Пол-Лу Сюлицер
Пари (4)

4

Баща ми почина на 28 август 1956 година. Самият аз съм роден на 9 септември 1948-а, така че, само с няколко дни разлика, в деня на смъртта му съм бил осемгодишен.

Баща ми се казваше Андреа Цимбали и беше родом от Кампионе, италиански градец, който обаче не се намира в Италия, а в Швейцария — нещо като миниатюрен анклав на швейцарска територия. Навремето веднъж отскочих дотам и се озовах в неголямо, спокойно градче без история, в което мирно съжителстваха игралните зали на малко казино и една барокова църква, посветена на Мадона деи Гирли, сиреч на Лястовичата Пресвета Дева. Изкачи ли човек малкото каменно стълбище на църквата, накъдето и да погледне, вижда Швейцария, като Лугано и неговото езеро се падат точно насреща му. Ала въпреки това се намира в Италия, бидейки подчинен на италианските закони. Първото швейцарско селце, Бисоне, се намира на три километра оттам, отвъд моста-дига, който все още не е съществувал по времето, когато се е родил баща ми, и по който днес минават едновременно шосето, железопътната линия и магистралата. Ако баща ми се беше родил три километра по-далече, всичко би било много по-различно и не би се случило нищо или почти нищо. Може би дори щеше да бъде още жив.

Семейството на баща ми беше от Флоренция, финансово осигурено, но без да бъде богато, и доколкото си спомням, с ломбардско потекло. Семейство на търговци, с един-двама професори, двама-трима юристи или, с една дума — класическо. Къщата в Кампионе е била купена от дядо ми точно преди Първата световна война с цел да намери убежище от австрийските оръдия в сянката на швейцарския неутралитет, без при това да напуска националната територия. Именно в нея през 1919 година се ражда и баща ми. Той напълно очевидно е бил изключително интелигентен човек. Успял да завърши образованието си — дипломирал се като инженер и придобил лицензия по право — точно преди да бъде изпратен в Либия, в Триполитания, където го раняват, а след това и пленяват. В Италия се завърнал през 1946-а, след като прекарал близо година в Канада и в Съединените щати. Оттам донесъл идея, благодарение на която според него можело да се направи състояние: ставало дума за поредица от операции с недвижими имоти, целящи закупуването, облагородяването и предоставянето под наем на терени за подвижни жилища и каравани, каквито се срещат на северноамериканския континент. Налице било едно-единствено неудобство: по онова време подобна идея можело да се осъществи само в Съединените щати и в краен случай — в Канада. Баща ми разполагал със скромен семеен капитал, който бил готов да рискува. В резултат на това и отправил до италианските власти молба за износ на капитали. Бидейки родом в Швейцария или в Германия, такава молба е щяла да представлява чиста формалност. Но в Италия или във Франция, псевдолиберални страни, подобна молба, при това подадена от неизвестна личност, автоматично предизвиква ехидното подхилване на администрацията.

Молбата била отхвърлена, и отказът се оказал решаващ.

 

 

Изчаквам падането на нощта в Сент-Максим, от другата страна на залива, и паля колата чак към десет часа. Не влизам в самия Сен-Тропе, а свивам вдясно към Раматюел, сетне вляво и по сложна плетеница от черни пътища излизам на шосето за Памплона, изненадвайки се сам от лекотата, с която се ориентирам. До неотдавна, предимно в промеждутъка между две пропуснати учебни години, многократно бях наминавал към Сен-Тропе, но нито веднъж не отидох до Капила. Нещо винаги ме бе възпирало. Къщата отдавна не беше моя и до този момент винаги бях отхвърлял мисълта дори да я зърна, като вече чужда собственост и несъмнено променена.

След известно разстояние тесният път минава по миниатюрно мостче над малък поток. После идва десен завой и следва права отсечка, обградена отдясно с борове, а отляво с лозя. Оставям колата в началото на едно разклонение. За тринайсет години тук са построили много нещо, стига паметта ми да не ми изневерява, разбира се, възстановявайки представата ми за далеч по-пустинно място, отколкото изобщо е било някога.

