Пол-Лу Сюлицер
Пари (20)

20

Питам Скарлет:

— Защо ще ми помагате?

И получавам следния по-скоро изненадващ отговор:

— Изкуство заради изкуството, Цимбали Младши. Аз много скоро ще умра, можете ли да разберете това? Трябваше да съм мъртъв от години насам; но не в резултат на болестта ми — не, тя не е смъртоносна в буквалния смисъл на думата и засяга единствено кожата. Ала трябваше отдавна да се самоубия, докато сега е вече много късно — постоянно ми пречат да го направя. Сине на Андреа, аз успях първо да създам, а след това и да унищожа Кюрасао I, да сътворя Кюрасао II, и то така, че не оставих и най-незначителна следа от замяната, като при това изпитах езическото и чувственото удовлетворение на скулптор или художник. Не изпитвам никакви угризения за това, което направих. Бях прекалено зает със себе си и с онова, което ме бе сполетяло, за да ме е грижа. Вие сте или голям късметлия, или изключително ловък човек. Ако бяхте дошли с цел да ме заставите да ви помогна чрез заплаха, или по независимо какъв подобен начин, несъмнено щях да избухна в смях за първи и безспорно за последен път от много години насам. От какво да се страхувам според вас? От куршум в главата? Преди няколко седмици направих опит да се залея с бензин, но тези проклети жени доприпкаха прекалено рано. От какво друго бих могъл да се страхувам? Никога не съм изпитвал приятелски чувства към Мартин Ял. А и той никога не е бил човек, способен да предизвика такива чувства, дори и тогава, когато бяхме двайсетгодишни. Винаги ме е привличал с ужасяващата си ефикасност. Той се възползва от мен, от таланта, който притежавах. Често съм мечтал да му спретна някоя фантастична комбинация, която би го поставила на колене и би му показала, че в някои отношения моята ефикасност е по-голяма или поне равна на неговата. Мечтаех за това, макар и да знаех, че никога няма да имам необходимата енергия, за да доразвия тази идея. И ето ви изведнъж вас, с вашите мизерни милиончета, с които така се гордеете, с вашата детинска ненавист, с вашия спомен за умрялото в Лондон момиче и с надеждите ви по отношение на онази, другата мацка, която ви чака в Париж. Толкова сте доволен от всичките тези пари, които сте спечелили съвсем сам. Млади ми Франц, имате гласът на Андреа. Как бих искал да прогледна само за няколко секунди, за да видя как изглеждате. Имате ли и очите на баща си? Той гледаше хората по един особен начин и аз, в известен смисъл, наистина го обичах. Повикайте една от онези жени, мой млади, току-що изпълзял от пелените Цимбали, и й кажете да донесе магнетофон и касети. Ще ви опиша стъпка по стъпка всичко, което ви предстои да направите. А вие ще имате задачата да изпипате, да свържете всичко това. И ви гарантирам едно — в крайна сметка за Мартин Ял цялата тази история ще завърши с провал. И то провал с главно П.

* * *

Като начало заминавам за Рим. Фезали явно няма слабост към палатите. Следвам указанията на Лета и го откривам в малък хотел на Виа Сфорца, някъде по средата на пътя между Санта Мария Маджоре и Колизеума. В хотела няма ресторант и двамата се настаняваме на терасата на малко кафене пред огромни, способни да стреснат и бяла мечка порции сладолед. Дълго време Фезали само ме слуша, без да пророни дори дума. Накрая отбелязва:

— Доста необичаен план.

И поклаща глава с вид на търговец на килими от суковете на Фес, който преценява продукцията на конкуренцията.

— Осъществим ли е според вас, или не?

Донасят му сладоледа и от устата му буквално потичат лиги. Свива рамене и промърморва:

— В края на краищата не съм го измислил аз.

Разказвам му за посещението си в Долината на смъртта. И това ще бъде един от редките случаи по време на многобройните ни срещи, когато ще видя на лицето му да се изписва друго изражение освен пълно отвращение към човешкия род и меланхолията на престаряла камила.

— Мислех, че Скарлет е мъртъв. Познавах го.

