Пол-Лу Сюлицер
Пари (19)

19

Събитията от този период са объркани и преплетени до такава степен, че дори и да искам, трудно бих могъл да спазя хронологическия ред.

Това се случва преди края на операция „Слънчев пояс“, както и преди да науча, че Джон Карадайн, по прякор Скарлет, не е мъртъв.

Всичко започва с едно телефонно обаждане на Адриано Лета. Бях му наредил в никакъв случай да не ми се обажда в „Пиер“. „А ако е нещо наистина много спешно?“ Трудно ми е да си представя какво чак толкова спешно може да има в продажбата на апартаменти, но за да му доставя удоволствие, му казвам, че тогава би могъл да се свърже с Лео Съсман, също говорещ испански, което по принцип би им позволило да се разберат помежду си. „Той говори испански като френска крава — доверява ми Лео, — но ако съм го разбрал добре, настоява да му се обадите спешно в хотел «Париж» в Монте Карло.“ Фактът, че Адриано ми се обажда по телефона, е сам по себе си изненадващ, особено като се вземе предвид, че е платил разговора от собствения си джоб, а той е, да речем, по-скоро пестелив. И да си представи човек, че е дал директна поръчка от хотел „Париж“ в Монте Карло, е равнозначно чисто и просто на фантасмагория. Обаждам му се веднага, свързват ме и той ми заявява, че трябва да бъда при него колкото може по-скоро, че въпросът е изключително важен и не търпи отлагане. Не иска да каже нищо повече. На Лазурния бряг, в много облачно и мрачно време, на път от, летището на Ница, където е дошъл да ме посрещне, Адриано Лета ми обяснява какво се е случило. Оказал се е всъщност в положението на полицай, който, преследвайки вяло дребен джебчия, залавя без никакви проблеми „Обществен враг номер едно“.

— Подхванахме разговор за инвестиране в Съединените щати. Остави ме да говоря, това като че ли го забавляваше, и тогава разбрах, че нещо не е наред. Ала въпреки всичко, когато изложих доводите си, ми каза: „Добре. Ами ако предположим, че вместо да купя пет от вашите апартаменти, купя пет хиляди или петдесет хиляди?“

Според Адриано има от какво да се изненада човек. Съгласявам се, аз също съм изненадан.

— Не ми казахте името му.

Най-досадното е, че Лета наистина говори арабски, и то перфектно, а това определено се отразява на произношението му. Долавям само нещо като Азиз в поменика от фамилни имена, който ми изрежда.

— По националност е саудитец. Проверих — разполага с фантастични средства. Ако откажат да му обменят жетоните в казиното, той е способен да купи Морската курортна компания.

Според Лета е налице и един важен коз — принц Азиз (оказва се, че бил принц) е на моите години и това би могло да спомогне за сближаването ни. „Той обаче не решава нищо сам, или поне не преди да се посъветва с човека, който го придружава и играе ролята на негов настойник. Внимание — въпросното лице е ливанец с лек сирийски примес, който се преструва, че говори лошо както английски, така и френски, докато в действителност говори много добре и двата езика.“ Бил стар финансов разбойник, бивш служител на „Интрабанк“ в Бейда. Казвал се Фезали.

Та ето как два часа по-късно, след като едва успявам да взема един душ и да се преоблека, се озовавам лице срещу лице с двамата араби пред разкошно суфле от лангуста и традиционната щука, печена на жарава, придружена със също традиционната в хотел „Париж“ зелена салата. Решавам да заложа изцяло на искреността. Разказвам им най-подробно историята си, или поне официалната й в известен смисъл част: Кения, Хонконг, златото и „джунджуриите“, онова, което наричам сделки с недвижими имоти в Париж и в Сан Франциско; проследявам също толкова подробно развитието на операция „Слънчев пояс“, като оставям в сянка разправиите си с Ландау, Лам, Ховиус и Доналдсън. Азиз ме слуша с почти съзаклятническа усмивка — човек би рекъл, че малко остава да тръгнем заедно по мадами. За сметка на това другият остава съвършено невъзмутим — нито симпатичен, нито антипатичен и сякаш от камък, вторачил в мен безизразния си, лишен от какъвто и да било интерес поглед.

— Искате да кажете, че сте първият, на когото е хрумнала идеята да потърси извън Съединените щати купувачите, които американският пазар вече не може да предостави?

