Пол-Лу Сюлицер
Пари (12)

12

Всяка страна си има своя валута и валутите на всички страни са взаимозаменяеми. В далечното минало именно тази взаимозаменяемост е била и причината за съществуването на банкерите, които са извършвали размяната направо на улицата, на сергии.

Разполагате например с холандски флорини и са ви необходими испански песети. Отивате и закупувате вторите с първите в съответствие със стойността, която двете валути имат една спрямо друга. Давате вашите флорини и в замяна получавате песети. Извършили сте операция в брой. Нищо по-просто.

Интересно става тогава, когато вместо да закупите пари или злато в брой, ги купувате или продавате на кредит. Понякога това изисква бизнесът ви, но нерядко една такава операция може да се окаже и увлекателна, опасна игра, в която можете да спечелите или да загубите много.

Живеете, да кажем, в Бург-ан-Брес във Франция и отглеждате кокошки, прекрасни тлъсти и кротки кокошки с ласкави очи. Продавате например тези кокошки на ваш приятел американец, който живее в Ню Йорк. Той задължително ще ви плати в долари. И тъй като Бург-ан-Брес не е до Ню Йорк, както и по редица други причини, той няма да заплати за вашите кокошки в деня, в който му ги изпратите, а в най-добрия случай тогава, когато ги получи, а може и значително по-късно, ако е успял да ви склони да приемете полица. С една дума, до заплащането могат да минат три месеца. Продали сте хиляда кокошки по десет долара едната (и това са кокошки с наистина МНОГО ласкави очи), така че до три месеца трябва да получите десет хиляди долара. Това изобщо не ви устройва, преди всичко защото ще ви се наложи да чакате три месеца, а после и защото междувременно никак не е изключено доларът да девалвира. А в случай, че доларът падне, това означава, че след три месеца — ако приемем, че в момента на сключването на договора доларът се е равнявал на пет франка — вие ще получите не петдесет хиляди франка, а четирийсет и осем хиляди или пък четирийсет и пет, може би и не повече от четирийсет хиляди. Това е риск, който се налага да се поеме — в крайна сметка съществува вероятност доларът и да се покачи. Но не държите да се излагате на подобен риск, отивате във вашата банка и обяснявате случая. Банката ще ви разбере много бързо — в подобни случаи банките проявяват изключителна интелигентност. Тя ще ви предложи да закупи от вас в АВАНС десетте хиляди долара, които трябва да получите, след като, разбира се, се увери в платежоспособността на вашия американски приятел. Тя ще ви заплати тези долари по пет франка в брой срещу един процент лихва на месец, дванайсет на година, както и една застрахователна премия. Иначе казано, от този момент нататък вашата банка поема вместо вас риска от евентуално падане на долара. Тя безспорно ще побърза да се информира как стоят нещата в това отношение. А ако той, доларът, случайно се покачи, тя ще спечели много пари.

И ако вместо да бъдете банкер и кавалер на Почетния легион и да поемете подобен риск — а именно, да заложите за по-кратък или по-продължителен период от време върху покачването или падането на дадена валута, и то в името на съвършено безпристрастната любов към свободната инициатива, — та ако вместо всичко изброено сте един най-обикновен тип като мен, който желае преди всичко да спечели пари, а такава мисъл никога не би хрумнала на един банкер, то значи сте чисто и просто най-долнопробен спекулант.

 

 

През юни, по-точно на 11-и, вземам самолета. Но не сам — в последния момент по дявол знае що за прищявка, която приятно ме изненадва, Сара решава да ме придружи.

— А твоят хотел?

— Да върви по дяволите.

— Сара, какво става?

— Нищо, абсолютно нищо.

И ме поглежда по онзи проклет свой начин с леко отметната назад глава, измервайки ме с искрящия саркастичен поглед на полупритворените си очи така, като че ли аз съм най-забавният, ако не и най-смешният тип на света.

— Да не искаш да кажеш, че ще зарежеш толкова скъпоценната си досега работа, само заради удоволствието да бъдеш с мен?

— Е, ако не държиш на компанията ми… — започва тя.

В съзнанието ми, сред множеството други, се избистри една картина: лицето на Сара сред чернокожата тълпа на Килиндини Роуд, даряващо с едновременно насмешлива и дружеска усмивка мен, затворения като животно в клетка; усмивка, дотолкова по-успокояваща именно защото беше и саркастична, и дружелюбна, с която сякаш ви казваше: „Хайде, хайде, няма нищо страшно! По-скоро е смешно.“

— Естествено, че държа на компанията ти. Държа на нея от момента, в който те видях.

