Джейн Ан Кренц
Тайната на миналото (1)

Първа глава

Тази вечер щеше да му каже, че няма да се виждат повече.

Застанала до широките прозорци в дома на майка си, Келси Мърдок се взираше замислено в мрака. Пак валеше — нещо съвсем необичайно за зимата на полуостров Монтерей. Времето бе в унисон с настроението й, реши тя. Тихо и спокойно, предразполагащо към мечтателност и едва загатнато съжаление за онова, което би могло да бъде…

Келси бе убедена, че взема правилно решение. Играта с огъня продължи достатъчно. Ако не се отдръпнеше сега, вероятно щеше да се опари лошо.

Коул Стоктън — мъжът, мислено оприличен с „огън“, буквално изникна зад гърба й. Почти винаги бе така — движеше се абсолютно безшумно. Понякога това й се струваше интригуващо, но често я изкарваше от равновесие. Не бе нормално мъж да има котешка походка!

— Когато вашите се върнат от Нова Зеландия, ще се наложи да измислим други оправдания за посещенията ти в Кармел през уикенда — отбеляза Коул. Тихият му потаен глас хармонираше с походката. — Не можеш да се оправдаваш, че идваш заради цветята или че прибираш пощата.

— Така е, имаш право…

Келси пое чашата с арманяк, която той й подаде. Отпи от великолепното питие и реши, че обяснението може малко да почака. След тази вечер нямаше да има повече причини да пътува от Сан Хосе до Кармел, освен при редките протоколни посещения при родителите си. Наистина, обичаше майка си, пастрокът много й допадаше, но съвсем не възнамеряваше да прекарва всеки уикенд в Кармел!

— Тази вечер не си особено разговорлива — подхвърли Коул, без да се усмихва, и вдигна тумбестата чаша. Коул Стоктън рядко се усмихваше. Очите му обаче — тъмносиви, излъчваха някаква особена топлота и обаяние.

— Имах тежка седмица… — с попресилено безгрижие обясни настроението си Келси.

Женската интуиция не я лъжеше. Знаеше със сигурност какво ще се помъчи да направи тази вечер Коул. След месец предпазливо объркващо флиртуване ще се опита да я вкара в леглото. По ирония на съдбата, решението му най-сетне да предприеме този ход идваше в момент, в който тя пък бе решила да сложи край на опасната им връзка. Новината едва ли щеше да го зарадва, ала на неговата възраст — а той наближаваше четиридесетте — животът навярно го бе научил да посреща отказа с достойнство.

Всъщност човек много трудно би могъл да определи точната му възраст. Почти толкова трудно, колкото и да се каже нещо по-конкретно за характера му. В продължение на месец Келси не бе узнала нищо друго за него, освен съвсем повърхностни и мъгляви факти от живота му. Именно това бе главната причина да стигне до такова решение.

Човек, който дори при деликатно настояване от нейна страна, не желае да разкрие абсолютно нищо за миналото си, за когото бъдещето не представлява интерес, човек, който не счита за необходимо да даде някакво обяснение за очевидното си благосъстояние, който говори само за настоящето, сякаш преди по-малко от година се е материализирал от небитието — е, такъв човек едва ли вярва в честните открити човешки отношения, които Келси издигаше на пиедестал. Не й оставаше нищо друго, освен да скъса с него, преди да е станало твърде късно.

Келси изброи наум няколкото неоспорими факти, свързани с Коул. Беше приятел на втория й баща, но Роджър Евънс изглежда не би могъл да каже нещо повече за него, от който и да е друг. Очевидно хранеше симпатии към младия мъж, каквито безспорно изпитваше и майка й Аманда. Малко преди да тръгнат на пътешествието си до Нова Зеландия, те я запознаха с Коул.