— Той също ви е познавал. Каза ми да ви попитам дали си спомняте аферата „Бестър“.

— Спомням си я — кимва Фезали.

Изгълтва сладоледа си със смайваща бързина и поръчва нов. Докато чака, фиксира съсредоточено тротоара и след малко пита:

— Колко казахте, че искате?

— Триста и петдесет милиона в Ню Йорк и шестстотин в Женева. Но вие отлично ме чухте още първия път.

— Това прави деветстотин и петдесет милиона долара. Множко са все пак.

— Дотолкова знам да смятам. Припомням ви, че поне в единия от случаите става дума единствено за игра на подписи.

Донасят му нова порция сладолед, още по-чудовищна от предишната. Оглежда я с покъртителна тъга, след което се залавя да я унищожи.

— Не мога да ви отговоря веднага, разбира се.

— Предполагам.

— Трябва да се консултирам с принцовете.

— Ще изчакам.

Всичко това е изречено между две гигантски хапки сладолед със захаросани плодове. Наблюдавам го — познавал е баща ми и сам твърди, че му е бил приятел, като, общо взето, е първият, който прави подобно изявление; в противен случай бих могъл да остана едва ли не с впечатлението, че баща ми е живял единствено за да бъде предаден.

— Добре ли се разбирахте с баща ми?

Отпива глътка черно и много силно кафе, след това малко ледена вода, налапва солидна хапка сладолед, отново отпива от кафето и така нататък. Решава да се престори, че не е чул въпроса ми, и поглежда към моята купа, до която не съм се докоснал.

— Няма ли да изядете сладоледа си?

— Отстъпвам ви го.

Ставам.

— Обадете ми се в Ню Йорк на някой от телефоните, които ви оставих. Но не в „Пиер“.

— Приятен път — изсумтява той.

Вече се отдалечавам, когато той ме повиква, съвършено невъзмутим:

— Да бяхте платили поне сметката.

— Извинете.

— Не е болка за умиране — уверява ме той.

 

 

Обажда ми се на втория ден: „Дадено за двете операции. Успех.“ Намирам се в апартамента на Лео Съсман, където последният е прокарал — за моя сметка, естествено — три допълнителни телефонни линии. Тримата — Лео, жена му Робин и аз — тъкмо се каним да седнем на масата. Виждат лицето ми и питат:

— Лоша вест?

— Не. Не, напротив.

Още една стъпка. Още една стъпка от Танца. Още една решителна стъпка. Започна се!

* * *

От касетката се разнася ясният и приятен глас Скарлет:

— Първи ход: да се предоставят на разположение на Мартин Ял капитали, от които той впоследствие ще има нужда. В случая ключовата фигура е Фезали, разбира се. Би трябвало да се съгласи, а и ваша работа е да го убедите. Но според мен би трябвало да успеете. Ще се съгласи да ви изслуша по две причини: първо, защото е бил приятел на баща ви, и, второ, защото покрай онази операция с недвижимите имоти в Съединените щати сте му доказали, че притежавате известен талант. Но да ви изслуша е едно, а да го убедите да се намеси — съвсем друго, особено след като става дума за ангажирането на толкова значителни суми; бизнес не се върти с добри чувства, иначе се превръща в дарение, което е уязвимо от данъчна гледна точка. Не, Фезали ще приеме, защото ще му предложите нещо, което ще заинтересува не само лично него, но и чалмосаните принцове, които представлява. Първият и основен залог е групировката, върху която ще му се предостави възможност да сложи ръка. Фезали е повече от наясно, че това е чудесно капиталовложение. А ще приеме и поради друга причина: и това е вероятността да установи контрол върху една швейцарска банка — нещо, което петродоларите винаги безуспешно са се опитвали да постигнат.

Получите ли веднъж съгласието на Фезали, а следователно и стотиците милиони долари, които сте поискали от него…

 

 

От Рим заминавам направо за Ню Йорк и почти цял месец се посвещавам на редица секретни операции, които сами по себе си са достатъчно сложни, но в действителност се оказват още по-сложни, защото действам в пълна тайна и без знанието — поне така се надявам! — на шпионите, изпратени от Мартин Ял по следите ми. Първоначално тази игра на криеница ме забавлява, но много скоро става досадна, и то дотолкова, че прибягвам до предложения ми още в самото начало от Марк Лаватер вариант: обръщам се към полицията и се оплаквам, че съм предмет на следене.