— Не може да предостави засега. Кризата няма да продължи дълго.

— Но сте първият, на когото е хрумнала тази идея, нали така?

— Нека някой се опита да докаже противното.

Разменяме тези реплики с Азиз, но аз постоянно поглеждам към въпросния Фезали, който изяжда суфлето си със същото безразличие, с което би изгълтал и шепа фурми. Дори и да не бях предупреден от Адриано Лета, пак бих се отнесъл с подозрение към него: тази масивност, тази измамлива тромавост на човек от арабските сукове, особено на фона на изискания декор на Монте Карло, непременно биха ме накарали да застана нащрек. Него, а може би преди всичко именно него трябва да убедя. Във Фезали има нещо, което ме смущава, и то е усещането, че знае факт, който не ми е известен, а следователно разполага с един коз повече от мен. Сякаш е на стотици левги далече оттук, докато аз по възможно най-забавен начин, разсмивайки поне Азиз, разказвам за първата ми среща с Хенри Клей Адамс и за първите продажби в Белгия и в Люксембург. Разказвам как ми се е случило да наема цял самолет и да го натъпча с кандидати за имоти във Флорида, как съм ги стоварил в Маями, организирайки им посрещане с кадилаци, кубински оркестри и басейни, пълни с красиви момичета (когато се е налагало да прибера колкото може по-бързо колкото може повече пари, а не само комисиони).

Очите на принца светват.

— Наистина ли имаше красиви момичета?

— Направо фантастични!

С Азиз си разменяме заговорнически усмивки. Няма никакво съмнение, че помежду ни се е зародила взаимна симпатия, предполагаща отсега нататък и мълчаливото обещание за презабавни съвместни партита. И точно в този момент вземам решението: или — или!

Изборът, който стои пред мен, е повече от ясен. Бих могъл да се задоволя да се представя като посредник — с широк замах, разбира се, но все пак посредник — и да поема ролята на такъв между американските продавачи и мечтания потенциален купувач, какъвто е Азиз. Ако го направя, ще спечеля несъмнено много пари.

А бих могъл и да заявя откровено, че в аферата „Слънчев пояс“ действам на два фронта — от една страна, като посредник и за своя сметка, а от друга, като изкупувам максимален брой ипотеки за операция, чийто успех — в който по това време все още не съм сигурен — би трябвало да даде фантастични резултати. Разкривайки всичко за дейността си, аз поемам двоен риск: от една страна, не е изключено да съществува някаква връзка между Фезали и Мартин Ял, който тогава ще бъде предупреден за вероятното и осезателно нарастване на финансовата ми мощ, и от друга — мога чисто и просто да загубя най-значителния клиент, на когото някога съм попадал. Но защо ли му е на Фезали, наистина, да ме прегазва заради сделка, която вече би могъл да осъществи и сам, още повече, че му посочих пътя, който трябва да следва?

Решавам да поема този двоен риск, като едва ли не изяждам с поглед съвършено безизразното лице на Фезали. Той е около шейсетгодишен, до този момент изобщо не е реагирал и почти нищо не е казал, като единствения път, когато отваря уста, проговаря на арабски. Но тъй като точно в този момент обяснявам принципа на „лоста“, той все пак се решава да вземе по-активно участие в разговора.

Задава въпросите си на арабски и Азиз ми ги превежда на английски:

— Ако приемем, че прогнозата ви относно кризата се окаже правилна, какво ще се случи?

Отново излагам доводите си:

— Представете си една хипотетична жилищна сграда на стойност десет милиона долара. Понастоящем вие изплащате най-много една десета от тази сума, за да застопорите ипотеката. Убеден съм, че краят на кризата ще настъпи много скоро и че също толкова скоро въпросната сграда ще струва вече петнайсет или двайсет милиона долара; по-скоро двайсет, отколкото десет, които представляват единствено ипотеката, а не реалната стойност на сградата в момента на построяването й. Продавате я за двайсет милиона. Без деветте милиона, които дължите, ви остават единайсет. Спечелили сте десет пъти повече от началната миза. А в случай, че сте намерили банки, които са се съгласили да ви отстъпят ипотеките си на половин цена, двайсет пъти повече.

