Пол-Лу Сюлицер
Пари (22)

22

Казвам на Катрин:

— Това, твоето, са приказки от хиляда и една нощ. Никога няма да намерим стая в Сен-Тропе, особено през юли. Или ще трябва страхотно да се изръсим. Оставам с впечатлението, че ме смяташ за милиардер.

— Ти си милиардер — заявява Катрин.

Не е минало кой знае колко време, откакто сме се оженили в затънтения фурнакски край, който напускаме колкото може по-бързо. Още на излизане от селото Катрин настоява тя да шофира, като се кълне, че имала страхотна идея за сватбеното ни пътешествие.

На 2-ри юли, в момента, в който слънцето очевидно възнамерява да залезе, влизаме в Сен-Тропе. Всъщност не точно в Сен-Тропе, тъй като любимата ми съпруга завива надясно към Раматюел. Отпуснал съм глава на рамото й и се чувствувам на седмото небе. Казвам, без да отворя очи:

— Внимавай, след трийсет метра пътят се стеснява изведнъж.

— Знам много добре къде отиваме. Престани да ми се фукаш, долен, скапан милиардер!

— И аз знам отлично къде отиваме и защо отиваме. Отдавна ми е известно, че майка ти е братовчедка на Мартин Ял, че точно тя ми изпрати онова анонимно писмо, което получих в Кения; знаех също коя си, както и причината за погледа, който майка ти отправяше към мен и към нас.

Целуваме се и един от калниците на ферарито забърсва някаква стена, която точно в този момент минава оттам.

— Тези италиански коли все гледат да изскочат от пътя — отбелязва Катрин. — Майка ми е била влюбена в баща ти още от петнайсетгодишна възраст, тъй че когато почина и тя разбра, без така и да се добере до някакво конкретно доказателство, че братовчедът Мартин е ужасен негодник, веднага купи къщата в Сен-Тропе и я запази такава, каквато е била винаги.

Отново се целуваме и левият калник влиза в пререкания с един телеграфен стълб.

— А срещата ни на Бахамските острови?

— Марк Лаватер още ли не ти е казал? Той беше напълно наясно… Именно Марк каза на мама, че заминаваш за Насау, и аз едва успях да скоча в същия самолет, с който заминаваха моите английски приятели. Исках да разбера как изглеждаш.

Пътят става все по-тесен и в резултат на поредната ни прегръдка, този път задницата се отърква в една стеничка.

— Дали не карам малко бързо?

Колкото повече приближаваме, толкова по-силно натиска тя педала на газта. Това е нещо като игра и в същото време неистово нетърпение и трескавост обзема и двама ни. В един момент асфалтът чисто и просто изчезва и шосето преминава в тесен черен път, почти пътека.

— Спри.

Удря спирачки.

— Искам да отида дотам пеша.

Кимва мълчаливо и на устните й заиграва онази полуусмивка, която започвам добре да опознавам и която при нея е признак за дълбоко вътрешно удовлетворение.

Заобикалям колата, хващам я за ръка и продължаваме заедно по пътеката. Донякъде и двамата изпитваме желанието едновременно да плачем и да се смеем и крачим бавно, потискайки с наслада нетърпението, вкусвайки лениво отминаващото време, което отсега нататък изцяло ни принадлежи. Вървим през критските ладани и лавровите дръвчета към издигащата се на слънчевия памплонски плаж къща, която все още не виждаме, но за която знаем, че е тук и че ни чака.

Поемаме по виещия се път и скоро забелязвам високите стени с нежно-жълтеникава грапава мазилка.

Глух удар в гърдите.

Катрин усеща как ръката ми се напряга. Усмивката й изчезва.

Заобикалям къщата, без да свалям поглед от нея. Каменното стълбище, градината и мъртвият през този сезон басейн. Всички капаци са затворени.

Пускам ръката на Катрин и слизам по стъпалата. Толкова образи се преплитат в паметта ми. И смехове. Поне така ми се струва. Далечни смехове. Детски викове.