Друг неоспорим факт бе, че Коул разполагаше със солидни средства. Най-малкото бяха достатъчно, за да наеме луксозна къща в околностите на Кармел. Келси я беше виждала отвън — опасана отвсякъде с висока каменна ограда. По необясними причини обаче нещо я възпираше да влезе вътре. Може би подсъзнателен примитивен страх, че после ще бъде невъзможно да се измъкне от каменната крепост. На два пъти Коул я беше канил на вечеря у дома си, но тя любезно отклоняваше поканата. Той пък с удоволствие прие поканата да вечерят заедно в дома на родителите й.

Най-поразителното и объркващо у Коул Стоктън бе усещането, че постоянно е нащрек, дори когато привидно отморяваше с чаша питие — като тази вечер. Лицето му не бе красиво, но излъчваше особена първична сила, покоряваща и провокираща много повече от общоприетата мъжка красота. Освен това подсказваше за бурно минало, макар че той отказваше да го признае. Очите му, с цвят на буреносен облак, бяха непроницаеми, както между впрочем лицето му, но Келси беше абсолютно сигурна, че в тъмните им дълбини гори дръзка страст, обуздавана с желязна воля.

Той бе облякъл черен панталон и черен вълнен пуловер, които прилягаха чудесно на слабото му мускулесто тяло. Келси неволно се усмихна.

— Нещо смешно ли има? — попита той любезно.

— Изведнъж ми хрумна, че вечер винаги обличаш тъмни дрехи. Представих си, че ако излезеш навън, ще се слееш с нощта.

— Точно сега не смятам да излизам в дъжда!

— Нямаш ли бяла риза? Или червена? През деня носиш нещо кафеникаво — типичния защитен цвят, а вечер винаги си в черно.

— Боя се, че ще те разочаровам, но гардеробът ми е доста беден откъм цветове. Може би абонамент за някое списание за мъжка мода ще реши въпроса…

Леката насмешка в гласа му не й убягна. Беше сигурна обаче, че нотките на раздразнение в гласа й го озадачават. Съзнаваше, че е нелепо, да критикува убитите тонове на облеклото му, но това бе само поводът. Поредната несъществена подробност от живота му си оставаше необяснима за нея. Всъщност това бе капката, от която чашата преля. След близо месец срещи й беше писнало от безрезултатни опити да се добере поне до нещичко под непроницаемата фасада на Коул Стоктън. Дрехи… Какво значение имаха в крайна сметка? Негова работа, щом предпочиташе да се слива с околната среда!

— Извинявай, беше нетактично от моя страна… — измърмори хладно Келси.

— Тази вечер си напрегната. Толкова ли тежка беше седмицата?

— След десетина дни излизам в отпуск, трябва да довършвам цял куп задачи… — Келси отново се обърна към прозореца. Изпитваше необяснима неловкост в присъствието на Коул. Навярно заради решението й да не се виждат повече.

Някакъв досаден вътрешен гласец обаче постоянно й натякваше, че винаги ще съжалява за пропуснатата възможност да изживее любовна афера с Коул Стоктън, пък била тя и съвсем кратка. След това щеше да й остане поне утешението — макар че думата едва ли бе удачна — че не бърка в преценката си. Връзка с мъж като него не би могла да бъде нищо друго, освен един краткотраен роман. Коул Стоктън не би допуснал връзката да се задълбочи, например в брак, каза си Келси с горчивина.

— Мислех си за твоята екскурзия по Карибско море… — изрече бавно Коул. Разклати чашата с искрящото питие, като се взираше внимателно в нея.

— Какво за моята екскурзия? — Тя слушаше с половин ухо. Умът й беше ангажиран с това кога и как да съобщи на Коул, че това ще е последната им вечер.

— Не виждам някаква причина да не дойда и аз — отвърна той замислено.

— Местата са заети преди много месеци… — измънка Келси. При мисълта за тази възможност, сърцето й се качи в гърлото. — Имах голям късмет, че успях да направя резервация…

— Е, винаги ще можеш да ме приютиш в каютата си — подхвърли той небрежно. В очите му заискри недвусмислено мъжко предизвикателство.

— Не мисля, че е подходящо… — Сдържаната усмивка трябваше да прикрие внезапната й паника.

— Е, може пък да промениш решението си, когато му дойде времето!

