Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (5)

Пета глава

— Край на маскировката ти — отбеляза Саманта, щом видя Джонатан вечерта.

Същински Бонд. Джеймс Бонд. Агент 007. Привилегирован да убива. Да разбива женските сърца. Изискан. Непринуден. Роден да носи смокинг. Висок, тъмнокос красавец, комуто никоя жена не може да устои.

— Само не си поръчвай любимото питие на Джеймс Бонд. Ще те разкрият веднага — предупреди тя.

Джонатан не отрони нито дума. Стоеше онемял на прага и не сваляше очи от нея. Саманта усети как по бузите й изби червенина.

— Нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

— Чувствам се малко глупаво — призна тя и сведе поглед към богатите поли на зелената рокля, плътно прилепнала по тялото й.

Може би трябваше да прибере косата си назад в обичайния кок.

Може би не трябваше да оставя очилата, макар да не й бяха необходими непрекъснато.

Може би не трябваше да слага руж и червило.

Може би изобщо не трябваше да идва тук с придружител.

Джонатан най-сетне проговори. Гласът му й се стори леко дрезгав.

— Цяла вечност чакам да те видя в тясна изумруденозелена рокля!

— Цяла вечност? — разсмя се стеснително Саманта. — Та ние се познаваме едва от вчера следобед.

Тъмните му вежди се сключиха в преднамерено сърдита гримаса.

— Не си ли чувала фразата „Ден повече или по-малко — няма значение“?

Той пристъпи към нея и за миг — напрегнат, трепетен миг на очакване — Саманта си помисли, че ще я целуне.

Внезапно, сякаш от глъбините на замъка, се разнесе странен звук, напомнящ огромните месингови тибетски гонгове.

— Гонгът те спаси — прошепна Джонатан с тъжна усмивка.

Саманта погледна часовника си и забеляза, че ръцете й треперят. По дяволите, не я биваше с мъжете. Нямаше опит. Нямаше и да го натрупа.

— Часът е точно осем — неспокойно рече тя. — Навярно ни викат за вечеря.

С грациозен жест Джонатан я подкани да го хване под ръка.

— Коктейлите се сервират в библиотеката. Поне според Мартин.

— Мартин знае най-добре.

Тя едва докосваше ръкава на неговия елегантен смокинг, надявайки се той да не забележи безпокойството й и да не усети необичайната студенина на пръстите й. Минаха през фараонската гробница, покрай витрините с ценен майсенски порцелан и заслизаха по стълбите.

Библиотеката бе празна. Очевидно бяха пристигнали първи. След минута-две обаче се появи Траут с поднос с напитки.

— Желаете ли сухо шери, професоре?

— Да, Траут. Благодаря.

— А за вас, господин Хазард?

— „Чивас Регал“ със сода, без лед.

— Разбира се, сър — кимна прислужникът.

— Траут…

— Да, господин Хазард!

— Благодаря за подходящите вечерни дрехи, които ни изпратихте.

— Няма защо, сър.

— Може би някой ден ще ми разкриете тайната си?

Траут се намръщи и го изгледа напрегнато.

— Тайната ми, сър?

— Как определяте точните размери… и на обувките дори.

Бръчките по челото на прислужника изчезнаха.

— Може би ще ви я разкрия някой ден, господин Хазард.

Вратата на библиотеката се отвори. Влезе жена, наближаваща шестдесетте, със стоманеносиви очи и също толкова сиви коси, опънати силно назад в стегнат кок. Имаше остра брадичка и дълъг нос, покрит с лунички.

Както и цялото й лице.

Бе облечена в невзрачна сива рокля, за грим и дума не можеше да става. Изражението й бе каменно. Движенията й бяха пестеливи и бързи. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно, беше устремена право напред. С нищо не показа да е забелязала присъствието им, не се усмихна дори. Бе изцяло съсредоточена в подреждането на платата с топли и студени ордьоври.

Госпожа Данвърс.