Около месец след телефонното обаждане на Фезали, с което той ме уведоми за съгласието си да се включи в операцията, и след допълнителните му уверения, че парите, разбира се, са преведени на сметката на лихтенщайнското ми дружество, както и след създаването съгласно уговорката ни на новото дружество в Панама, от което по-нататък ще имам нужда, а и след като накрая провеждам куп съвещания с моите трима адвокати, та след всичко това се появявам в банката на Насау Стрийт в Манхатън, „сърцето на града“.

 

 

— Втори ход: Цимбали Младши, човекът, когото ще посетите, след като получите съгласието на Фезали, е един банкер на име Щерн. Той е възрастен човек, който още преди две години възнамеряваше да се оттегли от бизнеса. Мислеше, че си е осигурил наследник в лицето на своя внук, но момчето умря и оттогава Щерн вече не е същият човек. И според мен е напълно склонен да обсъди всяко благоразумно предложение за продажба, та дори и неблагоразумно, или с други думи — ако цената, която му предложите за неговите акции, надхвърля всичко, което до този момент би могъл да очаква от един купувач. Та как беше малкото ви име? Франц. Изслушайте ме, Франц, и ще разберете, че всичко е изключително лесно. От деня, в който баща ви почина, от деня, в който Мартин Ял пое ръководството на онова, което бих нарекъл Кюрасао II, това мое най-прекрасно творение, той направи от него в известната ви, присъща му сфера на дейност, една от най-могъщите групировки, или, ако предпочитате, една от най-могъщите многонационални компании в света. И то толкова могъща, че в нашия западен капиталистически свят съществува само една-единствена по-силна групировка. И това е УНИШЕМ. УНИШЕМ и Кюрасао II са конкуренти, или конкуренти поне по принцип, тъй като в рамките на суровата действителност помежду им съществува мълчалива договореност, в резултат на която те си поделят по-голямата част от световния пазар в съответните области на действие. Какво е съотношението на силите? УНИШЕМ „тежи“ двойно повече от Кюрасао II с точност до плюс-минус няколко милиона долара. Слушате ли ме внимателно, млади ми Франц? Да видим сега каква е структурата на УНИШЕМ. Това е компания, четирийсет и пет процента от чиито дялове, скъпоценни книжа и акции се държат от дребни акционери, а броят им възлиза — но да разберете нещо повече в това отношение е ваша работа — на около двайсет и пет хиляди души, повечето граждани на Свободна Америка. По-нататък пак ще се върнем на този въпрос. Нека сега насочим вниманието си към останалите петдесет и пет процента. Те се държат от две фамилии, представлявани от две банки, които се управляват от двама души, като петдесетте и пет процента се равняват на шестстотин и седемдесет хиляди акции. По-едрият от въпросните двама акционери, които всъщност и управляват УНИШЕМ, е точно господин Аарон Щерн…

 

 

Аарон Щерн е пред мен. По-скоро пред нас, тъй като не съм сам. Придружават ме моите трима адвокати съветници, и тримата адепти и бивши възпитаници на Скарлет, когото смятат за свой духовен баща. Още повече, че именно възкръсналият от мъртвите Скарлет се свърза с тях по телефона и ги помоли — срещу значителна част от собствените ми пари, естествено — да се включат в битката на моя страна.

И точно един от тези трима адвокати, Филип Ванденберг, ни представя на Щерн:

— Господин Франц Цимбали, неговите съветници Джеймс Розен и Джоузеф Лупино.

