Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (1)

Първа глава

Тя не беше от празноглавите блондинки.

Беше ерудирана, самовглъбена — превъзходен египтолог. И студена като айсберг — поне според репликите, които бе дочул пред входа на залата.

Не че го интересуваше. Беше тук, за да се срещне с клиент. Нищо повече.

Джонатан Хазард се настани на последния ред, облегна се назад и се заслуша в думите на младата жена, професор египтолог:

— … значителен напредък в балсамирането бил постигнат в периода между 1550 и 1070 година преди новата ера. Техниките за съхраняване телата на фараоните достигнали своя зенит по време на династиите от Новото царство. Царските балсамарии се стремели да запазят всички вътрешни органи на владетеля, дори ноктите му.

Джонатан вдигна ръце, огледа дълбоко изрязаните си нокти и широките длани и отново ги отпусна.

— Според древните египтяни сърцето било център на интелигентността, затова го обработвали много внимателно и го съхранявали в отделна стъкленица. Мозъка смятали за ненужен, извличали го през ноздрите с помощта на остра кука и го изхвърляли. — Невъзмутимата блондинка направи пауза и плъзна поглед по смълчаната аудитория. — Виждам, че на по-гнусливите им се струва отвратително.

Ужасно нещо е да загубиш разсъдъка си, помисли Джонатан.

Тя продължи ясно и недвусмислено:

— Да не скромничим. Тук всички сме зрели хора. — Тя замълча и сякаш се вгледа точно в него, макар здравият разум да му подсказваше, че е малко вероятно. Освен него в залата имаше още няколкостотин слушатели. — Е, почти всички сме зрели хора. — Младата жена подпря изящните си дълги ръце на хълбоците. Джонатан Хазард забеляза, че по полата й няма нито една гънка. — Ще говорим без евфемизми. Без остроумни названия. Египтяните не са имали подобни задръжки, ние също няма да имаме. Кракът ще е крак, ръката — ръка. Гениталиите ще наричаме гениталии.

Из залата се разнесе шушукане.

Джонатан се поизпъна на стола си. Беше чувал да ги наричат с много по-неприлични думи.

— Противно на всеобщото убеждение, древните египтяни чествали живота, а не смъртта. Доказателство за това са както изображенията по стените на гробниците, така и широкото разнообразие от вещи, заравяни заедно с мумията — храна и напитки, украшения и дрехи, дори покъщнина и съдове — всичко необходимо на покойника в задгробния му живот. По същата логика той имал нужда и от тялото си. Затова балсамариите полагали особени грижи за съхранение на важните му части.

Някои части са определено по-важни от останалите, отбеляза наум Джонатан.

Лекторката взе чашата с вода върху катедрата и отпи, преди да продължи:

— Техниката за балсамиране на мъжките гениталии включвала няколко етапа, като най-напред се правел разрез, започващ от тазовата кост по посока към срамната област.

Джонатан Хазард смутено се сви на мястото си. Огледа аудиторията. Всички мъже бяха сторили същото. Оказа се, че дамата бе попаднала в целта.

Нея обаче явно нищо не можеше да я спре. Не и жалкото смущение на присъстващите от мъжки пол.

— За да се избегне значителното смаляване… — Джонатан нямаше никакво желание да слуша за смаляване, било то значително или не — … под кожата поставяли смолист пълнеж, след което му придавали формата на първообраза. По този начин, дори след изсъхването на тялото, естествените размери се запазвали.

Джонатан изведнъж се почувства като печено пиле с плънка. Или може би скопен петел би било по-точно казано.

Отново се заслуша.

— Положението на ръцете спрямо гениталиите е съществен фактор за определяне епохата на дадена мумия.

Без съмнение!

Докато младата жена подробно описваше първоначалното разположение на ръцете и разясняваше разликата между разрезите при балсамирането преди и след царуването на Тутмос III, Джонатан Хазард си позволи да мисли за друго.

Какво, по дяволите, правя тук?