Изключвам двигателя и настъпва пълна тишина. Нощта е неподвижна и нежна, ароматите са по-упойващи, отколкото в спомените ми. Пред мен се вие тясна пътечка, по която поемам напълно естествено, сякаш вчера съм минал по нея. Морето и плажът са на около шестстотин метра, следователно къщата се пада малко вляво, ако все още съществува, разбира се. Нискорасла джунгла от ухаещи храсти. Пътеката вече не се катери нагоре, а извива и започва да се спуска към плажа. Има нещо, което ме смущава: ако всичко беше нормално, стига паметта отново да не ми изневерява, вече трябваше да видя къщата, да забележа светлините й въпреки непроходимия гъсталак от розовоцветни лаври. А аз нищо не виждам. Никаква светлина, никакъв шум.

Още двеста метра, и изведнъж я долавям, усещам я в мрака. Чувствам я така, както човек чувства лежаща до него в нощта жена.

Тя е необитаема.

 

 

По-малко от седмица след отказа на италианското правителство баща ми отива в Лугано. Там се запознава с един малко по-възрастен от него швейцарски банкер от Цюрих, Мартин Ял. Ял е дошъл в швейцарски Тесин с намерението да открие филиал на частната си банка, учредена първоначално в Цюрих, а после и в Женева от неговия дядо. Двамата или се проникват от взаимна симпатия, или пък баща ми се показва достатъчно убедителен. Така или иначе, Мартин Ял се съгласява да му окаже финансова помощ, било като намери начин да изнесе в Швейцария италианските капитали на баща ми, било като му заеме от собствените си средства. И в крайна сметка двамата започват да работят заедно. Дори нещо повече: Мартин Ял се оказва едновременно не само банкер, собственик на дялове и акционер в дружеството, което ще създаде баща ми, но и управител и попечител на същото това дружество.

Става дума за холдинг, сиреч за анонимно дружество, създадено за да контролира и ръководи група подобни предприятия — в случая в световен мащаб, — действащи в една и съща област. На Мартин ще бъде официално възложено управлението на холдинга по силата на така наречения тръстов акт — на английски „тръст“ означава доверие, — което пък означава, че той ще бъде довереникът. И Мартин Ял е наистина довереният човек, единственият, който действа открито, единственият знаещ кой всъщност притежава, кой е създал и кой вдъхва живот на холдинга.

За баща ми тази тайна е крайно необходима. В известен смисъл той е измамил италианската хазна, макар и парите, които е използвал, за да създаде дружеството, да са негови, макар да е платил италианските данъци върху тях. Но престъплението му е това, че на него са му забранили да ги оползотвори така, както намери за добре, и той не се е съобразил със забраната. Можел е да ги загуби на конни надбягвания, да облепи с тях стените на къщата в Кампионе, но не и да ги изнесе, та ако ще и за да създаде втори „Дюпон“ или „Дженерал Мотърс“. Освен ако не е бил „свой човек“ или пък генерален директор на гигантска многонационална компания, в случай на което несъмнено е щял по някакъв начин да се спогоди с Всевишния.

Та баща ми се нуждае от тази тайна и пълноценно я използва. А годините си минават и вече не може да се върне назад. Трудно е да се представиш пред италианския фиск и да признаеш: мамих ви, но бихте ли си затворили очите — на каква цена! — и бихте ли ми позволили да се установя официално в родината си в качеството си на създател на една империя? Още повече, че междувременно баща ми се е установил официално във Франция, оженил се е за млада австрийска еврейка, срещната у Ялови, и се е сдобил с официална собственост, тоест с авоари, върху които най-почтено плаща данъци. Въпросната собственост, освен две строителни предприятия, дялове в различни дружества и няколко сгради, от които една на улица „Помп“ в Париж, където живее законно, включва и трийсетте хектара с къщата на югоизточния бряг на полуостров Сен-Тропе.