В крайна сметка все пак се съгласява да вземем един и същи самолет и едновременно с това, след като сме вече на борда, да изпие с мен чаша шампанско, докато наблюдаваме как вечерта се спуска над пръснатите из Китайско море острови на Хонконг.

Целта ни — виа Рим — е Цюрих.

 

 

Вече споменах, че всичко някак се застъпи. На 23 ноември 1969 година напуснах Лондон, изпроводен до вратата от Алфред Морф; в Момбаса пристигнах на следващия ден — 24-и; по време на пътуването, което предприех през юли, една нощ посетих къщата в Сен-Тропе; оттогава датира и първият ми контакт с Марк Лаватер; няколко дни по-късно напуснах окончателно Кения. След това — Хонконг, където през септември, след първата ми среща с господин Хак, предприех операция „Джунджурии“; после пътувания до Лондон, до Париж, до Женева, срещнах Уте, После Де Лета в Рим; Сара дойде при мен в Хонконг; същата година за Коледа в подножието на Виктория Пийк се появи Марк Лаватер с жена си и двамата заедно подготвихме атаката срещу Ландау; предприех същата през февруари в момента, в който срещнах Катрин Варлес в Насау, на Бахамските острови — атака, основаваща се на резултатите от срещата ми с Турчина и продължила през следващите месеци, и съпътствана от уикенда, прекаран на острова на господин Хак, както и от направеното ми от него странно предложение.

Предложение, в резултат на което на 12-и юни слизам от колата пред вратата на хотел „Бор“ на Езерото, пристигайки направо от цюрихското летище. Сара Кайл за пореден път ми сервира доказателството, че е съвършено непредвидима — при прехвърлянето ни на летището в Рим най-ненадейно ми съобщава, и то с извънредно спокойна и дори иронична усмивка, че се е отказала да ме придружи до Швейцария и че току-що е решила да продължи сама за Дъблин. „Но какво ще правиш в Ирландия, по дяволите?“ — „Ще навестя близките си.“ — „Та ти не си ги виждала от години и дори не си им писала!“ — „Ето ти още една причина.“ Невъзможно е да измъкна нещо повече. Същинска стена, макар и нито за миг да не престава безгрижно да се усмихва. Целува ме.

— Ще ти се обадя в хотела в Цюрих.

— Нямам никаква представа колко ще се задържа там.

— В такъв случай ще се свържа с Марк Лаватер. Поне той ще знае къде може да те открие човек, нали така?

— Върви по дяволите!

— Дадено, любов моя.

Така че на 12-и юни, когато пристигам в Цюрих, в светлината на проблема, който ми създава Сара, и на раздразнението, което тя има истинска дарба да предизвиква у мен, положението ми е следното: бизнесът с „джунджуриите“ върви като по ноти; същият ми позволява да изплатя на Турчина петте милиона за полицата, както и да разполагам свободно с милион и нещо долара; въпросният бизнес е все още златна мина, но вече долавям признаци на изчерпването й, което и ще настъпи не след дълго — на път са да ме сменят други, значително по-предпазливи, по-упорити и по-мощно въоръжени, особено в Япония.

Разполагам с милион и нещо долара. Решавам да заложа този милион заедно със стоте милиона долара, поверени ми от господин Хак. Онова, което е добро за господин Хак, би трябвало да бъде добро и за мен, а и цял Хонконг превъзнася финансовия гений на господин Хак. Да заложа тези пари за мен представлява огромен риск, първо, защото те са всичко, което ми е останало в наличност, и второ, защото за всекидневните си разходи ще трябва да разчитам единствено на приходите от „джунджуриите“, които започват вече да намаляват. И нещо още по-лошо: като ангажирам мизерния си милион заедно с милионите на господин Хак, аз се хвърлям в авантюра, чиито резултати ще ми станат известни едва през август, след три месеца, тъй като става дума за краткосрочна операция. Или две-три седмици преди втория търг за продажбата на бистрото, когато ще трябва да се изръся пет или шест милиона франка, за да откупя окончателно бившата собственост на Ландау.

Това е висша акробатика и аз напълно го съзнавам.

