Пол-Лу Сюлицер
Пари (18)

18

На английски му казват the leverage — лостът.

Това е изключително американски принцип — е, не само, но единствено в Щатите го прилагат по такъв виртуозен начин, — според който вдигането на една ипотека не изисква задължително изплащането на цялата стойност на ипотеката.

„Лостът“ ви предоставя възможността — при това напълно реална — да платите две хиляди долара и да „стопирате“ ипотека от сто хиляди долара върху даден терен или сграда. А стопирането на ипотеката ви позволява, естествено, да продадете въпросния терен или сграда. С други думи, позволява ви напълно законно да продадете нещо, което никога не сте купували, или по-точно да го продадете и да го платите след като вече сте го продали, и така да покриете глобалната стойност на ипотеката — или деветдесет и осем хиляди долара, ако сте се изръсили само две хиляди — върху получената от продажбата печалба.

В случая вашите две хиляди долара играят просто ролята на лост, нищо повече. Но кой беше казал: „Дайте ми лост, и аз ще повдигна света… и така нататък.“

И ако обстоятелствата са благоприятни за вас и успеете например да продадете за двеста хиляди долара терена, ипотекиран за сто хиляди (от които вие сте снесли само два процента, или две хиляди), печалбата ви ще бъде не само двойно по-голяма, а ще ви донесе чисти сто хиляди долара върху капиталовложение само от две хиляди, или пет хиляди процента.

Толкова за първия от механизмите, които ще използвам.

 

 

Има и втори.

Сред управителните съвети на всички тези банки, затънали до гуша в Маразма, както и на застрахователните компании, инвестирали при същите условия и в същото място, цари такова отчаяние, че са съгласни на всичко, само и само да се отърват от кошмарния пасив, включващ десетките хиляди нереализирани ипотеки. Толкова блокирани средства пречат на великите финансисти да спят, този свят няма нищо, което един финансист да мрази повече от замразени и непроизводителни пари. Хваща го уртикария.

Така че немалко банки и застрахователни компании са готови да предадат ипотеките си буквално на безценица.

Или на половин цена.

И точно в това е номерът.

Да си представим — всъщност не е необходимо дори да си представяме, тъй като това ще се случи наистина, и то неведнъж, — но да си представим една жилищна сграда в Палм Бийч във Флорида, чийто предприемач е фалирал, след като не е намерил клиенти. Неговата банка — да речем, чикагската „Нашънъл Илинойс Къмпани“ — му е отпуснала кредит от десет милиона долара и оттогава държи ипотека за десет милиона долара. С други думи, сградата струва десет милиона долара. И банката държи тази ипотека от цели три години. Писнало й е, не иска да я вижда повече в балансите си, особено като се има предвид, че не е единствената, че има още хиляди.

Накрая се стига дотам, че чикагската „Нашънъл Илинойс Къмпани“ е готова да отстъпи ипотеката си на половин цена.

Или за пет милиона долара вместо за десет.

Ами ако си представим, че точно в този момент по отношение на тези пет милиона долара се приложи принципът на лоста?…

 

 

Необходими са ми точно петстотин хиляди долара, за да получа правото да продам една жилищна сграда на стойност десет милиона долара. От реализираната от продажбата печалба ще изплатя на банката четири милиона и половина долара, или остатъка от общата стойност на преотстъпената ипотека. Ето накратко в какво се състои номерът.

В първите дни след създаването на европейската и дори на азиатската (благодарение на усилията на Хаят в Хонконг) организация за продажба на апартаменти аз нямам подръка петстотин хиляди долара; разполагам с едва две трети от тази сума и не мога дори и да помисля да инвестирам — все пак ми трябват пари, за да живея и да пътувам.

