Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (11)

Единадесета глава

Минаваше полунощ, когато на вратата на Саманта дискретно се почука.

Как лети времето!

Това бе първата й мисъл, щом стана, изпъна ръце високо над главата си, разтри тила си и запристъпва сред купчините книги и листове, пръснати по пода.

Кой ли може да бъде?

Това бе логичният въпрос, който Саманта си зададе. И като Червената шапчица — дали не беше „Трите малки прасенца“? — се надяваше да не е големият лош вълк или вълк в овча кожа.

Тя пристегна здраво колана на хавлията си и отиде да отвори. Имаше съвсем приличен вид. Не се виждаше нищо. Е, само главата и глезените.

Стомахът й неистово се бунтуваше. Беше гладна. Всъщност Саманта внезапно осъзна, че умира от глад. Унесена в работа, бе пропуснала и обеда, и вечерята. Де да имаше късмет, да отвори вратата и да види Джонатан, застанал на прага с поднос със сандвичи или най-малкото с чиния бисквити и чаша студено мляко.

Нямаше късмет.

Беше Криспи Грийн.

— Добър вечер, скъпа — провлече той.

Тя вдигна скептично вежди.

— Нима е вечер, господин Грийн? Минава полунощ.

Той не се престори на изненадан, нито пък погледна скъпия си златен часовник.

— Така ли?

— Да. — Саманта би му захлопнала вратата под носа, но той бе достатъчно хитър и предвидливо бе пъхнал крака си в тесния процеп.

— Предположих, че си гладна. — Той държеше чаша червено вино и чиния с прясно нарязани плодове и сирене, покрити със салфетка.

Саманта усети как устата й се пълни със слюнка.

— Не, благодаря — любезно, ала категорично отказа храната тя. Знаеше, че след първото среднощно предложение ще последват и други.

Гнусни предложения.

Обичайната незапалена пура на Криспи щръкна между зъбите му.

— Хайде, миличка, знам, че умираш от глад. Не си нито обядвала, нито вечеряла днес.

— Аз често пропускам обядите, понякога и вечерите.

— Не е здравословно.

— Може би. — Освен това не беше и вярно, но тя искаше на всяка цена да се отърве от натрапника. — Когато един учен е пред прага на ново откритие, храната губи всякакво значение — безцеремонно отбеляза тя.

Лъскавите очички на Криспи Грийн светнаха.

— Вярно. Чух, че си направила страхотно откритие днес с помощта на пекинезчетата.

— Кучетата случайно помогнаха.

— Случайно помогнали. — Неканеният й гост се засмя, докато провисналият му корем се затресе като желатинена торта. — Онези тъпоглави кучета събарят непотребно каменно изделие, то се пръсва на парчета и от вътрешността му изниква скъпоценна антика. Случайно помогнали. Добре го каза, миличка.

— След като, предполагам, сте чули цялата история на вечеря, господин Грийн…

Дъвчейки края на пурата си, той я прекъсна:

— И на обяд, и на вечеря. Карлота изрецитира кучешката сага от край до край и двата пъти, поукрасявайки я тук-там.

— Значи няма какво да добавя. Не съм гладна, но съм ужасно уморена. Затова ще ви пожелая лека нощ, господине — заяви тя и понечи да затвори вратата.

— Май кракът ми се е заклещил — рече Криспи Грийн. После допълни: — Така и така съм тук, защо не ме поканиш да видя тази твоя златна пирамида, професоре?

— Вече ви казах, господин Грийн, късно е и съм уморена. Може би друг път.

— Нали знаеш какво казват хората. — Той не дочака отговора й. — Използвай момента.

— Повярвайте, господин Грийн, нито моментът, нито мястото са подходящи.

— Ако на нея не вярваш, на мен ще повярваш — изрече крайно сърдит мъжки глас току зад гърба на Саманта. — Моментът не е подходящ, а мястото още по-малко, Грийн.

 

 

Джонатан не можа да определи кой от двамата изглеждаше по-изненадан — или изумен бе по-точната дума — самозваният предприемач или Сам.

Прекрасната Саманта отскочи встрани тъкмо когато Криспи Грийн блъсна вратата на „Покоите на Клеопатра“ и тя широко се отвори. Джонатан знаеше какво ще видят: мъж, полуседнал полуизлегнал се на огромното екзотично легло.

Нарочно се бе подпрял на лакът, с леко разрошена коса, примижал, със струпани зад гърба му възглавници и завивки, нехайно увити около дългите му крака почти до кръста.

Имаше приличен вид.

Едва ли.