Дейност на холдинга: строителство на сгради и високорентабилни инвестиции — парцелиране, закупуване на терени: с една дума, всичко свързано с недвижимата собственост, като към това се добави и съществено дялово участие в редица строителни фирми и предприятия за строителни материали във всички краища на света. Един ден някой ми каза: „Онова наистина изключително качество, което притежаваше баща ви, беше присъщият му начин, откривайки пукнатината, напипвайки слабото място или пък долавяйки зараждането на някаква идея, да се втурва през нея с главозамайваща бързина и тутакси да започне да я разширява, да я развива. Той чисто и просто мислеше много по-бързо от който и да било другиго край него. И докато околните едва-едва започваха да осъзнават какво строи, той вече бе другаде. Има два начина, за да успее човек: или да проявява търпение, или да действа със светкавичната бързина на играча. Баща ви беше от втория тип.“

От 1946-а до 1956-а — десет години. За десет години първоначалната идея на баща ми дава наистина фантастични плодове. Това обаче не го задоволява. Той напада и в други посоки, навсякъде. Помня, че през последните месеци на живота си, на нашия тъй кратък съвместен живот, той често пътешестваше из Латинска Америка. Спомням си и онова парче метал, което един ден ми показа с думите: „То все още не се използва достатъчно в промишлеността. Но ще дойде ден, когато ще стане крайно необходимо, и тогава аз, тогава двамата с теб ще бъдем от малцината в света, които ще контролират появата му на пазара…“

Знам — ала знам твърде малко, — че холдингът представляваше анонимно дружество със седалище в Кюрасао, на холандските Антилски острови. Въпросното дружество, преди да изчезне най-неочаквано един септемврийски ден на 56-а година, държеше изцяло акциите на други дружества, установени съответно в Невада, в Хонконг и в Лихтенщайн, които от своя страна контролираха напълно акциите на трета група дружества, действащи в Съединените щати, в Аржентина, в Люксембург, във Франция…

Една наистина фантастична пирамида, увенчаваща се по такъв начин от Кюрасао, а самата тя — ръководена от дискретен филиал на частната банка „Мартин Ял“.

И през 1956-а по всичко личи, че тази пирамида е направена от чисто злато.

 

 

Вече съм на три метра от къщата и все така не долавям нищо. Вляво се намира ниската пристройка на гаражите и навесите, както и малката стряха, където паркирахме моето червено ферари с мощност от половин конска сила. Дървените врати до една са затворени и заключени с вериги и катинари. Изобщо не може да се види какво има вътре.

Точно насреща ми е жилищната сграда. Състои се от дванайсет или четиринайсет стаи, вече не си спомням точно. Има формата на подкова, отворена към морето. Главната двукрила порта е на няколко метра от мен. Приближавам се и хващам чукчето. В нощната тишина екват глухи удари, но минути и минути след това няма никакъв резултат.

Решавам да запаля електрическото фенерче, което купих в Сент-Максим. То осветява розовоцветния лавров плет вдясно от мен; струва ми се, че храстите като че ли са избуяли още повече, и изведнъж изпитвам усещането, че градината е напълно занемарена.

Кой е купил къщата и кога е била обявена за продан?

Заобикалям сградата и в ноздрите ми нахлува мирисът на морето. Пред мен е градината с нейните палми и столетници, с нейните бугенвилия, юка, розовоцветни лаври, гъсти шипковидни храстчета и плътни масиви от хортензии. Басейнът трябва да е вляво, а някъде в дъното несъмнено се издига триметровата каменна стена с решетъчната врата и стълбището, по което се стига до плажа и понтона. Обръщам се и изкачвам стъпалата, водещи към центъра на подковата, към онова подобие на полупатио, където някога вечеряхме сред трептящия от милиарди нощни пеперуди вечерен здрач. Шестте прозорци — врати са затворени и докато лъчът на фенерчето ми разсича трите фасади със залостени прозоречни капаци, все повече и повече се прониквам от увереността, че както вратите, така и капаците не са отваряни от години. Възможно ли е Капила да бъде не само необитаема, и то през юли, когато Сен-Тропе живее с най-интензивния ритъм на лятото и всеки квадратен метър от територията му е буквално пренаселен, но и да е останала напълно непроменена?