Саманта с болка осъзна, че след по-малко от трийсет години и тя би могла да изглежда така. Да живее без радост, без любов, без страст. Да се превърне в намусена, сбръчкана, съсухрена стара мома.

Тя боязливо пристъпи към икономката и каза сърдечно:

— Вие трябва да сте госпожа Данвърс. Аз съм Саманта Уейнрайт, а това е Джонатан Хазард.

Жената вдигна очи и кимна. Беше изпълнила задачата си, обърна се и излезе от стаята.

— Като че ли не е особено дружелюбна? — поклати глава Джонатан.

Саманта се бе втренчила в чашата с шери.

— Не, не е.

— Ти нали ме предупреди.

— Аз? — Тя вдигна очи.

Той понижи глас и каза заговорнически:

— За госпожа Данвърс.

— Онази госпожа Данвърс е героиня от книга, писана преди повече от петдесет години — побърза да обясни Саманта.

— Тя е злодей, нали така?

— Да.

— Убийца, която изчезва в пламъците.

Саманта потисна стона си.

— Къде ли са всички останали?

В същия миг в стаята лениво влезе мъж. Беше нисък и пълен. Косата му — онова, което бе останало от нея — беше тъмна, а лицето — със силен загар. Имаше двойна брадичка. Между зъбите му стърчеше незапалена пура, а на кутрето му се мъдреше пръстен с брилянт колкото орех.

Той измъкна пурата от устата си и протегна ръка първо на Саманта, после на Джонатан. Дланта му бе влажна.

— Привет, драги мои! Аз съм Криспи Грийн. Чух, че сме имали гости. Хубаво е да видиш нова физиономия наоколо, а още повече щом е толкова симпатична. — Той намигна на Саманта.

Тя устоя на импулсивното желание да избърше ръката си в близката салфетка.

— Приятно ми е, господин Грийн. Аз съм Саманта Уейнрайт, а това е Джонатан Хазард.

Той я подхвана за лакътя и, отдръпвайки я за миг настрана, попита с театрален шепот:

— Какво търси хубаво момиче като вас на такова място?

Саманта стисна зъби и бавно преброи наум до десет, преди да отвърне:

— Аз съм египтолог, господин Грийн.

— Египтолог — повтори той и поклати недоверчиво оплешивяващата си глава. — Нима става дума за цар Тут и всичко останало?

— Да, за цар Тут и всичко останало — кимна тя. Припомни си, че и друг път се е сблъсквала с хорското невежество.

Криспи Грийн изсумтя.

— Ще ти кажа страхотен виц, душичке.

Саманта направи гримаса.

Коремът му се затресе под бялата официална риза.

— Знаеш ли какво казал един египтолог на друг?

— Боя се, че не.

Криспи Грийн се плесна по бедрото.

— Как е твойто мумче? — Той отметна глава назад и се изкикоти: — Схващаш ли? Мамче. Мумче. Как е твойто мумче?

Новодошлият избърса сълзите си, пъхна обратно незапалената пура в устата си и я завъртя с устни.

— А вие с какво се занимавате, господин Хазард?

— Аз…

Криспи Грийн не дочака отговора.

— И аз въртя бизнес. Голям бизнес. Цар съм на сделките. Съвсем наскоро направих два-три големи удара вместо принца. Той нищо не подхваща, без да се посъветва с мен. А аз имам няколко крупни сделки зад гърба си. Прекрасно се разбирам с „акулите“. Но не ми личи, нали, момче?

Саманта затаи дъх. Джонатан бе присвил очи. На бузата му заигра мускул. Стори й се, че става по-висок, по-широкоплещест.

Криспи Грийн бе нагазил в дълбоки води. Дори не подозираше в колко дълбоки. Шутът се мислеше за мъж, и то за опасен мъж. Каква нелепост. Абсурд. Не той бе опасният.

А Джонатан.

На нея й беше ясно като бял ден. Защо Криспи Грийн не можеше да го прозре?

Джонатан застана точно пред отвратителната малка гадина и я изгледа отвисоко. Саманта го чу да казва с измамно мек тон:

— Като че ме попитахте нещо преди минута, господин Грийн.

