Пол-Лу Сюлицер
Пари (9)

9

Колкото до въпросната полица, трябва преди всичко да я предявя. А това означава да навестя Анри-Жорж Ландау, да му тикна няколко хартийки под носа и изключително любезно да му заявя: „Бъдете така добър да върнете незабавно четирите и половина милиона франка, които дължите, при това с известна лихва.“

И то след като ни е известно — а на нас вече ни е известно всичко за финансовото му състояние, — че няма никакви шансове да намери пари или поне да ги намери в определения срок.

Пратеникът ми (който всъщност не знае дори името ми) се явява при Ландау в десет и половина сутринта на 26 февруари. Той е официално упълномощен от сингапурската банка „Хънг & Чанг“, която действа от името на съвършено неизвестното й анонимно дружество „Сара АД“ със седалище в Лихтенщайн, създадено от мен за случая. Пратеникът ми връчва напълно законния си ултиматум и се оттегля.

Докато разработвахме нашия план, двамата с Марк Лаватер се опитахме да предвидим как ще постъпи Ландау.

И той постъпва точно според предвижданията ни: като начало се обажда на Турчина в Лондон, за да разбере защо и по какъв начин една полица, която би трябвало да остане в Лондон още месеци занапред, изведнъж му се предявява от някакво сингапурско банково сдружение. Съгласно нашата договореност Турчина в продължение на три дни избягва да му отговори: замина, току-що излезе, скоро ще се върне, болен е, на зъболекар е. Накрая все пак отговаря на Ландау. „Скъпи приятелю — му казва, — знам, че ви обещах нещо, но да можехте да си представите в какво положение съм аз самият! Ах, тези китайци!“ — „Трябва да ми помогнете“ — умолява го Ландау. — „И ще го направя, разчитайте на мен. Дайте ми само време да си стъпя на краката.“ — „Но до десет дни трябва да платя!“ — „Добре — заявява Турчина, — ще имате парите до една седмица. Четири милиона, не мога да направя нищо повече, така че за останалото се погрижете вие.“

Нека не се заблуждаваме: въпреки изненадващото предявяване на полицата, през тези последни дни на февруари Ландау далеч не е в безизходно положение. Разполага на първо място с бистрото, макар и да е ипотекирано; за сметка на това през ноември миналата година неколцина собственици на питейни заведения са му предложили за него осем милиона, като несъмнено са били готови да заплатят и осем и половина. Така че една нормална продажба на бистрото би му осигурила чисти четири милиона дори и след изплащане на ипотеката.

Към въпросните четири милиона би следвало да се добавят още около два и половина върху стойността на официално принадлежащите му недвижими имоти: апартамента на авеню „Лиоте“ и вилата в Кан (тя струва много повече, но той е сключил заем). Или общо шест милиона и половина.

Към тях трябва да се прибави още милион и двеста хиляди от апартамента в Сите, водещ се официално на името на Аманда Фернет. Седем милиона и осемстотин хиляди.

Плюс седемстотинте хиляди франка, внесени на шифрована банкова сметка в Женева. Осем милиона и петстотин хиляди. И значително повече от девет, ако се вземат под внимание мебелите, картините, бижутата на госпожата и колите. С една дума — близо един милиард сантима. Такова е и реалното му финансово положение след приспадането на четирите и половина милиона от ипотеката. Така че ако разполагаше с време, Ландау би могъл без особени затруднения сам да откупи полицата си, при това само с приходите от бистрото.

Планът, който разработих с Лаватер и още двама съветници, предвижда Анри-Жорж Ландау да бъде разорен за фантастично кратък период от време.

При това съвсем законно.

 

 

Пълномощникът на сингапурската банка „Хънг & Чанг“ дава на Ландау десет дни. Обещанието на Турчина да му изпрати четири милиона до една седмица кара собственикът на бистрото да се чувства в относителна безопасност. Относителна, защото започват да го спохождат известни неприятности — тъжно съвпадение, но на Лаватер са му останали неколцина приятели в данъчното — и ето че на вратата му цъфва контрольор, който настоява за някои разяснения по апартамента в Сите, като например: откъде госпожица Марта, известна още като Аманда Ферне, е намерила необходимите средства за закупуването му? Защо местните данъци и такси се заплащат най-редовно с чекове, подписани от Ландау? Както и фактурите за водата и електроенергията? А как стои въпросът с дизайнера, антикваря и доставчика на храна по домовете — до един платени от Ландау?

