Пол-Лу Сюлицер
Пари (13)

13

Пристигам в Насау, на Бахамските острови, на 26-и септември, или двайсет и два месеца след заминаването ми от Лондон, под надзора на придружилия ме до летището Алфред Мор. Ако се вземе предвид първият ми престой тук през февруари, когато срещнах Катрин, това е второто ми идване.

В Насау намирам Турчина, Уте Йенсен и седем-осем голи, страшно чаровни и изобщо фантастични мадами. Турчина ме целува (по бузата), Уте ме целува (по устата). Прегръщаме се. Ах, този дебел гальовник…

— Пристигаш точно навреме — казва ми Турчина. — Цялата хампстедска банда кибичим тук от пет-шест дни и започва да ни писва. Може да ти е смешно, но от толкова палми и слънце вече ни идва до гуша. Предпочитаме си Хампстед, а и от друга страна, за да се свърже човек от тази дупка с Лоншан или Епсъм, е най-добре да си купи частен сателит.

Турчина се плакне като отдал се на следобедна почивка кашалот насред басейна, който е наел за престоя си — същото се отнася и до издигащата се в близост къща с четирийсет стаи.

— Видях как си подредил Ландау — мърмори той. — Страшна работа. За малко да ми дожалее за него.

Единственият ми отговор са две „Ха! Ха!“ Турчина избухва в смях. Отбелязвам:

— Ти си толкова милозлив, колкото и кайман.

— Какво имаш против кайманите? Хайде, момичета, омитайте се! Ще имаме сериозен разговор. Ще си поговорим ли, Франци?

— Не ме наричай Франци.

— Уте те нарича така.

— Ти не си Уте.

— Съвсем очевидно — съгласява се Турчина. — Ще говорим ли?

— Ще говорим. Видя ли се с Марк Лаватер?

Обгръща ме кадифеният поглед на черните му женствени очи.

— Видях го. Интелигентен тип. Даже хитър. Все едно видях себе си, а това означава много. Обясни ми всичко.

Всичко, което според него трябва да знам.

— Интересува ли те мнението ми?

— Не.

— Вие сте откачени, и двамата сте откачени. Това е план, от който всеки може да мръдне. Нямаш никакъв шанс.

— Участваш ли?

— След като съм налице, как мислиш?

— Къде е Зара?

— Тук, съвсем наблизо. Буквално гъмжи от въоръжен въоръжени телохранители. При това облечени, за разлика от моите. И всички гледат на кръв.

— Говори ли с него?

— Първо по телефона, после се направих на юнак и го посетих лично. Съгласен е да се срещне с теб.

Поглеждам гигантското великолепно голо тяло на Уте, която се е излегнала на два метра от нас на ръба на басейна. Турчина се подсмихва.

— Ако те блазни…

Поклащам глава. Уте (лицето й се появява между двойната гърбица на гърдите й) ми намигва. „Добре ли си, приятелче?“ „Добре съм, Уте.“

— Зарежи тая работа, Франц — казва Турчина. — Ти си ненормален. Зара е сам по себе си вече много опасен. Но онези, които стоят зад него, са още по-опасни. Не си играй с огъня.

* * *

Отдясно — Робърт Зара.

Първоначално — финансист, и то още оттогава с доста як кръст. Понастоящем — един от най-големите крадци на всички времена. Не всеки може да се похвали, че открито е прибрал в джоба си двеста милиона долара.

Открито и напълно безнаказано.

Всичко започва в Женева през 1958 година. Един европеец от Ню Йорк се установява на брега на Леман със следната идея: да накара дислоцираните в Европа и поради тази причина свръхзаплатени по онова време американски Джи Ай^[1] да му поверят част от спестяванията си, за да бъдат инвестирани в Щатите. „Ще бъдете богати, когато се завърнете, вместо сега да пълните гушата на фройлайните.“ Звучи логично и номерът минава. През 1966 година европеецът от Ню Йорк вече се разпорежда с шестстотин милиона швейцарски франка. И парите продължават да текат. Нещата вървят чудесно дотогава, докато на нюйоркската борса се задържа тенденцията към покачването на акциите, в резултат на което се покачва и стойността на акцията на инвестиционното дружество, равняваща се на средната стойност на всички американски акции, държани от него от името на членовете му, американските Джи Ай. Започват да вървят значително по-зле от момента, в който борсата отбелязва спад, и да не вървят изобщо, когато неописуемите общи разходи надхвърлят сбора от комисионите, удържани от новите членове. И европеецът от Ню Йорк, когото швейцарските банки не могат да понасят, много скоро започва да си има неприятности. Тогава той прехвърля топката, или „бебчето“, както се казва в подобни случаи, на друг.

Този друг е Робърт Зара.

В момента, в който Зара наследява инвестиционното дружество, то все още може да бъде спасено. Зара вероятно се е замислил по въпроса, но не за дълго. Той намира много по-добро разрешение, като напъхва, образно казано, останалите в наличност в касата двеста милиона долара в куфарчето и чисто и просто се изпарява заедно с тях. В Щатите са неприятно изненадани, намират, че това не е никак хубаво, и осъждат задочно Робърт Зара на двайсет години затвор.