Бих могъл, разбира се, да сключа заем. Няма никакво съмнение, че след като се запознае с доводите ми относно принципа на лоста, всяка банка в Ню Йорк би ми отпуснала въпросната сума, дори и банката на Адамс. Но точно това би било прекалено лесно, а аз ни най-малко не държа идеята ми да се обсъжда в банковите кантори. Имам и друга причина, за да не го направя, поне не толкова явно — да сключа заем би означавало напълно да се разкрия, все едно да кресна в ушите на частните детективи, които Мартин Ял е насъскал по дирите ми: „Внимание! Подготвям страхотен удар, от който на вашия шеф свят ще му се завие!“

Истината е, че макар и все още да не знам кога и как ще атакувам Мартин Ял, намерението ми, решението ми да го направя е непоколебимо. За това безспорно ще ми са необходими пари, много пари. А колкото за по-слаб ме смята, толкова по-дълго ще мисли, че преживявам единствено благодарение на приходите — напълно приемливи, вярно, но затова пък нищожни в сравнение със собствените му средства — от комисионите, плащани ми от Хенри Клей Адамс, и толкова по-голям ще бъде ефектът на изненадата, когато премина в нападение.

И така, имам нужда от петстотин хиляди долара, но не искам да се обръщам нито към банките, нито към Турчина, нито дори към Марк Лаватер, въпреки че и за двамата не би представлявало никаква трудност да ми заемат сумата. Не, необходим ми е механизъм, който да мога да използвам толкова пъти, колкото се наложи, с една дума — всеки път, щом ми се предостави възможността да стопирам ипотеката върху поредната сграда.

Сред всички мъже и жени, като Уте Янсен например, чиито таланти използвах в бизнеса с „джунджуриите“, има един, който ми направи особено впечатление с интелигентността си, с работоспособността си и със своята едва ли не свирепост, проявяваща се винаги когато стане дума за сключване на договор, за установяване на контакти и за вземане на комисиона. Казва се Лета и е донякъде французин, донякъде италианец, донякъде тунизиец и донякъде от всичко по малко, ако продължим в този дух. Срещам го в Рим в края на едно умопомрачително пътешествие, което ми дава възможност — по онова време съм убеден в това — да се изплъзна на всеки преследвач, та принадлежал той и към „най-голямата частна детективска агенция в Съединените щати“. Отпътувах за Калифорния, оттам за Монреал, след това за Чикаго, после взех самолет за Женева, където наех кола, с която се добрах до Лион, а оттам взех влак за Рим. Казвам на Лета:

— Необходими са ми колкото се може по-скоро десет души, способни да заплатят по петдесет хиляди долара в брой за един апартамент.

— Десет?

— Десет.

Дори не помръдва. Леко прегърбен, с вбита в раменете глава и с ръце, които понякога правят жестовете на крупие, събиращо губещите жетони, той обикновено гледа събеседника си отдолу нагоре, като че ли се опитва да определи цената му на килограм. Измъква един мазен бележник от джоба си и набързо пресмята нещо.

— Италианци или имате предпочитания към определена националност?

— За мен това е без значение.

— Мога да ви намеря италианци. Те до един имат братовчеди или роднини в Съединените щати — знам го със сигурност, тъй като ги проучих именно поради тази причина. Така се създават връзки. Мога да ви ги осигуря за четирийсет и осем часа. Може и за по-малко, но трябва да разговарям с всекиго поотделно. За такива неща не се говори по телефона. А, между другото, навестиха ме, уж от името на данъчните власти, и ме разпитваха за професионалните ми отношения с вас. Но имам един братовчед, а той от своя страна има братовчед, който работи в министерството — някой явно се е заял е вас и всичко идва от Швейцария.

Виж ти, значи Негово Банкерско Величество ме дебне дори и тук.

Лета познава Рим по-добре от мен и ме води на вечеря Трастевере, на другия бряг на Тибър, в едно ресторантче „типико“, където сервират изключително морски специалитети и риба. Наблюдавам го, докато чопли един морски таралеж — след него човек дори и с микроскоп не би открил нищо. И този тип може да ми намери петстотин хиляди долара за четирийсет и осем часа, а „може би и за по-малко“!? Усмихвам му се.

— Как е малкото ви име?

— Адриано.

Освен италиански и френски той говори арабски и малко испански.

— Наистина ли говорите арабски?

— Както френски и италиански.