Коул не помръдна от мястото си, ала Келси имаше усещането, че се е преместил по-наблизо. Трябваше да се пребори с импулсивното желание да се отдръпне.

— Случайно да са ти казвали, че понякога си доста арогантен? — подхвърли тя с раздразнение.

Коул не отговори. Впрочем той винаги отминаваше с лекота въпросите, на които не искаше да отговори. Отпи разсеяно от чашата. Известно време само я наблюдаваше мълчаливо.

— Значи смяташ, че няма да си готова още да споделиш с мен една и съща каюта, когато тръгнеш на тази екскурзия, така ли? — Тонът му бе може би прекалено любезен.

Сега беше моментът да му каже, че не само по време на екскурзията, но НИКОГА няма да бъде готова да спи с него в едно и също помещение, да не говорим за легло. Нещо обаче я възпря. Може би някакво глупаво желание да задържи още малко магията на вечерта.

— По-добре да минем на друга тема! — Тонът й, престорено безгрижен, далеч не отговаряше на състоянието на духа.

— Не възразявам. Защо не поговорим за напрегнатата седмица?

Келси сви небрежно рамене. Огненочервената й трикотажна рокля, която се закопчаваше отпред с малки златни копченца, очертаваше великолепно нежната заобленост на гърдите й, тънката талия, съблазнителната извивка на бедрата. На ръст бе около метър шестдесет и пет, но даже на високи токове се чувстваше като джудже до Коул. Не толкова заради височината, колкото заради силата и съвършената координация, която внушаваше слабата му, ала жилеста фигура. За миг й мина през ума дали не трябва да се плаши от тази сила сега, когато щеше да му каже за предстоящата раздяла. Едва ли… Не можеше да си представи, че нещо е в състояние да го извади от равновесие.

— Е, не беше чак толкова страшно — само имах много работа — започна Келси. — Шефът ми бърза да подготви някакви важни документи, които трябва лично да предам на онзи ексцентричен гений, за когото вече ти говорих.

— Онзи, който живее като отшелник на някакво забутано островче ли?

— Да, за него става дума. По програма корабът ще спре за ден на едно пристанище в съседство с неговия остров. Там ще наема малък самолет, за да се добера до онзи чудак, ще му връча документите, после се връщам обратно. Уолт казва, че моето пътуване дошло като по поръчка. Така или иначе някой трябваше да му предаде лично документите. Винаги постъпваме така, когато изпращаме нещо на нашия „отшелник“.

— Значи шефът ти ще се бръкне само за самолетчето до острова — измърмори Коул. — Твоят Гладуин е голяма циция! Да не дава Господ да разчиташ на неговата щедрост!

Келси усещаше, че напрежението се сгъстява, и въпреки това си позволи да се усмихне. Зелените й очи заискриха дяволито.

— Никога не си харесвал Уолт, макар че дори не си го виждал!

— Просто не държа толкова често да го споменаваме в нашите разговори!

— Чуваш името му за последен път! — подхвърли уж шеговито, а веселите искрици в очите й угаснаха.

— Не бързай с обещанията — посъветва я сухо Коул. — Той е твой шеф и понеже една от любимите ти теми е работата, няма да е лесно да избегнеш да го споменаваш!

— Виж какво, може и да прекалявам с тази тема, но сигурно се дължи на факта, че ти никога не желаеш да разговаряме за твоята работа! — отбеляза злъчно Келси.

Коул я погледна изненадан.

— Избягвам да говоря за инвестициите си, защото ми се струва прекалено скучно в сравнение с модерните компютърни технологии, с които се занимаваш ти — оправда се той.

— Я остави! Аз съм най-обикновена секретарка и нямам нищо общо със съвременните технологии, въпреки че „Помощник по административните въпроси“ звучи доста внушително. Обикновено изпълнявам нечии поръчки и се старая да убедя разни гениални програмисти да ни сътрудничат в създаването на продаваеми продукти. Накратко, опитвам се да координирам усилията на творци и на търговци, но самата техника ми е чужда.