Ръкуваме се. Сядаме. Съгласно предварителната ни уговорка думата взема Филип Ванденберг. Той е трийсет и пет — четирийсетгодишен нюйоркчанин, също харвардски възпитаник, хитър като дявол, студен като смъртта и на когото му е необходимо много малко, за да те сметне за последния помияр. Никак не е симпатичен, но това е най-малката от грижите ми. Когато се срещаме за първи път (на всичко отгоре е по-висок от мен с двайсет сантиметра), той не скрива, че незабавно щял да отхвърли каквото и да било предложение да предприемем това, което правим в момента, ако самият Джон Карадайн, „когото смятах за покойник, както мислеха и всички останали, между другото“, не му се бил обадил лично. „Въпреки че тази странна битка, която започваме, е доста примамлива, признавам, та дори и само от интелектуална гледна точка.“ И отбелязва, че сформирането на въпросния екип, включващ самия него, Лупино и Розен, означавало да се съберат на едно място най-страхотните мозъци на младото поколение не само в Ню Йорк, но и в околностите. „Лупино и Розен ще дублират действията ми, но предполагам, че старият Скарлет ни е събрал именно с цел нито един от нас да не може да премине в противниковия лагер.“

Филип Ванденберг продължава да говори. Но Аарон Щерн гледа мен.

— Кого представлявате, господин Цимбали?

— Франц Цимбали. Себе си.

— И сте готов да ми заплатите по триста и петдесет долара за акция, която до днес, и то в най-добрия случай, струваше не повече от триста трийсет и пет, а в момента струва едва триста?

— Точно това е и причината за посещението ми.

— И то за всичките четиристотин и десет хиляди акции, които държим?

Поглеждам Филип Ванденберг, който, отново според уговорката, изважда от чантата си джиросания чек и го оставя върху голия плот на бюрото.

— Сто четирийсет и три милиона и петстотин хиляди долара — казва той. — В брой. Или четиристотин и десет хиляди пъти по триста и петдесет долара.

Наблюдавам не очите, а ръцете на Аарон Щерн и предчувствам, че е напълно способен веднага да каже „да“, което би провалило всичко. И в съответствие с маневрата, която четиримата с Ванденберг, Лупино и Розен бяхме разработили именно с оглед на подобна вероятност, бързам решително да заявя:

— Не очаквам прибързан отговор, господин Щерн. Разбирам, че ви е необходимо да си помислите. Помислете. Но побързайте, защото нямам време за губене. Днес е сряда, 7-и май, и е десет часът и дванайсет минути сутринта. Ще бъда тук, в същия кабинет, срещу вас утре в единайсет часа, за да получа отговора ви. До утре, господин Щерн.

За пореден път съгласно предварителната ни уговорка Филип Ванденберг изразява удивлението си и неприятното усещане, което предизвиква у него моята уж тактическа грешка. В действителност Щерн на всяка цена трябва да остане с впечатлението, че единствено младежката ми буйност и известно високомерие са възпрепятствали сключването на договор, който, поне що се отнася лично до него, той е готов да подпише още сега. А за да му попреча да каже каквото и да било, ставам и бързо се отправям към вратата. Спирам на прага и гордо, почти пародийно изпъчен, заявявам:

— До утре в единайсет часа, господин Щерн.

И излизам, докато съветниците ми, сякаш объркани от глупавата ми прибързаност, се оттеглят на свой ред с невъзмутими, естествено, но все пак малко разочаровани физиономии.

Първият ход включваше превеждането от Фезали на шестстотин милиона петродолара, привидно търсещи изгодно инвестиране. Тези шестстотин милиона са преведени в банката на Ял в Женева, като междувременно Фезали лично отива на брега на Леман, среща се с Ял и разговаря с него.

Вторият ход е описаното по-горе посещение, което правя на Аарон Щерн, в ръка с чек за сума от сто и четирийсет и три милиона долара от „Банк ъф Америка“.

