Пол-Лу Сюлицер
Пари (3)

3

Прекарвам коледната нощ в съвещание с една сомалийка с фантастични гърди, чиято подкръстна виртуозност би накарала всеки автобусен волан да пребледнее от завист. Тя е ласкава, усмихната и преливаща от добронамереност в замяна на пълната липса на предприемчивост.

Жоаким е възмутен, тъй като искаше да го придружа на среднощната литургия. Португалецът всеки ден ме изненадва — този бивш наемник, който ми призна, че е опожарил няколко села тук-там в Мозабмик, в Ангола или в Конго, и то забравяйки понякога останалите в колибите жени и деца, та този някогашен главорез е по-ревностен католик и от папата и неизменно носи броеница в джоба на ризата си, пеейки пламенно „Gloria in Excelsis Deo“ в хор с готвещите се да се покръстят кикуйо. Една вечер от любопитство отидох да видя къде живее и едва не се ужасих: озовах се в една отвратителна дупка в покрайнините на африканското гето (за разлика от европейските, арабските или индийските), обзаведена с оправено под конец легло, маса, дървена пейка и с един метален, затворен с безброй катинари сандък, върху който с черна боя са заличени армейските надписи и обозначения, които безспорно е имало върху него. На пръстената стена висят шест гравюри, изобразяващи Нотр-Дам дьо Фатима, снимката с автограф на преждеспоменатия Еузебио вън футболен екип и още три-четири пожълтели снимки, направени несъмнено преди години в Лисабон, ако се съди по плочките на тротоарите, на които се мъдри Жоаким с детинско изражение на вече грозната си физиономия, придружен от някаква старица в черно.

— Защо никога не си се връщал в Португалия?

Не знае какво да ми отговори. Най-вероятно, защото има много отговори и следователно никакъв: положението му на дезертьор, страхът да се върне при близките си още по-беден, отколкото е заминал. Или пък поради това, че му е трудно да се откъсне от Африка. Изпитвам към Жоаким приятелски чувства, но и малко състрадание.

Колкото до моите валутни операции, то нещата се развиват много по-бързо, отколкото изобщо бих посмял да се надявам. Поради коледните празници и ваканционния сезон в Европа от самолетите се изсипват цели тълпи туристи. При това не само от редовните полети — все по-начесто пристигат и чартърни самолети, наети от организации като „Куони“. На 26 декември, трийсет и два дни след собственото ми пристигане тук, установявам нов рекорд — седмина обслужени клиенти в един и същи ден и шестстотин и деветдесет долара печалба. Двама от тях се съблазняват от предложението за едно фотосафари с Жоаким като гид и португалецът настоява да ми изплати съответната комисиона, което увеличава на повече от деветстотин долара печалбите ми за един-единствен ден.

Спомням си, че се прибрах в стаята си в „Уайт Сандс“, пръснах банкнотите, всички банкноти, върху леглото и се изблещих насреща им — невярващ, опиянен, очарован.

Отивам до огледалото в банята. Това наистина съм аз! Връщам се при леглото и плонжирам върху килима от банкноти. Същински скок на ангел…

Време е да се забогатява. „Make money.“ Започна се.

Още повече, че през следващите дни тенденцията, както казват в борсата, се запазва все така в резултат на зимните отпуски. Така че един предиобед, оказал се без пукнат шилинг вследствие на шест последователни валутно-обменни операции на обща стойност двайсет и девет хиляди шилинга, отново се принуждавам да прибегна до услугите на Чандра, който, възхитен до немай-къде, незабавно ми се притичва на помощ.

И ето, че за да отпразнувам сам за себе си края на тази благодатна година, на 31 декември си подарявам един бял костюм, чифт обувки и куп други дреболии. Съществени разходи, които обаче не пречат на капитала ми за първи път да надхвърли десет хиляди долара, или около петдесет хиляди френски франка.

Очаквах, разбира се, започналия през следващите дни отлив на туристи, завръщащи се в своята родна Бавария, в своя Мекленбург или Вюртемберг, ала въпреки това ударът е сериозен, след като от десетина-дванайсет клиенти дневно рязко падам на един-двама. Когато изобщо намирам такива, разбира се. И ето че три последователни дни оставам съвършено на сухо. Дори ми минава през ум за пореден път да включа в комбината Чандра, за когото съм сигурен, че изгаря от желание да работим заедно. Но не, вече и дума да не става, поне за момента. Бесен съм и с едничката цел да поукротя нервите си, поканвам на пленарно заседание моята сомалийка, като й препоръчвам, за повече сигурност, да доведе по-малката си сестра, чиито достойнства на заседател тя вече неведнъж многословно ми е възхвалявала. По-малката сестра е на дванайсет или тринайсет години, ако се вярва на твърденията им. Не възразявам, макар че изглежда по-скоро на осемнайсет. Но талантът й на заседател е безспорен.