Преоткривам един от детските си маршрути: покрива на сайванта — този, на най-високия от навесите, откъдето, преминавайки по ръба на покрива на къщата, продължавам по стряхата и стигам до онова, дето му викат капандура, от която денем се осветяваше таванът. Придържащата капака кука се откача също толкова лесно, колкото и някога, и минута по-късно вече съм на първия етаж, обзет от все по-усилващ се страх и от неопределеното усещане за нечие мълчаливо присъствие. При все това бих се заклел, че къщата е съвършено пуста. Но и в същото време… Вляво от мен, към галерията, зее внушително празно пространство, откъдето се вижда просторната дневна, а вдясно са стаите. Моята беше в дъното, в края на галерията, и от прозорците й се виждаше морето. Стаята на родителите ми се намираше в другото крило, така че от балкона й, над осемте или девет метра патио, майка ми, събудех ли се, всяка сутрин ми се усмихваше и ми говореше.

Колебание. Но нещо долу ме привлича. Спускам се стъпало след стъпало и все по-ясно изпитвам усещането, че се потапям в едновременно близък ми и непознат свят. Изпадам като че ли под влиянието на някаква магия, която чувствам, но не разбирам. Кажи-речи, против волята ми лъчът на фенерчето се спира на вратата на онази стая в лявото крило, която е разположена точно под спалнята на родителите ми. Вратата е леко открехната и в главата ми тутакси нахлуват спомени: с баща ми сме на плажа, няколко минути след като онзи посетител си е отишъл. Има три голи момичета, които гледат баща ми и се смеят. Той им говори с присъщата си сериозност и с онзи лек акцент, който се долавя единствено когато се изразява на френски. Напускаме плажа, изкачваме стълбището, прекосяваме градината. Червеното ферари е насред патиото, между шезлонгите. Сядам в него. Баща ми разрошва косата ми, отминава и влиза в стаята в лявото крило, където е кабинетът му. Двамата сме сами в къщата. Майка ми е излязла; прислужниците, Паскал и жена му, са на пазар или другаде, не знам. Баща ми е в кабинета си и телефонира. Говори на немски. Опитвам се да подкарам ферарито, но безуспешно. Чувам тъп удар и сподавен вик. Необходимо ми е известно време, за да осъзная това и да предприема нещо. Влизам в кабинета и виждам как баща ми пълзи по пода към мен с кървавочервено лице и изблещени очи. Пълзи и протяга ръка към мен, опитвайки се да каже нещо. Започвам да пищя и тъй като няма никой друг, след като изтичвам в кухнята, хуквам към плажа. Трите голи момичета са тръгнали насам и са вече на стотина метра от мен. Аз тичам — на това място пясъкът е мокър и плътен — и когато четиримата стигаме до къщата, баща ми е вече мъртъв, като лежи по гръб с ужасяващо широко отворена уста и стиска в ръка една катраненочерна обсидианова статуетка на Буда. Будата е гол и шкембест; протегнал е ръце над себе си, пръстите му са разположени почти перпендикулярно и са широко разперени; главата му е леко склонена към рамото, очите му са затворени, а на устните му е изписана загадъчна екзалтирана усмивка.

Отварям вратата и влизам в кабинета, воден от лъча на фенерчето. И изпитвам истински шок. Килимът е все същият и човек би могъл едва ли не да си представи, че е измачкан на мястото, където беше паднал баща ми и където пълзеше, събирайки го под себе си. Телефонът, чиято слушалка баща ми стискаше в мига на смъртта си, е на същото място, както преди тринайсет години. Всичко е на съвършено същото място, както и преди тринайсет години — всичко е непокътнато, непроменено и до невероятност същото. Времето е спряло и аз съм на осем години. Облягам се на вратата, която съм затворил след себе си, опирам глава в нея и се разплаквам за първи път от тринайсет години насам, захлупил лице в мрака, докато лъчът на фенерчето осветява мъдрещия се на края на бюрото малък обсидианов Буда, усмихващ ми се с непроницаемата си усмивка на безмерно щастие.

 

 

Баща ми почина на 28 август 1956 година от сърдечен удар в кабинета си в своя дом в Сен-Тропе, докато говореше по телефона с някой, който така и не се появи. Беше на трийсет и седем години.

През август 1956-а по волята на баща ми аз станах единствен негов наследник. И поне на теория трябваше да вляза във владение на дружеството в Кюрасао или поне на дължимите на приносителя дялове, съставляващи бащината ми собственост. Нямаше нищо по-ясно по този въпрос от завещанието на баща ми, който посочи двама пълномощници на изпълнението му — Мартин Ял и чичо ми Джанкарло. Завещанието се отнасяше до общия сбор от налични авоари, официалния актив във Франция и в Швейцария или до холдинга такъв, какъвто е формулиран в тръстовия акт.

На теория…

Аз наистина влязох в притежание на въпросните, дължими на приносителя дялове. Видях ги, показаха ми ги, а когато навърших двайсет и една години, дори ми ги връчиха. Но тогава те не струваха нищо, не струваха повече дори от хартията, от която бяха направени. Обясниха ми, че всичко се дължало на начина, по който баща ми предприел първите си стъпки към натрупването на състояние. „Баща ти — заяви Негово Банкерско Величество Мартин Ял — беше изключителен човек, истински гений на съзиданието. Но съзиданието изисква управление, както прокопаването на една галерия изисква укрепването й с всяка по-нататъшна стъпка. Ала въпреки пламенните ми порицания баща ти не пожела нито веднъж да укрепи каквото и да било. И един ден всичко рухна. За жалост твърде вероятно е кризата, която го погуби, да е била предизвикана именно от усещането за провала му…“

Така се произнесе Негово Банкерско Величество. И наистина каза „моите пламенни порицания“. Не мисля, че на света има човек, когото бих могъл да намразя чак толкова. Дори и чичо ми Джанкарло, който винаги е бил просто глупак.

Колкото до швейцарските и френски авоари на баща ми, обясниха ми, че са били изцяло изразходвани, за да покрият някакви бог знае къде понесени загуби. Разполагали с доказателства, естествено, и били готови да посрещнат експертизата на всеки специалист в случай — какво абсурдно предположение! — че някой би се усъмнил в добросъвестността на пълномощниците по завещанието. „Франц, двамата с чичо ти поехме грижата за теб, изпълнявахме всички твои желания и те разглезихме, искрено казано, може би малко прекалено. Ти си вече на двайсет и една години и съгласно френските закони си пълнолетен. Затова, в името на приятелството и обичта, която изпитвахме към баща ти, въпреки неговите грешки, двамата решихме да заделим от собствените си средства и да ти предоставим известен капитал, който ще да ти позволи да навлезеш в живота, след като за жалост учението ти не даде особено добри резултати.“

Взех чека, който ми дадоха, и заминах; всъщност отидох в Англия, в Лондон, където, и то именно защото там се намираше онова вече мъртво днес момиче, си въобразявах, че не съм чак толкова самотен. Заминах, почти обезумял от необяснимата по онова време ненавист, която изпитвах към тези двама мъже. В действителност безумството ми бе далеч по-страшно и пропилях парите до грош само за два месеца и четиринайсет дни, обхванат от някакъв самоубийствен бяс.

 

 

Сядам на бюрото на баща ми, в неговото черно кожено кресло с висока облегалка. Будата е с гръб към мен. Обръщам го и двамата се вторачваме един в друг, въпреки че очите му са затворени. От джобчето на ризата си измъквам анонимното писмо, което получих в Момбаса два дни преди Коледа. Препрочитам го за хиляден път: „В момента на прекратяване на фидеикомиса вие сте получили около един милион френски франка, представляващи остатъка от състоянието на баща ви. В действителност това състояние възлизаше на сума от петдесет до шейсет милиона долара, от които сте били лишени чрез измама.“

За Мартин Ял и за чичо ми Джанкарло баща ми е починал през август 1956-а в кабинета, в който се намирам сега; починал е в резултат на сърдечна криза, и то разорен. При това разорен до такава степен, че се наложи всичко да бъде продадено, включително тази къща, където е кабинетът, включително Капила. И въпреки това, от обич към баща ми Негово Банкерско Величество и чичо Джанкарло поеха финансирането на младежките ми години, въпреки това ме глезиха — опорочиха, би била по-точната дума, и сега вече разбирам, че не са го правили от добро сърце — като в деня на пълнолетието ми дори се бръкнаха в собствения си джоб, за да ме обзаведат със зестра, подобно на млада девственица.

