Пол-Лу Сюлицер
Пари (7)

7

Лично аз бих предпочел да живея в Каулун, в онази част на острова, която е разположена между пристана на „Стар фери“ и Джордан Роуд, с една дума — в Цимшацуи. Там денонощно цари страхотно оживление, на практика почти не се спи, но на мен това ми харесва, а и кому, по дяволите, му е необходимо чак толкова много да спи!? Освен това е фрашкано с бутици и с луксозни хотели с тихи, дискретни барчета.

— Именно заради това — заявява Сара. — Лично на мен ми е писнало от хотели. Всъщност нищо не ти пречи да отидеш да живееш в Каулун сам. Ще се виждаме веднъж седмично, в почивния ми ден. Стига да съм свободна, разбира се.

Мръсница! В крайна сметка се спираме, по-точно тя се спира на една вила в квартал „Стенли“, или на самия остров Хонконг. От прозорците се вижда един плаж и неголямо пристанище с джонки и сампани. На края на света сме, но кантората ми в Сентрал е на не повече от десетина километра оттам.

— Колкото до наема — добавя Сара, — ще делим наполовина, естествено. И сметките ще водя аз, ако не възразяваш.

Намерила си е работа в хотел „Рипълс Бей“, един от трите най-големи в Хонконг, заедно с „Пенинсюла“ и „Мандарин“, и държи на всяка цена да запази свободата си. През първите дни буквално се пръскам по шевовете от „Добре де, а ако искам да спя с теб?“ Отвръща ми с онази ангелска усмивка, с която вероятно се обръща към клиентите на хотела си: „Поискай среща, скъпи.“ Същата вечер хвърлям върху голия й корем банкнота от десет хонконгски долара, около десет френски франка. Взема я с два пръста, прибира я грижливо в чантата си, връща се с напълно идентична банкнота, нагъва я на дължина и я увива около члена ми. „Подарък“, заявява, след което отново ляга до мен.

Като изключим подобни търкания, двамата живеем като истинско семейство. Странно, но се оказва, че тя няма нищо общо с жените домакини, въпреки че управлява хотел с хиляда стаи; човек би могъл да пребоядиса хола й в лилаво, без тя изобщо да забележи. Знам това, защото го направих. Живеем добре, дори много добре. На 14 март капиталите ми за първи път се доближават до цифрата един милион долара; по-нататък ще стане ясно защо съм запомнил тази дата. От завръщането ми в Хонконг все още не съм се виждал с господин Хак, но той ми изпрати поздравленията си по Чинг Не-знам-какво-си.

Освен това с налице и списъкът. Чета го и го препрочитам часове наред, докато не научавам наизуст, „до прилошаване“, съдържащите се в него сведения. Той буквално се вдълбава в ледената ярост, която ме разтърсва. Чрез него успявам да си създам по-ясна представа какво е представлявала империята на баща ми. По примера на Лаватер номерирам имената в него. Безусловно Първи и начело в списъка стои Мартин Ял от Женева; Втори е чичо ми Джанкарло, Тъпака, големият брат на баща ми, бивш учител по английски, а днес рентиер, живеещ в Лугано, който в никакъв случай не струва повече от Ял; Трети е Алвин Бремер, чисто име ми е смътно познато — навремето сигурно е идвал на почивка в Сен-Тропе, — който сега живее в луксозна къща на брега на езерото Мичиган, недалеч от Лойола Юнивърсити, и се води президент на компания за производство на цимент и строителни материали с капитал от двайсет милиона долара; Четвърти и Пети (двамата са съдружници) са някой си Джон Ховиус, аржентинец по националност, и един шотландец от Глазгоу на име Джеймс Доналдсън — двамата имат значителни интереси в Латинска Америка, предимно в Чили, и са свързани с банката „Ял“ чрез остроумна, но реална мрежа от фирми; Шести е един калифорниец на име Сидни Лам, агент по недвижими имоти в Сан Франциско.

И накрая, седмият човек е французин — казва се Анри-Жорж Ландау, живее в Париж, има апартамент в XVI район, притежава недвижими имоти и е собственик на голямо кафене на „Шанз Елизе“.

