Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (10)

Десета глава

Всичко нормално — пълна неразбория.

Подобна ситуация бе възниквала доста често, докато Джонатан работеше за Компанията. Ала сцена като тази, разиграваща се пред очите му, той виждаше за първи път.

Две джавкащи, скимтящи кученца тичаха като луди и хапеха всички. Една дама стоеше гордо с препарирана катерица на главата си. Един иначе достолепен англичанин се нахвърли върху разбеснелите се пекинези. Обикновено хладната и невъзмутима Саманта крещеше името му като обезумяла, неистово забила нокти в ръката му.

И като капак на цялата дандания той видя как каменната пирамида, която току-що бе открил, политна във въздуха и се приземи с трясък на пода. Разбита на хиляди парченца.

Саманта може и да се мислеше за ръководител на мисията. Може да се смяташе за шеф. Но положението ставаше неконтролируемо и изглежда никой не бе в състояние да го овладее. По дяволите, ставаше непоносимо.

Крайно време беше той да се намеси! С глас на бивш батальонен командир Джонатан М. Хазард изрева:

— Тишина! Всички да млъкнат! Веднага!

Муха да беше бръмнала, щеше да се чуе. Дори проклетите кучета примряха. Така. Приятно бе да усещаш, че всичко е в твои ръце, че имаш оная особена власт над хората. Винаги бе съзнавал, че е роден да командва мъже… и жени, разбира се.

Обаче, съвсем неочаквано, Джонатан разбра, че всички са вперили погледи, с отворени усти, в едно-единствено място на пода. С маршова стъпка той мина напред.

— Какво, по…

— Боже мой! — ахна Карлота, притиснала с ръце развълнуваната си гръд.

— Дяволска работа! — възкликна Мартин.

Траут поправи вратовръзката си и рече:

— За първи път виждам нещо подобно.

— И аз — призна Саманта.

Погледите им бяха приковани в блестящ златен предмет, изникнал сред каменните отломъци, пръснати по пода на хранилището. Саманта първа проговори:

— Но мисля, че знам какво е — оповести на групата тя.

— Какво е? — попита Джонатан от името на всички.

— Пирамидата на Клеопатра.

— На онази Клеопатра?

— На същата.

— Не съм чувала за такова нещо — подметна Карлота. — Да не би да говориш за Иглите на Клеопатра?

— Иглите на Клеопатра са прочути гранитни обелиски. Единият е в Лондон, а другият в — Ню Йорк, в Сентръл Парк. Високи са почти двайсет метра и всяка от тях тежи поне двеста тона. Не е възможно да се сбърка Пирамидата с Иглите на Клеопатра.

Джонатан се намеси:

— И аз като Карлота не съм чувал за Пирамида на Клеопатра.

— Мнозина не са чували. Всъщност повечето от археолозите и египтолозите също не знаят за нея. Малцината, които са чували, дори не вярват в нейното съществуване. Цели векове на Пирамидата на Клеопатра се е гледало повече като на мит.

— До този момент?

— До този момент.

Джонатан все още бе скептично настроен.

— Откъде си сигурна, че именно това е легендарната пирамида?

— Не съм сигурна — каза Саманта. — Ще трябва по-обстойно да я разгледам, да разуча конструкцията, да разчета йероглифите. Веднъж стигне ли в музея, там има куп експерти, които ще помогнат да се потвърди или отхвърли нейната автентичност. — Тя приближи. — Каквато и да е… — Джонатан забеляза, че кожата й е настръхнала. — … това е най-красивият експонат, който съм виждала.

Той се съгласи с нея. Наистина беше красива. Изглеждаше от чисто злато. Висока около трийсет сантиметра и също толкова широка. Цялата изписана със странни знаци.

Йероглифи. Тайната на древноегипетските знаци е оставала неразгадана няколко хиляди години, припомни си той, докато най-сетне била разкрита през миналия век, благодарение главно на „Розетския камък“ и шепа ентусиазирани учени.

— Ти какво знаеш за Пирамидата на Клеопатра? — попита някой.

— Само легендата отчасти — каза тя. — Царица Клеопатра била дотолкова влюбена в Голямата пирамида, че наредила на най-умелия златар по техните земи да й направи същата в умален вид. Държала да бъде изработена в мащаб. Никога не се разделяла с нея и пожелала да бъде погребана до тялото й. Но след нейното самоубийство златната пирамида изчезнала и никой повече не я видял.

— Била е открадната — предположи Карлота.

— Най-вероятно. Иманярството е било проблем още по времето на първите фараони и техните отрупани с богатства гробници.

Карлота печално се изсмя:

— Знаете ли какво си помислих?

— Какво?

— Че през всички тези години бедният Арчи не е и подозирал каква рядка ценност притежава.

— Безусловно си права, Карлота.

— Бог знае откога тази златна пирамида стои скрита в грозната каменна обвивка — продължи стопанката на дома.

— Никой не знае със сигурност — каза Саманта. — Най-малко от един век, може и повече.

— Значи трябва да благодарим на Тит и Тет, че съдействаха за откриването на „перлата“ в бъдещата египетска експозиция на Арчибалд Макдонъл в прославения музей „Кемет“.

— Да си призная не ми беше хрумвала подобна мисъл, но твоите кучета определено имат известна заслуга.

