Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (10)

Десета глава

Краят на идиличната седмица настъпи в момента, когато Келси завъртя ключа и отвори входната врата на апартамента си в Сан Хосе. Телефонът звънеше на пожар.

— О, за бога! — измърмори тя, захвърли пътната си чанта и хукна към апарата.

Коул се появи на прага, натоварен с два куфара. Остана там няколко секунди, като оглеждаше с любопитство интериора в дома на Келси.

— Уолт, здравей! — Келси се намръщи. — Хей, почакай малко! Току-що влизам. Не започвай да ми викаш от вратата! Какво? А, да… Беше вълнуващо! Разказа ли ти всичко Валънтайн? Уолт, той е невероятен! Страшно ми допадна! — Постепенно тя си даде сметка, че Уолт не се обажда за „добре дошла“, и обузда възторга си.

— Чуй ме сега! Да не си посмяла да мръднеш от къщи! Веднага тръгвам. Имам цял куп въпроси, на които държа да получа отговор! — Уолт тресна слушалката и остави Келси да се взира в недоумение в апарата.

— Не знам защо се е напушил толкова… — Келси погледна неуверено към Коул. — Знаех си, че трябваше да разговарям с човек от местните власти! В края на краищата аз представлявам интересите на „Флекс — Глад“…

— Валънтайн също — сви рамене Коул. — При това познава отлично местните порядки. Като външен човек едва ли щеше да се справиш по-добре от него. Харесва ми апартаментът ти, Келси!

Тя премигна, объркана от неочакваната смяна на темата.

— О, така ли? Благодаря… Може би все пак Валънтайн е имал проблеми в Сибола?

— Валънтайн е свикнал да се справя с проблемите! — отсече Коул. — А апартаментът ти наистина ми харесва! Единственият му недостатък е, че не се затваря добре — отбеляза той, като оглеждаше прозорците. — Нужно е да подменим навсякъде ключалките. Тези са направо за изхвърляне. Всъщност по-добре да се заема с цялата система. Признавам, трябваше да го направя още преди месец.

— Та ти за първи път влизаш в моята квартира! — ядоса се тя. — Как можеше да знаеш преди месец, че ключалките ми не стават за работа?

— Доколкото те познавам, не беше трудно да се сетя! Не си падаш особено по мерките за сигурност.

— Е, признавам, че никога не ми е минавало през ум да вдигам триметрови дувари около дома си! — измърмори тя.

— Имаш предвид оградата около къщата ми в Кармел? Никога не си харесвала дома ми, нали? Винаги намираше претекст да отклониш поканите ми за вечеря. Един-единствен път се осмели да влезеш вътре — когато откри името ми в компютъра на Роджър.

Келси усети, че омеква. За първи път й мина през ума, че вечните й критики към дома на Коул го обиждат. Прекоси стаята и обви шията му с ръце.

— Боях се да не ме залостиш в твоята „крепост“ и да ме принудиш да прекарам там дните си до края на живота! — помъчи се да обърне нещата на шега.

— Може би страховете ти са били основателни… — отвърна съвсем сериозно Коул и понечи да я целуне.

В този момент навън сърдито изръмжа моторът на някаква кола, после изскърцаха спирачките. Келси неохотно се отдръпна.

— Сигурно е Уолт. Изглежда е дошъл с ферарито.

— А, Келси, пропуснах да ти кажа… — подхвърли небрежно Коул. — За историята, която е поднесена на твоя Уолт…

— Каква „история“? Какво искаш да кажеш? — сепнато попита тя.

— Когато Валънтайн е информирал Гладуин за случилото се в Сибола, му е спестил някои подробности. Версията му е, че е заловил няколко въоръжени лица, докато са тършували в дома му. Разпитал ги е и е стигнал до заключението, че търсят коженото куфарче. Ти си пристигнала на острова, след като суматохата е приключила. Сама, без мен!

— Но защо? — зяпна тя от изненада.

— После ще ти обясня. Имай ми доверие!

Келси изскърца със зъби. Ако още веднъж чуеше тази молба, навярно щеше да се пукне по шевовете! Свъсила чело, отвори входната врата. На прага стоеше Уолт Гладуин. По всичко личеше, че е бесен.

