Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (2)

Втора глава

Безупречно облечен.

Такова бе първото впечатление на Саманта Уейнрайт за мъжа, застанал на прага на бащиния й кабинет.

Всъщност приличаше на манекен, току-що слязъл от лъскавите корици на модно списание. Макар че по правило за фотомодели избираха миловидни млади момчета, а този тук определено бе мъж.

Тя реши, че е около трийсет и пет годишен. Косата му бе черна като въглен, съвсем късо подстригана. Бе започнала едва забележимо да посребрява на слепоочията, а бръчиците в ъглите на очите почти не се забелязваха. Чертите му бяха сурови, сякаш изсечени от камък. Раменете — широки, ръцете — дълги и мускулести, погледът — убийствен.

Нещо й подсказваше, че няма да е разумно да го предизвиква.

— Вие сте професор Уейнрайт? — повтори той.

— Да — наежи се тя.

— Професор Сам Уейнрайт? — усмихна се цинично неканеният гост.

— Професор Саманта Уейнрайт — машинално го поправи тя.

— Тогава трябва да сте му…

— … дъщеря — довърши вместо него тя.

— Аз съм Джонатан Хазард. — Той измъкна ръка от джоба си и енергично разтърси дланта й.

— Разбирам. — Но, естествено, не разбираше.

Той долови нейното колебание. Пусна ръката й, бръкна в джобчето на сакото си и извади визитна картичка. Поднесе й бялото картонче, като че то би обяснило всичко.

— Джонатан М. Хазард. Сдружение „Хазардс“ — прочете на глас Саманта. Нищо не й говореше.

— „М“ означава Микеланджело — каза той с обезоръжаващо чаровна усмивка. — Майка ми е художничка.

Въпреки обичайната си сдържаност пред непознати, Саманта неволно призна:

— А баща ми искал да ме кръстят Нефертити.

— Като прочутата красавица, царица и съпруга на безславния цар Ехнатон?

— Точно така — не скри изумлението си тя.

— Зубрех уроците за древния Египет — заяви той.

Очевидно! Саманта продължи:

— Майка ми, естествено, била ужасена от перспективата единственото й дете да носи името Нефертити. И да му викат Нефи, или по-лошо… — тя направи гримаса — Тити. Накрая успяла да разубеди баща ми.

— И ви нарекла в негова чест.

Той схващаше бързо.

— Да. — Саманта се вгледа във визитната картичка. — Какво всъщност е „Хазардс“?

— Името на моята фирма. — Не последваха други подробности. — Трябва да говоря с баща ви, госпожице Уейнрайт.

— Той не е тук.

Саманта забеляза как мъжът се поизправи.

— Казаха ми, че ще бъде тук.

— Кой ви каза?

— Общ приятел.

— Общ приятел? — предпазливо попита тя.

Той неохотно, поне така изглеждаше, й съобщи името на общия приятел — Джордж Хъксли.

— Чичо Джордж — възкликна тя с неподправена топлота в гласа.

— Чичо Джордж? — Мъжът въпросително повдигна вежди.

— Е, той не ми е истински чичо — побърза да поясни тя. — Джордж Хъксли е близък семеен приятел и мой кръстник. Вие откъде го познавате?

Посетителят грижливо подбра думите си.

— Срещнахме се преди години при… при необичайни и сложни обстоятелства.

— При необичайни и сложни обстоятелства? — повтори като ехо тя.

Джонатан Хазард кимна и добави:

— Аз го спасих.

Тя насочи показалец към гърдите му.

— Значи вие сте специалният агент, който измъкнал чичо Джордж от Бейрут? — Беше слисана.

— Да. — Очевидно бе, че той не желае да говори за случилото се. Изкашля се и каза: — Както и да е, Джордж Хъксли ми позвъни преди няколко седмици и ми определи среща с баща ви за днес следобед в три часа. — Той погледна скъпия часовник на китката си. — Вече е три и пет.

— Казах ви преди малко, господин Хазард. Баща ми не е тук.

Отговорът явно не му се понрави.

— Кога очаквате да се върне?

— След месец. Може би два. Зависи. — Тя също не знаеше.

— От какво зависи?

— От Големия сфинкс.

— От Големия сфинкс?

— Онзи в Египет.

— Знам къде е, госпожице Уейнрайт. Какво му е на Сфинкса?

— Руши се.

Неканеният й гост започваше да губи търпение. Пристъпи от крак на крак и скръсти ръце.

— Та той се руши от векове — безцеремонно заяви мъжът.

— Вярно, но състоянието му сериозно се влоши през последното десетилетие. Баща ми е член на международен екип от експерти, решени да вземат сериозни мерки по въпроса.

— Благородно начинание — сухо каза той.

— И наложително.

Джонатан Хазард разтвори ръце, нервно прокара пръсти през косата си и накрая сви рамене.

— Е, щом е така.

— Кое е така? — Любопитството й се оказа по-силно.

— Щом професор Уейнрайт е в Египет, значи не му е нужен придружител до имението на Макдонъл.

Саманта притаи дъх.

— Имението на Макдонъл?

Мъжът кимна.