— Почакайте само да кажа на Хенри. Той все ругае безценните ми пекинези. Надявам се, сега да им бъде оказано нужното уважение в тази къща. — Жената отправи звучни въздушни целувки с розовите си устни. — Елате, милички. Отиваме в кухнята да пируваме. — Тя хвърли поглед на Траут. — Да ни се намира някакво филе?

— Да, мадам.

— Значи Тит и Тет днес ще обядват филе.

— Както желаете, мадам. — Той изгледа младежа. — Стига толкова емоции, Мартин. Сега обратно на работа.

— Да, господин Траут.

Щом отново останаха сами, Джонатан усети лекото докосване на пръстите й по ръката си.

— Би ли ми помогнал?

— С най-голямо удоволствие.

— Не в този смисъл.

Той се опита да наподоби невинна гримаса, ала не успя.

Очевидно не сексът занимаваше мислите на Саманта, а други по-важни неща. Тя доверително понижи глас:

— Ако това е Пирамидата на Клеопатра — а имам силни подозрения, че е така — искам да бъде в моята стая.

— Защо?

— За да я разуча на спокойствие. В тази къща е като панаир, ако не си забелязал.

Беше забелязал.

Тя посочи парче шперплат, малко по-широко от основата на пирамидата.

— Мисля да я сложим на тази дъска, за да я носим по-лесно.

— Да я носим?

— Да я носиш.

— Така си и знаех. — Той се справи с първата част от задачата без проблеми. После вдигна и дъската, и златната пирамида. — Доста е тежичка, но мисля, че е куха.

— Няма значение. — Саманта ликуващо потри ръце. — Умирам от нетърпение да я разгледам. Искам да кажа на по-добро осветление и с лупа. Ще трябва да преведа и надписите, разбира се. После да огледам всеки детайл, до сантиметър, до милиметър. — Тя впери очи в него с грейнало лице и се разсмя: — Май се увлякох в приказки?

— Малко.

— Само помисли, Джонатан! Това може да е археологическото откритие на века. Или поне второто по значение след разкриването на гробницата на Тутанкамон от Хауърд Картър.

— Може да е най-забележителното откритие в твоята кариера.

— Всеки египтолог, всеки археолог мечтае да открие нещо значително, някое съкровище. Въпреки техните скептични изказвания, то е заложено в подсъзнанието им. — Тя избърза край него по коридора и му отвори вратата на стаята си. — Изгледите за успех са астрономически нищожни, разбира се.

— Ти без съмнение имаш по-голям шанс в лотарията.

— Статистически погледнато е така.

— Къде да я оставя?

— На шкафа. — Саманта се поколеба. — Не, на масата би било по-добре. Или на бюрото, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е адски тежка, Сам.

— Извинявай. Сложи я на масата, ако обичаш. Внимателно!

Джонатан постави пирамидата на масата.

— Нали оцеля след първото падане. Трябва да приемем, че има здрава конструкция.

— И все пак, не бих поела излишни рискове. Дано не се е напукала или повредила от падането. — Тя сякаш най-сетне си спомни неговата заслуга. — Още не съм ти благодарила, че привлече вниманието ми към каменната пирамида, Джонатан.

— Съвсем случайно ми попадна.

— И съвсем случайно падна.

— Ти се оказа дяволски права за маскировката. — Джонатан поклати глава. — Кой би помислил?

— Да. Кой би помислил?

Той изкриви устни в саркастична усмивка.

— Означава ли това, че трябва да си изям ризата?

— Не. Някой ден, като ми потрябва риза, ще ми услужиш с твоята.

— За теб винаги. — И двамата знаеха за какво намеква. — Обзалагам се, че нямаш търпение да разгледаш пирамидата.

— Да.

— Ще се оттегля за известно време.

— Благодаря ти, Джонатан. Благодаря за разбирането — каза тя, повдигна се на пръсти, и го целуна.

Бръкнал в джобовете си, той спря на прага.

— Бих могъл да остана и да ти помагам.

— Ще ме разсейваш.

— Тогава бих могъл да остана и да те разсейвам.

— Върви си — смъмри го тя. Но се усмихваше.

— Ще дойда да те взема за обяд.

— Добре.

Ала когато Джонатан потропа на вратата й след няколко часа и не получи отговор, той открехна колкото да надзърне. Саманта седеше приведена над пирамидата, напълно откъсната от действителността. Навсякъде около нея лежаха разтворени книги, а подът бе осеян с изписани листове. Едва ли имаше нужда от храна.

Джонатан поръча да й оставят поднос със сандвичи и плодове пред вратата. Намери го на същото място непокътнат, когато мина оттам, за да слезе за вечеря.

Разговорът край масата се въртеше все около златната пирамида и важната роля на Тит и Тет за нейното откриване. Вечерята му се стори безкрайно дълга без Саманта.

Игра билярд с принца, но мислите му бяха другаде и Хенри го би не на шега. Когато накрая Джонатан се призна за победен и се оттегли, минаваше единайсет часа. От стаята на Саманта не долиташе нито звук.

Той се съблече и легна. Неволно се запита дали тя би подходила към любовната игра със същата всеотдайност със същата концентрация, със същата страст както към работата си.

Ако е така, мъжът, който щеше да прекарва нощите си с очарователната професор Уейнрайт, би мислил всеки път, че умира и отива в рая.