Продължавам до края на понтона — там, където кротко се полюшваше махагоновата яхта.

Дори не знам какво да мисля. Гледам безлюдния, но не и пустинен памплонски плаж.

Отново глух удар в гърдите.

Сядам и краката ми бавно се потапят в хладката вода.

Катрин е тук, зад мен, безмълвна. Сигурен съм, че не се пита дори защо не ми е минало през ум да се събуя.

Небето срещу залеза приема цвета на индиго.

Още картини. По-ясни. Ръката на баща ми, която се протяга към мен, за да ме издърпа в лодката. В гърлото ми засяда гадна буца.

И тогава чувам как моят детски глас прошепва:

— Татко.

Без абсолютно никакви затруднения — тъй като лично съм организирал, предвидил и изпипал всяка подробност — си представим какво се е случило същия ден, почти в същия час, а може би и малко по-рано в онова величествено и мрачно имение на швейцарския бряг на Леман, намиращо се вляво на излизане от Женева, след като подминете О-Вив и продължите към Евиан.

Та същия този ден с пикап, който съм наел специално за случая, пристигат вестниците.

Доставката приема Алфред Морф.

Придружаван от шофьора, той пресича широката алея с бързата си механична крачка.

Тук са „Льо Монд“ и „Вашингтон Поуст“. Но тук са и „Уол Стрийт Джърнъл“, „Таймс“, „Ди Велт“, „Кориере дела Сера“, хамбургският „Билд Цайтунг“, виенският „Кронен Цайтунг“, анверските „Ла Мьоз“ и „Газет“, монреалските „Ла Прес“ и „Торонто Стар“, „Ню Йорк Таймс“ и „Чикаго Трибюн“, „Лос Анджелис Таймс“ и „Дейли Мирър“, „Дейли Експрес“, „Сън“ и „Файнаншъл Таймс“, „Ил Месаджеро“, телавивският „Йедиот Ахаронат“ и каирският „Ал-Акбар“, токийският „Асдхи Шимбун“, варшавският „Трибуна Люду“. Тук са още стокхолмският „Експресен“, амстердамският „Де Телеграф“, мадридският „Йа“ и още бразилски, аржентински, мексикански, австралийски и новозеландски вестници, вестници от Бахамските острови, от Найроби и Момбаса в Кения, от Хонконг, Сан Франциско, Марсилия и Ница, холандските Антили и Глазгоу и от всички места, където се е вихрил Танцът на Цимбали.

И това е последната, заключителната, най-бляскавата стъпка на Танца.

Защото нито един от тези вестници не е тук с целта просто да представи на читателя заглавната си, първата си страница.

Алфред Морф ги взема един по един, изпълнявайки най-добросъвестно заповедите, които му дадох в не тъй отдавнашния ден, когато купих услугите му. Алфред Морф е същият онзи мъж, същият онзи безстрастен изпълнител, който преди четири години ме качи на самолета за Момбаса. Той разгъва всеки вестник, показва заглавието, уточнява географския му произход, разгръща го на въпросната страница и подрежда всекидневниците един до друг върху огромната маса от полиран дъб, на която Мартин Ял обядва сам.

И си представям лицето на Мартин Ял в същия този момент представям си го с нещо повече от радост — с наслада и истинска сласт. Чисто математически погледнато лицето на Мартин Ял трябва да изразява първоначално хладно удивление, а след това, с течение на отминаващите секунди, гняв и накрая граничеща с безумство ярост.

Дошли от цял свят, представляващи целия свят, на който с нагъл вой съобщават вестта, всички тези вестници съдържат една-единствена, съвършено идентична страница — чисто бяла, с изключение на една снимка, на едно не по-голямо от длан клише, в центъра на което фигурираме двамата с Катрин в момента на нашата сватба.

И това клише включва всичко на всичко три думи в качеството на пояснение:

АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ!