Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (3)

Трета глава

Тя не беше празноглава блондинка.

Не беше кукла за забавление. Нито пък обект на мъжките страсти. Не беше лекомислена. Цял живот — е, през по-голямата част от своите двайсет и девет години — се бе противопоставяла на установения стереотип.

Ти си интелигентна, задълбочена, първокласен египтолог, уверяваше се Саманта Уейнрайт, докато наместваше куфара си в багажника на колата.

Но не можеше да се оправя с мъжете. С младите мъже. Непрехвърлили още петдесетте.

С мъже като Джонатан Хазард.

— Ти си експертът по колекцията на Макдонъл, Саманта — укори се тя. — Ти си шефът, не забравяй.

Нямаше да отстъпи пред никого. Не и пред някакъв си скаут. Мъж с повече мускули, отколкото мозък. Красив бивш шпионин, облечен като фотомодел и обитаващ скъп апартамент с изглед към езерото Мичиган.

Саманта сбърчи носле.

Не харесваше самонадеяните мъже. Не харесваше мъжете с изискано скъпо облекло, които отказваха да следват правилата на играта.

Не харесваше мъже като Джонатан Хазард.

Предпочитанията й за мъжка компания обхващаха интелектуалци, учени, вежливи и чувствителни натури.

С други думи, досадници, помисли си.

Саманта затръшна капака на багажника и се настани зад волана. След минути беше в центъра на търговската част на Чикаго на път за адреса, който Джонатан Хазард й бе дал вчера следобед.

Стига господин Хазард да не забравя, че тя ръководи мисията, и да не й се пречка — и да се държи резервирано — можеха да се разберат.

— Вероятността е минимална, Саманта, а може би никаква — промърмори тя.

Въпреки всичко тя щеше да работи в непосредствена близост с този мъж през следващите няколко седмици. Няма как. Трябва да се справи с трудната ситуация.

Светофарът светна червено. Саманта натисна спирачката, за миг се погледна в огледалото и оправи слънчевите си очила, после приглади полата на летния си костюм.

Тази сутрин се бе облякла в бежово. Освен тъмносиния костюм, който носеше вчера, беше взела със себе си сив, зелен и кафяв. Всичките със същата строга кройка.

С подходящи обувки.

Пазаруването накуп спестява време и усилия — това откритие бе направила в началото на кариерата си. За разлика от суетните блондинки тя размишляваше над други, по-важни неща от дрехите. Еднообразието в облеклото облекчаваше живота й, а също и опаковането на багажа.

Саманта беше експерт в опаковането.

Отрано й се бе наложило да се научи. След смъртта на майка й, която почина, когато Саманта бе едва единайсетгодишна, момичето често придружаваше баща си в експедициите му до Египет.

А правилата за пътуване по света, които професор Самюъл Уейнрайт внушаваше на всекиго, а също и на дъщеря си, бяха две. Първо: допускаше се един-единствен куфар. Второ: трябваше да можеш да го носиш сам. Така основният й девиз съвсем скоро гласеше: „На път — с малко багаж!“.

И все още го спазваше.

Писмото, което баща й бе изпратил от Кайро точно преди седмица, лежеше грижливо сгънато в куфарчето на задната седалка. Беше препрочела обърканото му послание пет-шест пъти миналата нощ. Баща й разказваше подробно за Сфинкса. За колекцията на Макдонъл. Но тя си припомни последния параграф:

„Струва ми се, пропуснах да ти кажа, мила моя, че в имението на Макдонъл ще те придружава експерт по охраната. Джордж настоя, пък и аз съм съгласен. Не се засягай, Саманта, но млада жена, сама, сред онази обстановка…

Моля те, прояви благосклонност. Но внимавай! Джонатан Хазард е съобразителен и умен мъж.“

— Бъди спокоен, татко — измърмори тя, зави в алеята покрай езерото и започна да търси адреса, който господин Хазард й бе оставил.