— Адриано, необходим ми е човек, който да движи работата ми в Европа… Не, почакайте — в Европа и в Близкия изток, след като говорите арабски. Съгласен ли сте?

Съгласен е.

— Но при едно условие — още за известно време официално ще бъдете най-обикновен посредник и отношенията ви е мен няма да излизат извън рамките на комисионерството. С други думи, искам хората, които се интересуват от мен и са ви разпитвали за мен, да продължат да смятат, че не правя нищо друго, освен да продавам тук-там по някой и друг апартамент. Случаят с петстотинте хиляди долара трябва да остане в тайна, в пълна тайна!

Двамата с Адриано Лета се споразумяваме за следното: парите на десетимата купувачи, които той ще ми осигури, ще минат не през дружеството в Кюрасао, очевидно засечено от шпионите на Ял, а през това в Лихтенщайн. „А Кюрасао ще продължим да използваме за посредническите сделки.“ Той отлично разбира всичко и аз му се доверявам по простата причина, че нямам друг избор.

Минават два дни, от които можех да се възползвам, за да прескоча до Париж и да целуна Катрин и майка й, но това би означавало да изложа на опасност тайнствеността, с която съм обградил пътуването си до Рим. Чакам, като правя безкрайни разходки в градините на Вила Медичи. Четирийсет и осем часа по-късно Лета сдържа обещанието си и ми сервира своите десет купувачи. Ала вместо най-наивно (както всъщност ще продължа да правя, за да заблудя Ял) да поднеса парите им на Адамс и да прибера полагащата ми се комисиона, с тези десет души аз основавам синдикат на купувачите и изкупувам ипотека за десет милиона долара, държана от една бостънска банка, която с готовност ми я преотстъпва за пет милиона.

От този момент нататък вече не продавам сграда принадлежаща на банката на Хенри Клей Адамс, а разпродавам апартамент по апартамент (след като съм дал, естествено, по един на всеки от моите италианци), сграда която изцяло ми принадлежи, въпреки че съм платил само петстотин хиляди долара, които освен това не са мои и върху които дължа на банката още четири и половина милиона долара. Но тях аз имам време да изплатя. Колкото до банката, тя е доволна и предоволна — прехвърляйки ми топката, най-сетне е успяла да зачеркне от книжата си сключената крайно неизгодна сделка.

Преди пътуването ми до Флорида, по време на него, а и след завръщането ми в Ню Йорк разпитах колкото се може повече хора, дори и най-старите брокери, които ми заявиха в хор: „Кризата в недвижимите имоти няма да продължи дълго, просто е невъзможно. Дори и през 29-а не сме виждали подобно нещо.“ Самите банкери, които ще ми преотстъпват на половин цена ипотеките си, ще прибягнат до същия довод, но за да ме убедят да ги изкупя. Както и да е, оставям се да ме убедят и по времето, когато изкупувам първата си ипотека, продължавам да им вярвам повече от когато и да било. Уверен съм, че рано или късно от прекомерното застрояване, от пренасищането няма да остане и следа, че всичко ще се нормализира, че традиционната американска клиентела ще възвърне навиците си и че тогава за всички тези понастоящем тъжни, почти загубени апартаменти — по силата на чисто американския рефлекс да изхвърляш всичко, което не можеш да използват незабавно, — много бързо ще се намерят купувачи.

Дори и не подозирам колко прав ще се окажа.