Приключвам както с щуката, така и с доводите си. Чакам, докато двамата ми събеседници разговарят на арабски. Лицето на Фезали е все така безизразно и тъй като не разбирам и думица от онова, което казва, се опитвам да тълкувам тона на гласа му, което, между другото, не дава никакъв конкретен резултат. Отново изпитвам усещането, че той знае нещо, което не ми е известно, но което за мен би било изключително важно да узная. И правя чисто интуитивно заключение: ти загуби, Цимбали. Заложи и загуби. Този тип е против теб, независимо какво ще предложиш. Може би дори действа в пълно съгласие с Мартин Ял, а това би означавало, че тази среща е организирана с единствената цел да измъкнат от мен всичко, което знам. Едва не заподозирам Адриано Лета в предателство.

— Десерт?

Никой не иска десерт — освен Фезали, който си поръчва огромен сладолед, докато ние с Азиз се задоволяваме с кафе и пури. Аз не пуша и само понякога си позволявам да посмуча хаванска пура, но без да изпитвам някакво особено удоволствие. Запалвам една „Давидоф Шато-Нещо-Си“ и наблюдавам морето и светлините по крайбрежието. В съзнанието ми изплува споменът за едно от състезанията за Голямата награда на Монако, на което ме беше завел баща ми и където по пистата се носеха червени ферарита съвършено идентични, като се изключат размерите им, разбира се, с моето ферари в Капила.

— Господин Цимбали?

Гласът ми е непознат, но сервитьорите са излезли и в стаята сме все така само тримата. Откъсвам очи от прозореца и установявам, че за първи път Фезали се обръща направо към мен, и то на съвсем приличен френски.

— Господин Цимбали — казва той, — познавах много добре баща ви. Всъщност бяхме приятели. Дори щях да отида на погребението му, ако не го бяха направили само в най-интимен кръг. Но това, че съм бил приятел на даден човек, не означава задължително, че трябва да се доверя на сина му. Негово височество принц Азиз искаше да ви поверим сто милиона долара, за да ги вложите в сделката, която ни предлагате. Да се отиде по-далеч в инвестирането, особено за толкова кратко време, предполагаше известни уточнения. Това е и причината за нашия продължителен разговор. В крайна сметка се споразумяхме, че сумата, която ще ви бъде поверена под мой контрол, естествено, ще възлиза на двеста и петдесет милиона долара, като ще разполагате с нея до два часа.

Зяпвам от изумление. Едва не избухвам в смях — и това ако е интуиция, моето! Да имаш да вземаш! Цимбали, ти си чисто и просто един недорасъл кретен!

Азиз не е разбрал нищо от разговора ни на френски. Усмихва се и пита на английски:

— Да не би нещо да не е наред?

Поклащам глава и се усмихвам на Фезали, който очевидно доста се е позабавлявал за моя сметка:

— Нещата трудно биха могли да се развият по-добре.

Едва ли бих могъл да го кажа по-точно. Не става дума само за този огромен капитал, огромен за моите мащаби. В крайна сметка това е само една от подробностите. Последствията от това, което ще се случи, ще дойдат по-късно и ще бъдат не само дяволски зрелищни, но и нещо повече — решаващи.

* * *

Наетата от мен кола ме чака пред главния вход на „Сезарс Палас“ в Лас Вегас, където прекарах нощта. Потеглям на път. Часът е седем сутринта. Карам по „Стрийп“, преди да завия наляво малко преди „Сахара“. Въпреки ранния час игралните автомати действат с пълна пара. Свивам отново наляво по Ранчо Роуд и поемам по посока на Рено. Според картата ми предстои да пропътувам около двеста и трийсет километра. Изминавам ги, без да бързам, и вече минава десет часът, когато навлизам в Долината на смъртта.

Никога досега не съм идвал тук; привличало ме е и едновременно ме е плашело самото й име, въпреки че става дума просто за едно от онези омировски названия, които пионерите са давали на тази или онази местност. Нюйоркският адвокат, с когото се запознах в самолета, ми каза: „Карайте през Солт Крийк, после завийте наляво към Стоув Пайп Уелс, през Пясъчните дюни. Отляво ще видите още един път, който води за Мозаик Каньон и града — Фантом Скиду. Жалко, че го няма, имената са наистина презабавни. Вие хванете десния път. Минете през Тайтъс Каньон и на четири километра след Грейпвайн ще забележите къщата… Невъзможно е да я сбъркате — на мили наоколо няма друга; издига се насред пустинята, напълно е изолирана и прави доста силно впечатление — построена е в странен испано-мавритански стил по подобие на хасиендите, които могат да се видят във филмите, заснети в Мексико…“