„Стараем се, съгласно желанието ви, да съберем колкото се може повече информация“, писа Марк Лаватер, изпращайки ми първото досие. Оттогава с данъчния съветник значително се сближаваме, като започваме все по-често да се чуваме по телефона, докато накрая дори го поканвам да прекара с жена си коледните празници в Хонконг.

Двамата пристигат на 23 декември и ще прекарат с мен и със Сара пет дни. Значителна част от това време посвещаваме на проучването на новите досиета, които Лаватер е донесъл.

— Да започнем най-напред с Ландау, французина. Беше ни подръка, така че не срещнахме никакви затруднения. Вероятно сте го срещали в Сен-Тропе или в апартамента на родителите ви на улица „Помп“. Във всеки случай той ви е виждал като дете.

На снимката, която Лаватер ми подава, се вижда елегантен, модно облечен петдесетинагодишен мъж с розетката на Почетния легион и с изкуствено посребрени коси. С малко отпуснати устни.

Лаватер:

— По отношение на него разполагаме с всички необходими банкови сведения. Известно ни е дори, че през 1968-а е внесъл малко пари в Швейцария и че тези пари все още се намират там; сумата възлиза на около седемстотин хиляди франка. Официален актив: два апартамента в Париж, единият на авеню „Маршал Лиоте“ с изглед към хиподрума в Отьой, другият е по-стар, намира се в Сите и в него живее любовницата му. Собственик е и на вила в Кан… Щях да забравя — апартаментът в Сите е на името на въпросната любовница, Аманда Фернет, която в действителност се казва Марта, но някъде би трябвало да съществува документ, анулиращ официалния акт за собственост. — Източници на доходи: голямо кафене на „Шанз Елизе“, чиято стойност се оценява на осем-девет милиона. Закупил го е за четвърт от тази сума през април 1975-а.

— Осем месеца след смъртта на баща ми. Откъде е взел парите?

— Представил е кредитни писма, които са му били изплатени до сантим от банката „Мартин Ял“. Три милиона днешни франка. Дотогава е живял много добре покрай баща ви, но нищо повече.

Вървя, както правя винаги когато се съсредоточавам върху нещо. Вместо да седим в кабинета ми, двамата с Лаватер излизаме на Улицата на желанията. Лаватер говори, крачейки до мен, като същевременно се наслаждава на изключителното зрелище, което предоставя улицата. Повеждам го към Централния пазар, тръгваме по Уличката на платовете, после по тази на яйцата.

— Три билиона сребърници на Юда.

— В наши дни всичко поскъпва.

— Каква е била ролята му по отношение на баща ми?

— Заслугата му е била, че първи е помогнал на баща ви, когато се е установил във Франция. Но Ландау никога не е бил ястреб. Баща ви му е поверил ръководството на интересите си във Франция. Някой ни спомена, че през 1956-а, малко преди смъртта си, баща ви е възнамерявал да отстрани Ландау като недостатъчно компетентен. Но това са само приказки.

— Как стоят нещата с кафенето?

— Имало е и добри, и лоши дни — просто Ландау не се е занимавал достатъчно с него. Но понастоящем е печелившо. Преди няколко месеца е извършил значително преустройство.

— Финансирано от кого?

Лаватер се усмихва. Току-що сме излезли от Абърдийн Стрийт и се насочваме към храма Ма Мо. Между нас се промъква един гадател и размахва клетка с някаква пъстра птица в нея. Лаватер поклаща глава.

— Бързо съобразявате. Да, слабото му място са именно въпросната реконструкция и заемът, който е направил, за да я финансира.

— Колко?

Лаватер замръзва пред един бръснар, работещ на открито по древния метод, който включва изтръгването на космите един по един и напъхването им в миниатюрна копринена примка.

— Около четири милиона франка — уведомява ме най-сетне хипнотизираният от гледката Лаватер.

Продължаваме. Излизаме на прочутата Кат Стрийт, стръмната Улица на крадците с нейните безброй стъпаловидни преки и разклонения. Лаватер души въздуха, очевидно възхитен, че се намира тук.

— Не обичате ли Хонконг, Франц?

— Не.

Мисля за Ландау. Лаватер ме поглежда.

— Искате ли сега да поговорим за Ховиус и Доналдсън?

Буквално се треса от гняв. Поклащам отрицателно глава.

— По-късно. Първо Ландау. Започвам от него.