Капчици пот избиха неочаквано по челото и горната устна на другия мъж.

— Аз… да… струва ми се.

— Аз не се разбирам с „акулите“. — Джонатан умишлено понижи глас: — Аз съм „акула“.

Криспи Грийн пребледня:

— Дай нещо за пиене, Траут.

— Разбира се, господин Грийн.

— Както обикновено.

Прислужникът извиси недоумяващо вежди и успя да налее още масло в огъня.

— Както обикновено, сър?

— Да, дявол го взел, както обикновено. Уиски. И то двойно. — Постоянният гост на дома бръкна в джоба на официалния си панталон и измъкна носна кърпа. Избърса потта от лицето си. — Гореща вечер, а? — Той отпи голяма глътка от уискито. — Виждам, че Карлота и принцът още не са слезли.

— Ще дойдат всеки момент — отговори Траут.

Криспи задъвка края на пурата си.

— Всъщност пушенето е забранено в този дом. Запознахте ли се вече с домакините?

— Не, не сме — призна Саманта.

— Очаква ви страхотно преживяване.

Изненада бе по-точната дума.

Вратата се отвори за трети път и в библиотеката величествено пристъпи дребна жена в дълга рокля от розов шифон. Шията и гърдите й бяха обкичени с розови перли. Розова шапка с фини розови пера във формата на розов лебед бе кацнала върху розовата й коса. Държеше подмишница малко розово кученце.

Криспи Грийн пресрещна жената в розово, целуна й ръка и възкликна с дрезгав глас, сякаш пресипнал от многото изпушени пури:

— Карлота, тази вечер изглеждаш страхотно.

— Благодаря ти, скъпи Криспи.

Дамата се обърна към прислужника:

— Розово шампанско, Траут.

— Да, мадам.

— Това трябва да са нашите гости — предположи тя, втурвайки се към Саманта и Джонатан. — Вие сте професор Саманта Уейнрайт. Аз съм Карлота Макдонъл.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Макдонъл. Благодаря ви за гостоприемството.

Жената имаше проницателен поглед. Може би не беше съвсем безмозъчно създание в розов шифон, за каквото се представяше.

— Вие навярно сте ужасно умна, скъпа моя. Египтология. Доколкото разбирам, вие знаете всичко за онези неща, които Арчи е насъбрал.

— Надявам се да е така. Нямам търпение да започна.

— Ще започнете още утре сутринта, ако желаете. Но тази вечер ще си устроим прекрасна малка вечеря. — Тя отпи от своето розово шампанско. — Много сте висока, професоре.

— Сто седемдесет и три сантиметра, ако не се лъжа.

— И много красива.

Саманта се изчерви.

— Благодаря, госпожо Макдонъл.

— И скромна. Това ми харесва. Въобще вие ми харесвате. Можете да ми викате Карлота, а аз ще ви наричам Саманта.

— Както желаете.

Жената вдигна поглед и се взря в Джонатан.

— Все високи хора виждам напоследък. Вие трябва да сте…

— Джонатан Хазард.

— Приятелят?

— Да.

Тя хвърли поглед на Саманта.

— Сигурно имате много грижи с този?

— Така е — усмихна се широко Джонатан.

Карлота отново се обърна към него:

— Да не сте комедиант, господин Хазард?

— Не, не съм, госпожо Макдонъл.

— Актьор?

Той поклати глава.

— Не съм и актьор.

— Какъв сте тогава?

— Честно казано, какъв ли не съм бил, дори геолог.

Въпреки разликата в ръста им Саманта забеляза как Карлота го изгледа право в очите.

— Не ми приличате на човек, който се занимава с изучаване на скали.

— Моята специалност е нефтът.

— Аха, земното масло. Мисля, че сте прекалено красив. Може да ми викате Карлота. Обичам красивите мъже.

— А аз обичам жените, които умеят да се обличат в розово.

Тя се разсмя.

— Обаятелен на всичко отгоре. Трябва да го държите под око, Саманта.

— Непременно — съгласи се младата жена.

Траут се изкашля и тържествено съобщи:

— Принц Хенри.

Саманта очакваше да забият барабани или най-малко да чуе тържествени фанфари. Как, за бога, би следвало да се държи с човек, който се е самокороновал за принц?

Хенри Макдонъл — в пълно снаряжение, с развети панделки и бляскави медали — приветства най-напред съпругата си:

— Бонжур, шери.

— Хенри, скъпи.

След това удостои с вниманието си Криспи Грийн.

— Мосю Грийн.

Великият предприемач удари токове и преви в поклон позатлъстялата си снага.

— Принц Хенри.

— А това трябва да са нашите новопристигнали гости.

— Имам удоволствието да ви представя световноизвестния египтолог професор Саманта Уейнрайт и господин Джонатан Хазард.

— Очарователна. Изключително очарователна — възкликна принцът на френски, приветствайки Саманта.

Джонатан се оказа прав. Акцентът на принца бе ужасяващ. Ала Саманта успя да се поклони смирено.

— Чест е да се запозная с вас, принц Хенри.

Лицето на Хенри Макдонъл светна. Очевидно се бе представила добре.

Накрая той се обърна към Джонатан:

— Мосю Гизард.

— Господин Хазард, скъпи мой — нежно поправи съпруга си Карлота.

— Мосю.

— Сър.

Траут се появи с чаша вино.

— Вашето бяло бургундско, принц Хенри.

— Мерси, Траут. — После с жест, който изглежда обхващаше целия замък, а не само библиотеката, попита: — Харесва ли ви Фонтенбло?

— Фантастична постройка — заяви Саманта.

— Постройка? — намръщи се принцът.

— Фантастичен замък! — побърза да се поправи тя.

— Прекрасен! Моят прачичо е бил дотолкова завладян от оригинала във Франция, че е поръчал да му построят съвсем същия тук. Такъв човек беше той. Невероятен!

— Арчи бе изключителен човек, безспорно — каза Карлота.

— Изключителен — повтори Криспи Грийн.

— Трябва да организираме за вас пълна обиколка из замъка — предложи принцът.

— Ще бъде удоволствие и за двама ни. — Саманта се усмихна на Джонатан: — Нали, скъпи?

— Разбира се, мила.

Хенри Макдонъл вероятно бе дал знак. Траут тутакси застана до него, взе полупразната винена чаша на принца и съобщи:

— Вечерята е сервирана.

Принцът галантно подаде ръка на Саманта. Джонатан кавалерства на Карлота, ала едва след като я изчака да предаде малкото кълбо розова козина на Траут.

— Хенри не допуска кучета в трапезарията. Обичате ли кучета, господин Хазард? — попита тя, щом се настаниха около махагоновата маса, която спокойно би побрала двайсет души.

— Кучетата често са най-добрият приятел на своя стопанин — чу Саманта уклончивия му отговор.

— А вие имате ли домашно животно?

— Трудно е за човек като мен, който рядко се задържа вкъщи — каза той.

Трудно, но не и невъзможно, помисли си Саманта.

Джонатан умело насочи разговора отново към Карлота.

— Вие навярно много обичате кучетата.

— Обожавам пекинезите. Имам четиринайсет.

— Нима?

— Всичките са сладури.

Хенри Макдонъл очевидно се бе наслушал на излиянията на жена си за безценните й кучета. Той се обърна към Саманта.

— Били ли сте в Париж, професоре?

— Не, за съжаление.

— Трябва да отидете някой ден. Това е най-величественият град в цял свят.

— И най-романтичният — намеси се Карлота. Тя многозначително премести поглед от Джонатан към Саманта. — Вие откога се познавате?

Саманта се задави с хапка моруна.

— О, отдавна — успя да изрече накрая.

В очите на Джонатан проблесна насмешка.

— Но изглежда сякаш сме се срещнали едва вчера, нали?

Тя го прониза с поглед.

— Да. Така изглежда.

Карлота се вживя в ролята на сватовница.

— Определили ли сте датата?