— Е, не мога да се съглася напълно! — възрази той. — Когато инсталира новия компютър на Роджър, показа солидни технически познания.

— А, нищо особено! Щом се въртиш цял ден край инженери и програмисти, не е възможно да не понаучиш нещо. Откровено казано, бих предпочела повече да не обсъждаме работа ми. По-добре ми разкажи с какво се занимаваше през седмицата? Предполагам, че следиш внимателно „Уол Стрийт Джърнъл“?

— Така е, за някой инвеститор това е задължително. Да ти призная обаче имам да уча още много. Канех се да те помоля и за услуга. Искам да си купя компютър като този на Роджър. Ще ми помогнеш ли при инсталирането?

Келси не му позволи да се измъкне:

— Откога се занимаваш с инвестиции? — настоя.

— Горе-долу от година.

— А преди това с какво се занимаваше? Искам да кажа, преди да се преместиш в Кармел…

Коул присви очи. Тя беше сигурна, че както винаги той старателно претегля всяка дума, за да ограничи до минимум онова, което щеше да й каже за себе си.

— Спечелих известни суми, които сега инвестирам — съобщи той с равен глас.

— Как ги спечели?

— Ами… Има разни начини…

Келси за пореден път се сблъскаше с непробиваема стена. От опит знаеше, че всеки път, когато опитваше да се добере до нещо, свързано с времето, преди Коул да се появи в Кармел, удряше на камък. Добре де, след тази вечер това изобщо нямаше да я тревожи!

— Да не си получил някакво наследство? — все пак не се стърпя да попита тя.

— Не. — Приближи се до нея и докосна светлокестенявите й коси, които падаха върху раменете й. — Защо не поговорим за нещо друго, Келси? Вече съм ти казвал — миналото не ме интересува! Само настоящето…

— Казвал си го, при това неведнъж — въздъхна примирено тя.

Нямаше смисъл да настоява повече. Той щеше да избягва ловко всеки неин въпрос. В крайна сметка беше последната им вечер, можеше да се постарае да не напряга атмосферата.

— Тогава да пием за бъдещето! — предложи с лъчезарна усмивка тя.

— За настоящето — поправи я Коул и вдигна чашата си за наздравица. — За тази вечер. Животът ме научи, че човек може да е сигурен само в настоящия момент! — Постави чашата си до устните й и я накара да отпие малка глътка. После, без да откъсва очи от нейните, отпи от същото място.

Не беше трудно да се разбере подтекста на този жест. Келси стисна здраво своята чаша. Усети, че ръката й леко трепери.

— Като спомена тази вечер… — започна тя със спокоен глас. Това й костваше усилие.

— Къде-къде по-интересна тема от това какво било станало миналата година или какво ще стане догодина — вметна Коул.

— Е, да… Времето напредва… — продължи с пресилено непринуден тон.

— Днес закъсня.

— В петък вечер движението дотук е претоварено — побърза да обясни Келси.

— Откакто се преместих в Кармел, не се налага да се сблъсквам всеки ден с неприятните страни на модерната цивилизация — отбеляза Коул. Умишлено направи кратка пауза и добави: — Макар че в известен смисъл също съм засегнат от претовареното движение.

— Защо?

— Защото никога не знам кога точно ще пристигнеш. Това ме притеснява.

— Така ли? Нали знаеш, че съм добър шофьор!

Репликата му определено изненада Келси. Никога не й беше минавало през ум, че Коул е в състояние да се разтревожи. Струваше й се, че е неспособен да изпитва такива емоции като притеснение например.

— Знам, че караш добре, но все пак се тревожа, защото, струва ми се, вече те познавам достатъчно… — каза той сдържано.

Келси не беше сигурна как следва да реагира. В крайна сметка ставаше въпрос за последната им среща — значи проблемът преставаше да съществува.

— Какво предлагаш в такъв случай? Да се кача на ролкови кънки ли? — пошегува се тя.

— Имам две-три идеи и бих искал да ги обсъдим.