Съвсем очевидно бе, че е гол. Не се и опитваше да скрие своето раздразнение от чуждото вмешателство.

Джонатан потри с ръка голите си гърди, после изпъна мускулести ръце над главата си и лениво започна да се прозява и протяга, сякаш преситен от изнурителни вечерни занимания.

— Не е ли малко късничко за посещения, а, Грийн?

— Хазард! — Другият се задави с незапалената си пура.

— А ти кого очакваше? — Тъмните вежди на Джонатан саркастично се повдигнаха. — Дядо Коледа?

— Но аз мислех…

— Какво си мислил?

Криспи Грийн беше хитрец. Знаеше, че има моменти, когато е по-изгодно да кажеш истината:

— Ами, мислех, че си в „Стаята на Рамзес“.

— Там съм. — И додаде с нагла усмивка: — Ту тук, ту там.

— Май съм направил грешка.

— И на мен така ми се струва.

Онзи ненадейно придоби разкаян вид.

— Моите извинения, професоре, че ви обезпокоих в такъв късен час.

— Извиненията ви се приемат — царствено каза тя.

— Няма да се повтори, нали? — подсказа му Джонатан.

— Няма да се повтори — обеща Криспи.

— Чакай малко, Грийн. — Джонатан се надигна. — Би ли ми подхвърлила онази кърпа, мила?

Саманта трескаво се втурна да търси кърпата. Намери я на пода край огромното легло и му я хвърли като че беше умряла змия.

Джонатан преметна мократа кърпа около бедрата си, щом се измъкна изпод завивките. Лениво прекоси стаята и протегна ръце:

— Дамата може да не е гладна, но мен ме гони вълчи апетит. Благодаря за виното и мезетата.

Криспи Грийн премигна.

— Няма защо.

— Лека нощ. — Джонатан бутна вратата с крак. — И прав ти път! — измърмори, след което се обърна към Саманта: — Сигурно си примряла от глад. Чак тук чувам как стомахът ти се бунтува.

— Но…

— Седни и яж. После ще говорим.

Тя мъдро предпочете да се подчини. Приседна на края на леглото и се зае със сиренето и плодовете. От време на време той й подаваше чашата и тя отпиваше по глътка от виното.

— Изгладняла съм — призна накрая тя, все още с пълна уста.

— Нищо чудно. Изобщо не си пипнала подноса пред вратата.

Тя преглътна.

— Чудех се. Даже си помислих, надявах се, молех се да си ти с нещо за ядене, щом чух почукването на вратата преди малко.

— Никога не отваряй, ако не си разбрала кой е — строго я смъмри той. Изглеждаше засрамена.

— Мислех, че не е опасно. В края на краищата сме в частен дом.

Джонатан я огледа за признаци на стрес.

— Може да не е опасно. Може и да е. Зависи кой е в къщата.

— Сигурно е така.

— Така е, разбира се.

— Благодаря ти, че ме отърва — каза тя, съсредоточена върху резенче ябълка.

— Пак заповядай.

Той забеляза сълзи по миглите й.

— Ти не си ли гладен? — внезапно попита тя. — Искаш ли парче плод или сирене? Има достатъчно и за двама ни.

— Ами, може едно-две парченца. — Джонатан се присъедини към нея.

— Само дето чашата с вино е една — каза Саманта, — но на мен ми идва много. Можем да си го поделим, ако желаеш.

— Добре, да си го поделим.

— Ако не искаш да прихванеш от моите микроби, завърти чашата и пий от противоположната страна — нравоучително каза тя.

Джонатан, напротив, умишлено долепи устни върху мястото, откъдето тя бе пила. Ръбът на чашата бе все още топъл, сгрят от нейния дъх. Той вдигна очи. Капчица вино искреше на долната й устна. Той се наведе и я попи с върха на езика си.

За броени секунди цветът на лицето й се смени от бледорозов до яркочервен:

— Беше много…

— Възбуждащо?

— Щях да кажа нехигиенично.

Джонатан отметна глава назад и се разсмя.

— Не виждам какво му е смешното.

— Сам, мила, та миналата седмица се целувахме уста в уста — каза й безцеремонно той. — Не смяташ ли, че малко късничко си се загрижила за микробите?

Беше забелязал навика й да сменя темата, щом разговорът й се стореше неудобен или смущаващ. Така направи и сега. Ненадейно.

— Ти как влезе тук?

Джонатан спокойно дояде хапката сирене в устата си и я поля с глътка вино.

— Тук?

— В моята спалня.

— През вратата.