И къщата наистина е тук, в края на наподобяващия игра път, окичен с измислени сякаш от холивудски сценарист имена. Тя е тук и от нея действително се излъчва невероятно силно усещане за самота. „Франц, ако смятате да прескочите дотам през близките дни, не ви завиждам — жегата е страхотна, като понякога температурата достига четирийсет и пет градуса на сянка.“

Колата ми е с климатична инсталация, но въпреки това усещам дори през стъклата невероятно сухата горещина на нажежена пещ. И ми действа като юмручен удар, когато след бавно кандилкане по един черен път изключвам двигателя, отварям вратата и слизам.

Изминава най-малко минута сред праисторическа, смазваща като похлупак тишина. Въпреки това знам, че тук има някой и че този някой ще дойде — видях да се движи нечия фигура. Чакам, обливайки се в пот. Къщата включва много просторен вътрешен двор, около който в буквалния смисъл на думата е стъкмена и самата сграда — едноетажна, но разположена значително по-високо спрямо равнището на земята. Една галерия се точи по протежение трите страни на двора, докато четвъртата е заета от огромна сводеста порта. Навсякъде има цветя, висящи по стените на разкошни туфи. Във въздуха се носи онзи особен аромат на изгорена от слънцето земя, върху която са излели вода.

— Тук е частна собственост.

Не съм чул кога се е приближила жената. Нищо чудно, тъй като е боса, и тази подробност ни най-малко не се връзва с облеклото й — искрящи от чистота манта и касинка на медицинска сестра.

— Знам. Бих искал да се видя с господин Карадайн.

— Господин Карадайн не приема посетители.

Ново движение, този път отдясно: появява се втора медицинска сестра, също толкова безшумна, колкото и първата, и почти на същата възраст — грубовати и лишени от красота петдесетина години, белязани с всички признаци на безмилостна ефикасност. Новодошлата застива неподвижно със скръстени на корема ръце и ме наблюдава съвършено безизразно. Междувременно на прага на поредицата мрачни, ала със снежнобели стени стаи, които са лишени като че ли и от най-малкото прозорче, се е появила трета жена, също толкова призрачна, колкото и първите две.

— Но мен ще приеме. Само му предайте това.

И подавам квадратното картонче, върху което съм написал няколко думи. Но то увисва в празнотата. Нито една от трите жени не помръдва дори пръста си, за да го вземе. Изпитвам усещането, че някъде, невидими за мен, има и други жени, облечени в снежнобели, като че ли изтъкани от лед манти, скръстили ръце на корема си в чисто женски жест… Решавам се да пристъпя напред и изкачвам трите стъпала, даващи достъп до опасващата вътрешния двор галерия.

— Господин Карадайн не приема никога. И никого. Изключения не се правят.

Разликата между температурата на изгаряния от знойното слънце двор и царящия в галерията хлад в никакъв случай не е относителна — тя е напълно реална и е не по-малко от двайсет и пет градуса. Поглеждам нагоре и забелязвам на тавана отворите на климатична инсталация.

— Аз съм единственият човек на света, когото господин Карадайн ще приеме. Предайте му тази бележка.

Мълчание. Продължавам да държа картончето. Прекосявам галерията и влизам в просторен салон, обзаведен с испански мебели, които намирам за възхитителни; навсякъде има ракли и особено впечатление ми нрави един бюфет от тъмно дърво, който са се погрижили да оставят полуотворен, за да се вижда вътрешността му с множество покрити с резба полици и чекмеджета. Оставям картончето върху един арагонски стол.

— Господин Карадайн ще ме приеме веднага щом прочете това.

— Господин Карадайн не чете.

— Тогава вие му го прочетете. Няма да си тръгна!

Изведнъж една от жените се предава. Благоволява да се размърда. Насочва се към мен, минава покрай мен, без изобщо да ме погледне, взима мимоходом бележката и изчезва някъде из стаите. Минават не по-малко от десет минути сред гробна тишина, докато все така неподвижните жени продължават да ме наблюдават с хладен поглед. Но ето, изниквайки най-сетне като че ли от нищото, жената, която взе бележката ми, отново се появява.

— Последвайте ме, ако обичате.