И третият ход…

 

 

— Трети ход: след Щерн ще отидете да се срещнете с Глацман. Идеалният вариант би бил да го посетите още същия ден, да речем, един час след срещата ви с Щерн. Още повече, че канторите им се намират в съседство. Возен ще ви уреди това много майсторски. Вашата прибързаност ще се върже чудесно с ролята, която трябва да изиграете — тази на щуро и донякъде надменно младо пале, опиянено от собствения си успех, което се втурва сляпо напред. Не, не казах „ролята на глупак“. Но човек като нищо би могъл да сметне, че тези толкова бързо спечелени пари са ви замаяли главата. И така, да поговорим сега за Глацман. Той е клиент, който коренно се различава от Щерн. Щерн е възрастен и иска да продава. Глацман е с двайсет години по-млад и няма да продаде, ако няма изгода. В никакъв случай не се опитвайте да му играете театро, няма да го заблудите. Действувайте направо. Кажете му защо на всяка цена искате да притежавате двестате и шейсет хиляди акции на УНИШЕМ, които той държи.

 

 

Глацман поглежда Филип Ванденберг, после Лупино, след това Розен. Накрая и мен. Вдига вежди.

— Това пък какво е? Рали?

Усмихвам се.

— Почакайте да пристигнат останалите — просто не можаха да намерят такси.

Протяга малката си пълна ръка и взема чека за деветдесет и един милиона долара.

— Това са много пари.

— И аз мисля така.

— Ходихте ли при дядо Щерн?

— Оттам идваме.

— И какво каза той?

— Ще ми отговори утре.

— Но смятате, че ще приеме, така ли?

— Да.

Леко дръпнатите му очи ме проучват, докато ръката му придърпва първо един бележник, после молив. Без да бърза, проверявайки всяка цифра два пъти, той се залавя да прави дребните си сметчици: четиристотин и десет хиляди акции на Щерн, двеста и шейсет хиляди негови, или общо шестстотин и седемдесет хиляди акции по триста и петдесет долара всяка…

— Двеста трийсет и четири милиона и петстотин хиляди долара.

„Франц, ще ви попита защо искате да се сдобиете с всички тези акции…“

Глацман пита:

— И защо е това неистово желание да станете акционер на УНИШЕМ?

„В никакъв случай не го лъжете, Франц. Кажете му истината.“

— Защото се казвам Цимбали и защото човекът, който ръководи другата най-голяма световна групировка след УНИШЕМ, се казва Мартин Ял. И защото няма да мирясам, докато не го унищожа. Ако откажете да ми продадете акциите си, можете да присъствате като зрител на нашето сражение, но тогава рискувате да загубите страшно много. Става дума за битка, в която ще загине някой от двама ни — или Ял, или аз…

„Франц, Глацман е преди всичко бизнесмен. И едновременно защото го озадачавате, и защото иска да разбере докъде сте готов да стигнете, а и защото това е в природата му, ще започне да се пазари. Вие му предлагате триста и петдесет долара за акция, нали? Той ще се опита да получи повече.“

— Тогава, да речем, сто милиона за моите двеста и шейсет хиляди акции — казва Глацман.

„И вие ще му откажете.“

— Не.

— Деветдесет и пет, и те са ваши.

Ставам и на лицето ми се изписва — старая се, доколкото мога — леден гняв.

— Не ме смятайте за хлапак, Глацман! Или деветдесет и един, или нищо. И не се заблуждавайте — ще купя акциите ви само ако ми осигурят контролния пакет на УНИШЕМ. Сами по себе си те изобщо не ме интересуват. Ще имам нужда от тях единствено в случай, че успея да се сдобия с акциите на Щерн. Като ще заплатя триста и петдесет долара за акция и нито цент повече. Това и така е прекалено висока цена, в замяна на която искам почти незабавен отговор. Щерн ще ми даде отговора си утре в единайсет часа. Моите съветници ще дойдат при вас половин час след това. Или ще купя от Щерн, и от вас, или изобщо няма да купувам. Довиждане, господин Глацман.

Връщам се в „Пиер“. В наетия от мен огромен мерцедес Лупино тананика, потропвайки с пръсти в такт с песента. Той има червеникаворуса коса и кожата му притежава онази белота, която наричат венецианска. Намигва ми, като че ли иска да каже: „Страхотен майтап пада!“ Той е най-младият от тримата ми съветници, на трийсет и две години е и вече се ползва със завидна репутация.

— Не забравяйте да се обадите на Скарлет, за да го държите в течение — напомня Филип Ванденберг със спокойния си студен глас.