И докато в същия този януарски ден тримата весело палуваме под душа, на вратата ненадейно се чука. Начинът, по който това бе направено, а именно — с всичка сила, съвсем естествено ме навежда на мисълта, че това е португалецът с неговите тежки космати пестници. Провиквам се:

— Идвам, Жоаким!

Имам кърпа подръка, разбира се, но заради единственото удоволствие да подразня целомъдрения Жоаким, я увивам около главата си. Отправям се към вратата, правейки се на палячо, докато моите голи сомалийки застават мирно, отварям я и се озовавам нос срещу нос — в известен смисъл — с някакъв кениец със сива, подстригана на четка коса, който ме пронизва с присвити очи иззад очилата си и последователно ме уведомява, че е полицейски инспектор и че е дошъл да ме арестува.

Измерва ме с поглед от глава до пети.

— Вие сте чисто гол.

— И то винаги, когато се къпя.

Сомалийките се измъкват на пръсти и отново изчезват в банята. Водата спира да шурти. Погледът на полицая се насочва натам, после отново се впива в мен. Изведнъж се сещам за кого става дума. Жоаким ми е говорил за този човек. Обръщам се и намъквам едни бермуди, като се опитвам да запазя достойнство.

— И защо?

— Защо какво?

— Защо ще ме арестувате?

— За нарушение на разпоредбите за обмен на валута.

При нормални обстоятелства би трябвало да ме изчака да се облека и едва тогава да ме отведе. Вместо това обаче той влиза направо в стаята, отива до банята и изгонва оттам двете момичета с няколко думи на суахили. Сомалийките изхвърчат като черни светкавици, докато аз оплаквам очи със силно подрусващи се гърди и задници. Полицаят затваря вратата след тях и аз разбирам. Сядам. Точно това е човекът, за който ми говореше Жоаким или по-скоро от когото ме предупреждаваше да се пазя. Казва се, да речем, Уамаи. Определено не хваща око, такъв един дребен и мършав, с пепелявосив тен, с пергаментова кожа и леко кървясали, наподобяващи черни мъниста очи.

— Виждал съм ви често, господин Цимбали. Виждал съм ви често в Момбаса.

— Сигурен съм, че сте оценили гледката по достойнство.

Очевидно чувството му за хумор е колкото на чекмедже. Дори не се и усмихва. Средният месечен доход на кениеца възлиза на петнайсет-двайсет долара. Предполагам, че в качеството си на полицейски инспектор въпросният тип би трябвало да изкарва осем или десет пъти повече. Добре. Готов съм да стигна до сто долара. А може би и до сто и петдесет.

— Намирате се в незавидно положение — уведомява ме Уамаи. — В крайно незавидно положение.

Жоаким ме предупреди: Уамаи се е сдушил със съдията, двамата са в комбина. И много по-добре е човек да им плати направо, и на двамата, отколкото да разчита на справедливостта им. Така да бъде, ще стигна до триста долара — по сто и петдесет на всеки. Любезно питам:

— И какво трябва да направя, за да се измъкна от това положение?

— Бих могъл да се застъпя за вас — продължава да ме осветлява Уамаи.

В себе си аз току-що съм решил да започна наддаването от двайсет и пет долара или общо петдесет за двамата. Двайсет и пет? А защо не двайсет? Това ще ми предостави един допълнителен етап в пазарлъка, който, както ми подсказва интуицията, се очертава да бъде доста продължителен.

— Това, естествено, е свързано с разходи — изплюва камъчето Уамаи.

Дарявам го с широката огорчена усмивка на човек, който много би искал, но не може…

— Там е работата, че разполагам с твърде ограничени средства. Просто не знам дали ще успея да платя за тази стая…

Той клати глава.

— Пет хиляди долара, господин Цимбали. Ще ги изплащате всеки месец и ще бъдете напълно спокоен.

В отговор споменавам сестра му.

И той ме окошарва.