 

 

И тъй, съгласно уговорката ми с господин Хак в ранния следобед на 12-и юни се явявам във филиала на „Швайцеришер Банкферейн“, Швейцарското банково дружество на Парадеплац, чието седалище е в Бал. Внасям или по-скоро превеждам в него стоте и един милиона долара, идващи от множество влогове на мое име в най-различни банки в почти всички краища на света.

Операцията, която ще предприема, следвайки дословно указанията на господин Хак (като се изключи добавянето на собственото ми милионче към купчината), включва спекулация върху долара и златото. Става дума за закупуването на кредит, в случая тримесечен, на платимо в долари злато. А това означава, че ще поискам от „Швайцеришер Банкферейн“ да сключи от свое име, но на мой риск договор с някоя американска банка, с „Фърст Нашънъл Сити Корпорейшън“ например, за сума от петстотин и пет милиона долара. По силата на този договор „Швайцеришер Банкферейн“ ще се задължи в срок до три месеца да изплати на „Фърст Нашънъл“ петстотин и пет милиона долара, която в замяна ще обещае да достави да достави злато на същата стойност, и то по неговата сегашна цена, изразена в долари. Ако междувременно доларът девалвира по отношение на цената на златото, и то точно преди гореспоменатата сума да бъде изплатена на „Фърст Нашънъл“, „Швайцеришер Банкферейн“ ще закупи само доларите, които е обещала да преведе. А колкото до „Фърст Нашънъл“, то тя волю или неволю ще се види принудена да предостави златото на цената му отпреди три месеца отпреди девалвирането на американската валута, в случай разбира се, че тя изобщо девалвира.

И в двата случая банките не рискуват нищо: те извършват операциите от свое име, естествено, но не за своя сметка. Действителните рискове са за онези (единият, или по-скоро ние двамата с Хак, в Цюрих, и другият в Ню Йорк — някой от „Фърст Нашънъл“), които играят в противовес с покачването и падането на долара (или на която и да било друга валута, на златото, на царевицата, на медта или на всеки друг продукт на независимо коя борса).

Ако клиентът, предприел подобна операция, се слави като платежоспособен, съществува реалната вероятност банката да не поиска гаранционен влог, което от своя страна означава, че ако предвижданията на спекуланта се оправдаят, то той ще изпадне в крайно благоприятното положение да си пълни гушата чрез продажбата на милиони, които никога не е притежавал, прибирайки единствено печалбите! Ала най-често, разбира се, банката изисква гаранционен влог.

От друга страна, покрай прословутата си предпазливост банкерите са измислили прелестната английска думичка „margin call“, което означава, че ако в процеса на краткосрочната операция флуктуациите на пазара са такива, че рисковете надхвърлят било стойността на гаранционния влог, било степента на известната платежоспособност на клиента, банката може да поиска реланс, или повишаване на гаранционния марж: „Внесете допълнително такава и такава сума, за да ни покриете, или отивате по дяволите и губите влога си.“

На господин Хак всичко това му беше известно и той подробно ми го обясни. Със своите сто милиона той вероятно би успял да изиска от банката, от независимо коя банка, реалната стойност на сделката да бъде фиксирана на един милиард долара, при което стоте милиона биха представлявали десетпроцентов гаранционен влог. Но той благоразумно предпочете да предостави двайсетпроцентен гаранционен влог, намаляващ безспорно, потенциалите печалби наполовина, но затова пък изключващ почти напълно опасността от въпросната „margin call“. „Но ако все пак се стигне дотам, да ви се обадя ли?“ — „Свържете се с Ли или с Лиу.“ Поглеждам изумено господин Хак — какво отношение биха могли да имат към подобна операция тези двама палячовци, специализирали се в „джунджуриите“ и в специалните киноефекти!? „Те чисто и просто са мои племенници. Нима не знаехте това, Цимбали?“ Да ми го е казал някой, по дяволите!

Представителят на ръководството на Швейцарското банково дружество никога не ме е виждал. Под маската на професионалната му невъзмутимост прозира едва ли не объркване — сумата е необичайна и младостта ми очевидно го смущава.

— Трябва ли да ви покажа паспорта си?

— Ако обичате.

Уверява се, че наистина имам навършени двайсет и две години. И че наистина съм казал петстотин и пет милиона долара при гаранционен влог от сто и един милиона.

— Поради значимостта на сумата се налага да се посъветвам с моя началник, преди да приема принципа на операцията.