— Каква дата? — Саманта изгледа недоумяващо дребната женица.

— На сватбата.

Саманта загуби дар слово.

Карлота зацъка неодобрително с език.

— Вие, младите, сте все заети да гоните кариера. Трябва ви разкошна брачна церемония в църква — поучително рече тя. — После голямо тържество и незабравим меден месец. В края на краищата човек се жени веднъж — ако има късмет, разбира се.

— Когато се оженя, ще е завинаги — заяви категорично Джонатан.

Карлота Макдонъл държеше да се осведоми за всичко.

— Колко деца искате?

Саманта остави лъжицата на масата.

— Всъщност още не съм мислила за деца.

— Две, момче и момиче — едновременно с нея отвърна Джонатан.

Все по-дълбоко и по-дълбоко затъваха в лъжата, прозря Саманта. И можеше никога да не успеят да се измъкнат. Най-малкото поне докато са във Фонтенбло.

Как щеше още цели три седмици да се преструва на влюбена в Джонатан Хазард, след като единственото, което искаше, бе да го удуши.

— Не сте ни казали как се запознахте — подкани ги Карлота.

Джонатан прояви завидна готовност да отговори от името на двамата.

— Дълго време работих в страните от Средния Изток като експерт по нефтените находища и съветник в различни компании. А Саманта редовно придружаваше баща си до Египет от… От колко години, мила?

— От единайсетгодишна — каза тя. Нали той е експертът. Да си ги пресмята.

Джонатан тихичко се засмя.

— Като че древният Египет ни събра.

— Колко романтично — въздъхна Карлота и подпря своята розова брадичка на малката си розова длан.

За първи път в живота си Саманта Уейнрайт съжали, че краката й не са още по-дълги. С най-голямо удоволствие би ритнала Джонатан Хазард под масата. Този човек я поставяше в неизгодна позиция.

Но защо?

Защо се опитваше да я изнерви?

 

 

Нещо у нея го изнервяше!

Още в мига, в който прекрачи канцеларията й в музея „Кемет“, тя го бе подразнила, бе го вбесила. С тази своя леденостудена маска. А той отлично знаеше, че отвътре е като разтопена лава, готова да изригне всеки момент.

Кулминацията бе тази вечер, когато той застана на прага на стаята й и като видение в изумруденозелено тя тръгна към него. Прииска му се да я вземе в обятията си и да я целува, докато тя престане да вижда, докато забрави да диша, докато краката й се подкосят. По дяволите, докато не й останат сили да седне дори.

Искаше да целува Саманта Уейнрайт до безсъзнание.

Да я целува, докато в мислите й, в сетивата й, в чувствата й, във въображението й остане само той.

Да я целува така, че да забрави всеки друг мъж и всяка друга целувка в живота си.

Осени го прозрение. Губеше битката. Трябваше да се овладее или тази вечер щеше да се окаже най-дългата в целия му живот. Вече бе преживял няколко безкрайно дълги нощи.

Джонатан си спомни една от тях.

Банкок, или Градът на ангелите, както го наричаха тайландците. Хиляда деветстотин осемдесет и седма. Бяха го издебнали на безлюдна алея. Чак на сутринта някой от местните го бе измъкнал и едва след едномесечно лечение излезе от болницата. Все пак не бяха останали видими белези по тялото му.

Няма да се остави на Саманта Уейнрайт. Няма да й позволи да разклати самоувереността му и да го захвърли на произвола на съдбата.

Достатъчно.

Трябва да издържи до края на вечерята. Да изтърпи пурите с бренди, може би и игра билярд с господата. После задължителното кафе с дамите. Щяха да минат часове, а не броени минути, докато стане време да изпрати Саманта до „Покоите на Клеопатра“.

И какво?

Не можеше да се самопокани и да прекара нощта с нея. Тя не бе от този тип жени. По дяволите, та той не знаеше какъв тип жена е.

Не, всъщност знаеше.