— Крайно време беше да се завърнеш! — подхвана той от вратата. — Защо не се обади? Изпратих ти съобщения да се свържеш с мен! Какво си мислиш, че като караш отпуска, не си служителка в компанията ли? Какво стана в Сибола?

— Влизай, Уолт! — Келси се отдръпна и го пропусна вътре. — И, ако обичаш да ми обясниш за какви съобщения говориш? Не съм получавала никакви съобщения от теб! О, запознайте се, това е Коул Стоктън — добави бързо тя, когато забеляза, че двамата мъже се оглеждаха критично.

Уолт кимна сухо и отново се обърна към Келси.

— Три пъти изпращах телеграми на кораба. Да не говорим, че на два пъти си скъсах нервите, докато вляза във връзка по телефона, но теб все те няма! Май не си прекарвала много време в каютата си! — рече той сърдито и изгледа косо Коул.

— Прав сте, по-голяма част от времето Келси прекарваше в моята каюта — намеси се любезно Коул.

— Коул, моля те, не се меси! Сама ще се оправя! — процеди през зъби Келси.

Ала той подмина репликата й с величествено безразличие и продължи:

— Сметнах, че така ще е по-сигурно за нея. Изобщо не е „здравословно“ една жена да има шеф, готов да я изпрати бог знае къде, само и само да спести някой долар от куриерски услуги! — заключи той ехидно.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Гладуин разярен. — Какво знае той за тази история?

— Коул, умолявам те, не се меси! — Беше ужасена от бързината, с която конфликтът ескалираше и нещата се изплъзваха от ръцете й. — Защо не направиш кафе?

— Бурканчето с кафето е до коняка — кимна Уолт към шкафа с превъзходството на човек, очевидно запознат с обстановката в този дом. — Няма начин да не го видиш!

— Спрете моментално! И двамата! — отчаяно извика тя.

— Келси ми разказа, че въоръжени бандити са претърсвали къщата на някакъв си Валънтайн малко преди пристигането й на Сибола — продължи невъзмутимо Коул. — Имала е голям късмет, че не се е забъркала в тази каша. Аз пък не гледам с добро око на човек, който безотговорно изпраща моето момиче с разни рисковани поръчения!

— Това хич не ме засяга, Стоктън! Келси е моя служителка. Мога да я изпращам, когато и където си поискам! А ти кой си, та се месиш в служебните ни отношения?

— Човекът, който прихвана твоите съобщения на кораба — отвърна любезно Коул.

— Какви съобщения? — Келси бе на косъм да изпадне в истерия. — Ще ми обясни ли най-сетне някой какво става? Не съм получавала никакви съобщения, Уолт!

— Сигурно, защото любовникът ти се е погрижил за това! — сряза я безцеремонно Гладуин. — Опитвах да се свържа с теб, за да узная какво точно се е случило на острова. Наясно ли си, че бях длъжен да се обадя във ФБР? След като Валънтайн ми се обади по телефона и съобщи, че нещата станали „рисковани“ — струва ми се точно тази дума употреби — тук настъпи пълна лудница!

— Защо? Какво е станало? — побърза да го отклони от темата за „прихванатите“ съобщения. Нямаше никакво желание да става свидетел на сцени на насилие. Вече познаваше добре опасните наклонности на Коул, така че отговорът на въпроса кой щеше да е потърпевшият в една евентуална схватка между двамата мъже, не будеше съмнение.

— Сега ще чуеш какво е станало! — изръмжа Уолт. — Валънтайн ми подхвърли няколко имена и ме посъветва да се обърна към ФБР. Така и направих. Агентите се изсипаха в компанията като тон тухли. А преди два дни Том Бейли изчезна!

— Бейли? От програмния отдел? Смятат ли от ФБР, че информацията е изтекла именно от него?

— Фактите подсказват точно това. Доколкото успях да скърпя по-пълна картина, изглежда Бейли се е опитвал да продаде материалите на чужда, не особено приятелски настроена държава. Предаването е трябвало да стане преди няколко седмици, но мерките за сигурност, наложени напоследък в компанията, са му попречили. Явно тогава се е родила идеята куфарчето с документите да бъде отнето при доставянето му в Сибола. Всъщност малко е вероятно Бейли да е организирал сам тази операция. Според агентите личи почеркът на професионалисти. — Уолт прекара пръсти през светлокестенявата си коса и продължи: — Валънтайн ми разказа горе-долу какво е станало на острова, но понякога трябва да му вадиш думите с ченгел! Затова исках да се свържа с теб, за да узная подробности…

— Какво точно разказа Валънтайн? — намеси се отново Коул.