— Слушам те. — Взираше се в тъмното пространство навън през прозореца. Макар с гръб към Коул, усещаше, че той внимателно подбира следващите си думи:

— Държиш ли много на работата си, Келси?

Въпросът я изненада. Извърна се леко и го изгледа през рамо с любопитство.

— Естествено! В крайна сметка тя пълни хладилника и резервоара на колата ми. Плащам наема и данъците си. Мисля, че това е важно…

— Мога да поема тези разходи! — внезапно изтърси Коул.

— Какво?! Какво можеш да направиш? — Келси бе изумена.

— Добре чу! Келси, искам да помислиш върху възможността да се преместиш да живееш с мен! — Тонът му бе решителен.

— Ти май се шегуваш… — заекна тя. — Та ние се познаваме едва от месец! Да не говорим, че се виждахме само през почивните дни!

— Няма да те притеснявам, не държа да стане веднага! — успокои я Коул. — Само искам да помислиш върху предложението ми. Всъщност и двамата трябва да обмислим тази евентуална стъпка. Ще ни коства известно напрежение…

— Не се съмнявам в това! — съгласи се тя с горчивина.

— Келси, виждам, че те притесних…

— … За което трябва да се сърдя само на себе си!

Коул плъзна ръка под копринения водопад, покриващ раменете й, обгърна с длан шията и я принуди да се обърне.

— Тази вечер си страшно напрегната, скъпа! — каза, като погали нежно извивката на врата й.

— Съжалявам. Не ти ли минава през ума обаче, че има някаква връзка с твоето предложение? Не бих казала, че е много романтично. — Ядосана, направи крачка встрани и се освободи от ръката му. — Да поискаш от една жена да зареже работата си, за да се преквалифицира в щатна метреса, не е особено изискано в наши дни, Коул! Според мен никога не е било изискано! Нима очакваше да заподскачам от възторг?

— Успокой се! — Гласът му беше тих, но прозвуча като заповед.

Май си беше заповед, а не съвет, реши Келси.

— Не се плаши, не смятам да изпадам в истерия. Но съм ядосана.

— Казах ти вече — не е нужно да бързаш с решението.

— Виж тук си прав! Изобщо няма да бързам. Всъщност можеш да чакаш, докато си жив. Последното нещо, което бих направила, Коул, е да зарежа работата си!

— Реагираш прекалено емоционално! — отбеляза мрачно той. — Това съвсем не означава, че ще загубиш финансовата си независимост!

— Нима? Аз пък останах с друго впечатление!

— Дори ако още утре напуснеш работа, остава наследството ти! Или вече успя да го пропилееш?

— Наследство ли? По дяволите, за какво наследство говориш?

— Майка ти веднъж спомена, че чичо ти е оставил в завещанието си някаква сума и на теб — уточни намръщен Коул.

Тя се чудеше дали да се ядосва, или да се смее.

— А не спомена ли случайно на колко възлиза това „наследство“? За твое сведение, наследих десет хиляди долара, които са по-малко от моята годишна заплата. За колко време смяташ, че ще бъда „финансово независима“? Ако се прицелваш в моето „наследство“, съветът ми е да преразгледаш плановете си. Не си случил с богата наследница!

— Отлично знаеш, че това не ме интересува! — процеди през зъби той, като я прониза с леден поглед.

— Как мога да съм сигурна за твоите намерения, като не знам почти нищо за теб? — попита тя с горчивина.

— За бога, Келси, не е възможно да мислиш, че се домогвам до парите ти!

Въпреки че бе ядосана, Келси прояви достатъчно благоразумие да не се заяжда. Ако имаше нещо, свързано с него, за което можеше да бъде абсолютно сигурна, то бе, че гордостта никога не би му позволила да живее на гърба на жена.

— Разбира се, че не мисля така! Но тази вечер наистина съм напрегната — призна миролюбиво.

— Честно казано, останах с впечатлението, че наследството от чичо ти дава възможност да си финансово независима. Майка ти твърдеше, че работиш, за да не скучаеш.