Отвън къщата изглеждаше просторна, но в действителност е още по-просторна, отколкото изглежда. Поразява ме обаче не толкова този факт, нито пък неописуемият лукс и царящата навсякъде атмосфера на същинска гробница. Поразява ме миризмата.

В момента, в който достига до ноздрите ми за първи път, тя изчезва толкова бързо, че като нищо бих могъл да сметна, че съм сънувал. Но почти веднага отново ме достига — първо един, сетне втори полъх и много скоро миризмата ме обгръща като облак. Тя е лигава, лепкава, същинска воня на леш — задушаваща и отвратителна.

В момента, в който осъзнавам, че тя се усилва с всяка следваща крачка, започвам да се колебая и ми иде едва ли не да побягна назад. Жената, която върви пред мен, очевидно се досеща за какво става дума. Спира се за миг извръща се наполовина и казва:

— И това е все още нищо. Но вие настоявахте да дойдете.

Продължаваме и миризмата става просто непоносима. По-страшна е от всичко, което съм помирисвал, по-страшна е от всичко, което изобщо би могло да ми мине през ум, че ще помириша някога. Това е воня, която разяжда не само ноздрите, но и всяка частица от кожата ми, която нахлува в мен като отровен газ.

— Оттук.

Последната врата, която жената отваря пред мен, отприщва насреща ми същинска вълна от смрад. Сигурен съм, че на света не съществува по-вонящо място от стаята, в която влизам. Тя е изумителна — навсякъде по стените, но и не само по тях, а също по тавана и дори по пода са разположени платната на известни майстори. Разпознавам няколко картини на Ван Гог, Реноар, Гоген, съседстващи с произведенията на напълно неизвестни ми художници. Шедьоврите покриват пет от стените на стаята, докато шестата представлява правоъгълник, отворен към необятната панорама на Долината на смъртта в цялата й неописуема красота. Наистина е отворена — човек би могъл да излезе през нея и климатичната инсталация води истинска битка, за да отблъсне постоянно опитващата се да проникне жега.

Ала въпреки че може преспокойно да се любува на фантастичния си музей, обитателят на стаята няма и най-малкия шанс да докосне дори с пръст някой от експонатите, тъй като сам е затворен в стъклена клетка, която на десет сантиметра от него идеално копира всяка чупка на тапицираната с картини стая.

Досещам се за предназначението на това странно съоръжение в момента, в който с погнусено възклицание съзирам стичащите се отвсякъде по стъклото жълтеникави ивици гной.

Обитателят на стаята е съвършено гол мъж, отпуснал се на съвършено гладко метално кресло, очевидно изработено специално, за да може да бъде обилно измивано с вода. Защото тялото на мъжа представлява огромен цирей, чудовищна гнойна язва. Няма дори десет квадратни сантиметра кожа, които да не са проядени от постоянно гнояща проказа. Отчасти е разядено дори лицето му. „Господин Карадайн не чете“, бяха казали жените. Господи, та с какво ли би могъл да чете, наистина? Насред ужасяващата маска от съсиреци и гнойни отоци е просто невъзможно да се забележат очите му и никъде, никъде в цялата къща смрадта не е толкова силна, колкото в близост до онова, което е останало от Джон Карадайн, по прякор Скарлет.

След като ме въвежда в стаята, жената се оттегля все така безшумно като сянка. Тя, или пък някоя друга, е оставила бележката ми върху един от подлакътниците на металното кресло. Визитната ми картичка е вече измърсена — върху едно от ъгълчетата й забелязвам жълто петно.

Кошмарното разлагащо се лице бавно се извръща към мен. Дълго мълчание. После се разнася глас, невероятно ясен и отчетлив глас, белязан с лек харвардски акцент:

— Значи вие сте синът на Андреа?

Взирам се упорито в картончето, за да не бъда принуден да понасям отвратителната гледка на лицето му. Той добавя:

— Прочетете ми отново вашата бележка, ако обичате.

— Аз съм синът на Андреа Цимбали. Искам да намерите начин Мартин Ял да бъде унищожен.

Сляпото лице леко помръдва и за момент ми се струва, че ще се усмихне, но то остава неподвижно вперено в мен, подобно на радар.

— Как е малкото ви име?

— Франц.

— Дата на раждане?

— 9 септември 1948 година.

— Помните ли Капила? Трябва да я помните, ако наистина сте синът на Андреа. Преди петнайсетина години направих един подарък на сина на Андреа. Нещо голямо и червено.

— Един умален модел на ферари.

