Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (12)

Дванадесета глава

— Как го измисли? — попита той.

— Не беше трудно — започна да обяснява Саманта. — По ключовете за осветлението край вратата. Има ключ за всяка лампа, за всяка част от електрическата инсталация в стаята… — Тя замълча, за да подсили ефекта. — … но един е в повече. — Не обичаше да злорадства, ала бе извършила идеално разследване. — Следователно излишният ключ задейства тайната врата.

Джонатан се усмихна и я потупа по гърба.

— Елементарно, а, драги ми Уотсън?

Тя перна леко последния ключ и двамата видяха как част от стената между стаите им бавно се отвори.

— Ето!

— Много добре, професоре.

Саманта се ухили до уши.

— Благодаря, господин Хазард. А ти как разбра за тайната врата? — полюбопитства тя.

— В спецшколата ни учеха винаги да проверяваме крушките, ключовете, лампионите, електрическите уреди…

— И тостерите? И кафеварките?

— Човек никога не знае къде ще открие скрит микрофон, видеокамера, миниатюрен предавател или друго приспособление от този род — сухо каза той.

— Шпионската дейност навярно е била свръхмодерно оборудвана още по твое време.

— Да, беше свръхмодерно оборудвана още по мое време. — Джонатан се намръщи. — Караш ме да говоря така, сякаш животът ми е преминал.

— А на колко си години?

— Какво значение има възрастта?

— Почти никакво, всъщност.

— На трийсет и шест съм и в разцвета на силите си — извести я той.

Саманта се замисли за преходността на годините.

— Трийсет и шест! Не са малко, за да се шляеш по света и да си играеш на Джеймс Бонд, но са твърде далеч от преклонната възраст по всички останали критерии.

— Точно така.

— Но май не е възраст, подходяща да се захванеш с професионален тенис или плуване на дълги разстояния.

— Нямам подобни намерения — каза той.

— Значи, що се отнася до спорта, излиза, че пубертетът е пределната възраст да определиш предпочитанията си — отбеляза тя.

— Няма нужда да се задълбочаваш повече, Сам. Схванах намека ти. Впрочем, докато сме на темата, ти на колко години си?

— Редно ли е да се пита дама за възрастта в наши дни?

— Хей, така не се играе на въпроси и отговори, професоре.

— Да, прав си. — Тя изпъна рамене. — На двайсет и девет съм.

— Знаех си!

— Щом си знаел, защо ме попита?

— Не съм знаел.

— Та нали точно това каза преди малко?

Джонатан вдигна ръце в жест на безсилие.

— Което си е право, право си е.

— Кое си е право? — пожела да узнае тя.

— Онова за фундаменталната комуникативна преграда между мъжете и жените. Ние сякаш говорим на различни езици.

Саманта тутакси скочи в защита на целия женски свят:

— Нищо чудно! Нали имаме различен пол. Не съм сигурна дали не сме и от различен вид, а понякога ми се струва, че идваме от различни планети.

И двамата се поуспокоиха.

— Кое, мислиш, предизвика тази малка тирада? — попита той.

— Твоята или моята?

Джонатан се разсмя. Саманта също не можа да сдържи смеха си.

И сред всеобщото веселие тя изведнъж си спомни, че минава полунощ, че се намират в собствената й спалня, че има само символично бельо под хавлията си и че красивият зрял мъж до нея има само мокра кърпа около бедрата си. Една мокра кърпа, която лесно би могла да се размотае и свлече на пода, поставяйки ги в конфузно и недвусмислено положение.

Как би следвало тактично да се намекне на мъжа да си обуе панталоните? Саманта неловко се покашля:

— Не е ли време…

— Да си вървя?

— Отиваш ли си? — изненада се тя.

— Ти искаш ли да си отида?

— А ти искаш ли?

— Почакай!

— Какво има пък сега?

— Пак става същото, Саманта.

— Кое?

Тя чу изразителната му въздишка.

— Отново не се разбираме. — Той закрачи из стаята. — Трябват ни няколко прости основни правила. Няколко прости основни правила — повтори тя.

— „Казвам туй, което мисля.“

— „И мисля туй, което казвам.“

Той спря пред отворения проход между спалните им.

— Ще се постараем да говорим по възможност кратко и ясно.

— Кратко и ясно.

— Ще си казваме само истината.

— Само истината.

— Няма да играем игрички.

Саманта помръкна.

— Добре, игрички може — побърза да се поправи Джонатан. — Но само ако и двамата знаем на какво играем, след като предварително сме уговорили правилата.

— О, горко ми!

— Тази игра май не я знам — подметна той,. ала Саманта зърна пламъчето в очите му.

— Искам да бъдеш сериозен поне за миг — каза тя. Красивото му лице моментално придоби сурово изражение. — Джонатан, ще се връщаш ли в стаята си тази нощ?

— Ако ти искаш.

— А ако не знам? — Тя говореше, без да го гледа.

— Това вече е проблем.

— А ти искаш ли да останеш?

— Да.

Просто и ясно.

Той продължи:

— Искам да се изтегна в това огромно легло и да те прегръщам. Да те целувам, да те докосвам, да те любя.