 

 

До последния момент мисля, че блъфира, че се опитва просто да ме уплаши. И продължавам да мисля така, докато ме прекарва през фоайето на „Уайт Сандс“ между двама полицаи — минавайки пред рецепцията, не мога да се въздържа да не се направя на интересен: „Изпращам господата и се връщам.“ И си го мисля до момента, в който ме заставят да се кача отзад в един ландровър, все така между двамата копои, но този път с белезници на ръцете. Сега вече не съм толкова убеден; искам да кажа, че започвам да храня известни съмнения, когато, откарвайки ме в участъка, оня ме зарязва окончателно в голяма, ухаеща не особено приятно килия в компанията на половин дузина индивиди, говорещи единствено суахили, които учудващо се притесняват от присъствието на един бял. (По същата причина се притеснявам и аз.)

Убедеността ми е вече почти напълно разколебана, когато ме качват в странния затворнически камион, който един-два пъти съм виждал да минава по улиците на Момбаса. Всъщност това е най-обикновен камион, върху чиято каросерия е монтирана желязна клетка с една-единствена врата отзад. По протежение на цялата каросерия за покрива на клетката е заварен дебел стоманен прът и за него са закачени веригите, с които ме оковават за глезените и шията ведно с останалите ми спътници; в клетката сме не по-малко от петнайсет-двайсет души и гадовете започват да ни разкарват из града, като че ли това им доставя някакво удоволствие. За жителите на Момбаса зрелището не е нещо особено, при все че винаги привлича вниманието им; те просто са свикнали с гледката на камиона-килия. Но явно за първи път виждат в него един европеец в мърляви бели бермуди с щамповани розови и сини палми.

Никога досега, естествено, не съм бил нито оковаван, нито затварян в клетка. Така че това никак не ми харесва, ама никак. За миг чувствам как ме обзема луда паника, безумната ярост на животно, попаднало в капан. Ако Уамаи беше пред мен, несъмнено щях да го удуша. Иде ми да повърна, да завия с пълно гърло, да се разбеснея, дори с риск да откъсна ръцете си. За щастие това не продължава дълго и успявам да се овладея. „Погледни се, Цимбали, погледни се отстрани. Видя ли се на какво приличаш?“ Успявам да се наместя върху нещо като дървена пейка, завирам глава между коленете си и забивам зъби в мускулите на ръката си. След малко горе-долу ми просветва. Вдигам глава точно в момента, в който камионът не особено плавно завива и излиза на Килиндини Роуд. Кандилкаме се покрай тротоара, на който се редят магазинче до магазинче, чиито собственици чудесно познавам. Мяркат се сащисани, лъщящи, обърнати до едно към мен лица с празния поглед на хората на гаров перон в момента, в който влакът потегля. Наближаваме хотел „Касъл“ и точно под бетонните бивни съзирам жената — стройна и жива брюнетка, европейка, с разкошни зелени очи и насмешливо присвити червени устни. Погледите ни се срещат, впиват се един в друг и вече не могат да се разделят. Машинално, от чисто инстинктивен прилив на гордост, аз се изправям, вдигам окованите си ръце за поздрав и й се усмихвам. Ако не бяха веригите, бих я поздравил като боксьор победител. И докато камионът продължава пътя си след леко забавяне, аз се навеждам колкото се може повече, за да не я изгубя от поглед или по-скоро за да я изгубя възможно най-късно, като виждам, че тя също навежда глава, за да ме проследи с очи. Успявам да забележа, че се усмихва. Не я познавам, никога до този ден не съм я виждал и нищо в поведението й не ми подсказва, че тя ме познава. Накрая един завой ни разделя и камионът-килия се насочва на север.

Идва ред на съда. Очаквам да се вдигне голяма дандания. Мисля си вече за адвокат, за консула, за посланика, за намесата на оня мръсник чичо ми, или, още по-лошо — какво падение! — за тази на Негово Банкерско Величество Самия Мартин Ял. По-добре да излежа двайсет години. Така де…

Съдът е сграда на два етажа, обграждаща с галерията си в португалски стил вътрешен двор, в който спира камионът. Така, както сме с оковани крака, мило ни помагат да слезем с ритници в задника, като ми се разминава единствено на мен — толкова съм симпатичен. И като че ли наистина се радвам на някакво по-особено внимание; всъщност отделят ме набързо от спътниците ми по верига и ме заставят, все така окован, да се изкатеря до малка стаичка на първия етаж, където зад една маса се мъдри валчест индус, от който се стича лой като от топяща се свещ.

— Извършили сте сериозно нарушение на постановлението за валутните операции. Това е много опасно.

Едва ми остава време да кажа: „Слушайте…“, а после и „Искам адвокат“, когато той подава на телохранителите ми някакъв документ, явно подписан от него още преди толкова интересната ни среща, след което бивам грабнат под мишниците и изхвърлен навън. Преди да разбера как, пак се озовавам в камиона-килия, където към мен се присъединяват още неколцина осъдени, и малко след това таратайката отлепя и отново се понася на север.

Минаваме покрай луксозните хотели на плажа, между които е и моят „Уайт Сандс“, а после и край резиденцията на Джомо Кениата. Друсаме се все така на север в продължение на около трийсетина километра и накрая пристигаме в затвора. Веднъж вече по време на пътуването ми до Малинди и Ламу в компанията на Жоаким и швейцарците ми се беше удала възможността да му хвърля един поглед. Ала трябва да призная, че не запазих незаличим спомен от него, тъй като от туристическа гледна точка въпросната забележителност не си струва да се отклоняваш от пътя. Сега пред погледа ми се разкрива нещо като лагер от примитивни бараки, заобиколен с бамбукова ограда, бегло украсена с бодлива тел. Ниските постройки с плосък покрив са направени от циментови блокове, които никой не се е погрижил поне да вароса, а да не говорим да боядиса. Вонята, която се лее на плътни потоци от не само зарешетените, но и замрежени отвори е просто кошмарно, неописуемо задушаваща. В полумрака, царящ в нажежените до бяло бараки, се мяркат обърнати към светлината лъщящи потни лица, покрити с пластове мръсотия. За няколкото секунди, през които си представям, че съм затворен вътре, предварително се задушавам и започвам цял да се треса от отвращение и, нека си го кажа направо, от страх. И изведнъж изпитвам огромно облекчение, давайки си сметка, че се отдалечаваме от тях. Решавам, че едва ли не съм спасен. Куцукам нататък по неравната земя с вече и за дълго разранени от стоманените гривни на веригите голи глезени, тъй като съм не само по бермуди и хавайска риза, но и единствено с джапанки на краката. Препъвам се и просто не ми остава време да се поинтересувам накъде са ме повели.

Именно поради тази причина забелязвам решетката в последния момент. Тя е на равнището на земята и е заключена с катинар.

Отварят я в моя чест. Наместват нещо като стълба — всъщност дървена греда с накриво заковани напречни летви.

— Слизай.

Долу се озовавам в компанията на шестима мъже, скупчили се на голата земя на дъното на дупката — кръгла, дълбока почти пет метра и широка два, — където нагазвам в ужасяващо воняща кал, чийто състав е повече от очевиден. Затъвам в нея до глезените и почти се разплаквам под въздействието на разтърсващите ме пристъпи на гадене; препъвам се и най-накрая успявам да си намеря място, опирайки гръб в стената. Междувременно решетката над мен се затваря и полицаите си отиват. Поради царящия в дупката мрак първоначално различавам около себе си единствено смътни силуети. След малко успявам да огледам по-обстойно шестимата си съкилийници, които от своя страна правят същото. Четирима от тях ме наблюдават с изненада, дори с лека подигравка; другите двама ми хвърлят само презрителен поглед. Те, тези двамата, са просто невероятни грамади, като темето им почти докосва края на дупката; главата им над челото е бръсната, останалата част от косата е скрита под нещо като червена мрежичка и двамата носят на шията си пъстроцветни гердани; те са невъзмутими, величествени, застинали в животинска надменност. Те са масаи.

И ужасно смърдят.

Останалите четирима са кикуйо с такива мутри на пладнешки разбойници, че да те накарат да сънуваш кошмари. По-късно ще науча, че става дума за най-обикновени бракониери, обвинени в избиването на животни в някакъв резерват. За момента, във всеки случай, те ме плашат повече от масаите и всичко — както подозрителното им шушукане на суахили, така и наглата дързост, проблясваща в зениците им — далеч не ми действа успокояващо. Решавам да се преместя и нагазвам отново в клоаката, повдигайки при всяка крачка невъобразимо благоуханни облаци. Прекосявам „ничията земя“ в средата на ямата и се намествам между двамата масаи. Приличам на муха между два слона. Масаите дори не помръдват. Минава един час и светлината започва да намалява заедно с моята смелост. Първите ухапвания ме карат да подскоча, следващите просто ме изгарят. В сгъстяващия се мрак откривам, че краката ми са буквално облепени с безброй кафяви гъсеници, които се опитват да ме изядат жив. Тъпча и танцувам на място, почти обезумял. Кикуйо вият от смях, докато масаите не ми обръщат повече внимание, отколкото ако бях невидим и се намирах на десет хиляди километра оттук. И това ще продължи цялата нощ.