Ландау упорства. На 5 март, три дни преди изтичане на срока, той изгребва, както се казва, дъно то на чекмеджето и успява да събере шейсетина милиона стари франка. Не му достигат четири милиона нови. Турчина му ги е обещал. Ландау отново се обажда в Лондон. Пореден, подлудяващ сеанс на увъртания и недомлъвки от страна на Турчина, който, след като двайсет и четири часа се прави на невидим, благоволява да му отговори: „Няма да стане днес, Ландау. Невъзможно е. Но очаквам една значителна сума утре или вдругиден. Не мога да поемам рискове. Да речем, че има шанс деветдесет и осем на сто да ви изпратя парите до четирийсет и осем часа.“ Ландау пак се поуспокоява, а това е и в характера му — той е човек, който търси най-лесното разрешение. Два дни по-късно, или двайсет и четири часа преди изтичане на срока, той отново подгонва Турчина, който просто се наслаждава на мъченията му (отишъл е по-далеч дори от онова, което бях поискал да направи, но Турчина си е чиста проба мръсник), поддържайки колкото може по-дълго напрежението, докато най-сетне, петнайсетина часа преди появата на изпратения уж от сингапурската банка пълномощник, му признава истината, или поне нашата истина: „Ландау, парите, на които разчитах, не пристигнаха. Съжалявам.“ Собственикът на бистрото се разтреперва от раздразнение и гняв. „Но вие ме уверихте, че шансовете били деветдесет и осем на сто!“ — „Това означава, че все пак е съществувал риск от два процента. Уви… Изпитвам обаче известни угризения и ми се струва, че съм намерил изход от положението…“

Гореспоменатият изход се заключава в следното: Ландау да се обърне за помощ към един англичанин на име Хаят, намиращ се понастоящем „някъде между Рим и Лондон“, който търси благоприятни възможности за инвестирането на значителни виетнамски капитали. „Хаят може да ви помогне, Ландау. При условие, разбира се, че го откриете навреме. Побързайте.“ Като че ли изобщо е необходимо да се пришпорва изпадналият в отчайващо положение собственик на бистрото на „Шанз Елизе“! Ландау налапва телефона. Къде е Хаят? Търси го от хотел в хотел, открива че въпросният англичанин пътува наистина много, че е бил в Лондон, че е заминал за Рим, че е минал през Женева, през Франкфурт, през Брюксел…

За да позвъни накрая отново в Рим, но не в първия хотел, в който обезумелият от страх Ландау го е търсил, а в друг — „Бернини Бристол“, на пиаца „Бернини“… „Синьорът излезе“, уведомяват го най-спокойно от рецепцията. О, не, не знаят в колко часа ще се върне синьор Хаят… „За бога, нека ми се обади по което и да било време през нощта, няма да излизам от кантората си!“ И Хаят, който чака само моя знак, му се обажда в двайсет и три часа и четирийсет минути през нощта на 7-и срещу 8-и март. „Но разбира се, господин Ландау. Разбира се, че съм съгласен да се срещнем… Да, сделка от такова естество интересува хората, чиито интереси представлявам… Тази нощ? Толкова скоро? Но то дори самолет няма и… Самолет-такси? Да, да, разбирам, че сте готов да го заплатите, но все пак по-напред би трябвало да намеря такъв…“

Хаят намира самолет-такси (в действителност ние сме го наели от дни насам). Каца на Бурже в четири сутринта, очакван на стълбичката на самолета от съсипания от умора и нервно изтощение Ландау.

— Господин Ландау, успях да вляза във връзка с моите клиенти. Те не биха желали да се ангажират с прекалено крупна сума, но въпреки това приемат да покрият стойността на полицата ви. Ще отидете веднага на търг, разбирам, но нищо не ви пречи сам да откупите бистрото си. Клиентите ми са съгласни да се включат в операцията единствено при това условие.

— Но бистрото струва най-малко осем-девет милиона!

— Господин Ландау, междувременно успях да се информирам и по този въпрос. Група съдържатели на питейни заведения са искали да купят бистрото ви и тази сутрин вие сте се свързали с тях. Ако сведенията ми са точни, а те са точни, групата е отхвърлила предложението ви. Доколкото разбрах, нямат намерение да се намесват в продажбата. А това означава, че съществува реална възможност да откупите бистрото си за, да речем, шест милиона. Ние ви даваме гаранция за четири милиона и половина. Останалата сума трябва да намерите вие.

— Но аз не разполагам с толкова пари!

Още повече, че с лихвите и разноските на Ландау му предстои да намери значително повече от милион и половина, при това буквално за нула време.

— Това си е ваш проблем, приятелю. Не притежавате ли някакви недвижими имоти? Притежавате? Тогава ги продайте. Ако изобщо бих си позволил да ви дам някакъв съвет, то той е следният: не се колебайте. Важното е да спасите бистрото си. То ще ви позволи отново да стъпите на краката си.