— Каза само, че някакви бандити са претърсили дома му. Това изглежда го беше разтревожило повече от всичко.

— Естествено, щом става въпрос за неговия дом! — отбеляза сухо Коул.

— Тези материали струват много повече от целия остров!

— Да, но не и за Валънтайн…

— Виж какво, Стоктън, ще ми направиш ли една услуга? Не се меси, защото нямаш нищо общо с тази работа!

— Така ли? — Коул изглеждаше развеселен, за разлика от Келси, която слушаше напрегнато. — Щом казваш… И какво точно ти разказа Валънтайн?

— След дългите му обяснения как са претърсили къщата му, каза, че са сгрешили с времето…

— Сгрешили? — повтори озадачена Келси.

— Ами да! Ровили са в къщата му, преди да е получил пратката. Заедно с един приятел успели да спипат бандитите, така че, когато си отишла на острова, всичко било приключило благополучно. Което обаче съвсем не означава, че не трябваше да ми докладваш незабавно. Ти си била единственият служител на „Флекс — Глад“, участвал пряко или косвено в събитията. Валънтайн едва ли би могъл да се числи към служителите на компанията.

Келси погледна въпросително към Коул. Погледът му предупреждаваше красноречиво, че това не е най-подходящият момент да оспорва версията на Валънтайн.

— Съжалявам, че не ти се обадих, Уолт! — обърна се към него тя. — Валънтайн обеща да уреди всичко.

— Сигурно го е направил, но ти все пак трябваше да ми се обадиш!

— Доколкото разбирам, от ФБР не изгарят от желание да разговарят с мен. Или пак съм „пропуснала“ някое съобщение? — Тя присви очи и изгледа Коул.

— Валънтайн е казал на представителя на местната полиция, че не би могла да добавиш нищо повече по случая, защото си пристигнала, след като всичко вече било приключило. Предполагам обаче, че все пак ще те разпитат…

— Разбирам… — Не беше сигурна как да продължи, затова предпочете да замълчи.

За сметка на това Коул се разприказва.

— Ако си приключил да я дъвчеш за неща, за които изобщо не е виновна, защо не се измиташ? С Келси бихме искали да разопаковаме багажа и да си починем. Така или иначе, не виждам какво друго може да ти каже!

Думите му изглежда объркаха Гладуин.

— Но аз дори не успях да поприказвам с нея! — смотолеви той.

— Че как? Та ти превърна разговора в монолог!

— Келси, трябва да обсъдим много неща! Ако обичаш, освободи се от твоето приятелче, за да седнем спокойно и да ми докладваш!

— Келси е още в отпуск, ако случайно си забравил! — сряза го веднага Коул. — А ако решите да приказвате, можеш да се обзаложиш, че това ще стане в мое присъствие!

Тя усети, че е крайно време да се намеси решително. Нещата отиваха твърде далече и не беше трудно да се предположи как щеше да завърши тази сцена.

— Уолт, да ти призная чувствам се объркана. Дай ми малко време да дойда на себе си! Какво ще кажеш утре сутринта да разговаряме в твоя кабинет?

Шефът й хвърли поредния яростен поглед към Коул, после очевидно взе мъдрото решение да се оттегли дискретно. Беше повече от ясно, че Коул не възнамерява да отстъпва от правата си на любовник и е готов да ги защитава доста по-безскрупулно, отколкото той можеше да защити правата си на неин работодател.

— Добре, утре в осем в моя кабинет! — отсече Уолт.

— Дадено! — съгласи се веднага Келси и с огромно облекчение побърза да го изпрати до вратата. Затвори я след него и моментално се обърна към Коул. — Значи си решил да се разпореждаш със съобщенията, които са били за мен?

Той не отговори веднага. Застана до прозореца с гръб към нея и каза:

— Трябваше да го направя!

— Защо?

— Боях се, че ако Гладуин се свърже с теб, ще настоява да се прибереш в Сан Хосе. А на мен ми беше нужно време. Трябваше да бъдем заедно, несмущавани от нищо и от никого!

— Но, Коул, той е мой работодател!