На сутринта ни карат да излезем на повърхността. Поднасят ни месо със синкави оттенъци, което вони на леш и до което не посмявам да се докосна. Ако се съди по слънцето, е някъде около седем сутринта и след доста дълго очакване натоварват не само мен и моите съкилийници, но и десетки други затворници на пет-шест обикновени камиона. Потегляме обратно към Момбаса. Ала зародилата се в мен надежда да се озова пред съдията, пред инспектора или пред някого, комуто да извъртя един скандал, много бързо се изпарява. Ето че ни стоварват, камион след камион, и от няколкото заповеди набързо си изяснявам какво се очаква от мен: трябва да поправям един път, да запълвам дупки и за тази цел да пренасям камъни, много камъни, предостатъчно камъни, за да се построи, както ми се струва, цял град. И пътят, който ми се оказва честта да възстановя, се намира точно срещу резиденцията на Джомо Кениата, президент на Кения.

Адски снобско.

* * *

Жоаким се появява някъде към обяд. Изглежда разтревожен, не смее да се приближи и ми прави трудни за изтълкуване знаци, от които не разбирам кой знае какво. Вероятно иска да каже, че мисли за мен. Аз, естествено, вече не мога или по-скоро вече едва си стоя на краката. Капнал съм от умора, не съм ял нищо от двайсет и четири часа и не съм спал, тъй като цяла нощ се бях сражавал с онези дяволски гъсеници, държейки същевременно под око моите кикуйо. И всеки път, когато си помисля за идващата нощ, която неизбежно ще прилича на първата, едва не изгубвам съзнание.

Към три часа обаче пред мен спира малък остин и от него слиза Уамаи, полицаят.

— Размислихте ли, Цимбали?

Изпитвам неистово желание да го халосам. Не, по-скоро да му смажа главата с камъни и след това да скачам до припадък върху трупа му.

— Не и за пет хиляди долара.

Обръща се с явното намерение да се качи отново в колата си и на мен ми прималява. Ще го повикам! Още миг — и ще го направя. Но той изведнъж се спира и се връща.

— Да речем, три хиляди.

Краката ми се подгъват, кръстът зверски ме свива, вие ми се свят и на моменти погледът ми се замъглява. Не е обаче някакъв си кенийски полицай този, който ще ми се качи на главата. Разтакавам се, като прехвърлям един камък от една купчина в друга, отдръпвам се и съзерцавам творението си с явно и надменно удовлетворение или поне правя всичко възможно то да бъде очевидно.

— Петстотин. Не мога да направя нищо повече и вие го знаете.

— Две хиляди.

— Хиляда и петстотин.

— Две хиляди.

На този шибан път съм вече цели осем часа и започвам да го намирам определено антипатичен. Спомням си и за моите четирима кикуйо, които се подхилват в лайнарника си и буквално ме изяждат с пламтящите си очи, а да не говорим за останалото, от което на човек му става не по-малко горещо. Сещам се и за гъсениците. Правя последен напън:

— Съгласен съм на две хиляди. Но ще ми дадете разписка.

Това определено му идва множко — изблещва се. Обяснявам с достойнство:

— Разписка. Бележка, с която удостоверявате, че сте получили парите от мен. Тя е за моя данъчен инспектор.

Все още не може да дойде на себе си и явно се пита дали съм откачил напълно, или чисто и просто му се подигравам.

— Никога няма да направя подобно нещо — заявява той накрая.

— Тогава — хиляда.

Да ги дели както иска със своя приятел, съдията. Аз изобщо няма да му се бъркам, кълна се.

Чета в очите му, че ще отстъпи, и най-трудното точно в този момент е да устоя на неистовото желание да го довърша с един удар с лопатата. Спасява честта:

— Хиляда и двеста.

Облягам се на лопатата. Иде ми да се разрева. Казвам:

— Дадено.

 

 

— Направих каквото можах — обяснява ми Жоаким. — Знаеш много добре, че нямам пари, а пък и тук едва-едва ме търпят. Предупредих Чандра. Един от братовчедите му е братовчед на зетя на чичото на един братовчед на съдията, който те осъди. Нормално, би трябвало да те задържат една седмица. Бил си осъден на една седмица.