Ландау не знае на кого да предложи апартамента си в XVI район и вилата в Кан. Да не се безпокои: Хаят познава хора, които биха проявили интерес към тях — нещо като анонимно акционерно дружество с ограничена отговорност, френско, чийто президент е един запасен генерал, а финансовият му съветник, разполагащ със съответните пълномощия, е някой си Марк Лаватер. Лаватер заявява, че е готов да закупи в брой в процеса на уреждане на документите както апартамента, така и вилата… за един милион и четиристотин хиляди франка.

— Но това е пладнешки грабеж! — изплаква на умряло Ландау.

— Мерете думите си, ако обичате! Или приемате, или не приемате.

Ландау приема и със загуба от един милион франка продава апартамента и вилата на въпросното анонимно дружество, което незабавно бива ликвидирано. От мен.

Търгът се извършва и в потвърждение на предвижданията на Хаят (а за това, както ще видим по-нататък, има конкретни причини) споменатите по-горе собственици на питейни заведения не участват в него. Така че Анри-Жорж Ландау откупува за шест милиона и двеста хиляди — някакъв непознат е наддал — собственото си бистро. Капнал от умора и напрежение, Ландау смята, че заслужава малко отдих. Убеден е, че ще получи такъв.

Ала греши. В действителност полицата за четири милиона и половина е преминала към сингапурската банка „Хънг & Чанг“, действаща от името на Лихтенщайнското анонимно дружество „Сара“, самото то филиал на друго, фиктивно люксембургско дружество, което представлява уж виетнамски клиенти на Индокитайската банка, а всъщност действа за моя сметка. Което означава, че аз, Цимбали, продължавам да държа полицата — чисто и просто съм я прехвърлил от дясната си ръка в лявата.

За сметка на това Ландау все още дължи четири милиона и половина — дори много повече, като се включат лихвите и разноските — и в положението му настъпва драматична промяна. Притиснат от разследването на финансовите органи и неразполагащ повече с апартамента в Сите, той е застрашен от предявяването на съдебен данъчен иск, като освен това е продал за милион и четиристотин хиляди недвижими имоти, които струват два милиона и половина.

Ландау, разбира се, все още разполага с бистрото си и следователно с надеждата да се измъкне — тежко ранен, но затова пък жив.

Ала при едно условие, а именно че не му предявят отново полицата и му оставят време да си поеме дъх.

Но полицата, естествено, му се предявява отново на 9-и април.

 

 

Същия този ден бизнесменът Хаят се появява в кантората на първия етаж на бистрото на „Шанз Елизе“.

— Безспорно ви е известно — казва той на Ландау — какви сериозни събития се разиграват в момента в Индокитай. Те силно безпокоят моите виетнамски клиенти, които все повече и повече се изнервят, а това означава, че са готови да направят бог знае какво, и те наистина го правят. Искрено съжалявам, че съм принуден да ви го съобщя, но те незабавно си искат парите, които им дължите, ще рече — четирите милиона и половина.

Като точната цифра, която ще запомня завинаги, възлиза заедно с разноските на четири милиона осемстотин и осемдесет хиляди франка.

От този момент нататък Анри-Жорж Ландау е финансов труп. Няма никакви пречки за провеждането на втори търг, в който, както и в първия, собствениците на питейни заведения, макар и естествени и логични купувачи, няма да участват. Мълчанието им, както и извършването два последователни търга предизвикват плъзването на известни слухове, така че в крайна сметка на търга няма кой знае каква навалица. В действителност се явява един-единствен купувач — отново фиктивно дружество, този път германско, което изявява готовност да заплати в брой за всичко пет милиона и двеста хиляди франка. Ландау получава сумата, намалена значително от неизбежните разноски, и от броените от германското дружество (от мен) пари изплаща на люксембургското фиктивно дружество (на мен) четирите милиона и осемстотин или деветстотин хиляди, които дължи.

Той все още разполага със седемстотин хиляди франка в Швейцария и прави грешка, опитвайки се да ги вкара във Франция. Пътуването прави жена му, която на връщане бива спипана на границата. Седемстотинте хиляди франка са конфискувани и започват да се чуват приказки за глоба.

Дори и след това, за мое най-голямо облекчение, той не се самоубива. След продажбата на бижутата и на мебелите пак му остават някакви пари — няколко стотина хиляди франка. Ландау ще се опита отново да се утвърди в ресторантския бизнес и ще влезе в съдружие с един полу-престъпник за сделка, свързана със заведения за бързо хранене, в резултат на което ще загуби значителна част от онова, което все още му е останало. И тогава вече ще полудее, в буквалния смисъл на думата. Ще бъде арестуван на терасата на някогашното си бистро, където изневиделица ще започне да чупи маси и столове, и ще бъде настанен веднъж завинаги в болница, след като, съблякъл се чисто гол и бълващ ругатни, ще се сбие със сервитьорите и тримата полицаи, опитващи се да го укротят.

И никога, нито за миг няма да разбере каквото и да било, дори и това, кой го е съсипал, ставайки жертва на танца на Цимбали.