— Откакто майка ми наследи от брат си тази къща и другите имоти, май заживя във въображаем свят — сподели развеселена Келси. — След смъртта на татко животът й бе много труден. От време на време по Коледа чичо Къртис ни изпращаше по някой чек за дребна сума, но това бе единствената помощ, която получавахме от него. Как да ти кажа, той никога не е одобрявал баща ми и смяташе, че майка си е получила заслуженото, омъжвайки се за художник.

— Не знаех, че баща ти е бил художник.

— Боя се — неуспял художник — тъжно се усмихна Келси. — Той бе мечтател. Понякога много забавен, но не особено добър съпруг или баща. Цял живот очакваше някой да открие таланта му, но това не стана. Почина, когато бях на дванадесет години. На мама наистина й се наложи да се бори за насъщния. Когато преди пет години чичо Къртис почина, за първи път през живота си тя се видя с пари. Почувства се щастлива. Пътешествия в Европа, прекрасен дом, този мил мъж, за когото се омъжи… Щастлива е и аз наистина се радвам за нея. Но всъщност майка почти не упражнява контрол върху състоянието, което наследи. Недвижимата собственост се управлява от банката на чичо ми. Според условията на завещанието, тя има право единствено на дивидентите, докато е жива. След смъртта й цялото богатство отива за благотворителни цели. Както виждаш, чичо Къртис не е искал да унищожава младежките ми амбиции, оставяйки ми твърде много средства — заключи насмешливо тя.

Изглежда Коул прехвърли няколко пъти през ума си фактите, които току-що бе узнал, и чак тогава кимна дълбокомислено.

— Да, според теб искам прекалено много, като настоявам да напуснеш работата си. Разбирам те. Готов съм, обаче, да те обезщетя за финансовите загуби. Повярвай ми, за мен това не представлява трудност. Бих могъл дори да ти заплащам възнаграждение, равно на сегашната ти заплата, ако това ще те накара да се почувстваш материално независима.

— И ти говориш съвсем сериозно? — Келси присви очи, като не можеше да скрие отвращението си.

— Напълно! Доста мислих по въпроса.

— Господи, Коул, не мога да повярвам! В кой свят си живял досега? Хората отдавна не мислят по този начин!

— По дяволите хората! Искам да сме заедно и мисля, че и ти го искаш. Работата ти ни разделя. Имам предостатъчно пари и за двама ни, така че изводът се налага от само себе си.

— Тоест, аз трябва да напусна службата си и да се преместя при теб, така ли?

— Защо не? — възкликна той разпалено. — Ако наистина желаеш да работиш, за да не скучаеш, спокойно би могла да се ангажираш в моите инвестиционни проекти. Или да измислиш нещо друго…

— Например да отворя поредния бутик. В Кармел с лопата да ги ринеш!

— Келси! — В гласа му прозвучаха предупредителни нотки.

— Има и друга възможност! — Тя усети, че яростта започва да я изкарва извън нерви.

— Каква е тя? — кисело попита Коул.

— Ами ти да се преместиш в Сан Хосе!

— Сериозно ли говориш?

— Защо пък не? — изстреля тя в упор. — По всичко изглежда, че работата ти е по-лесно „преносима“ от моята.

— Значи предпочиташ задръстванията, престъпността и мръсния въздух на Сан Хосе пред възможността да живееш в това райско кътче? Хайде и ти сега, не се опитвай да ме заблуждаваш. Знам, че обожаваш Кармел.

— Не само аз, много хора са влюбени в Кармел, ала малцина могат да си позволят разкоша да живеят тук! — тросна се тя. — Ти например можеш, както и майка ми, и Роджър! Но аз — не! Ще минат месеци, докато си намеря подходяща работа, а вероятността да бъде толкова интересна и добре платена, колкото сегашната, е твърде малка.

— Казах ти, че ще те обезпеча финансово.

— Аз пък ти казах, че не възнамерявам да ставам професионална метреса! — сряза го тя, пламнала от гняв.