Но засега е важно едно — да действам бързо, като не забравям нито за миг, че всеки изминат ден, всяка измината седмица ме приближава до реалната опасност същите тези банки, с които работя на два фронта — продавайки, от една страна, директно апартаментите им и прибирайки съответната комисиона, и изкупувайки, от друга, ипотеките им при пълна дискретност, — да загреят какво съм направил, като съм хукнал да търся клиенти извън Съединените щати, и да започнат да правят същото, при това с фантастично по-мощни средства и в несравнимо по-големи мащаби. Още повече, че първите признаци на съживяването са вече налице. Леонард Съсман, същият, който пръв ми спомена за Маразма и в известен смисъл ми посочи пътя, ще бъде и първият, който ще ме предупреди. Казват, че за да получиш каквото и да било в една армия, понякога е много по-добре да познаваш сержанта, отколкото генерала, а Леонард Съсман е именно сержант в армия, чийто генерал е Хенри Клей Адамс. В банката на Адамс Лео ръководи точно отдела за недвижимите имоти. Той е — и това е най-малкото, което би могло да се каже за него — интелигентен и съобразителен. И ще бъде един от първите нюйоркски специалисти, които ще изразят убеждението, че съживяването е започнало или поне ще започне всеки момент. Тази своя увереност той споделя с мен изключително дискретно. „При едно условие, Франц — включете ме в играта.“ Съгласявам се.

Следващите три седмици са буквално безумни. В момента на намесата на Лео Съсман съм вдигнал вече три ипотеки. За три седмици ще вдигна още шестнайсет.

Реалните цифри ще бъдат, естествено, далеч не толкова внушителни и значително по-разнообразни, но бих могъл да дам сравнително ясна представа за тях, като кажа, че по този начин теоретично ще стана собственик на деветнайсет жилищни сгради на стойност от десет милиона всяка, които банките ще ми отстъпят на половин цена, или срещу деветдесет и пет милиона долара.

Деветдесет и пет милиона долара, от които по силата на принципа на „лоста“ ще изпратя около десет процента, или девет милиона и половина. А последните ще намеря благодарение както на моите синдикати на купувачите, и то срещу около половината от сумата, така и на заеми, които ще сключа с няколко посочени ми от Лео Съсман малки банки.

Всичко това, разбира се, би могло и да не се получи или поне да не даде някакви особени резултати, факт е обаче че постигам не просто успех, а наистина невероятен триумф.

Краят на кризата идва изведнъж и съживяването е просто светкавично, както често се случва в Съединените щати, където пазарът реагира с бясна бързина. Щях да спечеля наистина много пари, ако деветнайсетте сгради чиито ипотеки бях откупил, просто бяха възвърнали реалната си единична стойност от десет милиона. Тогава за всяка от тях щях да получа пет милиона срещу капиталовложение от петстотин хиляди, или печалба от хиляда процента, което нямаше да е чак толкова лошо.

Но съживяването е придружено със страхотно покачване на цените и не след дълго дадена жилищна сграда по крайбрежието на Флорида или Калифорния, за която само допреди шест месеца никой не искаше да даде пет милиона, а да не говорим за реалната й стойност от десет милиона, достигна цена от двайсет, двайсет и пет, трийсет милиона долара. Видях стотици хора да се редят на опашка и едва ли не да се бият, за да купят апартамент, който само няколко седмици преди това Адриано Лета или посредниците ми в Брюксел и Женева, включително и Хаят, с мъка се опитваха да продадат на някой корумпиран лекар. През този безумен период неведнъж препродадох за трийсет милиона долара сграда, закупена преди седем месеца с платени пет милиона, от които, на всичко отгоре, бе изплатена едва една десета. И наистина ми се случи да прибирам двайсет и пет милиона долара срещу миза от петстотин хиляди. На три пъти. Макар и не чак толкова много, но останалите сгради също ми донесоха луди пари.

Исках да действам бързо и действах бързо, но събитията се оказаха още по-бързи от мен. Ако разполагах с още месец и с нечие могъщо покровителство, вероятно най-малко бих удвоил печалбите си.

И въпреки това, когато тази продължила само девет месеца безумна авантюра приключи и направих равносметката, почти ми се зави свят.

През цялото това време се придържам строго към първоначално избрания вариант, а именно строго фиксиране на официалните ми в известен смисъл приходи — във всеки случай предназначените да бъдат съобщени на Мартин Ял, — които реализирах като посредник на Хенри Клей Адамс благодарение на петнайсетпроцентовата комисиона върху капиталовложенията на моите европейски или (Хаят ще се справи наистина много добре) азиатски клиенти.

