Пол-Лу Сюлицер
Пари (8)

8

Париж, 20-и февруари, осем и петдесет сутринта. На „Шанз Елизе“ съм повече от час и умирам от студ въпреки подплатения шлифер. Небето е ниско и сиво — „на сняг“, както каза сервитьорът в бистрото на улица „Колизе“, където изпих петото или шестото кафе, откакто съм станал след една почти безсънна нощ. От Хонконг пристигнах снощи. Чакам.

И се налага да почакам още двайсет и пет минути, преди колата най-сетне да се появи. Огромно, искрящо от чистота БМВ. Той седи на задната седалка и чете вестник, най-вероятно „Льо Фигаро“. Колата паркира с точност до метър на мястото, където ме предупредиха, че спирал. Той слиза, след като изчаква шофьорът да му отвори вратата, и се отдалечава пешком. „По принцип никога не спира пред самото бистро. Това е начинът му да се поразтъпче. Понякога се случва да стигне до площад «Конкорд», но обикновено никога не отива по-далеч от Театъра на посланиците. Там поема обратно и отива в кантората си.“

Тази сутрин той няма да отиде до Театъра на посланиците, няма да стигне дотам. Вървя на трийсетина метра след него. Той продължава да чете в движение. Още няколко минути и ето че тръгва обратно. Миг след това двамата се озоваваме лице срещу лице.

— Извинете, господине, бихте ли ми казали къде се намира авеню Марини?

Стигнал до кръговото движение, той вече поглежда светофара, готвейки се да пресече улицата. Махва с ръка.

— Ето там. Няма начин да сбъркате.

— Безкрайно съм ви признателен.

Кимваме си, погледите ни се откъсват един от друг или поне неговият се откъсва. Светва червено. Анри-Жорж Ландау прекосява улицата с равномерна крачка. Проследявам го с поглед. Ако се обърне, значи ме е познал или лицето ми просто му е направило някакво впечатление — приличам доста на баща ми, като притежавам приблизително неговия ръст и безспорно неговия глас. Но той не се обръща. Забил нос във вестника си, продължава по „Шанз Елизе“ със спокойна и равномерна походка, с безметежността на човек с чиста съвест. Малко след това махвам на едно такси.

 

 

На лондонското летище „Хийтроу“ — Уте. Прегръща ме, забивайки една от гърдите си в окото ми. Подсмихвам се.

— Аха! Все пак ни е студено, както виждам. Нищо, че сме датчани.

Носи кожено палто. Разгръща го. Отдолу е съвършено гола. Минаващите покрай нас двама пакистанци се препъват в куфарите си, сащисани от гледката.

— Какво направи с твоята зеленоока ирландка? — любопитства Уте.

— Остана в Хонконг.

— Ще се ожениш ли за нея?

— Гледай си работата. Как върви тя всъщност?

— Изпратих ти последните цифри. За новогодишните празници направихме страхотен удар.

Получих онова, което тя нарича „последните цифри“, и те наистина са внушителни. „Банката на Фантомас“ се радва на изключителен успех. Счетоводителят, когото съм прикрепил към Уте…

— Е, добра продавачка ли съм?

— Измъкни ръцете си оттам!

… Та счетоводителят, когото съм прикрепил към Уте, ми писа, че според него е необходимо да се създаде значително по-стройна структура от съществуващата, която включва една гигантска датчанка с определено нимфомански наклонности, водеща подире си цял ескадрон други мацки. Нямам намерение да взема под внимание предложението на счетоводителя. „Джунджуриите“ няма да са вечни и не ми се иска да създавам организация, която впоследствие би могла да ограничи свободата ми на действие.

— Кажи ми, че съм добра продавачка, или ще те изнасиля.

— Я по-кротко!

Купила си е джагуар. Настаняваме се в него. Питам:

— В колко часа е срещата?

— Ще те чака точно в дванайсет.

— Кажи ми нещо за него.

— Бихме могли да прескочим до вкъщи. Имаме време.

— Кажи ми нещо за него!