— Май прекалих. Съжалявам, Келси! — измънка той виновно. — Съвсем не се налага да спорим точно тази вечер и да проваляме целия уикенд. Подай ми чашата си! Ще ти налея още малко от това превъзходно питие. Едно нещо не може да му се отрече на Роджър — разбира от питиета. Ще трябва да купя една бутилка, с тази успяхме да се справим през изминалия месец.

Без да дочака съгласието й, Коул взе от ръката й тумбестата чаша и отиде до масата от масивно тиково дърво, където бе оставена бутилката с арманяка.

Питието едва ли щеше да оправи нещата, помисли Келси, обхваната от мрачно настроение. Неочакваното предложение на Коул да зареже всичко и да стане негова държанка буквално я стъписа. По всичко личеше, че той вече има конкретни планове за неустановените им отношения и това не можеше да не я тревожи. За Келси връзката им бе съвсем в началото, нужно беше време и подходящи условия, за да се превърне в нещо по-сериозно. Очевидно обаче Коул не смяташе така. За него срещите им бяха безспорен факт и той си позволяваше да мисли за практическите подробности.

— Изглеждаш объркана и ядосана, Келси — подхвърли Коул, поглеждайки я през рамо. — Излишни вълнения, особено пък тази вечер. Успокой се, няма да ти вадя душата! Зная, че си свикнала с независимостта си. На колко години си вече? На двадесет и осем ли? — И когато тя кимна мълчаливо, като се чудеше накъде бие Коул, той продължи: — Доста отдавна разчиташ единствено на себе си, нали?

— След гимназията — съгласи се предпазливо тя. — В колежа се издържах сама.

— Не си се омъжвала, нали? — Приближи се към нея с пълната чаша. — Значи не ти се е налагало да приспособяваш живота си към навиците и привичките на друг човек.

— Никога не съм била държанка, ако това имаше предвид! — избухна Келси.

— Нямах това предвид! И ти го знаеш! — изръмжа Коул. — Не е възможно през тези двадесет и осем години да не си се увличала по мъж!

— Естествено! — Тонът й трябваше да прозвучи безгрижно.

— Е? Продължавай! — подкани я предизвикателно. — На нищо ли не те научи опитът ти?

— Само на това, че човек трябва много да внимава, когато става дума за „връзка от разстояние“ — отвърна хладно тя. Обърна се с гръб към него и отпи от чашата.

— Това пък какво означава? Не те разбирам!

С какво право се опитваше да надзърта в миналото й, помисли тя ядосана. Особено когато отказваше да отговори даже на тривиални въпроси, засягащи собствения му живот! Келси съвсем не смяташе за нужно да споделя с него фиаското на връзката си с Аарон Блейк. Беше я загърбила решително, запазвайки поуките от горчивия урок.

— Преди две години бях лудо влюбена в мъж, който пътуваше постоянно — чу изумена собствения си глас. — Работеше в една компания, в Средния Запад, с която бяхме в делови отношения. Виждахме се само когато идваше по работа в Сан Хосе. Вярно, стараеше се да го прави често, щастлив, че ми дава възможност да нагаждам плановете си според програмата му. Май и аз умирах от щастие, че ми се дава такава възможност! — заключи тя с горчива самоирония.

— Нещата обаче не потръгнаха, а? — попита Коул.

— Не!

— Заради разстоянията… Келси, нали точно в това се мъча да те убедя…

— Не! — прекъсна го тя рязко. — Не това бе причината да се разделим. Между нас имаше много лъжи. Фактът, че живееше далече, само му помагаше по-лесно да ги скрие.

— Какви лъжи?

Макар че не го гледаше, Келси почувства как Коул внезапно притихна.

— Той беше женен — отвърна тя, без да се церемони. — Трябваше да минат месеци, докато разбера. Осведоми ме един колега. Господи, почувствах се като последна глупачка! — Пропъди бързо унизителните спомени. Опита да се съсредоточи върху поуката от цялата история. — Наложи се да сменя работата си, защото не издържах да го виждам дори като делови партньор. Затова само не ми казвай, че никога не ми се е налагало да приспособявам начина си на живот заради друг човек. Аарон Блейк ме принуди да променя много неща, включително да си намеря нова работа!