Саманта се вкамени.

— През коя врата? Криспи Грийн бе застанал на единствения вход.

Той поклати глава:

— Има и друг.

Гласът й се извиси:

— Какво значи „Има и друг“?

— Значи, че има друга врата.

— Къде? — Очите й зашариха из стаята напред-назад, от стена на стена, от пода до тавана. — Не виждам друга врата.

— Естествено.

— Как така естествено?

— Таен вход.

Саманта лекичко се плесна по челото.

— Разбира се. Колко съм глупава! Тайни входове. Лъжливи врати. В древността египтяните редовно са ги конструирали.

— Тази не е дело на египтянин от древността, а на съвсем съвременен предвидлив архитект.

Саманта се изправи.

— Къде е? — Но вдигна ръка да го спре. — Не. Не ми казвай. Да видим дали сама ще мога да я намеря.

— Добре. — Джонатан се облегна върху завивките на леглото, докато тя започна да търси из стаята.

— Тук топло или студено е? — попита тя, като се доближи до пищно разкрасена част от стената.

Той пък откъде да знае? Чак после се сети за онази прастара детска игра.

— Студено.

Тя се насочи към противоположната страна на стаята:

— А сега?

Той кръстоса голите си глезени и лапна парче папая:

— Студено.

— Студено или ледено?

— Ледено.

— А сега?

— Студено. Ледено. Мразовито.

Тя спря, скръсти ръце и сбърчи вежди, размишлявайки.

— Трябва да съществува логичен подход.

Ако имаше такъв, тя щеше да го открие, Джонатан бе сигурен. Умът й трескаво работеше. Мъжът сякаш чуваше въртенето на колелцата в главата й.

— Аз къде бих поставила тайна врата? — мърмореше си тя, изучавайки разположението на апартамента.

— Кой знае? — сви рамене Джонатан. Пъхна една възглавница под главата си и се изтегна. Защо пък да не се настани удобно, докато чака. — Често ли правиш такива неща?

Саманта бе застанала на четири крака пред ламперията.

— Какви неща?

— Ами, похапваш посред нощ. Играеш глупави игрички. Устройваш забави по пижама.

— Не. — Мислите й очевидно бяха заети с друго.

— Аз също — призна Джонатан. — Но май ми харесва. Весело е. Впрочем аз не нося пижами — добави той след миг.

— И аз — откровено сподели тя.

Той се задави. А тя продължи:

— Пижамата ограничава движенията, не мислиш ли?

— Да.

Саманта действаше вече с лупа в ръка.

— Веднъж опитах с нощница. И пак нищо не излезе.

— Защо? — престорено нехайно подхвърли той.

— Все ми се усукваше около кръста. Като се събудих на сутринта, проклетото нещо беше стигнало до шията ми. Представяш ли си, едва не се задуших в сто процента памук.

Джонатан смирено сложи ръце в скута си. Имаше много силно въображение. Всъщност бяха му казали, че има изключително въображение.

За нещастие.

В представата му ярко се откроиха дългите, прекрасни, голи крака на Саманта… чак до талията!

— Ти изобщо не попита как разбрах, че имаш неприятности с нашия господин Грийн — каза той, по-скоро за да разсее собствените си мисли.

— Как разбра?

— Ами, тъкмо излизах от банята… — Джонатан предпочете да не казва, че е взимал студен душ, и то за втори път в една и съща нощ — … когато ми се стори, че чувам неговия отвратителен смях.

— Настръхвам, като го чуя — потрепери Саманта.

— Запитах се каква ли работа има Криспи Грийн в това крило на къщата в дванайсет и петнайсет посред нощ и реших да хвърля едно око.

— Да хвърлиш едно око? — изгледа го Саманта.

— Това е жаргон на професионалистите. Означава да разучиш, да проучиш, да разузнаеш, да надникнеш, да си пъхнеш носа, където не трябва.

— С други думи, реши да ме шпионираш.

Джонатан шумно и изразително въздъхна.

— Нещо такова.

— Слава богу, че го направи! — възкликна Саманта. — Не съм сигурна дали щях да успея да се отърва от него. Той не разбира какво е „Не“.

Джонатан усети, че гледа навъсено, стиснал устни:

— Кое точно не разбира? Н-то или Е-то?

— Криспи Грийн не е единственият? Много мъже изглежда не разбират от най-елементарен отказ.

— По тази причина ли избягваш мъжете?

— Това е една от причините. — Тя неочаквано плесна с ръце и заподскача от радост. — Открих го! Открих го, Джонатан! Твоят таен вход!