— Аз пък съм твой любовник!

Тя знаеше, че трябва да протестира, да осъди неговата арогантност, да му даде веднъж завинаги да разбере докъде се простират правата и привилегиите на един любовник. Ала стоеше безмълвна, като се взираше напрегнато в суровите му непроницаеми очи. Стори й се, че забелязва в тях отчаяние, но побърза да отпъди тази мисъл като плод на въображението.

— И като мой любовник смяташ, че си имал право да задържиш съобщенията на Уолт до мен?

— Трябваше ни време, за да бъдем само двамата! — повтори упорито той.

— Но защо?

— За да се опознаем, да положим основата на нашата връзка! Исках, когато слезем от кораба и се върнем към всекидневието, нещата помежду ни да са различни, стабилни… По дяволите, не мога да го обясня добре!

За първи път Келси се замисли защо един мъж, който не вярва в миналото или в бъдещето, полага усилия да изгради някаква по-трайна основа на техния роман. По принцип такива авантюри не се отличават с особена дълбочина на чувствата, приключват лесно и без последствия. Защо този мъж не се задоволяваше с онова, което тя му даваше — очевидно съвсем охотно? Някакво необяснимо напрежение сви стомаха й на топка, когато разсъди върху смисъла на неговите думи. Коул говореше така, сякаш искаше да изгради основата на истинското бъдеще. Не беше сигурна дори дали той го осъзнава. А какво би станало, ако Коул наистина започваше да вярва не само в бъдещето, но и в любовта? Тази мисъл я накара да потръпне, а горкият й стомах се сви съвсем от напрежение.

— Коул Стоктън, способен си да изкараш човек от кожата! Какво да се прави обаче — злото е сторено — заключи тя с въздишка и седна на дивана. — Голям късмет ще бъде, ако утре не ме изхвърлят от компанията!

— Келси, направих само онова, което трябваше!

— А-ха… — Благоразумно реши да се въздържи от коментар. Пък и не виждаше смисъл да го убеждава. — Никога не си харесвал работата ми, нали?

— А не, защо? — отвърна той с подчертано безразличие. — Ако питаш мен, Гладуин не е по-лош от повечето работодатели…

— Виж ти! Това е нещо ново! И кога реши, че Гладуин не е по-лош от другите работодатели?

— Когато си дадох сметка, че отношенията ви са само служебни. Е, сигурен съм, че той не би отказал и нещо друго, но виждам, че ти не си склонна да му го предложиш. Спокоен съм, защото личи, че не е от мъжете, които ще нахалстват…

— Боже милостиви! Чак сега ли го разбра?

Коул седна на дивана до нея. Изражението му бе сериозно.

— И все пак смятам, че някой трябва да те предпазва от желанието му да се възползва от твоята всеотдайност към работата. И с това ще се заема аз! Гарантирам, че повече няма да те изпраща с разни идиотски куриерски поръчения, нито пък, че ще те кара да висиш в службата през почивните дни. При това положение, спокойно можеш да продължиш да работиш! Няма да ми пречи…

— Какво щастие! Страшно съм ти задължена! — Не можа да му спести ехидното подмятане, макар отлично да съзнаваше, че неговият компромис за работата й означава много. Побърза обаче да мине на друг въпрос, който я вълнуваше. — Кажи, защо Валънтайн е трябвало да съчинява някаква версия за станалото на Сибола, в която ние не участваме?

— Главно заради мен — отвърна Коул и млъкна.

— Добре, но защо е било нужно?

— Валънтайн искаше да ме запази в сянка, защото не изгарям от желание да се забърквам в разни разследвания на ФБР — обясни спокойно той. После се надигна от дивана и тръгна към кухнята. Келси скочи на крака и го последва.

— Кажи все пак, защо, Коул?

— Защото дори едно случайно разследване ще разрови неща, които предпочитам да останат погребани завинаги — отвърна й, без да я поглежда, докато си наливаше вода от чешмата. — Повярвай ми, така е по-добре!

„Повярвай ми!“ Нима цял живот щеше да се блъска в стената, която бе издигнал около миналото си? Не, побърза да си отговори тя сама. Съвсем не смяташе цял живот да обикаля край стените. Всичко щеше да приключи, когато изживееха краткия роман, към който Коул се стремеше.

— Добре, Коул, вярвам ти! — прошепна тя.