Уверявам го, че отлично го разбирам. Мъжът насреща ми и неговият началник, отговарящ за шифрованите банкови сметки, ще бъдат, естествено, единствените лица, които ще знаят, че сметка № 18790, от чието име банката ще оперира за петстотин и пет милиона долара, ще се идентифицира в действителност с Франц Цимбали. С мен.

— Ще намина след час. Устройва ли ви?

Отговаря, че чудесно го устройва. Тръгвам из Цюрих; идвал съм тук като дете с майка ми — разхождахме се с корабче по езерото. Още си спомням гледката на сините Гларийски Алпи, обагрени от залязващото слънце, и стръмните, окичени с великолепни вили брегове на езерото. Цюрих е градът, където майка ми е прекарала детството си, след като е избягала от нацистка Австрия; градът, където са се запознали моите родители. И ето ме отново тук.

След малко повече от час, след като съм изминал и в двете посоки „Банхофщрасе“ и съм забелязал отдалече на носещата, както и в Женева, името „Генерал Гизан“ крайбрежна улица фасадата на частната банка „Мартин Ял“, аз се връщам при пълномощника на ръководството на „Швайцеришер Банкферейн“. Отговорът е положителен, готови са на драго сърце да поемат риска.

Но какъв риск, по дяволите?

 

 

Прибирам се в хотела и се обаждам на Турчина.

Той реагира много по-бързо, отколкото очаквам. Достатъчно е с две думи да му обясня положението, за да схване моментално за какво става въпрос.

— Къде си, Франци?

— Франц.

— Къде си?

— В Цюрих.

— Къде в Цюрих?

— В „Бор“, на Езерото.

— Грешка. Там отсядат всички банкери. Ще те засекат. За сметка на това аз никак не държа да ме видят в компанията ти. Лично за мен Ял е прекалено костелив орех. Ще отседна в „Додлер“. Има един самолет към пет часа. Среща в „Додлер“ за вечеря. Каниш ме ти, естествено.

Бързината на реакцията му ме изненадва, но си я обяснявам в мига, в който двамата се озоваваме на четири очи. Всъщност, образно казано „на четири очи“, тъй като Турчина е довел със себе си четири момичета и дори само гледката на алените лица на сервитьорите в „Додлер“, маневриращи между полуголите им тела, определено си заслужава пътуването.

— И в самолета ли бяха голи?

— Не, по парашут. Не съм чудовище все пак. А сега да поговорим сериозно. Разказвай.

Разказът ми отнема много малко време и самият аз се удивлявам от факта колко повърхностна изглежда информацията ми. Кадифеният поглед на Турчина не се откъсва от мен.

— С една дума, караш ме да те последвам, да се включа в играта с малко мои пари, и то само защото този тип от Хонконг претендира, че разполага със сигурна информация относно предстоящо девалвиране на долара?

— Не те карам, а ти предлагам. Ти решаваш.

— Толкова голямо доверие ли имаш в този китаец?

— Доказателството е налице.

— Искаш да кажеш, че този живеещ под водата ненормалник на въздушна възглавница притежава сведения, с каквито никой друг не разполага?

По този въпрос имам свое мнение: господин Хак не е независим бизнесмен; той поддържа пряка връзка с Пекин, а Пекин е един вече напълно вероятен източник. По-късно ще науча за тайното посещение на Кисинджър в Китай, както и за установените по същото време куп мистериозни контакти. Ще го науча, както и всички останали, от вестниците и ще ми остане просто да установя връзката между причина и следствие.

Турчина продължава да ме гледа напрегнато.

— И с колко играеш?

— С един милион.

— Щатски или хонконгски долари?

Свивам рамене.

— Щатски.

Подсвирва.

— Само преди няколко месеца ти ми изплати пет милиона франка за една полица. Моите поздравления. Та на колко години беше?

— На шейсет и осем. Слушай, Турчин, когато през февруари се разделяхме в Лондон, ти ме помоли да те включа в следващия си удар. После повтори молбата си. Връщам ти топката, така че сме квит.

— Ако стане.

— Добре, ако стане.

Турчина смуче един омар. Поклаща глава.

— Ще се разплача от радост, просто ще се задавя от признателност, Франци!

— Нервираш ме. И престани да ме наричаш Франци!

Продължава да клати глава и избърсва устните си, за да обърне чаша шампанско.

