдалечено — измърмори той, оглеждайки внимателно полянката. Личеше, че нищо не убягва от зоркия му поглед.

— Мислиш, че тук живее Валънтайн? — Осмоъгълната дървена барака й харесваше. Сигурно стаите бяха с формата на парчета торта. На всяка от стените имаше прозорец. Отзад бумтеше генератор, но нямаше и следа от мъж с исполински ръст, брада до кръста и очила с метални рамки.

— Почти съм сигурен — отвърна шепнешком Коул. — Чакай тук, отивам да огледам.

— Идвам с теб! — подхвана автоматично Келси — повече от нежелание да остане сама в този пущинак, когато на две крачки се намираше нормална човешка къща.

— Стой тук! И дръж това! — Коул й тикна куфарчето в ръцете. — Ще се върна след десетина минути.

— Но, Коул… — Суровият му поглед прекъсна възраженията й. — Добре, оставам тук! — измърмори тя.

— Бързо схващаш! — Коул бе готов да се навре в гъстия храсталак, но усети, че Келси докосна ръкава му.

— Пази се! — прошепна едва чуто тя.

— Да. — Изненадан, Коул стисна леко пръстите й. За момент й се стори, че иска да каже нещо, но после се отказа и потъна в джунглата.

След минута-две Келси го видя да изниква от срещуположната страна на полянката. Като се оглеждаше напрегнато, излезе на откритото и спокойно влезе в колибата през зеещата врата. На Келси й се стори, че дъхът й спря, докато отново се показа на вратата и с бързи стъпки се шмугна в гъсталака. Малко след това изникна зад гърба й.

— Стресна ме! Движиш се като призрак — каза тихо тя.

— А ти изглеждаш като че ли си видяла призрак. Всичко е наред, скъпа! Къщата е празна.

— И от Валънтайн няма и следа?

— Не, но неотдавна някой е преровил бараката. Търсил е нещо. Предполагам, че не го е намерил… — добави, поглеждайки към куфарчето.

— Не може да е Валънтайн…

— Основателно предположение. Все едно, не можем да висим тук, докато благоволи да се появи. След час започва да се стъмва. Трябва да намерим подходящо място за през нощта.

— Не може ли да останем в къщата на Валънтайн? — попита тъжно Келси, макар предварително да знаеше отговора. Коул вече бе решил, че това място не е подходящо, и тя трябваше да се подчини.

— Всеки, който проявява интерес към нас и знае, че сме тръгнали насам, е убеден, че колибата е открита покана за нощуване.

— А ти не приемаш откритите покани, така ли?

— Освен, ако не са от теб! — отвърна той веднага. — Обаче не ми се случва често да ги получавам, нали?

Келси направо не повярва, че в такъв момент е в състояние да се изчерви.

— Обикновено не си губиш времето да чакаш покани… — промърмори тя сконфузено.

— Губим ценно време. Да тръгваме! — Взе куфарчето и се насочи право към гъсталака. Келси покорно го последва.

Не беше леко да следва бързия му ход. Нямаше обаче смисъл да се оплаква, реши тя с подобаващ реализъм. Коул очевидно не бе избрал този маршрут, за да я наказва. Просто правеше необходимото, за да намери сигурно място за нощуване. За момент се запита защо, по дяволите, започваше все повече да вярва в правотата на решенията му, ала беше прекалено уморена, за да разнищва тази мисъл. Откакто тръгнаха през гъсталака, се чувстваше като изгубена и само смътно си даваше сметка, че се спускат надолу.

Когато най-сетне храсталакът свърши, тя забеляза, че се намират недалеч от мястото, където кацна самолетът. Малко по-нататък вълните се разбиваха с плясък в скалистия бряг.

— Какво не бих дала да поплувам! — Келси хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към примамващата синева. Понечи да тръгне към водата поне да си намокри краката. Спря я твърдата десница на Коул.

— После! — нареди й тихо.

— Винаги ли трябва да действаш с желязна ръка? — подхвърли тя намусена и разтърка рамото си. Той обаче не я гледаше. Напрегнал слух, стоеше неподвижен.

— Така действам, когато го налагат обстоятелствата — отвърна разсеяно, като не преставаше да се ослушва. — Особено когато има усложнения. Като сега например…

— Усложнения ли? — повтори тя объркана. — Какви усложнения?

— Някой ни е проследил!

— Господи! — Келси се обърна рязко, опитвайки се да съзре нещо в гъсталака, от който преди малко се измъкнаха — напразно. — Къде е той?

— Наблизо. Спря, когато ние спряхме. Вероятно изчаква да види какво ще предприемем по-нататък.

— И какво ще правим?

— Ще устроим прием на неканения гост, разбира се!

Коул я улови за китката и двамата тръгнаха успоредно на брега. В действителност нито за момент не се показаха на открито. Той използваше прикритието на шубрака с вещина, която човек можеше да придобие само след дълги години опит. Като я караше да следва стъпките му, Коул всъщност осигуряваше прикритие и за нея.

По едно време брегът премина в стръмен склон. Грамадни камънаци бяха пръснати в безпорядък между края на гъстия шубрак и морето. Коул тръгна между камъните. Накрая спря. Изглежда, най-сетне бе намерил онова, което търсеше.

— Това ще свърши работа! Клякай долу, Келси, и да не си мръднала, докато не ти кажа! Ясно ли е? — За по-голяма убедителност, я натисна надолу и я накара да приклекне. Когато Келси вдигна очи към него, я стресна суровото изражение на лицето му.

— Коул?

— Стой долу и кротувай, Келси! — Подаде й куфарчето и след секунда сякаш се сля с околния пейзаж.

Келси бе вперила поглед в посоката, в която Коул изчезна, и изведнъж почувства колко много се страхува. Но не от Коул, по-скоро заради него. Болезнен страх, че нещо можеше да му се случи, сковаваше сърцето й. И не защото се боеше какво би станало след това с нея…

И тогава, осенена от някакво прозрение, започна да си дава сметка, че нещо неизбежно свързваше съдбата й с Коул Стоктън. Въпреки че почти не го познаваше, въпреки всички подозренията, че миналото му не е от най-изрядните…

Свита до канарата, която й служеше като прикритие, Келси едва сега разбра как са се чувствали далечните й прародителки в пещерите, когато са чакали мъжете си да се върнат от лов…