— Искаш секс?

— За човек на моята възраст това е много повече от секс.

— За мен също — призна тя. Сърцето й запулсира в ушите. — Смущаваш ме, Джонатан.

— А ти понякога ме вбесяваш.

Гласът й стана по-мек.

— Караш ме да се чувствам сигурна, по-сигурна от всякога.

— Искам винаги да е така, Сам. Искам да се грижа за теб. Да направя всичко възможно типове като Криспи Грийн никога да не припарват до теб. Кръвта ми кипва, като си помисля, че такъв боклук може да се доближи до моята… — гласът му секна — … до жена като теб.

Настъпи мълчание.

Тя навлажни устните си.

— Караш ме да се чувствам щастлива.

— Радвам се да го чуя — вметна Джонатан със задоволство.

— И ме натъжаваш.

— Знам.

— В първия миг се изкушавам да бъда с теб, в следващия, честно казано, ми се иска да те удуша, стига да мога.

— Знаеш как се нарича това, нали, мила?

— Как? — Саманта не беше сигурна, че иска да чуе думата.

— Л-ю-б-о-в — изрече я по букви той.

— Аз… аз не съм влюбена в теб — отвърна тя. — Нито пък ти си влюбен в мен.

— Защо да не съм?

Защо да не е?

Предположението, че са влюбени един в друг бе толкова абсурдно, недопустимо. Каква лудост! Безумие. Пълна глупост.

Спокойно и сдържано Саманта заяви:

— Първо, защото се познаваме едва от седмица и един ден.

— Някои вярват в любовта от пръв поглед — подсети я той.

— Да, но аз не съм от тях. Нито пък ти. Ние сме практични хора, Джонатан. Ние сме хора с образование, професионалисти, немалко обикаляли по света. Не сме незрели младежи. И прекрасно знаем, че една истинска връзка се основава на взаимно уважение, общи цели и сходство на интересите.

Веждите му леко се повдигнаха.

— Винаги съм зачитал твоята дума.

— И аз. — Каза му истината. Уважаваше го повече от всеки друг мъж.

— Аз искам да имам семейство, дом и ползотворна кариера. Не са ли това и твоите цели? — настоя той.

— Да, бих казала.

Ако трябваше да бъде съвсем искрена, Саманта не бе стигала по-далеч от плановете за кариерата си. За останалото все щеше да се намери време по-нататък.

Кога по-нататък? Може би сега? Или никога?

— Ние сме абсолютни противоположности — възрази отчаяно тя.

— Не си ли чувала, че противоположностите се привличат? — контраатакува той.

— Чувала съм много неща. Което не означава непременно, че са истина. — Тя помисли минута-две. — А къде е сходството на интереси? Какво общо имаме ние двамата?

— Всеки си има своите интереси, но можем да се постараем да се забавляваме заедно. Познавам една двойка: жената се научи заради него да играе голф, а той — да ходи на опера. Въпреки, че мрази операта.

— Но аз не знам нищо за теб — настоя тя.

— Разбира се, че знаеш — веднага я опроверга Джонатан. — Знаеш що за човек съм в основни линии. Без някои детайли. Но очарованието е в постепенното опознаване.

— Но ти ме вбесяваш! — избухна Саманта, изричайки най-жестоката от всички истини. Той вдигна победоносно ръце.

— Положително! Защото и ти ме вбесяваш!

— Ти си луд.

— Добре, нека не е любов, щом думата те притеснява. Да го наречем привързаност. Сексуално влечение. Елементарно човешко любопитство. Аз знам едно: че те желая, а ти също ме желаеш.

Саманта понечи да го нарече лъжец. Ала осъзна, че е прав. Тя действително го желаеше.

Джонатан пристъпи към нея, все още без да я докосва.

— Ако кажеш „не“, Саманта, ще те разбера. И ще си отида.

Господи!

— Да или не?

— Да! — Тя се хвърли на врата му.

— Не си спомням така да съм желал друга жена — сподели той, загледан в очите й.

— И аз за първи път изпитвам такова желание, Джонатан. Искам да се любим цяла нощ.

Той се разсмя.

— О, сладка моя, стига само да можем.

— А няма ли да можем?

— Сигурно е, че поне ще опитаме — обеща той.

— А имаш ли предпазни средства? — попита възможно най-тактично Саманта. Вярно, липсваше й опит, но не беше празноглава.

— Предвидливият прислужник, който е снабдил банята с четка и паста за зъби, сапун, дезодорант и крем за бръснене, се е погрижил и за това. Осигурени са всички домашни удобства.

Настъпи неловко мълчание.

— Не знам откъде да започна — призна накрая Саманта.

— Можем да започнем откъдето поискаме — каза Джонатан. — Тук няма железни правила, мила. Може да продължим с виното и сиренето. Може да седнем на пода и да си разказваме за детството. Може да играем на карти до зори. Може…

Понякога и мъжете говорят прекалено много.

— Джонатан…

— Да, Саманта.

— Млъкни и ме целуни.

Този път нямаше нерешителност, нямаше колебливи мисли. В мига, в който устните им се докоснаха, Саманта разбра, че не греши. И моментът, и мястото — и най-важното човекът — бяха подходящи.