— „Сребърния дракон“ при четиринайсет срещу едно! По дяволите, никога няма да го забравя! Какъв беше този кон, за бога? Шпионин на Мао, що ли? Участвам, Цимбали. Влизам точно с толкова, с колкото и ти — един милион долара. В течение съм на всичко, което си направил и продължаваш да правиш на Ландау. Не знам какво имаш против този тип, но ти го убиваш. Големи зъби имаш, малкият.

Поглежда ме усмихнато с женските си очи. Завари ме наистина неподготвен — спипва ме с мечешката си лапа за врата и преди да успея да реагирам, ме целува по устата. Съпротивлявам се и го удрям с първото нещо, което ми попада подръка, в случая — един нож. Острието го одрасква леко по бузата и дълбоко порязва устната му. Отдръпва се и вие от смях въпреки бликащата кръв.

— Исках просто да ти докажа приятелството си — успява да каже между два пристъпа на истеричен кикот.

— Опитай още веднъж, и ще те убия!

Смехът му мигом секва. Не че се е уплашил — не е в неговия стил. Но остротата на реакцията ми го изненадва и озадачава. Притваря леко очи.

— Прекалено нервен си, Франци. На кого имаш зъб? Не и на Ландау, естествено. Вече ти казах: той е нищожество. Тогава на кой? На Ял? Твърде голяма лъжица е за твоята уста. Твърде голяма дори и за двама ни, взети заедно.

Вечерята едва-що е започнала. Хвърлям презрително няколко банкноти на масата и си тръгвам.

 

 

Очаквам да ми съобщят, че Сара се е обаждала, но очакванията ми не се оправдават. Изведнъж осъзнавам, че знам твърде малко неща за нея; нищо чудно и да не е в Дъблин. И мълчанието й ще продължи дълго, като се изключи писмото, по-скоро записката, която ще остави в Париж на Лаватер: „Кажете на Франц да не се безпокои. Просто имам нужда да остана сама.“ По-късно, след като изясня причината за мълчанието й, ще я разбера. Но засега не изпитвам нищо друго освен озлобеност. Да ме изостави в такъв момент!

Така че дори не се поколебавам, преди да набера номера в Кенсингтън, в Лондон, който почти не ми се налага да си припомням — толкова често съм го набирал навремето. Най-сетне ми отговаря сънен глас.

— Сюзи? Обажда се Франц.

— За бога! Знаеш ли колко е часът?

В Лондон е три след полунощ.

— Някога това беше любимият ти час.

Прошепва:

— Сега съм омъжена, глупако!

— Искам да ми дадеш адреса на Катрин Варлес.

Мълчание. Веднага разбирам, че предположенията ми са се оказали верни — двете са в комбина.

— Дала ти го е още в Насау.

— Даде ми един адрес в Париж. Отидох там и налетях на някакъв нотариус бретонец с отвратителен характер, който ме сметна за побъркан и ме изхвърли навън. Сюзи, престани да се правиш на глупачка, или ще дойда в Лондон и ще разкажа всичко на мъжа ти!

— Какво всичко?

— Сама се досети.

Ако спомените й са също толкова бледи, колкото моите, печеля.

— Долен мръсник, дори не знам за какво говориш!

— Искам адреса, Сюзи!

Мълчи толкова дълго, че едва ли не започвам да се питам дали връзката не е прекъснала. Накрая казва:

— Да става каквото ще! В крайна сметка и тя от своя страна ме питаше как си. Оправяйте се както намерите за добре. Мястото се нарича Фурнак и се намира във Франция, в Горна Лоара, близо до някакво друго село, което се казва Шомеликс.

— Сюзи, ако пак ми извъртиш ном…

Затваря.

* * *

Фурнак не представлява нищо особено или поне нещо не кой знае какво. Достатъчно е човек да заобиколи дърветата и да вдигне една-две буци пръст, за да забележи селото, ако това изобщо би могло да бъде наречено село. Следвам най-добросъвестно указанията на секретаря На кметството, на когото се обадих на минаване през Лион; оттам звъннах и на Марк Лаватер в Париж, за да разбера има ли някакви вести от Сара. Не знаеше нищо, тъй като тогава още не беше получил кратката й бележка, с която ни съобщаваше, че има нужда да остане сама.

Къщата е голяма, сигурно има двайсетина стаи. Натискам дълго време клаксона, но съвършено безрезултатно. Накрая влизам в просторна мрачна кухня, където две жени белят картофи. По-младата е на шейсетина години. И двете са мустакати като българи.