— Джордж Хъксли ме помоли да „наглеждам“ баща ви, докато систематизира колекцията, завещана на музея.

— Вие да не сте от биячите? — твърде нетактично попита Саманта.

— Не бих се изразил по този начин — сви устни той.

— А как бихте се изразили?

Последва красноречива пауза.

— Да речем, че ще отговарям за безопасността.

За безопасността!

На Саманта й причерня пред очите. Всичко бе приумица на баща й. На баща й и на чичо Джордж. Защото не й вярват, че може да се справи сама. Но тя може. Само това й липсваше — натрапена бавачка.

— Значи са ми наели бодигард? — Беше вбесена.

— Не става дума за вас, госпожице Уейнрайт. Помолиха ме да охранявам баща ви.

Тя сложи ръце на хълбоците си и гневно изгледа наконтената „горила“ пред себе си.

— Да, но баща ми отсъства, господин Хазард. А аз съм тук. И за ваше сведение, аз ще систематизирам колекцията на Макдонъл.

Очите й имаха невероятен оттенък — зелени като изумруди.

Разбира се, в момента пламтяха от гняв. Очевидно никой не бе сметнал за необходимо да информира Саманта Уейнрайт за поставената му задача.

Джонатан потисна нецензурното си възклицание. С тази жена можеше да си навлече куп неприятности.

— Уважаема…

— Не съм ви „уважаема“ — сряза го категорично тя. — Името ми е Саманта, или госпожица Уейнрайт, или професор Уейнрайт.

— Уважаема госпожице, знам по въпроса не повече от вас. Управителният съвет е пожелал в случая да се осигури надеждна охрана, тъй като не е необходимо да се поемат излишни рискове и антиките да попаднат в ръцете на безумните наследници на Арчибалд Макдонъл.

Тя вирна малкото си аристократично носле.

— И сама мога да се грижа за себе си.

Джонатан бавно преброи наум до десет.

— Дали можете, или не, не ме интересува. Но и на двама ни е добре известно, че Джордж Хъксли олицетворява музея „Кемет“. А щом Джордж иска нещо, той го постига.

Тя се обърна и попита с негодувание:

— Значи чичо Джордж иска вашите услуги?

— Той иска да бъде сигурен, че рядката и безценна колекция от египетски находки ще бъде проучена без инциденти, докато стане възможно пренасянето й в музея — обясни търпеливо Джонатан.

— Не е честно — възрази тя.

— Не е задължително да бъде честно.

Очите й яростно заблестяха.

— Не ми е нужна помощта ви, господин Хазард.

— Но ще я получите, госпожице Уейнрайт, независимо дали ви е нужна, или не.

Стигнаха да задънена улица.

Тя остана за миг втренчена в зацапания прозорец зад гърба си.

— Бих искала да говоря с моя кръстник, преди да продължим разговора.

— Заповядайте. — С подканващ жест Джонатан й посочи телефона, скрит под купчина хартии.

— Ще позвъня от собствената си канцелария, ако не възразявате.

— Както желаете. — Джонатан отстъпи встрани, а тя се шмугна покрай него към съседното помещение.

Саманта Уейнрайт се настани зад бюрото, което той още от пръв поглед бе определил като нейно. Тя взе невзрачния сив телефон и набра номера. Джонатан нямаше избор. И най-безсрамно се заслуша.

— Обажда се Саманта — каза тя в слушалката. — Бих искала да говоря с чичо Джордж, моля. — Замълча за секунда и добави: — Ще изчакам. Важно е.

Джонатан също зачака. И най-безцеремонно разгледа младата жена, седнала в отсрещния край на стаята. Тя изглеждаше изключително делова, без никакъв сексапил. Ужасно педантична. Благоприлична. Дали има приятел, или любовник?

Или съпруг?

Погледът му спря върху безимения пръст на лявата й ръка. Нямаше халка. Не че пръстенът можеше да бъде безспорно доказателство в наши дни.

Той опита да си я представи с разпилени по раменете коси, облечена в бляскава изумруденозелена рокля с цвета на очите й.

Не можа.

Реши да опита в друга насока. На колко ли години е? На пръв поглед му се стори на трийсет. Дори на трийсет и пет. Но кожата на лицето й беше безупречна, нямаше и следа от издайнически бръчици в ъглите на очите и устата й. Той коригира преценката си. Най-вероятно към трийсет.

— Чичо Джордж, Саманта е. Добре съм. Да, днес пристигна писмо от Кайро. Всъщност тъкмо го четях, когато един джентълмен… — Тя хвърли неодобрителен поглед към Джонатан. — Когато един мъж дойде да търси татко. Твърди, че се казва Джонатан Хазард и че бил експерт по охраната. Обясних му, че нямаме нужда от неговите услуги, но…

Джонатан наблюдаваше изражението й. Очевидно Саманта Уейнрайт не бе доволна от онова, което чуваше.

— Но…

Руменина изби по шията и бузите й. Има хубава шия, отбеляза Джонатан. Дълга и тънка, а кожата й е с цвят на бита сметана.