 

 

Наричат го просто Турчина. Живее в луксозна вила на Хампстедските хълмове; градината е малка, но чудесно поддържана, макар и може би малко попренаселена с млади, съвършено голи дами във всички възможни пози. „Турчина е сексуален маниак“, пояснява Уте. Оставям я в джагуара и влизам сам. Вратата ми отваря автентична брюнетка, облечена единствено в целомъдрието си и чифт обеци.

— Господин Цимбали? Подранили сте с една минута.

За миг дъхът ми секва, но няма място за съмнение — тя е абсолютно гола. Свалям шлифера си.

— И аз ли трябва да се съблека?

— Само ако желаете — отвръща автентичната брюнетка.

Спираме за момент в някакъв салон, след което тя тръгва пред мен по една стълба, като гледката на полюшващия се току под носа ми закръглен задник ме прави малко нервничък.

— Оттук, ако обичате.

Без да съм ги видял, долавям чаткането на някакви апарати и се озовавам сред тях, преди да успея да определя естеството на издавания от тях шум — телескриптори, и то най-малко двайсетина. Хартиените рула наблюдават три-четири момичета, също толкова голи, колкото, да речем, предшестващият ме иконом.

— Оттук.

Двойна стъклена преграда, двойна врата. Влизам в някаква стая и нагазвам в десетки персийски килими, струпани един върху друг в името на бог знае какъв артистичен хаос на свободните места между десетки ниски и меки канапета. Първото, което привлича погледа ми, е умопомрачаваща плетеница от голи тела, което ме навежда на мисълта, че съм попаднал на някаква достойна за Фелини оргия. Но греша: мъжът е облечен в много широка розова копринена риза, в също копринени, но зелени шалвари, а на краката си носи черни, наподобяващи казашките, кожени ботуши. Подпрял се къде на бедро, къде на гърда, той просто се е изтегнал върху куп голи девойки, проснали се на свой ред върху безброй пъстроцветни възглавници. Хаят ми беше говорил за Турчина, Лаватер също ми бе споменал за него, Уте ми бе съставила доста любопитен негов портрет, но сега Турчина е пред мен и мога да кажа, че идването дотук определено си струва. Той е същински турчин, дори повече от турчин: могъщ, дебел, ако не дори тлъст, с леко дръпнати очи, доста отпуснат и с еничарски мустаци, като късият му бичи врат е благородно увенчан с изцяло бръсната глава. Трябва да е на около трийсет и пет години. Усмихва се и пита:

— Е, харесвам ли ви?

— Не чак дотолкова, че да се оженя за вас.

— Как я кара Хаят?

— Чудесно.

— Какво ви каза за мен?

— Обясни ми, че сте някой, при когото човек отива в случай, че се нуждае спешно от пари, че му давате тази пари в заем, поемайки рискове, които нито една банка не би поела, и че е по-добре да ви върне заема навреме, ако не иска да си има неприятности.

Дръпнатите му, донейде женствени поради излъчващата се от тях притома очи продължително ме проучват.

— Та как, казахте, че ви е името?

— Цимбали.

— Красиво име. Навява мисли за цимбали, за малко нещо дивашка музика, за танци. Навремето ми бяха споменали за някакъв Цимбали, който се занимаваше със строителство.

— Баща ми.

Отделящата ни от телескрипторите двойна остъклена врата се отваря и едно момиче подава на Турчина някаква бележка. Турчина кимва утвърдително и казва на момичето: „Двайсет хиляди.“ Ужасно ми е трудно да откъсна поглед от всички тези голи женски тела, до едно наистина великолепни.

— Хаят ми спомена също, че сте голям любител на конните състезания, че следите от начало до край всички надбягвания и че залагате огромни суми.

Момичето от телескрипторите вече е излязло.

— Искате да ми направите някакво делово предложение, доколкото разбрах — казва Турчина.

Едно от момичетата, легнало по гръб с безсрамно разтворени крака, ми се усмихва. Трябва да е на не повече от шестнайсет-седемнайсет години и е русокосо, с невероятно светла кожа.

— Преди пет месеца сте дали пари назаем на един французин на име Анри-Жорж Ландау, за да финансира работите по обновлението и разширяването на заведението си на „Шанз Елизе“. Бих искал да откупя полицата му.