Вече от двайсет минути съм под душа в моята стая в хотел „Уайт Сандс“. Тя, както и очаквах, е била най-грижливо претърсена. Но напразно — в нея не бях оставил нито шилинг. Парите ми бяха чисто и просто в банката — малко по една сметка, много в една каса.

— Чандра се намеси. Направи подарък на братовчед си и присъдата бе намалена на един ден затвор, който ти вече излежа.

— И ето ме свободен. Благодаря, Жоаким.

— Заслугата е на Чандра.

— И на него ще му благодаря.

Бяха ме освободили преди два часа. На тръгване се поинтересувах в какво бяха обвинени моите съкилийници. Четиримата кикуйо, както вече стана ясно, лежаха в панделата за бракониерство. Колкото до двамата масаи, в чиято компания се чувствах в такава безопасност, то те бяха обвинени в убийство, след като накълцали на парченца с неописуема жестокост цяло индийско семейство. Страхотен усет имам, няма що… Същевременно научавам за какво служат ямите: в тях пазят на топло било краткосрочно осъдените като мен, било обвинените в тежки престъпления и очакващи също толкова сериозни наказания, като двамата масаи. Любопитна комбинация. Но вече съм далече от всичко това. А и е редно, та макар и само за да платя данъка си от хиляда и двеста долара. Снасям ги всъщност още същата вечер след освобождаването ми. И още на следващия ден, 5-и, се залавям отново за онова, което отсега нататък наричам „моята работа на летището“. Равносметка: двама клиенти. Втора равносметка: откривам, че описаният по-горе епизод не е накърнил авоарите ми. Късмет? Не, това наистина съм си аз. Премеждието ме изостря като бръснач, пречиства ме от всички слабости и разкрива една ефикасна и студена агресивност, за чието съществуване до този ден изобщо не бях подозирал. Същевременно онази, да речем, дупка, образувала се незабавно след новогодишните празници, бързо се запълва, накрая изчезва напълно и бизнесът отново потръгва. Приспадайки разходите, за месец януари си докарвам горе-долу десет хиляди долара печалба. През февруари и март ги надхвърлям, и то над два пъти през март, когато отчитам чиста печалба от двайсет и пет хиляди долара въпреки хилядата и двеста, които продължавам да снасям на моя полицай и на съдията и въпреки че съм взел за помощник Чандра, който ми струва две хиляди месечно. Той разпределя времето си между валутните операции и стопанисването на своето магазинче, където водя клиентите си, получавайки от Чандра комисиона от двайсет и пет процента върху всяка покупка. Посредническа система, която разработвам към средата на март, включвайки в нея всички търговци, които се съгласяват да ми изплащат същата комисиона, а те стават все повече и повече.

Най-големият номер е, че освен че вземам веднъж двайсет и пет процента върху продажбената цена, аз прибирам и двайсет процента върху покупната цена (тази втора комисиона ми изплаща лично купувачът), и въпреки това двойно „засмукване“ туристът пак печели. Благодарение на моята система той може да купи статуетка, оръжие, рог на носорог, слонски бивни, а и всеки накит от трийсет до четирийсет процента по-евтино, отколкото би заплатил за тях, ако сам сключи сделката. С една дума, аз съм чисто и просто негов благодетел.

Резултат от тази допълнителна дейност: хиляда и петстотин — две хиляди долара в началото, а впоследствие около петнайсет хиляди — месечно! — някъде към края на престоя ми.

В края на април отскачам набързо до Найроби, където с помощта на един братовчед на Чандра организирам филиал на моето „бюро“ за обмяна на валута (който много скоро ще стане също толкова доходен) и купувам на кредит четири минимоука, малки открити джипове, производство на „Бритиш Лейланд“. Намислил съм да ги давам под наем в Момбаса. Жоаким, който определено се прехранва все по-трудно и по-трудно със сафарито, се съгласява да се заеме с тази нова дейност. А и като изключим оръжията и боравенето с тях, механиката е една от редките области — заедно с религията, естествено, — за която той може да се похвали с известни познания. След три седмици оборотът на автомобилите доказва безспорното ми далновидство. Реагирам незабавно, като поръчвам още четири джипа. Така че в общи линии към края на моя престой в Кения Жоаким ще управлява парк от шестнайсет коли.