Ала знаеше отговора на въпроса си. Бе дошъл по работа.

Без особено желание.

Правеше услуга на стар приятел. Беше се съгласил да „наглежда“ професор Сам Уейнрайт — прочут египтолог — докато ученият систематизира колекция от редки и ценни, ръчно изработени предмети, завещани на чикагския музей „Кемет“ от ексцентричен милиардер, починал неотдавна.

Охраняването на отнесен учен не беше истинска работа според критериите на Джонатан. Той бе човек на действието, който винаги бе имал твърде малко време за „благата на живота“ и никакво време за хора, откъснати от действителността. Ала държеше на обещанията си. И бе дал дума на стар приятел.

Той въздъхна с раздразнение и кръстоса крака.

Бе сменил бог знае колко поприща през своите трийсет и шест години — беше непокорен бунтар, незавършил студент по право, геолог, таен сътрудник на държавно ведомство, чието наименование никога не споменаваше — и без това обикновените граждани едва ли бяха чували за него — и накрая стана основател и съсобственик на сдружението „Хазардс“.

Животът му се промени откакто остави неизменното си кожено яке и прибра пистолета. Първо, сега беше по-добре облечен. Джонатан поизпъна модерната си петдесетдоларова копринена вратовръзка.

Вече не обикаляше света, за да преследва престъпници. Не използваше тъмните алеи, за да ги изненадва в гръб. Не отсядаше в съмнителни хотели, гардеробът му не се изчерпваше с куфар дрехи, не се хранеше на крак.

Имаше собствена фирма, собствен апартамент, дори собствен котарак. Нощите прекарваше в сън, а денем обикновено предлагаше услугите си на някой търговски пътник, нуждаещ се от охрана, или на разсеян професор, който се канеше да проучва нечии царски — в случая фараонски — съкровища под формата на антики. Едно нещо остана непроменено: той винаги изпълняваше обещанията си. И то без затруднения.

До този момент.

Но къде е професор Уейнрайт?

Бе задал същия въпрос на десетина души откакто преди близо половин час прекрачи прага на музея „Кемет“. И бе получил десет различни отговора. Накрая се оказа тук, на последния ред в лекционната зала, за да чуе подробно научно описание на техниките за балсамиране, използвани от древните египтяни. И удари на камък. Мимоходом му бяха подметнали, че ако някой знае къде е професорът, то това е блондинката.

Джонатан насочи вниманието си към нея.

Привлекателна е, реши той, по ненатрапчив, скромен начин. С приятен глас. Хубава фигура. Висока. Стройна. Не плоска като повечето слаби жени. С хубави крака.

Страхотни крака.

Жалко за косата обаче. Медноруса на цвят, ала прибрана в стегнат непретенциозен кок на тила. Идеално опъната. Без нито един изплъзнал се непокорен кичур.

Носеше огромни очила с рогови рамки — за съжаление разстоянието не му позволяваше да определи цвета на очите й — и тъмносин костюм с изключително строга линия. Беше ужасно сериозна. Не се смееше, не се опита да се усмихне дори. Напомняше му онази стара неомъжена библиотекарка от малкото градче в Илинойс, където бе отраснал.

Куп нелюбезни прилагателни му минаха през ума.

Превзета.

Безстрастна.

Без чувство за хумор.

Безинтересна.

Скучна.

Суха.

Вмирисана на талк и плесенясали стари книги или в случая на плесенясали стари мумии.

Колко жалко, млада жена да се посвети на мъртвите, вместо на живите. На миналото, вместо на настоящето. На онова, което е било, вместо на това, което предстои.

Джонатан тихо изруга:

— Не е твоя работа какво прави дамата, Хазард.

Той искаше — нуждаеше се — от едно-единствено нещо: от нейната информация. Относно местонахождението на неуловимия професор Уейнрайт.