Кимвам утвърдително, докато колата бавно пъпли по Шесто Авеню. Сега, когато сражението вече наистина е започнало, ме тресе диво шубе. Предизвиква го огромният размер на инвестираните суми, а оттам и огромният размер на поетите рискове, както и могъществото, срещу което съм повел тази битка на живот и на смърт — осъзнавам всичко това изведнъж. Вероятно значителен принос за състоянието ми има и трескавото ми въображение. Имам чувството, че не съм спал от дни насам, и това донякъде е вярно — толкова съм изнервен, че ми е адски трудно да заспя, ако изобщо намеря време за сън, разбира се. Питам, без да се обръщам конкретно към някого:

— Желаещи да обядваме заедно?

Филип Ванденберг отклонява поканата с обичайната си ледена учтивост, която ще ме кара неизменно да настръхвам. Розен казва, че е вече ангажиран, Лупино приема. Ванденберг и Розен слизат при Рокфелер Сентър и точно преди да затвори вратата, Ванденберг казва:

— Не забравяйте да се обадите на Скарлет.

— Майната ти!

Лупино прихва, докато мерцедесът продължава нататък.

— Розен, Глацман, Щерн, Цимбали, дори Лупино е в сражение. За Ванденберг всички са помияри. Но този негодник е страхотен юрист и е хитър почти колкото мен въпреки външността си на примерен ученик. Франц, знаете ли, че Скарлет ви е събрал страхотен екип? Знаете. Безпокоите се, така ли? Спокойно, ще спечелим. Цялата тази история ми е адски забавна. Ако питате мен, това е един от най-невероятните удари в историята на финансите. Имам едно предложение: вие плащате коктейлите, шампанското и кльопачката, а кафетата са от мен. Какво ще кажете? Поделяме си сметката по братски. И не забравяйте да се обадите на Скарлет.

И аз не забравям да се обадя на Скарлет. Скарлет, чийто глас по телефона ми се струва немислимо далечен, звучен, разнасящ се като че ли в гробница. Лесно, много лесно си го представям — свит като чудовищен зародиш от разлагаща се плът, облян в гной в стоманеното си кресло в центъра на стъклената си клетка, докато една от жените с ръкавици и с маска на лицето му държи слушалката.

При първите ми думи се поколебава. Отначало разговорът ни тече така, сякаш е забравил дори името ми, дори повода, по който се обаждам и заради който го държа в течение. После мозъкът му като че ли възстановява всичко и отново се активизира.

— Не пропускайте нищо, Франц. Искам да знам всичко.

— Нищо не съм пропуснал.

Мълчание.

— Сега вече би трябвало да се получи, Цимбали Младши. Снощи ми се обади Ванденберг и двамата дълго разговаряхме. Предвидил е всичко. В момента, или през следващите минути, та дори и в случай, че Щерн и Глацман сами не се заемат с това, което много би ме удивило, вестта лети или ще полети към Женева. Даже не бих се изненадал, ако Мартин е вече в течение на всичко. Но каквото и да е станало, щом разбере за това, той ще започне да действа. Невъзможно е дори за миг да си представим, че ще приеме онзи, когото мрази неистово и от когото най-много се страхува, Франц Цимбали Танцьора, да поеме в ръцете си съдбините на основния му конкурент на този свят, при това двойно по-могъщ от него. Невъзможно е да си представим, че бидейки тласкан едновременно от омразата, която изпитва към вас, от чисто стратегически финансови съображения, а накрая и от предоставящата му се възможност да стане номер едно в сферата на своята дейност, та невъзможно е да си представим, че той няма да предприеме нищо. Ще действа, мой млади Франц с още жълто около устата. Той има един-единствен изход — да побърза да откупи от Щерн и Глацман на висока, на неимоверно висока цена техните шестстотин и седемдесет хиляди акции, изпреварвайки ви така с едни гърди. Франц, бих заложил собствената си незабавна и тъй жадувана спасителна смърт, че в близките часове Мартин Ял ще премине в нападение. Или да не ми казват повече Скарлет! Самият вие ще бъдете изумен от светкавичния му ответен удар. От неговата П.О.П.