Това е тяхната версия.

И тя е лъжлива, вече напълно съм убеден в това.

През следващите три часа преравям всяко кътче на къщата с надеждата, че баща ми е оставил нещо, предназначено единствено за мен — някаква следа, някакъв знак. Защото, ако изобщо ми е отправил някакъв съвет от отвъдното, то несъмнено го е скрил тук, в тази къща и никъде другаде. Той обичаше Капила и не би я заменил за нищо на света. Именно това е трябвало да изостри бдителността ми: дори и при най-страшния разгром баща ми непременно би намерил начин да спаси тази къща. Но той не предприе абсолютно нищо. За мен изводът е повече от ясен.

Напускам къщата в момента, в който над морето проблясват първите лъчи на зората.

 

 

В девет часа наемам стая в „Карлтон“ в Кан. Вземам душ и засядам пред телефона. Необходим ми е по-малко от час, за да се свържа с един нотариус.

— Интересувам се от един имот в община Сен-Тропе, близо до плажа „Памплона-Таити“. Казва се Капила.

— Имотът не се продава.

— Готов съм да обсъдя всяка цена.

— Съжалявам, господине. И дума не може да става за продан.

— Но на мен ми казаха, че имението е изоставено.

Мълчание.

— Неточно са ви осведомили, господине.

Гласът, белязан с лек провансалски акцент, е любезен, но категоричен.

— Мога ли поне да се срещна със собственика? Бих искал да разговарям директно с него по лични съображения.

Осмелявам се да отида толкова далеч, колкото е възможно, без да се назовавам по име. Напразно:

— Дори и това е невъзможно, господине.

Нотариусът е непробиваем, същинска стена. Благодаря му, затварям телефона и известно време се взирам в слушалката. Дали да не бях опитал с пари?… Обикновено едно сведение винаги може да се купи, ако е невъзможно да се получи безплатно. Убеден съм обаче, че в конкретния случай пак би ме очаквал неуспех. Позволявам си няколкоминутно раздразнение. Защо е тази тайнственост? Кой е купил Капила с единствената цел да я остави непокътната, съвършено непокътната; точно такава, каквато беше и преди тринайсет години, на 28 август, когато почина баща ми?

Не може да е чичо ми Джанкарло, който е сантиментален колкото тоалетна чиния, а и освен това не можеше да понася прекалено даровития си брат.

Мартин Ял? Смешно!

И все пак „лицето, ползващо се с правата на собственик“, както се изрази нотариусът, явно е положило при покупката съвършено доброволно, и при това значително финансово усилие. Защото дори и преди тринайсет години трийсет хектара на полуостров Сен-Тропе струваха пари, особено ако включват къща с петнайсетина стаи, басейн, пристройки и частен пристан. Купувачът очевидно е разполагал със средства. И несъмнено все още разполага, щом дори и днес не се нуждае от блокирания си по такъв начин капитал. Моят тайнствен собственик е богат.

Напускам Кан следобед. На 10 юли вечерта съм в Париж и отсядам в „Риц“, където никога не съм влизал и поради това няма опасност да ме засекат, припомняйки си лудешката ми младост. Нов телефонен сеанс. В крайна сметка, след поредица от настоявания, заплахи и молби научавам, че в момента издирваният от мен човек вечеря в ресторант „Бургундия“ на авеню Боске. Веднага се свързвам с него. Първоначално изненадан, след това значително по-благосклонен, когато отварям дума за пари, той се съгласява да се срещнем на площад Трокадеро, в началото на авеню „Жорж Мандел“. Колебливо пита:

— Как ще се познаем?

— Ще бъда в ролс-ройс.