— С това лекцията за днес завърши — оповести блондинката с леко прегракнал глас. — За допълнителна информация по темата ви препоръчвам „Смъртта в Древния Египет“ на А. Дж. Спенсър, а така също „Погребални обреди в Древния Египет“ на професора от музея Сам Уейнрайт. — Разнесе се откъслечен незлобив смях. — Темата на лекцията за следващата седмица е „Гробища на свещени животни“.

Без излишно суетене тя изключи микрофона, събра купчината листове — явно записките й по лекцията — и излезе през най-близката врата.

Джонатан скочи на крака и я последва.

Фоайетата на музея „Кемет“ бяха претъпкани със студенти и туристи. Въпреки своя дългогодишен опит, на един-два пъти той почти я изгуби от поглед. Добре че беше висока. Още по-добре, че и той бе висок.

Джонатан умело си проправи път сред тълпата, мина по няколко тесни коридора, сви зад един ъгъл и отвори внушителна двойна врата с надпис „Авариен изход“. Зърна строен грациозен крак и ниската подметка на тъмносиня обувка и разбра, че неговият източник на информация бързо му се изплъзва нагоре по стълбите.

Втурна се подире й.

Прескачайки по две стъпала наведнъж, Джонатан успя да я мерне отново, тъкмо преди вратата в дъно о на коридора да се затвори. Бе закъснял само с няколко секунди. Приближи до вратата и прочете надписа върху матираното стъкло: „Вход за външни лица забранен“, а по-долу „С. Уейнрайт“.

Значи тя наистина знаеше местонахождението на неговия клиент!

Джонатан вдигна юмрук и нехайно почука. После завъртя бравата и влезе.

Малката канцелария отпред бе чиста и подредена. И празна. Напомняше му жената, която току-що бе проследил. Бе готов да се обзаложи на целия си хонорар, че това е нейна територия: всеки предмет си имаше място и всичко бе идеално подредено. Никакви изненади.

По-навътре се виждаше обширен кабинет, в който цареше абсолютен хаос. Беше пълно с вехтории. Всъщност Джонатан Хазард реши, че никога не е виждал такова количество предмети, струпани на едно място. Антиките покриваха до сантиметър наличната площ: бюст на отдавна умрял египтянин, керамични отломъци, каменна плоча, осеяна с йероглифи, купчина златни и сребърни монети, мъниста от цветно стъкло и червен халцедон, плетена кошница без дръжка, парче плат под обектива на микроскоп.

Стените бяха облепени със снимки и топографски карти. Бюрото — затрупано с листове хартия. Единственият прозорец бе замъглен от мръсотия. Невъзможно бе да се определи първоначалният цвят на венецианските щори, сега бяха тъмносиви. Навсякъде имаше книги, някои затворени, други подпрени отворени.

Тази невероятна бъркотия трябва да бе кабинетът на неговия клиент, на прочутия египтолог Сам Уейнрайт. Явно бягството от действителността не беше лека работа.

Насред безпорядъка стоеше блондинката, изцяло погълната в четене на писмото, което държеше.

Джонатан разкопча сакото си и безгрижно пъхна лявата си ръка в джоба на панталона. Облегна се на рамката на вратата и изсвири с уста, без определена мелодия, стиснал зъби.

Тя вдигна глава.

Той й отправи най-ослепителната си усмивка и подхвърли язвително:

— Хубаво кътче имате.

— Кътче? — намръщи се тя.

Той повдигна вежда.

— Далеч от реалния свят.

Тя пак не го разбра. Вместо отговор заяви критично:

— В тези помещения не се допускат външни лица.

— Знам. — Пишеше го на вратата. Ала той не за първи път пренебрегваше писмени забрани. — Търся един човек. Разбрах, че вие можете да ми помогнете.

Лицето й остана безизразно.

— Зависи кого търсите.

Той не помръдна.

— Професор Уейнрайт.

Интуицията, шестото чувство му подсказаха какво ще чуе, още преди тя да го е изрекла.

— Аз съм професор Уейнрайт — заяви блондинката.