— Известна ли ви е сумата?

— Четири и половина милиона франка. Предлагам ви пет.

— В брой?

— В брой. Или по начина на плащане, който пожелаете.

— Откъде имате тези пари? От баща ви?

— Спечелил съм всичко сам, до цент.

Предвиждам следващия въпрос и предупредително вдигам ръка.

— И съм на двайсет и две години и половина.

Турчина поставя ръка върху венериния хълм на русокосото създание, което ми се бе усмихнало. Пръстите му се вкопчват в светлите косми. Изведнъж момичето изпищява от болка. Големите, черни и бадемовидни очи на Турчина приемат някак мечтателно, отчуждено изражение.

— Цимбали… Името ми харесва. Красиво, танцуващо име.

— Още малко, и ще се побъркам от радост.

Предчувствам, че ще ми откаже.

— Но отговорът ми е „не“ — заявява Турчина с все така занесен поглед, докато ръката му продължава да гали корема на момичето, което ми се беше усмихнало и което той наказа заради това. — Няма да ви продам полицата, Цимбали, и проблемът не е в парите. Работата е там, че поех задължението да я запазя. Получих съответните гаранции.

Светкавична интуитивност от моя страна:

— От банката „Мартин Ял“ в Женева.

Очите на мъжката хетера ме обгръщат със съвършено безизразен поглед.

— Кое е момичето, което ви доведе?

— Приятелка.

— Каква приятелка?

— Просто приятелка.

— Казаха ми, че била много висока и много красива.

Свивам рамене. Обръщам се и се взирам в телескрипторите, докато идеята постепенно съзрява в съзнанието ми, след което подхвърлям някак между другото:

— Има ли някъде надбягвания в момента?

— В Сан Диего, в Калифорния.

— Започнали ли са?

— Първата гонка вече е приключила.

Само по тона на гласа му разбирам, че се досеща какво имам наум. А и веднага добавя: „Бихме могли да го направим при третата гонка.“ Махва с ръка към остъклената двойна преграда и веднага ни донасят списъка на състезаващите се коне. Единайсет.

— Разбирате ли нещо от коне?

— Знам куп неща. Преди всичко, че имат четири крака например.

Подава ми списъка.

— Изберете си любимец.

Прочитам имената, които не ми говорят абсолютно нищо; и подхвърлям съвсем наслуки:

— Сребърния дракон. Пети номер.

Кой знае, може би правя асоциация с драконите по хонконгските улици по случай китайската Нова година?

— Изборът ви можеше да бъде и по-несполучлив. При него съотношението е четиринайсет към едно. Ще заложите ли?

Заявявам:

— Нека преди това се договорим: ако този кон спечели, ще ми продадете ли полицата?

Усмихва се.

— Добре. И колко залагате на Сребърния дракон?

— Една лира.

— Но само в случай, че спечели. Класирането му на второ или трето място не се смята.

— Съгласен.

Тържествено дава съответните разпореждания. Манипулиран от една негърка с фантастични бедра, телескрипторът препраща залога на осем или девет хиляди километра оттук.

— Ще последвам примера ви — уведомява ме Турчина — Ще заложа десет хиляди долара. Наистина ли не ви блазни да вдигнете сумата?

— Не.

И изневиделица в стаята, в която се намираме, се възцарява особена, някак плътна тишина. За да я наруша, питам:

— И колко време ще отнеме това?

— Десет-петнайсет минути.

Вратата зад мен се отваря, пропускайки за няколко секунди тракането на телескрипторите, после се затваря и прекъсва звука като с нож. Гласът на Уте:

— Викал ли си ме?

— Омитай се незабавно оттук!

— Изобщо не се притеснявайте — обръща се Турчина към Уте. — Дори напротив, умолявам ви да останете.

И за да подкрепи думите си, се изправя, опирайки се на стълпотворение от кореми и гърди. Висок е колкото мен, или почти колкото мен, но пък е несравнимо по-масивен и несъмнено тежи не по-малко от стотина килограма. Започва да обикаля в кръг около моята датчанка. Негърката от телескрипторите се появява с последните съобщения.