— Ще му кажа. Да, веднага. — Тя закри слушалката с ръка и предаде думите на чичо си: — Чичо Джордж ви изпраща много поздрави. Извинява се за промяната в плановете, но писмото на баща ми щяло да обясни всичко.

Джонатан й отправи широка усмивка.

— Кажете на Джордж, че му дължа още една.

— Още една какво? — намръщи се тя.

— Той ще се досети.

Тя отново заговори в слушалката:

— Господин Хазард каза, че ти дължал още една.

Отчетливият смях на Джордж Хъксли ясно се чу и от мястото на Джонатан.

На младата дама явно й дотегна ролята на посредник.

— Това ли е всичко, чичо Джордж? — попита тя рязко. — Тогава забавлявай гостите си. А ние ще поемем работата тук. Дочуване. — Тя остави слушалката не особено внимателно. После гневно се взря в Джонатан. — Изглежда, наистина ще работим заедно, господин Хазард. Честно казано, идеята никак не ми допада — тросна се тя. — Нека се разберем от самото начало. Аз имам задача. И съм много добра в своята област.

Той не се бе усъмнил нито за миг.

Блондинката стана и изправи и без това безупречно изпънатите си рамене.

— Пред следващите няколко седмици аз ще си върша работата, а вие ще си гледате своята. Ни повече. Ни по-малко.

Проблемът в случая е само един, разсъждаваше Джонатан, когато след няколко минути излезе от личната канцелария на Саманта Уейнрайт и тръгна към изхода на музея „Кемет“. Младата жена представляваше неговата работа, а задачата му бе да наблюдава и нея, и колекцията на Макдонъл. Да осигури тяхната безопасност.

Да се грижи за безопасността на изящната й шия.

 

 

— Здравей, Ник, оставям нещата в твои ръце за няколко седмици — каза Джонатан и се облегна на мекото кожено кресло с питие в ръка, стиснал телефона. Тригър се беше сгушил в скута му.

— Не се тревожи, ще наглеждам фирмата, апартамента и котарака ти, братко. — Николас Хазард бе няколко години по-млад от Джонатан. — Най-редовно ще прибирам пощата и ще поливам цветята.

Джонатан огледа уютната, макар и донякъде спартански обзаведена, всекидневна с изумителна панорама към езерото Мичиган.

— Аз нямам цветя.

— Да, знам — разсмя се Ник. — Закъде се стягаш този път?

— За неизследвания свят на буржоазен Илинойс — отвърна той и остави чашата си на полираната италианска масичка до креслото. Ник бе не само негов брат, но и съдружник в „Хазардс“. — Нали си чувал за случая Макдонъл?

— Охо… — Възклицанието беше много изразително. — Значи те взеха за бавачка на завеяния професор.

— И да, и не. — Джонатан почеса Тригър зад ухото.

— И да, и не?

Той предпочете да обясни:

— Да, взеха ме за бавачка, но не на завеяния професор.

— А на кого?

— На дъщеря му.

— Шегуваш се! — изсмя се Ник.

— Ни най-малко.

— Как изглежда?

— Кой?

— Дъщерята, разбира се.

Тригър замърка доволно.

— Интелигентна.

— Аха.

— Блондинка.

— И какво още? — подкачи го Ник.

Джонатан се намръщи.

— Не е онова, за което мислиш, братко. Саманта Уейнрайт е ерудирана, самовглъбена, превъзходен египтолог — изрецитира той.

— Какви са на цвят очите й?

— Изумруденозелени.

— Ясно!

Джонатан Микеланджело Хазард изгледа навъсено черния телефон с аеродинамична форма, който държеше:

— Какво ти е ясно, по дяволите?

Ник изсумтя и му припомни:

— Та ти никога не забелязваш цвета на очите, ако жената не те е заинтригувала.

— Глупости — отвърна Джонатан. — Честно, отивам по работа. — Знаеше го от сигурен източник: от самата госпожица Уейнрайт.

— Задачата ми изглежда трудна — подхвърли Ник. — Отваряй си очите!

— Така и ще направя.

— Кога тръгваш? — попита Ник.

— Утре сутрин. Професорката ще ме вземе точно в осем.

— Тази дама не си губи времето.

— Така е.

— Докога ще си ангажиран?

Джонатан потърка брадата си.

— За седмица. Може би две.

— Разправят, че Арчибалд Макдонъл през целия си живот купувал безценни антики.

— Вярно е — потвърди Джонатан.

— А на колко години умря?

— На деветдесет и една.

Гласът в слушалката замлъкна за около минута. Накрая по-малкият му брат предположи:

— Най-вероятно ще са три седмици.

— Две или три, ще се видим, като се върна. Ник…

— Да…

— Благодаря.

— Няма защо.

Двамата затвориха.

Джонатан Хазард поседя още половин час в удобното кресло. Наслаждаваше се на питието и наблюдаваше как вечерта бавно се спуска над Чикаго.

Ник грешеше.

На военен език „трудна задача“ означаваше опасна мисия, изискваща човек със стоманени нерви.

В паметта му изплува образът на млада жена с изумруденозелени очи и тънки, стройни глезени.

Все пак… може би брат му беше прав.