Една цифра за уточнение: през май от всички тези дейности, приспадайки и всички разходи, разбира се, реализирам печалба от около шейсет хиляди долара. Помня, че надхвърлих стоте хиляди на 21-ви април. С точност до един-два дни в Кения съм вече от пет месеца.

Открих и младата жена със зелените очи, която подобно на Овернеца на Брасенс ми се усмихна, когато ме откарваха по бермуди в камиона-килия.

* * *

Казва ми, че е на двайсет и четири години. В Момбаса е от началото на януари, пристигнала е всъщност в деня, преди да ме арестуват; казва се Сара Кайл и работи в хотел „Уайт Сандс“ като администратор. Колкото до ръста й, двамата сме си лика-прилика при условие, че не носи прекалено високи токове. Говори и френски.

— Изкарах курсовете на хотелиерското училище в Лозана.

Когато зелените й очи ме погледнат, винаги съзирам вдън зениците им искриците на неописуемо веселие, като че ли съм най-смешният тип, когото човек може да срещне и от когото неизменно очаква да я кара да се превива от смях.

— Чак толкова ли съм смешен?

— Общо взето. Забавен сте…

Малко обидно е все пак. Казвам:

— И това е нещо.

— Какво правехте в онази клетка?

— Вземах се за канарче и ми се беше сторило, че виждам котка.

— Съдебна грешка.

— Именно.

— За първи път виждам съдебна грешка по бермуди.

Сърцевидното й лице е леко отметнато назад, погледът й ме пронизва иззад полузатворените клепачи; очевидно ме преценява и изпитвам неприятното усещане, че съм на петнайсет години. Питам се как, по дяволите, да постъпя, за да я вкарам в леглото си. Тя обаче не ми оставя никакъв избор, а и с нея никога няма да имам такъв. На другия ден след освобождаването ми, 7-и януари, едва-що сме разменили няколко думи, когато я каня на вечеря, но тя не приема поканата. На следващия ден я срещам уж съвсем случайно в коридора, който води към стаята ми, където тя влиза, за да се увери, както ме уведомява, че съм добре настанен. Проверява как функционират душът, ваната, електрическата инсталация, както и климатичната; пробва добре ли се затварят остъклените врати и чекмеджетата. Казвам:

— Леглото нещо не го бива. Твърдо е.

— Така ли? — промърморва тя.

Съблича се и съвършено гола се изтяга върху него, като кръстосва глезени и слага ръце под главата си… Изхвърля два-три пъти тяло и пружините на леглото послушно се отзовават. Възкликвам:

— Чудна работа! Сутринта беше твърдо. Позволявате ли?

— Моля — кимва тя.

Събличам се на свой ред и много скоро започваме заедно да изпробваме пружината. Един час, два часа, докато малко по-късно тя ми заявява:

— Сигурна бях, че имаме само първокласно оборудване.

— И аз бях убеден в същото — отговарям.

 

 

Седемдесет и осем хиляди долара през юли, за един-единствен месец. Агенцията ми в Найроби работи на пълни обороти. Но през юли преди всичко започва златната ера пълноценната и краткотрайна златна ера — такава, каквато ще я изживея.

Срещам Хаят в Найроби по време на пътуването ми дотам в края на април. Среща, която не ми направи някакво особено впечатление и която несъмнено щях да забравя, ако две седмици по-късно въпросният Хаят не се появява в Момбаса.

— Как вървят колите?

Защото точно той ми ги продаде. Седим в бара на „Уайт Сандс“, но тъй като явно иска да ми каже нещо по-специално, Хаят ме завлича на плажа, където цяло котило холандци с цвета на варени раци се плицика във водата със слонско изящество.

— Чух доста неща за вас — уведомява ме Хаят.

Поглеждам го въпросително.

— От индиеца, който защитава интересите ви в Найроби, както и от други индуси тук, в Момбаса, които ви наричат Малкия шеф.

И ми изрежда куп имена. Обяснява ми, че е поразен от бързия ми успех и смята, че двамата би трябвало да можем да се сработим. Точно търсел съдружник.

— Става дума за злато.

— Защо аз?

— Защото двама няма да сме много. Вие ще можете да вложите пари в сделката.

— А защо не вие?

— Кой казва, че няма да вложа пари? Ще го направя. Освен това индийците ви имат доверие.