Въпросните приходи са малко повече от един милион и четиристотин хиляди долара за девет месеца. Добавени към тристата и няколко хиляди, които вече притежавах, те възлизат на милион и седемстотин хиляди и съставляват, общо взето, официалното ми състояние, което несъмнено е известно на Мартин Ял. Това не би трябвало да го обезпокои. Така де, очевидно не представлявах за Ял ни най-малък повод за безпокойство още единайсет месеца назад, когато разполагах с почти четири и половина милиона долара, преди приятелчетата на Робърт Зара да ме навестят.

Така че с моя милион и седемстотин хиляди би трябвало да му се струвам съвършено безопасен.

Но онова, което не му е известно — и бих заложил главата си, че е така! — е че в процеса на операцията „Слънчев пояс“ действах на два фронта, извършвайки две строго разграничени акции, довели до съвършено различни резултати. Истината е, че принципът на лоста бе действал безпогрешно.

И сега активът на моето лихтенщайнско дружество възлиза на седемдесет милиона долара…

 

 

Никога не съм играл на карти, не ми е доставяло никакво удоволствие. А още по-малко на зарове. Правилата на покера са ми почти непознати. Въпреки това има нещо, в което вярвам. Вярвам, че в живота има моменти — един, два, а дори и повече, ако човек има необикновен късмет, — когато в продължение на няколко секунди придобиваш способностите на ясновидец, за което е достатъчно да си достигнал задължителното в случая неестествено състояние, подразбиращо интензивно самовглъбяване и дори известна екзалтация. В такъв момент узнаваш, че тази все още скрита карта е наистина липсващият ви четвърти поп. Узнаваш, че тази карта ще ти дойде, каквото и да се случи, независимо от обстоятелствата, знаеш това.

Именно така узнах, че много скоро ще ми се предостави възможност да атакувам Мартин Ял.

В един от последните дни, преди финалният бум да сложи край на операцията „Слънчев пояс“, пътувам със самолет от Калифорния за Ню Йорк. Както обикновено Лео Съсман би трябвало да ме придружава, но в последния момент възникват някои незначителни усложнения, свързани с набелязаната от мен жилищна сграда в Санта Барбара, и на него му се налага да остане. Така че съм сам и прекалено нервен, за да заспя; на съседната седалка се е настанил изискано облечен мъж, чиято елегантност носи белега на конкретно търсена и до съвършенство умерена фантазия. Ако Лео Съсман беше с мен, несъмнено щяхме да говорим за работа през целия полет, но в случая самотата ми е задължително условие. С присъщата на американците общителност, съседът ми подхваща разговор. Предлага ми да пийнем по чашка и аз приемам. Говорим за полети, за Калифорния, която току-що сме напуснали, и за Ню Йорк, където отиваме. Дава ми визитната си картичка, показва ми снимка на дома си в Харисън, един ужасно снобски квартал в Ню Йорк, на жена си, на двете си деца и на кучето. Адвокат е, бизнес-адвокат. Кантората му е в Манхатън и е работил предимно с Макенроу, чиито синове, както личало по всичко, давали големи надежди в тениса. Куп дивотии, които изобщо не ме интересуват. На ревера си носи значка и в първия момент не мога да се сетя къде вече съм виждал такава. Смее се.

— Завършил съм Харвард.

И изведнъж си спомням: Мартин Ял носеше същата значка. Мартин Ял в никакъв случай не е име, което обичам да произнасям, но въпреки това питам:

— Познавате ли един швейцарски банкер на име Мартин Ял, който също е завършил Харвард?

Името му е познато, срещал го е в списъка на бившите възпитаници, но Ял е от предишен випуск.

— Доколкото си спомням, е учил заедно с прословутия Карадайн.

— По прякор Скарлет.

Учудва се, че въпреки младостта ми прякора на Карадайн ми е известен.

— Особено като се има предвид — добавя, — че от години насам той се е оттеглил от обществения живот.

Нещо диво подскача в мен.

— Как така „оттеглил“? Казаха ми, че е покойник.

Събеседникът ми ме поглежда смаяно.

— Покойник? Кой, по дяволите, ви е казал, че Скарлет е покойник?