На него обаче изобщо не му пука от това. Намислил е нещо, а именно — да се оттегли от бизнеса, и то не къде да е а на Бахамските острови, или по-точно в Насау, а още по-точно на Парадайз Айланд — малко островче, което вече не е такова, откакто с Насау го свързва мост с пътна такса. Парадайз Айланд е фрашкан с казина и някои от тези казина се държат, естествено, от благоразумната северноамериканска мафия. Зара знае това (както и всички) и идеята му е много проста: той влага част от своите двеста милиона в мафиотската икономика и в замяна си осигурява подкрепа и защита срещу грипа, всички възможни полиции, митниците, крайбрежната охрана, агентите на щатската хазна и дори срещу Армията на спасението, които до един го дебнат и мечтаят да го спипат и които, имайки предвид нищожното разстояние, отделящо Насау от бреговете на Флорида, все едно го наблюдават от другата страна на улицата със запотените си от яд бинокли.

И така, отдясно — Робърт Зара.

 

 

Отляво седят Джон Ховиус, официално жител на Буенос Айрес и притежаващ на теория аржентинско гражданство, и Джеймс Доналдсън, официално и действително британски поданик, родом от Глазгоу или от неговите околности.

В моя списък те са под номера Пет и Шест. Това е грешка, трябвало е да ги включа в извънредна класация.

По отношение на двамата е сигурно едно: при Ландау в краен случай бих могъл да изпитвам някакви угризения за онова, което му причиних, но несъмнено бих заспал с кристалночиста съвест при вестта за двойното самоубийство на Ховиус и Доналдсън.

И двамата са били едни от най-близките сътрудници на баща ми. Досието им е пред мен и отново го препрочитам — по-скоро по навик, отколкото от необходимост, тъй като знам наизуст всеки ред и бих могъл да го изрецитирам като стихотворение: през 1946-а, когато се запознава с баща ми, Ховиус е на двайсет и една години. Баща ми го забелязва, когато работел като най-обикновен служител на рецепцията на някакъв парижки хотел. Още тогава Ховиус говорел осем езика и бил запознат до най-малки подробности с борсовите курсове от края на войната. Баща ми го убеждава да изостави хотелиерството, изпраща го първо в Швейцария, а след това в Съединените щати, като посреща всичките му нужди в продължение на цели две години с единственото условие след изтичането на този срок да се завърне, за да го назначи за свой първи помощник. Което и става. Шест години по-късно, през 1951-ва, Ховиус е натоварен със задачата да отговаря за значителните интереси на групировката Цимбали в Латинска Америка и печели пет пъти повече, отколкото би печелил като директор на „Жорж V“^[2]. След смъртта на баща ми нещата получават учудващ обрат и изведнъж се оказва, че той едва ли не никога не е познавал Андреа Цимбали, като от този момент нататък забравя дори името му… И ето ти го собственик на четирийсет процента от дяловете на цялата южноамериканска групировка.

Четирийсет процента за Ховиус, двайсет процента за банката „Мартин Ял“, а третия дял от латиноамериканската баница налапва Джеймс Доналдсън. По образование той е адвокат и е шотландец. И толкова много прилича на шотландски адвокат, сякаш се е маскирал като такъв. Разполагам с множество негови снимки: на една се ръкува с Уго Банзер, диктатор на Боливия; на друга се прегръща с генерал Стреснер, диктатор на Парагвай; на трета — с големия си приятел генерал Годой, добре известен перуански демократ, физически прилича изумително на един ухилен до ушите Ейбрахам Линкълн, който обаче вдъхва респект и доверие и който е вдъхнал доверие на баща ми дотолкова, че го е направил своя дясна ръка и дори му е връчил копие от тръстовия акт, за да може в случай на нещастие да докаже, че единственият законен собственик на „Кюрасао“ е бил Андреа Цимбали. И преданият шотландец изгаря поверените му документи, прибира своя пай и не само приема предложенията на подстрекаващия го към измяна Мартин Ял, но може би и сам ги предизвиква, извършвайки като че ли без никакви угризения на съвестта предателство спрямо баща ми и сдобивайки се с такова богатство и могъщество, че според думите Лаватер се очаквало кралицата да му присъди благородническо звание. Позор на оногова, който мисли зло.

И така, отляво — Ховиус и Доналдсън.

 

 

А между Зара и тях — моя милост.

След като в продължение на цели нощи чета и препрочитам докладите на сътрудниците на Марк, които той безмилостно пришпорва, в момента, когато започвам да излагам пред него хрумналата ми идея, той свива рамене. „Няма логика.“ — „Добре де, измисли нещо друго.“ Почти се скарваме. Но точно тогава изпитвам по-осезателно от всеки друг път свирепото и весело опиянение от Олд Бромптън Роуд, а освен това и необходимостта да задоволя не само жаждата си за отмъщение и омразата си, но и нещо друго, а то е — осъзнавам го сега — чисто и просто нуждата да се наложа. Питам Марк:

— Сигурен ли си в сведенията, с които разполагаш?

— Бих заложил главата си. Но чак да се опиташ да унищожиш, от една страна, Зара, а от друга, Ховиус и Доналдсън!… Та те дори не се познават, с изключение може би на Доналдсън и Зара, които може и да са се срещали.

— Ще се бият, Марк. Гарантирам ти, че ще се бият.

— Да, но преди това трябва да се разиграят политическите събития, от които се нуждаем.

— В крайна сметка това е и единствената въпросителна, пред която сме изправени — точната дата. Но ще стане.

И погалвам моя обсидианов Буда.