— Финал на втората гонка — коментира Турчина. — Победил е фаворитът, днес явно е ден на фаворитите. При четиринайсет срещу едно вашият Сребърен дракон няма почти никакви шансове. А и разстоянието не е в негова полза.

Продължава да обикаля около Уте, като сега вече я и докосва. Застава точно срещу нея, впил черните си очи в просветващата изпод палтото гола кожа. Уте ми се усмихва и прошепва:

— Спокойствие, Франц. Мога да изчукам тоя тип, когато си поискам.

Турчина вдига ръце, прихващайки деликатно полите на палтото.

— Шведка?

— Датчанка, приятелче — уведомява го Уте. — Не си ли личи?

Много бавно, сантиметър по сантиметър, Турчина разтваря полите на палтото. За миг зяпва от изумление после поклаща глава.

— Би ли ви доставило удоволствие да ми смачкате мутрата, Цимбали?

— Това е вероятност, която бихме могли да обсъдим — кимвам в отговор.

— Смятате ли обаче, че ще успеете?

Приближава се още по-плътно до Уте и целува последователно зърната на гърдите й.

— Бих могъл да опитам, естествено.

— Но няма да опитате.

— Няма — съгласявам се. — Преди всичко, защото нямам никакви шансове, а после и защото вие чисто и просто изпробвате нервите ми.

Турчина внезапно се отдръпва от Уте, без повече да я е докоснал. Прикляка, поклаща глава с усмивка и се изправя рязко с изненадваща за толкова тежък човек пъргавина. След това отново се изляга върху голите си робини. Уте се загръща в палтото си и ми намигва.

— Страхотно го изработи! — шепне тя.

Турчина се разсмива и се протяга.

— Можех да заложа и повече на шибания Сребърен дракон. Започвам да вярвам в него. Нещо като интуиция.

Отново настъпва мълчание. Но този път не угнетяващо, а по-скоро съучастническо. Изведнъж ме обзема страх. В главата ми бясно се завъртат картини и образи. Казвам си, че в Сан Диего трябва да е към три следобед. Грее кротко и нежно слънце. Хиподрумът е несъмнено огромен, покрит с нежнозелена трева. В боксовете има единайсет коня. Единайсет неизвестни. Старт. Всички се втурват напред. Сребърния дракон е черен или кафяв. Не знам. Напротив, знам! Той е черен и бляскав като острие на нож. Глупости! Кранта и половина… Отърсвам се от виденията си.

Турчина ми хвърля безгрижен и похотлив поглед. Готово, край. Нищо не съм видял.

Оттатък телескрипторът трака ли, трака. Момичето откъсва рулото със сладострастен жест и кършейки снага, отива да го подаде на Турчина.

Невъзмутим, той изчаква няколко секунди, преди да хвърли поглед на съобщението, след което казва:

— Говориш френски, нали така? Аз също. Прекарах радостта си в Бейрут. Бил ли си там?

— Не.

— Някога ще отидем заедно. Какво имаш против Ландау? Той е нищожество.

— Лично е.

— Ял? Виж, той е нещо съвсем различно. На твое място не бих се заяждал с него.

После безразлично ми подава съобщението: „Сребърния дракон — първи.“

Задъхвам се от радост, но дори окото ми не мигва.

Уте вече е излязла, напъхала се е в ягуара и се опитва да го обърне на тясната чакълеста алея. Икономът с ябълковидните гърди и потръпващия задник ми отваря вратата. Турчина ме изпраща.

— Слушай, Цимбали. Ако някой ден решиш да ми предложиш някакъв бизнес, участвам. Искам да участвам, разбрахме ли се?

Минавам покрай момичето-иконом с късо подстригана кестенява коса, с деликатна и изящна шия, със сини очи и червени устни. И изведнъж я сграбчвам за врата, долепвам устни до нейните и я притискам така, че едва не я задушавам. Последната картина, която се запечатва в съзнанието ми, докато се качвам в колата, е тази на превиващия се и едва ли не плачещ от смях розово-зелен Турчин.

Полицата на Ландау е в джоба ми.