Саманта спря пред помпозната сграда. На входа й стоеше униформен портиер под раиран платнен навес. Излъсканите месингови парапети блестяха на утринното слънце. От двете страни на двойната стъклена врата бяха поставени цветя в пъстроцветни саксии. Беше впечатлена. Очевидно охраната се заплащаше по-добре, отколкото бе предполагала.

Преди още да е отворила вратата на колата, на входа на сградата се появи привлекателен мъж.

Джонатан Хазард.

Беше облечен в джинси, синя трикотажна риза с навити до лактите ръкави и маратонки. Бе преметнал платнен сак през рамо, а бейзболната шапка на главата му бе килната към тила. Носеше огледални слънчеви очила, в които Саманта съзря собственото си изумено изражение.

Замря с отворена уста.

Къде беше изисканият бизнесмен от вчера? С безупречното облекло. Със скъпата копринена вратовръзка и моден костюм.

Къде беше фотомоделът? Елегантният манекен?

Джонатан Хазард отвори вратата:

— Добро утро, професоре.

— Това пък какво е? — попита тя.

Мъжът проследи погледа й.

— Дрехите ли?

Тя стисна устни, после ги отвори, колкото да изрече:

— Прекрасно разбирате какво имам предвид.

— Маскировка — подхвърли той.

Джонатан Хазард метна сака си отзад и се настани на предната седалка. Имаше дълги крака, коленете почти допряха в брадата му.

— Отстрани има ръчка за отместване на седалката, ако ви е тясно — каза Саманта.

— Благодаря.

След като нейният спътник най-сетне се разположи удобно и потеглиха, тя продължи прекъснатия разпит:

— Маскировка?

— Именно — бе изчерпателният му отговор.

— Бихте ли се постарали да ми обясните?

Кратко и отчетливо, по военному, той заяви:

— По дрехите посрещат.

— Иначе казано, дрехите правят човека.

— Нещо такова. Макар невинаги да сме това, за което ни представят дрехите, външният ни вид създава първите впечатления у околните. — С крайчеца на окото си Саманта видя как той свали бейзболната шапка и прокара пръсти през тъмната си коса. — Да вземем например вас, професоре.

Тя предпочиташе да насочи разговора към друга тема.

Джонатан продължи:

— Вие сте привлекателна млада жена и все пак подбирате практични костюми със строга линия, която по-скоро скрива, отколкото подчертава фигурата ви. Носите косата си прибрана назад в непретенциозна прическа, почти не използвате грим. С други думи, умишлено прикривате своите предимства.

Саманта не допускаше, че е толкова прозрачна.

— Не сте съвсем аматьор в психологията — рече тя с престорена незаинтересованост.

— Работата ми го изискваше.

Тя усещаше погледа му. Почувства се неловко и се размърда на мястото си. Той продължи своя анализ:

— Вашият външен вид говори ясно и категорично: „Аз съм сериозна и делова. С мен шега не бива. Възхищавайте се на ума ми, но не и на тялото ми“.

Естествено, беше прав, ала фактът само влошаваше нещата.

— Ставаше дума за вашето облекло, ако не се лъжа — напомни му пренебрежително Саманта.

Спътникът й огледа джинсите и ризата си.

— Те служат за психологически параван.

— За психологически параван?

— Хората подценяват всеки, облечен като мен. В дома на Макдонъл са свикнали с тълпи от прислужници, градинари и работници. Един поглед и ще ме отпишат като дребна риба. Ще стана невидим и ще мога необезпокояван да си върша работата.

— Горкият, винаги ли сте толкова…

— Предпазлив?

— Щях да кажа параноичен.

— Плащат ми, за да бъда параноичен, както се изразихте. Аз лично предпочитам да съм винаги подготвен. Такъв ми е девизът.

Скаут! Тя така си и знаеше.

— В деветдесет и девет процента от времето работата ми изисква да не ме виждат, да не ме чуват — сподели Джонатан. — Предпочитам да стоя в сянка, откъдето мога спокойно да наблюдавам развитието на нещата.

Саманта обаче не си представяше как седящият до нея мъж ще остане незабелязан при каквито и да било обстоятелства. Той отдалече се набиваше на очи. Имаше нещо у него. Нещо различно. Нещо вълнуващо. Нещо заплашително.