— Келси, тази история само потвърждава онова, което се мъча да ти обясня. И за двама ни е трудно да живеем разделени. Освен че ми липсваш много през седмицата, всеки петък тръпна от тревога, докато пристигнеш в Кармел. И друго… Не ми е особено приятно да гадая къде си, когато позвъня и никой не вдига слушалката!

— Не знаех, че си се обаждал…

— Във вторник, сряда и четвъртък вечер, ако трябва да бъда точен. — Направи кисела гримаса. — И трите вечери не си беше вкъщи.

Новината, че я беше търсил по телефона, неочаквано я зарадва, но тя побърза да потисне изненадващата реакция. В крайна сметка тази вечер се канеше да скъса с този мъж!

— Във вторник вечерях с мой колега, в сряда бях на гости у приятел, който черпеше по случай раждането на наследник, а в четвъртък… — Келси сбърчи чело. — А да, в четвъртък работих до късно.

— А-ха… В компанията на добрия стар Уолт Гладуин, предполагам…

— Обясних ти, че се налага да подготвим документите, преди да отпътувам — напомни му спокойно тя.

— Онова, което знам, е, че три поредни вечери никой не вдигна слушалката на телефона в дома ти!

Келси се обърна. Той се взираше изпитателно в нея. Явно собственическото му чувство бе твърде засилено. Несъмнено твърде скоро тя щеше да се убеди в това, ако позволеше връзката да се задълбочи. Изглежда Коул долови настроението й, защото кимна и каза твърдо:

— Права си, това не ми харесва! И все по-малко ще ми харесва. Не ми е приятно три поредни вечери да се питам дали не си с друг мъж!

Думите му я вбесиха и тя изтърси, без да се замисля:

— Не се безпокой! Това повече няма да те тревожи!

— Това обещание ли е? — Изгледа я недоверчиво.

— Боя се, че да — отвърна мрачно тя. Внезапно изпита необходимост да се отдалечи на безопасно разстояние. Застана пред камината и се вторачи в танцуващите пламъци.

— Келси, какво се опитваш да ми кажеш, скъпа? — попита тихо Коул.

— Изглежда не можа да схванеш смисъла на малката история, която ти разказах, Коул. Горчивата поука е, че не разстоянията са пречка за една връзка, а липсата на честност и доверие. За да се обвържа с някой мъж, трябва да знам всичко за него. Не искам повече тайни и гадни изненади!

— По дяволите! Кълна се, че никъде не крия жена и шест деца — позволи си да се пошегува той — рядка проява на чувство за хумор. — Готов съм да се закълна над Библията, ако трябва!

Келси отказа да се присъедини към шеговития му тон.

— Не мога да съм сигурна! Не мога да съм сигурна в нищо, свързано с теб, преди да се появиш в Кармел. За мен си скрита картинка, Коул! Отказваш да говориш за миналото си, освен за най-елементарни факти. Бъдещето не те интересува. Просто няма начин да разбера що за човек си!

— Достатъчно! — отсече навъсен той. — Разбирам, че си напрегната и преуморена, но…

— Коул, чуй ме! Напрегната съм не защото имах тежка седмица. Опитвам се възможно най-възпитано да ти кажа, че няма да се виждаме повече. Цял месец се мъчих безуспешно да пробия малка дупчица в стената, с която си се оградил. Нашата връзка няма бъдеще и трябва да се разделим, преди да е станало твърде късно…

Примитивната сила и студената мъжка ярост избухнаха като граната. Келси нямаше време да осъзнае факта, че пътят, който е избрала, е погрешен. Острият звук на счупено стъкло разцепи тишината в стаята. Вцепенена, тя се вторачи в кристалната чаша, която ставаше на сол между пръсти на Коул.

— Да не си помислила да бягаш! — изплющя като камшик гласът му. — Няма да стигнеш даже до вратата!