Той остави чашата на масата. Пресече кухнята и я притисна до себе си. В очите му гореше желание.

— Бях прав, че ни беше нужно да останем насаме, нали? Сега е по-различно.

— Да, сега е по-различно… — Зарови пръсти в косата му и поднесе устните си за целувка. Той я целуна с дива страст, която преди седмица би я уплашила. Но сега бе по-различно…

— За съжаление ще трябва да замина за няколко дни в Кармел — съобщи, когато с огромно нежелание се откъсна от устните й. — Имам да довърша някои неотложни работи и да приготвя папките, които ще пренеса в твоя апартамент.

— Знам, Коул, че не е възможно да се преместиш тук веднага. В петък мама и Роджър се връщат от пътешествието. Ще ги взема от летището и ще ги откарам в Кармел.

— А в неделя вечерта ще тръгнем заедно за Сан Хосе! — заключи твърдо Коул.

— Да, така ще направим.

 

 

В петък следобед Келси посрещна пътешествениците на летището. Докато пътуваха към Кармел, започна деликатно да им обяснява как стоят нещата с Коул.

— Тази вечер той ще дойде на вечеря… — каза тя след дълго, доста объркано обяснение как и защо Коул я бе придружил по време на едноседмичното пътешествие по Карибско море.

— А след вечеря ще отидеш у тях, това ли се опитваш да ни кажеш? — подхвърли закачливо Аманда Евънс.

— Струва ми се, че схвана нещата, мамо…

— Кога е сватбата? — попита Роджър.

— Засега не сме обсъждали този въпрос — отвърна спокойно Келси.

— Е, няма никакво значение. Стоктън е мъжко момче и съм сигурен, че никога не би се измъкнал от задълженията си!

Келси го изгледа въпросително. Очарователният й пастрок отвърна с усмивка, но не каза нищо. Каквото и да свързваше двамата мъже, личеше, че между тях няма лоши чувства, а само тайни.

— И двамата изглеждате чудесно! Явно, че Нова Зеландия ви се е отразила добре — отбеляза Келси, която реши да смени темата.

— Прекрасна страна! — откликна възторжено майка й. — С Роджър сме решили догодина отново да я посетим. Нали, скъпи?

— Не е ли по-добре да направим пътуването до Таити, за което си говорихме? Виж само как изглежда Келси след едноседмична екскурзия по море! Направо е неотразима! — Широка усмивка озари лицето му и той погледна с обич към жена си.

— Не мисля, че е от екскурзията! — възрази шеговито Аманда. — Ако питаш мен, дължи се на любовта.

— Между впрочем, какво стана с посещението при твоя ексцентричен гений на Сибола? — сети се Роджър.

— По-добре не питай! Цял роман! — въздъхна Келси, ала разказа от игла до конец какво се беше случило на острова.

Историята изглежда събуди любопитството на Роджър, защото почти от прага обсипа с въпроси Коул, когато той пристигна за вечеря.

— И аз искам да чуя за приключението ви на Сибола! — предупреди Аманда, която се появи от кухнята с поднос в ръка. — Така че, сядай, Коул, и разказвай всичко. Вече чухме версията на Келси.

Коул се намръщи и погледна неодобрително към Келси, но тя му отвърна с най-лъчезарната си усмивка.

— Всичко им разказах, Коул, точно както си беше — поясни тя, взе чаша вино и приседна на дивана до майка си. — Обясних им също, че Валънтайн е поднесъл случката на Гладуин в малко по-друга светлина…

— Щеше да е по-добре, ако всички се придържахме към версията на Валънтайн. За по-голяма тежест, ако не за друго — натърти Коул.

— Нямам тайни от хората, които обичам! — отвърна спокойно Келси, макар че вътрешно не се чувстваше толкова спокойна.

— Келси не понася тайните — намеси се Аманда. — Понякога направо се побърква от любопитство, ако разбере, че някой се опитва да скрие нещо от нея.

— Май не се отличава много от майка си! — подхвърли Роджър, преди Коул да е успял да отговори. — Все едно, вече знаем всичко, Коул, остава да попълниш някои пропуски в разказа на Келси. Например как се справихте с въоръжените бандити в дома на Валънтайн?