— Той имаше номер.

— Седем.

Мълчание.

— Гласът ви има същия тембър, като този на баща ви. Приличате ли му физически?

— Доста.

— Колко сте висок?

— Малко по-висок от него.

Това, което най-силно ме изумява в разговора ни, е гласът на Джон Карадайн — съвършено ясен и отчетлив, глас на привикнал с пледоариите адвокат, глас на преподавател, чудесно обигран. И то разнасящ се от тази жълто-червеникава, гнойна, нечовешка магма.

— Как ме открихте?

— Случайно.

— Но не сте ме търсили.

— Мислех, че сте мъртъв.

Повдига ми се все повече и повече, въпреки че, странно, започвам да привиквам с миризмата. Правя няколко крачки, прекосявам стаята и излизам навън, под слънцето, като почти залитам под удара на внезапно връхлетялата ме жега.

— Пресмятах възрастта ви, Франц. Трябва да сте на двайсет и три или на двайсет и четири години. Значи искате да атакувате Мартин Ял?

— И не само него.

Изведнъж започвам да повръщам и това продължава една цяла, безкрайна минута. После се отдръпвам и присядам на една скала, в подножието на извисяващия се над нея мексикански кактус — свещ, но същевременно и в непосредствена близост до прага на стаята. Скарлет, към когото седя гърбом, е на три-четири метра от мен.

— Искате да кажете, че възнамерявате да предприемете нещо като отмъщение?

— Вече съм го предприел.

Гледката на Долината на смъртта е потресаващо красива, въпреки че отвесната в момента светлина заличава част от релефа. Постепенно пристъпите на гадене изчезват.

— Отмъщение срещу кого, Франц?

— Срещу Ландау, Лам, Ховиус и Доналдсън. Всъщност на тях аз вече им отмъстих. Бремер почина от естествена смърт. Колкото до чичо ми Джанкарло, ще се задоволя да се изплюя в лицето му. Остава Мартин Ял.

— И аз.

— Вече ви казах: мислех, че сте мъртъв.

— Но аз не съм.

— По-добре щеше да е, ако бяхте. Не ви съжалявам, напротив. Щастлив съм, че ви видях, че разбрах какво ви е сполетяло. Когато научих за смъртта на Бремер, се почувствах измамен. Но не и сега, с вас. Щастлив съм, след като видях, че сте просто една човешка развалина.

В стаята зад мен настъпва раздвижване, чува се потъркване, пъшкане, гадно приплъзгане. Представям си как се свлича от металното си кресло и пълзи към мен с лепкавите бавни движения на амеба. Стене и пъшка. Не се обръщам. Казвам:

— В крайна сметка всички останали, и на първо място онзи идиот, чичо ми, са играли второстепенна роля. Но не и Мартин Ял, нито вие. Сигурен съм, а и всички направени от мен издирвания го потвърждават, че именно вие двамата сте организирали всичко. Не знам дали идеята за това е хрумнала първо на него или на вас. Няма значение. Вашата роля е била да разрушите всичко, което сам сте били създали по искане на баща ми; точно вие сте разработили механизма на измамата и сте действали толкова умело, че макар и да е било известно наличието на измама, впоследствие е било невъзможно тя да бъде доказана.

Отвратителното приплъзгане продължава. Плаче от болка и едновременно от гняв при всяко движение. Вече е само на два метра от мен. Обгръща ме вонята му.

— Това, в което обвинявам преди всичко двама ви с Мартин Ял, което ме кара да ви ненавиждам повече, отколкото изобщо бихте могли да си представите, не е дори фактът, че ограбихте баща ми и мен. Не е дори и това, че така жестоко излъгахте доверието на един човек.

Помежду ни остава само един метър разстояние, но той страда ужасно и всеки изминат сантиметър за него е истинско мъчение. Престава да пълзи и диша тежко и хрипкаво като човек, който се задушава.

— Онова, което ме кара да ви ненавиждам най-много са страданията, които причинихте на майка ми. Спомням си как се суетяха край нея дори и тогава, когато тя вече умираше, и как, вместо да я оставят да си отиде спокойно от този свят, й биеха всевъзможни инжекции, за да я запазят в съзнание, за да бъде в състояние, както го изисква законът, да подпише всички документи, които я накарахте да подпише. Тогава вие пренебрегнахте страданията й, на вас изобщо не ви пукаше за нея. Разбрах го от лекарите, които разговаряха помежду си. Това, Скарлет или Карадайн, или както и да е името ви, това аз никога не мога да забравя. Мартин Ял и вас. Ненавиждам ви с детинска омраза и тази омраза не стихна дори с годините, ни най-малко. И искате сега да изпитвам състрадание?