— Търся госпожица Варлес. Катрин Варлес.

Взират се в картофите си и не ми обръщат абсолютно никакво внимание.

— Или ще ми отговорите, или ще се съблека гол и ще се разкрещя.

Най-сетне решават да установят съществуването ми. Леко движение с опряния в острието на ножа палец на дясната ръка. „Оттам.“ Прекосявам градината и се озовавам сред обширно затревено пространство, обрасло със столетни дървета, откъдето се открива великолепен изглед към долината. Вдясно от мен малък път се спуска надолу и аз се спускам заедно с него. Преминавам през една овощна градина, после през малка поляна и до слуха ми долита кристалният ромон на река. Пътеката се вие под дърветата и излиза на друга поляна.

Тя е там.

Приседнала е на един дънер, в профил спрямо мен, загоряла, стройна и невероятно красива. До нея лежи огромен пес, който може да е и нюфаундленд, който сигурно тежи осемдесет килограма и който спи.

Тя долавя шума от стъпките ми, изящно обръща глава и ме гледа, докато се приближавам, а в златистите й очи припламват леко насмешливи палави искрици.

— Лесно ли ме открихте?

— Без никакъв проблем, като се изключат първите няколко седмици.

Песът продължава да спи. Побутвам го лекичко с носа на обувката си.

— На оръжие, стража!

— Казва се Теобалд.

Кучето отваря едно око, поглежда ме и отново заспива.

— Гъдел го е.

Оглеждам се: мястото е наистина прелестно — цялото в дървета, в цветя, над бълбукащата река се носят рояци водни кончета, пърхат пеперуди, слънчево е.

— Може ли да седна?

Златистите й зеници се усмихват.

— Ммммм.

Присядам на тревата в краката й с лице към реката. Облягам глава на бедрото й. След малко ръката й бавно се премества и се отпуска на рамото ми, пръстите й почти докосват бузата ми. Времето е приказно. Чувствувам се фантастично.

 

 

Юли идва и отминава, а аз все още нямам никакви вести от Сара, освен кратката записка, за която вече стана дума. Спомням си, че веднъж ми бе споменала името на някакъв град в Ирландия, и след дълго ровене в атласа най-сетне го откривам — Инис, в графство Клеър, недалече от международното летище „Шанън“. В Инис попадам на куп хора с фамилното име Кайл, но нито един от тях няма нито сестра, нито близка или далечна братовчедка, която да се казва Сара и да работи в хотелиерството. Опитвам наистина всичко, като стигам дори дотам, че се обаждам в хотел „Уайт Сандс“ в Момбаса; разпитвам всички, за които е работила или които са работили с нея; правя запитване даже до „Парадор“ в Морзин, където прекарахме няколко дни заедно. Нищо. Пълно мълчание. Изчезнала е безследно.

Но това, че съм лишен от едната, не означава, че съм облагодетелстван от присъствието на другата. Катрин си има свои, нямащи никакво отношение към мен планове за ваканцията: обиколка на гръцките острови през юли, гостуване през целия август у някакви приятели американци, чието име отказва да ми съобщи. А после? После — следване в университета; в крайна сметка е изкарала зрелостните си изпити, което не знаех. Оставам във Фурнак много малко време; къщата принадлежи на един от нейните чичовци и, странно, без да ме гледа открито накриво, въпросният чичо като че ли се притеснява от присъствието ми, така че предпочитам да не настоявам.

Лаватерови ме канят да прекарам лятото на вилата им в Шани. Но не цялото лято, естествено, тъй като те също си имат свои планове — за пет седмици, което ще рече между 10 август и 15 септември, заминават за Юкатан или за някакво подобно смехотворно място. Предлагат ми да ги придружа, но аз имам толкова желание да ходя в Юкатан, колкото и да се обеся. „Франц, вилата в Шани е на твое разположение винаги когато пожелаеш и за колкото време пожелаеш.“ Марк и Франсоаз са най-малко с двайсет години по-възрастни от мен; бих могъл да им бъда син, но все пак съм достатъчно голям, за да имам нужда от бавачка.

Турчина ми се обажда по телефона; буквално се тресе от възбуда — току-що е научил, че големите многонационални американски компании на свой ред продават долари на кредит. „Информацията на твоя китаец явно се потвърждава, Франци. Ударът ще бъде направо страхотен.“ Адски ме нервира с неговото „Франци“!