Това очевидно го поуспокоява — та кой би отвлякъл някого с ролс-ройс? На срещата идва точно навреме и паркира ситроена си до ролса. Известно време се двоуми, давайки си сметка както за младостта ми, така и че съм сам, сяда до мен и отбелязва:

— Прекалено млад сте…

— Не е заразно.

Подавам му пачката.

— Десет хиляди долара.

Изсмива се малко нервно, ала по-късно ще се смеем и двамата, припомняйки си обстоятелствата при първата ни среща.

— Ако търсите наемен убиец…

Подавам му бележник и молив.

— Банка „Мартин Ял“, седалище: авеню „Генерал Гизан“, Женева. И Джанкарло Цимбали. Адрес…

Разказвам му всичко, което знам за Кюрасао. Споделям подозренията си, по-скоро увереността, че преди тринайсет години е извършена измама. Възкликва: „След толкова години!?“

— Преди всичко искам да знам дали наистина е била извършена такава измама, след това дали все още има начин да се докаже нещо, с една дума — възможно ли е машинацията да излезе наяве. И накрая бих искал да разбера кой друг, освен Ял и Джанкарло Цимбали, е взел участие в нея.

— Ако изобщо е имало такава.

— Можете ли да предприемете разследване? То, разбира се, на всяка цена трябва да бъде дискретно. Не искам в никакъв случай Ял да заподозре нещо.

Поглежда ме внимателно. Поради царящия в колата полумрак му е трудно да различи чертите ми, а и аз съм с тъмни очила. Пита:

— Откъде научихте името ми?

Споменавам името на последния от хората, с които се бях свързал благодарение на петнайсетина телефонни позвънявания. А то е — нито повече, нито по-малко — името на един министър на действителна служба.

— Ще проверя, естествено — кимва събеседникът ми.

— Естествено.

Ясно е, че терзаещите го доскоро опасения започват да отстъпват място на любопитството. Тайнствеността, с която се обграждам, несъмнено го озадачава. Колкото до мен, то трябва да призная, че ми е доста забавно. Събеседникът ми се казва Марк Лаватер — около петдесетгодишен мъж, който ще стане един от най-близките ми приятели. Бил е висш служител във френската данъчна администрация и е ръководил служба за данъчен контрол на улица „Волне“; впоследствие е минал от другата страна на барикадата и е започнал да дава съвети на онези, които дотогава преследвал. Бяха ми прехвалили изключителната му ефикасност, мащабите на връзките му, дори и международни, както и онова качество, което последният ми събеседник бе окачествил с присъщата на средата му терминология като „непогрешимост“.

— Проблемът е — заявява той, — че вашият случай се вмества най-вече в рамките на Швейцария. А там се чувствам далеч не толкова удобно, колкото във Франция. От друга страна…

— Приемате или не?

— Позволете ми да се доизкажа. От друга страна, подобно разследване би било трудно да се извърши и във Франция, особено ако не трябва да привлече вниманието на съответните лица…

— Да или не?

— От друга страна, имам много приятели в швейцарските данъчни служби…

Поглежда банкнотите. Отсичам:

— Сто хиляди накрая, когато получа отговор на въпросите си.

Прихва да се смее и кимва:

— Приемам. Но не заради парите. Макар че… Преди всичко, защото вашата история ми се струва ужасно забавна. Наистина.

В момента не му вярвам. И греша. Ще го разбера по-късно. Казвам:

— Има и още нещо…

Разказвам му за къщата в Сен-Тропе.

— Искам да разбера от кого е купена. И дали сегашният й собственик е същият, както преди тринайсет години.

Задава ми няколко въпроса. Не, няма да може да ме намери, аз ще се свържа с него. Усмихва се, този път напълно успокоен:

— А ако ви попитам как се казвате?…

Отвръщам на усмивката му.

— Наричайте ме Монте Кристо.

 

 

На следващия ден, 11 юли, доста уморен, отново съм в Момбаса. На Сара обяснявам:

— Без теб Сейшелските острови са като ястие без сол.

И малко по-късно заявявам на Хаят:

— Нали ми предложи да заминем заедно за Хонконг? Съгласен съм. От този момент нататък Кения принадлежи на миналото.