Той все така не помръдва. Обръщам се. Ръката му — гнойното чуканче, каквото представлява ръката му — е застинала в жълтеникавата прах на не повече от двайсетина сантиметра от мен. Самият той лежи по корем върху железобетонния цокъл, по който се плъзга остъклената рама, затваряща стаята. Лежи задъхан, целият в кървавата гной, която изтича от тялото му, образувайки бързо уголемяваща се локва, която пясъкът на долината отчасти попива. Ако се съди по онова, което се стича по лицето му от мястото, където обикновено се намират очите, както и по разтърсващите го ридания, той плаче.

Ставам и почуквам на прозореца на съседната стая, където седят две жени. Малко след това те пристигат, този път обути, и с гумени ръкавици, като едва тогава разбирам защо ходят боси. Внимателно вдигат тялото, изтриват го, бият му насила няколко спринцовки с някакво белезникаво лекарство и го почистват доколкото е възможно, докато в същото време други жени, въоръжени с градински маркучи, обилно поливат стъклената клетка и металния стол с течност, силно намирисваща на етер. След това наместват Скарлет в креслото му и едва-що са излезли, гнойта започва отново да тече.

Отново се възцарява гробната тишина на Долината на смъртта, която накрая бива нарушена от изумително ясния глас:

— Идеята хрумна първо на Мартин Ял. Двамата учихме заедно в Харвард и аз му бях много задължен. Именно той ми помагаше в началото на кариерата ми, даваше ми пари на заем, представи ме на баща ви. Създадох първото дружество в Кюрасао — същото, чиито дялове изцяло държеше баща ви. Минаха години. Постоянно имах голяма нужда от пари и Мартин Ял неизменно се отзоваваше, за да я удовлетвори. После, през 1955-а, се появи и първият абцес… Ходих при какви ли не лекари, но те нищо не можаха да направят, споменавайки единствено за някакъв вирус, както всъщност правят винаги, когато не знаят за какво става дума.

Винаги си бях представял Долината на смъртта като нажежена до бяло мъртва пустиня. Но действителността се оказва съвършено различна — красотата й е наистина смайваща и животът в нея се проявява под редица форми: забелязвам множество насекоми, влечуги, тук-там пробягват крадешком какви ли не животинки, между които, струва ми се, дори и един заек, а на хвърлей камък от мен от жълтеникава скала извира и се стича в естествен водоем бистър като сълза извор.

— През пролетта на 1956 година вече не можех да се появявам на обществени места, тъй като беше засегната едната ми буза. Мартин Ял дойде да ме навести. Имах нужда от пари повече от всеки друг път. Попита ме дали мога да унищожа всичко, което бях създал, дали мога да залича и най-малката следа от Кюрасао I, да направя така, сякаш дружеството изобщо не е съществувало, след което обаче със същите авоари, със същите капитали да го накарам да възкръсне като че ли от небитието и да създам друго дружество — Кюрасао II, чийто единствен собственик да бъде той, Мартин Ял. Отговорих, че съществува едно основно препятствие — вашият баща. Както и всички негови най-близки сътрудници, които по силата на положението си знаят истината. Тях би било невъзможно да измамим.

— Ландау, Лам, Бремер, Ховиус и Доналдсън.

— Имаше и един италианец. Казваше се Ревере, но загина при автомобилна катастрофа през 57-а. Никога не съм виждал нито Ландау, нито Доналдсън. Вие срещнахте ли се с тях?

— Не беше необходимо да се срещам. И двамата разорени, както и Лам. Бремер е мъртъв. Ховиус също. Но не съм ги убил аз.

Убих ли Ховиус всъщност?

— Те също представляваха значително препятствие. Казах това на Мартин Ял, който отговори, че лично щял да се заеме с тях и че те щели да мълчат. Попитах: „А Андреа?“ Мартин само сви рамене. „Сърцето му рано или късно ще го предаде. Достатъчно му е просто едно малко по-силно вълнение.“ Кога почина баща ви?

— На 28-и август 1956-а.

— От естествена смърт?

— Инфаркт.