— Там нямаше проблеми. Валънтайн измъкна няколко „фокуса“ от ръкава и готово. На другата сутрин обаче Келси реши да не остане по-назад и да се намеси, въпреки строгите ми инструкции да не мърда от пещерата.

— Не си ми давал никакви инструкции! Когато се събудих, теб те нямаше и аз тръгнах да те търся.

— Мисля, че хората са чули вече твоята история! Ще ми позволиш ли сега аз да я разкажа от моя гледна точка?

— Само че твоята гледна точна е твърде необективна!

— Чуй ги, Аманда! — изкиска се дяволито Роджър. — Още не са женени, а вече спорят!

Келси усети, че се изчервява, и побърза да се изправи на крака.

— Роджър, обясних ти как стоят нещата с брака… А сега ме извинете! Ще видя какво става с агнешкото, докато Коул разказва „своята история“. — Преди да излезе от всекидневната, добави: — А по въпроса за „спора“, държа да те осведомя, че не е първият помежду ни!

Аманда я последва в кухнята.

— Коул като че ли не остана особено доволен, че си ни разказала всичко за случилото се в Сибола — отбеляза тя, докато заливаше агнешките флейки с кайсиева марината.

— Той предпочита да се огражда с тайнственост.

— Да не мислиш, че е единственият? И Роджър си има своите тайни!

— Тайни? Мислиш ли, че е сериозно нещо? — Келси не успя да скрие напрегнатите нотки в гласа си.

— Той си мисли така. Роджър ще се разстрои много, ако научи, че знам за тайната им с Коул…

— И как узна тази тайна? — попита Келси, вперила очи в лицето на майка си.

— Имам чувството, че вече знаеш за какво говоря… А, сигурно Роджър е успял да вкара в компютъра данните за дълга си към Коул!

— Мамо, не съм го шпионирала нарочно! Исках да видя как се оправя с новата програма и съвсем случайно попаднах на този файл. Бях… Бях шокирана! Какво ли не ми мина през ума!

— Аз пък попаднах на папката за този дълг, когато Роджър още нямаше компютър и водех счетоводството му. Естествено, прегледах я!

— Мъжете май са прави да не ни се доверяват! — отбеляза с кисела гримаса Келси.

— Глупости! Изобщо не става въпрос за доверие, особено когато говорим за Коул и Роджър. Може би любопитството ни ги дразни, но дълбоко в себе си те са убедени, че никога няма да ги предадем.

— Но защо тогава…

— Защото искат да ни предпазят, естествено! Както и себе си.

— Мамо, нещо не разбирам…

— Вземи например Роджър. Той крие от мен дълга си към Коул, защото не би понесъл да узная, че в момента финансовото му състояние е поразклатено. Миналата година е изгубил много пари на борсата и е решил да вземе заем от Коул, за да покрие загубите. Можеше да вземе заем и от мен, но е предпочел Коул. Предполагам, че го е направил от гордост.

— Ах, тази ужасна мъжка гордост! — въздъхна Келси.

— Миличка, няма мъж на този свят, лишен от гордост и дори от себелюбие! То е нещо като инстинкт за самосъхранение, наред с чувството за собственост, покровителство и гордост.

— Да, покрай Коул успях да го науча! — Поклати примирено глава. — Характерът на Коул е прекалено властен, обича твърде много да покровителства, а гордостта му граничи с арогантност. На всичко отгоре настоява да му вярвам безрезервно…

— А ти вярваш ли му?

— Колкото и странно и необяснимо да звучи, да!

— Тогава всичко е наред! — усмихна се широко Аманда. Щом вярваш на един мъж, останалото са подробности!

— Мамо, откога си помъдряла толкова? — разсмя се Келси и я прегърна.

— За съжаление мъдростта идва с възрастта. Какво не бих дала да имах този ум на младини! Какво става с флейките? Да не прегорят?

— Готови са.

Вечерята пожъна истински успех, но не само като кулинарно постижение, а преди всичко като атмосфера. Разговорите се въртяха около приключението в Сибола и пътешествието на Роджър и Аманда в Нова Зеландия. Единственото, което понякога смущаваше Келси, бяха честите настойчиви погледи на Коул. Надяваше се останалите да не забележат напрежението й, ала май не се получи. Малко след вечеря майка й отбеляза със съчувствие:

— Изглеждаш доста уморена, мила. Тежка седмица ли имаше?