— Имаш красива коса, прекрасна е — прошепна той, докато измъкваше гребените и фибите, които я държаха прибрана.

Косите й се разпиляха като водопад по раменете и покриха неговите пръсти, ръце, гърди. Джонатан с наслада зарови лице в гъстите кичури, вдъхна от аромата им, усети вкуса на кожата й.

Тя прокара пръсти по късо подстриганата му тъмна коса и рече удивено.

— Толкова е мека. Като коприна.

— Коприна. — Гласът му потрепери.

Пръстите й се плъзнаха от косата към веждите — тъмни, изразителни и извити, очертаха носа му, докоснаха ушите и се върнаха към устата.

— Харесват ми устните ти, Джонатан Хазард.

— А на мен ми харесват твоите, Саманта Уейнрайт.

Тя подхвърли очилата си на нощното шкафче зад тях.

— Обичам да ги докосвам. Да усещам вкуса им. Твоят вкус.

Саманта се повдигна на пръсти и го целуна, отначало едва-едва, боязливо. Ала щом доби увереност, стана по-дръзка. Предизвикваше го, измъчваше го с върха на езика си, докато той не разтвори устни и я пое в пламенна целувка, която й отне и дъх, и сили, и разум.

— Как става така, Джонатан?

— Как?

— Уж съм интелигентна жена. А като ме целунеш, онемявам. Мислите изхвръкват от главата ми.

— Време е да зарежеш мисленето и да се оставиш на чувствата, скъпа.

— Толкова е хубаво — простена тя, усещайки топлия му дъх, сладостен и настойчив.

— Ще става все по-хубаво — обеща й той.

— Не ти вярвам. — Ала потрепери, когато той плъзна устни по шията й и рамото, след като бе разтворил хавлията.

— Вярвай ми — дрезгаво прошепна Джонатан, дъхът му пареше кожата й, пръстите му все по-уверено се плъзгаха по тялото й.

Мъжът дръпна хавлията и Саманта смътно осъзна как тя се свлича от раменете й и пада на пода. Внезапно й се прииска да е облечена в нещо по-женствено, по-изкусително вместо обичайното непретенциозно памучно бельо.

— Ако знаех, че ще се любим, щях да си купя нещо сатенено, възбуждащо, може би червено на цвят или черно — измърмори тя.

— Ти ме възбуждаш неудържимо и така — настоя Джонатан, притискайки бедрата й към своите.

Джонатан свали бельото й. После размота мократа кърпа, обвита около бедрата му, и я захвърли. Бяха застанали край екзотичното легло, под ефирните завеси и се вглеждаха за първи път един в друг.

— Красива си — каза той и обхвана гърдите й. — Повече отколкото съм се надявал или мечтал. — Той погали с палци зърната й.

— Ти също си красив — рече Саманта и потръпна от ласката. Гледаше го като омагьосана.

— Погали ме, ако искаш — каза сковано Джонатан.

— Може ли?

— Естествено.

И тя го стори.

Беше чудесно. Джонатан бе чудесен. Беше най-възхитителният парадокс, който бе срещала. Тялото му представляваше мека плът и стегнати мускули. Беше висок и силен — многократно по-силен от нея — и все пак напълно и всецяло й се подчиняваше, когато го милваше.

Ала най-много я заинтригува реакцията на Джонатан. Той залитна малко несигурно, сякаш докосването й го подкоси. Капчици пот бяха избили над горната му устна и по челото.

— Добре ли си? — попита загрижено тя.

— Чувствам се прекрасно — заяви той.

Тя помаха пред лицето му със свободната си ръка.

— Топло ли ти е?

— Горещо ми е — уточни Джонатан и успя да се разсмее на собствената си шега.

Наведе глава и докосна гърдата й с върха на езика си, дразнейки възбуденото й зърно. Сладостна тръпка разтърси тялото й.

Джонатан пое гърдата й в устата си и всмукна, по-дълбоко, по-навътре, играейки с нежната й плът, докато Саманта отметна глава и от притворените й устни се изтръгна тих стон.

— Джонатан, помогни ми — задъхано прошепна тя. — Краката ми се подкосяват.

Мъжът я хвана за ръка и се изтегна до нея върху завивките.

— Толкова сме различни. — Беше очевидно, ала Саманта все пак го изрече.

— Да. Както казват французите: „Да живеят различията!“.

— И въпреки всичко идеално си подхождаме.

— Истинско чудо!

— Нали?

— Да.

Саманта усети как той нежно проникна в нея. Реакциите й бяха инстинктивни, напълно естествени. Бедрата й се повдигнаха. Тя се вкопчи в раменете му, ноктите й несъзнателно се впиха в плътта му. Тя го притегли към себе си. Искаше да го почувства още по-близо. Копнееше за близостта му.

След първия нежен тласък последва по-мощно движение и тя го усети вътре в себе си. Джонатан проникваше отново и отново, по-силно, по-настойчиво, по-дълбоко.

Тя не бе в състояние да разсъждава, остави се на чувствата.

Любов.

Вечност.

Минало, настояще и бъдеще се сляха в едно.