— Какво правеше в момента, когато го получи?

— Разговаряше по телефона.

— Не знаете ли с кого?

— Не, но говореше със събеседника си на немски.

Обръщам се и поглеждам Скарлет. Ръцете ми треперят. Все така насочено към мен, сляпото лице бавно се полюшва отляво надясно.

— Сега разбирате ли, Франц? На другия край на линията трябва да е бил Мартин Ял.

Буквално се къпя в пот. Но сега вече почти без отвращение мога да гледам мъртвите очи.

— Наистина ли нищо не виждате?

— Допреди година все още различавах формите, но сега вече не.

— Мартин Ял продължава ли да ви плаща?

— Живея от лихвите върху капитала, който той ми преведе през 1956-а. Знае, че съм неспособен да се разпореждам със собствени пари; нямам право да се докосвам до този капитал и получавам единствено лихвите. Мартин Ял е предпазлив банкер. Мартин Ял никога не греши и винаги знае какво трябва да се направи.

Контрастът между това разлагащо се тяло и веселия сарказъм в гласа е покъртителен, драматичен. Скарлет отбелязва:

— Помня ви като момченце, което си играеше чисто голо на плажа в Памплона. Наистина ли отмъстихте на всички тези хора?

Отговарям утвърдително. И ето че започвам не само обяснявам как съм го направил, но и да разказвам цялата си история, като се започне от заминаването ми от Лондон до момента, в който стъпих в Долината на смъртта. Това е разказ, който изисква време, така че съм принуден да го прекъсна, когато жените с гумени ботуши, с гумени ръкавици и с хирургически маски на лицето се появяват и повтарят описаната по-горе операция — възможно най-старателно почистване, ала безрезултатно, тъй като само секунди след като напуснат стаята, гнойта отново започва да тече и вонята пак изпълва стаята.

— Слушайте, Карадайн, искам да отмъстя на Мартин Ял!

— С пари?

— С пари.

— С колко разполагате?

Едва доловимо колебание от моя страна:

— С около седемдесет милиона.

— Не е достатъчно. Мартин Ял притежава три пъти повече, и то без да смятаме банката му. Можете да му създадете неприятности и евентуално да го накарате да загуби немалко пари, но ще се разорите сам и нищо повече.

— Искате да кажете, че нямам никакъв шанс, така ли?

— Сам? Никакъв.

— А с ваша помощ?

Мълчание. Кошмарното лице бавно се извръща, като че ли проследява линията на хребетите на Грейпвайн.

— С моя помощ всичко би могло да бъде много по-различно, Цимбали Младши. Срещу Мартин Ял вие разполагате с един невероятен коз, за чиято важност досега очевидно не сте си дали сметка. Преди пет години Мартин Ял дойде да ме навести тук, в същия този дом. Стоеше на същото място, на което сега стоите вие, на открито, под слънцето, под предлог, че го притеснявала някаква миризма, която се разнасяла от мен. Ние… Не, по-правилно би било да се каже, че само той говори много, и то ми говори за вас. Всъщност това беше и единствената причина за посещението му — беше прекосил половината свят, за да го сподели с мен, със своя съученик. Помня, че се разсмях и започнах да му се подигравам. „Марти — казах му, — та това е смешно за човек с твоята власт, с твоето богатство и способности, смешно е да мразиш до такава степен и да се страхуваш толкова много от един осемнайсет-деветнайсетгодишен хлапак, който досега не е имал друга цел в живота си, освен да пропилее колкото може повече пари за колкото може по-кратко време, като ти, в интерес Наистина, направи всичко, за да му помогнеш да го стори. Марти, ти просто имаш фикс-идея по отношение на този сополанко.“ Това е вашият коз, Цимбали Младши, сине на Андреа — фактът, че противно на всяка логика Мартин Ял се страхува от вас и ви ненавижда с почти параноична омраза.

Потта облива цялото ми тяло и несъмнено бих могъл да изстискам дрехите си. Но не непоносимата жега кара ръцете ми да треперят.

— Мога ли да атакувам Ял? И има ли някакъв шанс да го победя?

Скарлет зиморничаво се сгушва на металния си стол, подвивайки под себе си чуканчетата на краката си с необичайно човешко за такова чудовище движение.

— Можете — казва той. — Дори би трябвало да стане много лесно. Ако играехме шах, щях да ви обясня: мат в девет хода!