Нещата се развиват изключително бързо. Общо взето, чакат единствено мен. С Хаят осъществяваме първата си операция след по-малко от две седмици, след като сме се уточнили по принцип. Всъщност сделката е по-скоро елементарна: става дума за продажбата на пристигащо предимно от Южна Африка злато на индийци, които идват по море от Калкута или Бомбай и те изчакват на теоретичната граница на териториалните води. Защо го купуват точно индийците (които понякога ще бъдат замествани от английски евреи — истинското име на Хаят не е Хаят, както ще науча по-късно)? Чисто и просто защото вносът на злато на територията на Индийския съюз е ако не забранен, то най-малкото изключително строго регламентиран, докато самите индийци открай време са луди по златните накити. А като се има предвид колко е населението на Индия, пазарът е очевидно значителен.

Подробностите са почти класически: златото пристига на кюлчета и пръчки през Родезия, Замбия и Танзания, по контрабанден път естествено. В Момбаса то най-напред се оценява по качество от признат от всички заинтересовани страни експерт, в конкретния случай — един евреин, родом от Амстердам, който притежава двойно британско и израелско поданство и по гореспоменатата причина постоянно снове между Тел Авив и Найроби. Веднъж подложено на експертиза, златото се претопява и превръща в стенги, котви, котвени вериги и дори в битенги. Експертът получава два процента върху стойността на сделката, а леярят — от осем до десет процента. След това остава да се осъществи най-деликатната и евентуално най-опасната част от операцията: размяната в открито море на златото срещу долари, дошли от Бомбай или Калкута. Да се появиш, натоварен с жълт метал, разцъфнал в прелюбезна усмивка и изпълнен с доверие, е рисковано, особено посред нощ. В подобни случаи традициите предвиждат сложна система от размяна на заложници, на разрязани на две банкноти и на изплащане на два етапа, с една дума — перипетии, които ни най-малко не ме очароват и много скоро стават причина да изоставя тази прекалено авантюристична за моя вкус търговия. За сметка на това Хаят се чувства като риба във вода. За него физическата опасност е като че ли по-скоро стимул за чудесно настроение. Но и уискито, което изсмуква с литри, допринася немалко за безгрижието му. Той е винаги готов да стане заложник — почетна длъжност, към която лично аз не предявявам никакви претенции. И всеки път е толкова къркан, че не да си дава сметка за нищо. Та ако ще и да са го заплашвали с оръжие, в чието дуло не е изключено и сам да си е напъхал главата, пеейки с пълен глас „Типерери“. И на пет пъти си го прибирам с наистина голяма мъка — дотолкова се е привързал към случайните си тъмничари. Осъществявам всичко на всичко пет операции. Една в края на май, три през юни и последната през юли. При всяка от тях активното салдо възлиза на малко повече от трийсет и пет процента. Първият път влагам трийсет хиляди долара. Просто така, за да видя. И виждам. В следващите операции влагам почти целия си наличен капитал. Или за моя юлски и последен удар — печалба от около осемдесет и пет хиляди долара върху сума от двеста и четирийсет хиляди.

В Кения съм от седем месеца и половина.

По канал, посочен ми от Хаят между две наливания и съществуващ под формата на банка, необичайно разположена край бреговете на Танзания на един остров с многозначителното име Мафия, прехвърлям почти всичките си авоари в една хонконгска банка — „Hong Kong and Shangai Bank“. Или общо триста четирийсет и пет хиляди долара. В които, разбира се, включвам и онези, които си оставям като джобни пари. Хаят, на когото от чиста проба детинско самохвалство не мога да се въздържа да не съобщя тази цифра, е буквално сащисан. Аз също. Дори и Сара, Макар че не иска да го признае.

За мен моментът е настъпил. На 7-и юли, след като заявявам на Сара, на Жоаким, на Чандра, на Хаят и на всевъзможните си помощници, агенти и приятели в Момбаса и Найроби, че заминавам за няколко дни на Сейшелските острови, за да проуча терена с оглед на евентуални капиталовложения, аз в действителност минавам танзанийската граница. Несъмнено полезна и донякъде смешна предпазна мярка, но предпочитам никой да не знае какво съм си наумил. А да взема самолета в Найроби, току под носа на екипа ми от чейнчаджии, трудещи се на летище „Ембакаси“, би било прекалено явно.

Прилагам един замислен от дълго време план.

В крайна сметка вземам самолета в Дар-ес-Салам и отлитам за Кайро, от Кайро за Рим и от Рим за Ница. Заплащам за самолетния билет в брой, както и за колата, която наемам на летището в Ница. Разполагам с около двайсет и пет хиляди долара.

И в късния следобед на 9-и юли пред себе си виждам Сен-Тропе.