Тя изпитваше неудобство в присъствието на мъже, неудобство от мисълта за секс, неудобство от собствените си физически достойнства. Бе жена, устремена към познанието, ала пропуснала нещо съществено. Беше интелигентна, очарователна и наивна, неопитна в секса и… влудяваща.

Беше една на милион — и както инстинктивно бе предположил от самото начало — Саманта Уейнрайт щеше да му донесе куп неприятности!

Бог знае как изтърпя вечерята, но се справи: любезно поддържаше разговора, смееше се, когато трябва, разказваше истории, с които бе забавлявал мнозина и преди, задаваше само уместни въпроси, на които Карлота и принцът очевидно отговаряха с удоволствие. Дори успя да измъкне информация от Криспи Грийн.

Джонатан отказа пурата, ала пи от брендито, докато играеха билярд, като позволи на принца да го победи втората и третата игра.

Около единайсет часа се присъединиха към дамите на кафе и сладки. Наближаваше полунощ, когато най-сетне двамата със Саманта бавно поеха към египетското крило на огромната къща.

— Каква вечер! — възкликна Джонатан.

— Сега разбирам как се е чувствала Алиса — въздъхна Саманта.

— Алиса?

— Алиса в страната на чудесата, когато пада в дупката на заека и се озовава в чудат, безумен свят, пълен с чудати, безумни хора.

— Дори лудият Шапкар не липсва.

— Карлота всъщност е много любезна.

— Любопитна.

— И любопитна — съгласи се тя и потрепери. В коридора беше хладно. — Принцът ми изглежда съвсем безобиден. Но си прав за френския му. Ужасен е. Горкият човечец.

Джонатан съблече смокинга и го наметна върху раменете й.

— Кой знае какъв бих бил аз, ако съм израснал в сянката на Арчибалд Макдонъл и неговите милиарди.

— Според мен щеше да си същият какъвто си сега.

— Благодаря. — Той се намръщи. — Все пак.

Саманта повдигна полите на роклята си, щом заизкачваха стъпалата.

— Ти се държа много добре с тях.

— Карлота и принцът ми харесват.

— На мен не ми хареса Криспи Грийн — рече тя и направи красноречива гримаса.

— Той е… — Джонатан едва не изрече думата.

— Шут?

— Точно така — усмихна се мъжът.

Саманта докосна ръкава на ризата му.

— Как успя да се въздържиш, когато те нарече момче?

— Исках да му избия противните зъби.

— Знам. Но не го направи.

— Не го направих.

— Е, стигнахме. — Тя спря пред „Покоите на Клеопатра“ и му се усмихна: — Благодаря, че ме изпрати.

Джонатан подпря ръка на вратата.

— Изглеждаш великолепно в тази зелена рокля.

— Благодаря.

— Прилепва точно където трябва.

— Така ли? — Тя неспокойно преглътна.

— Цяла вечер ми се искаше да…

В изумруденозелените й очи проблесна тревога.

— Какво искаше да направиш?

Джонатан нежно зарови пръсти в косата й. Няколко копринени кичура се плъзнаха по дланта му като облак златен прах.

— Красива е — прошепна той. — Трябва по-често да оставяш косата си разпусната.

— Ами… пречи ми.

— Струва ми се, че това не е единствената причина.

— Изглежда по-делово, когато е прибрана.

— Сигурно. — Той добави: — Но ти изглеждаш на двайсет, когато пада свободно по раменете ти.

— И затова не я оставям разпусната.

Джонатан се наведе и зарови лице в косата й, вдишвайки дълбоко:

— Толкова е приятна. С такъв прекрасен аромат.

— Джонатан…

— Да? — Той докосна с устни шията й.

— Какво правиш?

— Според теб какво правя?

— Аз… не знам — промълви задъхано.

— А какво мислиш, че ще направя?

— Не знам.

— А какво искаш да направя?

Саманта опря ръце на гърдите му и го отблъсна на няколко сантиметра.

— Какво искам да направиш ли? — повтори тя.

Джонатан кимна.

Тя въздъхна, взря се в очите му и каза:

— Искам да ме целунеш.

И той се подчини.