Тя прочисти гърлото си.

— Не очаквате неприятности около тази задача, нали?

— Не. — Той се поколеба, после вдигна рамене. — Но неприятностите, професоре, често идват неочаквано.

Иска ли питане!

— Какво всъщност ви накара да станете шпионин?

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че като дете съм гледал премного филми за Джеймс Бонд?

— Никога ли не отговаряте откровено? — рече тя с лек упрек.

— Навик.

— Навик?

— При предишната ми професия не се отговаряше на никакви въпроси, ако това беше възможно. Уклончивите отговори ми станаха втора природа, начин да оцелея, навик.

— Разбирам. — Логиката му бе необорима.

— Истината е, че бях обикновен геолог и работех в страна от Средния Изток. Знаех езика им. Познавах обичаите им. Имах неколцина високопоставени приятели. Случваше се, като се върна в отпуска в Щатите, заинтересовани кръгове да ме разпитват за впечатленията ми.

— С други думи, неволно сте попаднали в шпионския бизнес.

— Нещо такова.

Любопитството й надделя.

— Какво ви накара да се откажете?

Мъжът изведнъж стана сериозен.

— Исках да имам своя собствена фирма, собствен апартамент и котарак.

— Сега имате ли всичко това?

— Да.

Саманта знаеше, че фирмата му е „Хазардс“. Беше й известен и адреса на луксозния му апартамент. Оставаше само една неизяснена подробност.

— Как се казва?

— Кой?

— Котаракът.

— Тригър.

— Тригър? — Стори й се, че не е чула добре.

— Точно така.

Тя му хвърли любопитен поглед.

— Името не е ли по-подходящо за кон?

— Винаги съм бил заклет почитател на уестърните и каубоите, особено на Рой Роджърс.

Това обясняваше избора му.

— Кой се грижи за Тригър, докато ви няма?

— Брат ми Ник.

— А брат ви също ли е кръстен на някой художник?

Джонатан плъзна ръка по облегалката на нейната седалка и се наведе към нея със странна усмивка.

— Значи помните.

Тя преглътна с усилие.

— Какво да помня?

— Че съм кръстен на бележития италиански художник и скулптор.

— Такова нещо н-не се забравя лесно — заекна Саманта. И добави: — За първи път срещам човек, който се казва Микеланджело.

— Не. — Той се облегна назад.

— Какво не?

— Не. Ник не е кръстен на художник. Пълното му име е Николас Лонгфелоу Хазард. Ние сме от един и същи баща, но от различни майки.

— Не ми казвайте. Неговата майка е поетеса.

— Как познахте? — На лицето му бе изписана изненада.

— Налучках.

— Както и да е, с Ник сме съдружници.

— В „Хазардс“?

— Да. — Очевидно Джонатан Хазард реши, че е време да смени темата. — Да се докоснеш пръв до колекцията на Макдонъл вероятно се смята за голяма чест в средите на египтолозите.

— Така е. — Саманта усети как я обзема радостна възбуда. Това щеше да бъде върховото постижение в цялата й кариера.

В погледа му проблесна интерес.

— Какво ви накара да станете египтолог?

— Всички смятат, че е заради баща ми.

— Логично предположение.

Тя поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Никога не е просто.

— Сам не е от амбициозните бащи, които насърчават децата си да вървят по техните стъпки. Всъщност той през цялото време се опитваше да ме разубеди.

— Защо?

Саманта пое дълбоко въздух и каза истината.

— Баща ми смята, че животът на египтолога е твърде тежък, непосилен за жена.

— Но вие не споделяте това мнение.

— Ни най-малко.

— Все още не сте ми казали как се решихте да станете египтолог — подсети я той.

— Когато бях малка, често ходех на разкопки с баща си. Още помня онзи миг.

— Онзи миг?

— В който разбрах, че искам да се посветя на изучаването на Кемет, на Черната земя, на Дара на Нил, на Египет.