— Трябваше да сложа в ред купища работи след отпуската. Наложи се да поработя извънредно.

Фактът, че отново използва като оправдание работата, както в онази съдбоносна вечер, когато бе решила да сложи край на връзката с Коул, само увеличи объркването и необяснимото й вътрешно напрежение. Усети се, че хапе леко долната си устна, и веднага престана. Абсурдна ситуация! Нямаше причина за подобна нервност, помъчи се да си внуши сама.

Не след дълго Коул и Келси се сбогуваха с домакините и тръгнаха мълчаливо по тясната алея към опасания с високи зидове дом на Коул. Той набра цифровия код, порталът безшумно се отвори. Поотдръпна се, за да пропусне Келси, която стоеше колебливо, сякаш се боеше да прекрачи прага. Най-сетне го направи. Металната врата щракна глухо зад гърба й и тя се обърна рязко, Коул бе застанал неподвижно до портала и я наблюдаваше.

— В едно си права — зад тези стени действително си като в плен! Невъзможно е да се измъкнеш! — отбеляза той с хладен тон.

— Коул, моля те, не се шегувай! Тези шеги не ми допадат!

— Но това е самата истина, Келси! — Хвана я за ръката и я поведе към входа. — Разбира се, не говоря във физическия смисъл — можеш да си влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Става въпрос за нещо друго — ти си моя и не бих допуснал да си отидеш!

— Отново се обаждат собственическите ти инстинкти! — опита да се пошегува тя, ала усмивката й бе доста неубедителна.

— Преди да те срещна, чувството за собственост ми беше непознато — отбеляза Коул с убийствена сериозност. Отвори входната врата и я поведе към всекидневната. Посочи й безмълвно две плетени кресла до огромния прозорец, който гледаше към океана. После отиде при бара и напълни две чаши с коняк. Подаде й едната чаша, но не седна. Приближи се до прозореца и остана с гръб към нея. — Келси, много мислих през отминалата седмица. Трябва да обсъдим решението ни да живеем заедно…

Келси усети, че сърцето й се сви, ала намери сили да отговори видимо спокойно:

— Не го приемай като ангажимент, Коул. Ако ти… — Замълча за миг и навлажни с език долната си устна. — Ако си променил решението си… нищо не ни обвързва. Чувствай се свободен!

— Смяташ ли, че съм наистина свободен?

— Няма човек на този свят, Коул, който да те принуди да направиш нещо против волята си!

— Дори и ти?

— Най-малкото аз.

Той отпи от чашата, но не се обърна, а продължи да се взира в нощта. После рече някак тъжно:

— Това показва колко малко разбираш нашите отношения.

Келси потисна страха, който се надигаше в нея. Опита се да го замести с раздразнение и възрази:

— Не знам защо изведнъж решаваш да ставаш мелодраматичен. Тази роля не ти подхожда, знаеш ли? Ти настояваше да определим точно принципите на отношенията ни. Или вече забрави? Всичко е както искаш ти. Без минало и бъдеще! Само настояще!

— А ако ти кажа, че това вече не ми харесва?

— Свободен си да си тръгнеш, когато пожелаеш, Коул! Нали точно това искаше?

— А ако те помоля да се оженим? — Гласът му беше тих, дори студен.

— Ще отговоря „не“! Длъжна съм да кажа „не“!

„Защото не го желаеш истински“, добави тя мислено.

— Ами ако си бременна?

— Не съм. Много мило от твоя страна, че си се загрижил, но вече знам със сигурност, че не съм бременна! Така че няма за какво да се тревожиш.

— „Много мило от моя страна“! — Коул се обърна с пъргавината на пантера и рязко сложи чашата си върху масата. Крехкият кристал се счупи и конякът се разля. — Господи! Как досега не успя да проумееш какво изпитвам към теб?!

— Коул, не те разбирам… — Инстинктивно бе скочила на крака, сякаш се готвеше да бяга.

— Стига с това „Не разбирам“! Няма да ти позволя да говориш за отношенията ни като за нещо преходно! Ти си моя и ще бъдеш моя още поне петдесет години! Говорим за бъдещето, уважаема, а не за някаква си авантюра, която трае от ден до пладне! Няма да избягаш от мен и от нашето бъдеще, Келси Мърдок! И тази вечер ще те накарам да го проумееш!