Той явно очакваше да чуе повече подробности. Пред неспециалисти в нейната област тя обикновено не разкриваше страстта си по древния Египет на фараоните — на повечето хора темата им се струваше досадна — но Джонатан Хазард изглеждаше искрено заинтригуван.

Затова Саманта му разказа, без да забележи как гласът й постепенно зазвуча с благоговение.

— Бяхме в Долината на цариците. Останах сама за няколко минути. Влязох в гробницата на Нефетари, съпругата на великия фараон Мернептах Сети, известен като Сети III. И там, на стената край нейния саркофаг, в ярки цветове, неизбледнели от времето, бе изрисуван портрет на царицата. Тя четеше папирус с любовна поема, написана за нея от съпруга й.

— Невероятно — промърмори мъжът до нея.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Саманта, докато рецитираше стиховете, запечатани в съзнанието й:

„Аве, тебе, Нефетари, най-красива от жените,

съпруга Божия, любима Нему, който носи две корони,

ти със лице сияйно си, дарена с тяло и душа неземни.

Въплъщение на Изида, пред теб как Боговете се прекланят!

Гърдите ти по-сладки са от мед,

по красота засенчваш Нефертити,

кожа ти по-фина е от златото на Куш,

очите ти — по-черни и от абанос.

Гласът ти по-омаен е от звуците на арфа

и от шума на Животворната река при пукването на зората.

Ти любимка си на Боговете.

Те призовават те по име, а то Египет е.

И, щом поемеш Им насреща, говори се:

Красивата пристига!“.

— Вечният Египет — минало, настояще и бъдеще — всичко в едно. — Гласът й бе приглушен, изпълнен с преклонение. — Именно в този миг реших.

 

 

Той се отрече.

Отрече се от всичко. До последната дума. Саманта Уейнрайт не беше превзета. Не беше безстрастна. Не беше нито скучна, нито суха.

В нея имаше страст, силна, бурна страст, независимо дали я осъзнаваше, или не. Тя бе създание, изтъкано от чувства. Емоционална, темпераментна натура. Романтично настроена дълбоко в сърцето си.

Джонатан бе смаян, омагьосан. Саманта съвсем не беше такава, каквато изглеждаше на пръв поглед.

Той сбърчи чело. Бе допуснал огромна тактическа грешка. Бе подценил противника — нещо, което не би допуснал преди година-две.

— Извинете, така се увлякох — каза малко притеснено тя, като сви от магистралата по второстепенен път. — Мисля, че трябва да обсъдим някои делови въпроси, преди да пристигнем във Фонтенбло.

— Фонтенбло? — Мислите му още витаеха около поразителното разкритие, че професор Уейнрайт е изключително привлекателна, страстна жена.

— Имението на Арчибалд Макдонъл.

— О, да, Фонтенбло — възкликна той.

— Да, Фонтенбло.

— Предполагам, че е копие на прочутия дворец във Франция — поде темата той — от чието стълбище с форма на подкова Наполеон се сбогувал с имперската гвардия през пролетта на 1814.

— Зубрили сте и уроците по история на Франция, както виждам?

Той й отправи широка усмивка.

— Посъбрах допълнителна информация. Не обичам сляпо да се хвърлям в изпълнение на задача. — Доскоро от това бе зависил животът му. А старите навици трудно се забравят. — Какво знаете за Арчибалд Макдонъл?

— Арчибалд Макдонъл беше милиардер. Умен, ексцентричен, малко налудничав и заклет ерген. Бил студент по история и страстен колекционер на антики. Разполагал с пари и можел да си угажда. Неговите колекции са обект на сплетни от десетилетия. Очевидно е решил да завещае египетската си сбирка на музея „Кемет“ в знак на уважение към Джордж Хъксли.

— Виждам, че вие пък сте поназубрили за Макдонъл.

— Изглеждаше ми разумно при така стеклите се обстоятелства.

— А какво знаете за наследниците? — продължи разпита той.

— Не много. Основните наследници са неговият праплеменник и жена му.

Джонатан кимна и допълни информацията:

— Племенникът се казва Хенри Макдонъл. А жена му е Карлота. И двамата са прехвърлили петдесетте и са малко странни.

— Не съм изненадана.

— Хенри си купил титла по време на своя престой в Париж преди няколко години и сега държи да бъде наричан принц Хенри. — Саманта саркастично повдигна вежди. — Споделям мнението ви — кимна Джонатан. — Между другото, Хенри говори френски ужасно.

— Откъде успяхте да научите? — изумено попита Саманта.

— Имам си начини.

— Стари връзки от миналите шпионски времена, нали?

Източниците му бяха тайни и неприкосновени.

— Няма значение. Карлота…

— Не е ли принцеса Карлота? — прекъсна го тя.

Той поклати глава.

— Жена му предпочита да е Карлота за приятели, „мадам“ за прислугата и госпожа Макдонъл за всички останали. И тя си има своите чудатости.

— Какви са те?

— Шапките.

— Шапките? — Саманта сбърчи чело.

— Шапки. Бонета. Капели. Капелини.

— Не виждам нищо чудато в шапките.

— Карлота е винаги с шапка, независимо от случая. Денонощно. През всички сезони.

— И…

— И сменя шапките си по четири-пет пъти на ден. Карлота притежава три хиляди шапки.

— О, господи…

— Освен това Карлота Макдонъл колекционира пекинези.

Този път Саманта Уейнрайт рязко натисна спирачките и закова колата на място, свали очилата си и го изгледа право в очите.

— Пекинези? Онези джавкащи, дребни, късокраки кучета с дълга козина?

— Да.

Тя включи на скорост, натисна педала на газта и продължи по пътя.

— Страх ме е да попитам колко пекинеза е успяла да събере нашата домакиня.

— Според последното преброяване четиринайсет. Но до будоара й допускат само по шест. Редуват ги.

— Кучета. — Гримасата й бе красноречива. — Аз предпочитам котките.

— Тригър ще бъде поласкан да го чуе.

Саманта отби от пътя и спря пред огромна порта от ковано желязо, върху която имаше гигантско „Ф“, вплетено в решетките. От двете страни на портата се простираше триметрова каменна ограда.

— Пристигнахме във Фонтенбло — оповести тя.

— Виждам само порта и ограда.

— Във фамилията Макдонъл ценят уединението.

Саманта спусна прозореца си, протегна ръка навън и натисна бутона от системата за вътрешна комуникация. След минути безплътен глас се поинтересува:

— Моля, кажете как се казвате и по каква работа идвате.

— Професор Саманта Уейнрайт. Изпратена съм служебно от музея „Кемет“.

— Разбира се, професоре. Очаквахме ви. Моля, заповядайте. Главната алея ще ви отведе точно пред централния вход. Добре дошли във Фонтенбло.

Портата бавно се разтвори и Саманта Уейнрайт потегли. Джонатан побърза да довърши:

— Би следвало да спомена също, че в къщата живее някой си Криспи Грийн, а също благопристоен английски прислужник и икономката госпожа Данвърс.

Спътницата му тихо изстена. Той се намръщи.

— Какво има?

— Не сте ли чели „Ребека“ на Дафни дьо Мюрие?

— Боя се, че не.

— Там има зла икономка със същото име, която е в дъното на цялата работа.

— На каква работа?

— Убийство. Всъщност опит за убийство. Госпожа Данвърс се опитва да премахне новата си господарка, като я подтиква към самоубийство. Накрая, разбира се, икономката изчезва в пламъците заедно с „Мандърлей“.

— „Мандърлей“?

— Така се казва имението. Същински замък. Изгаря до основи.

Преди Джонатан да успее да изрече следващия си въпрос, колата направи остър завой и пред тях в далечината, на възвишение с тучни, зелени морави, се откри величествения замък Фонтенбло.

— Невиждано! — възкликна Саманта.

Реакцията й не го изненада.

Той свали очилата и се загледа в огромната каменна крепост.

— Очевидно Арчибалд Макдонъл е вярвал в старата поговорка.

— Коя поговорка?

— „Моят дом е моята крепост!“