Връщам се в Хонконг, където възникват първите затруднения, свързани с бизнеса с „джунджуриите“. Конкуренцията, и то най-вече японската, става все по-силна и по-силна и затъвам в работа до гуша в резултат може би точно на това, че до този момент не бях обръщал никакво внимание на този проблем. В Хонконг се задушавам. Досега нито за миг не съм се попадал под влияние на приписваното му обаяние и мисълта да го напусна завинаги започва да ме спохожда отново все по-често и по-често. Но за да отида къде? Печалбите ми намаляват, авоарите ми в банката също, започвам да правя сметка на разходите си. Върналият се на свой ред в Хонконг Хаят ми се цупи — несъмнено смята, че съм бил длъжен да го включа в бизнеса с „джунджуриите“ насила, като едва ли не опра пистолет в гърба му! Накратко, единствените лица в Колонията, с които поддържам редовни контакти, са Ли и Лиу или обратното. Двамата са напълно откачени и пародийните им карате или кунг-фу филми са съвършено щури. Човек би могъл наистина да помисли, че са ненормални, за каквито по някое време ги смятах и самият аз. Това беше, преди да науча за родството им с господин Хак, комуто те са племенници. Така или иначе, ще мине доста време, докато разбера, че шутовската им лудост е била най-често привидна.

Но по онова време се задоволявам с приятелското чувство, което изпитвам към тях и което, в интерес на истината, те щедро ми връщат. Приятелство, благодарение на което още дълго занапред онова, което ще се случи, ще остане за мен напълно неразбираемо.

През юли, на 7-и или на 8-и, доколкото си спомням, заминавам за Япония. Ли и Лиу буквално ме натирват там, след като почти успяват да ме убедят, че ме очаква бляскаво бъдеще в търговията с електронни дивотии. Съвършено безрезултатно пътуване — провалям се, правейки жалки опити да убедя японските си събеседници, че мога да им помогна да продават щуротиите си навсякъде по широкия свят.

— Ти не беше достатъчно убеден — уведомяват ме Ли и Лиу. — Това е причината. Жалко, но в момента просто се въртиш в кръг.

И не грешат — аз наистина се въртя на празен ход, макар и все пак да се въртя. За момента танцът на Цимбали прилича на стар грамофон, който бързо губи обороти. Все по-рядко и по-рядко навестявам така желаната от Сара къща в Стенли, чиято гостна е все така боядисана в лилаво. Но тази нощ съм там и изобщо не може да става дума за случайност, тъй като ще разбера, че предварително се е свързала с Ли и Лиу, за да разбере къде съм.

— Франц?

Вдигнал съм слушалката машинално, все още полузаспал. Поглеждам часовника — три часът след полунощ. В Европа е девет или десет през деня.

— Франц?

Познавам гласа й.

— Къде си?

— В Лондон, но няма да остана тук. Франц, остави ме да говоря, моля те.

От моето легло, от нашето легло можехме да наблюдаваме сампаните и джонките в малкото пристанище на Стенли и миниатюрните огньове, които китайците палят в определени нощи около храма Тин-Хо. Взирам се в закотвените сампани и джонки.

— Ще мълча, Сара.

— Слушай, не мога да вися с часове на телефона. Трябваше да ти се обадя по-рано. Не го направих… Не го направих, и толкова! Бях бременна. От теб, естествено. Но вече не съм — направих всичко необходимо. Само допреди няколко минути бях твърдо решена нищо да не ти казвам, но ето че ти казах, струва ми се. Както и да е… Не ме питай как съм, много съм добре. Вярно, преживях доста неприятен момент, но той свърши, всичко свърши и сега съм плоска като ваденка. Още през февруари разбрах, че ни остава малко време да бъдем заедно, така че оттогава до днес всичко беше подарък. Всъщност винаги съм знаела, че няма да се задържим заедно дълго време, и съм имала право. Няма да се върна в Хонконг, естествено. Предложиха ми работа другаде. Няма да ти кажа къде; би било по-скоро забавно, ако се срещнем случайно някой от тези дни или пък след двайсет години, когато станеш истински милиардер. По този повод бих искала да те помоля нещо: не купувай хотела, в който ще работя, няма да ми бъде приятно. Обещаваш ли? Целувам те.

Замълчава, но не затваря телефона. Чувам дишането й. Секундите се нижат една след друга.

— Франц… Целувам те.

И затваря. Продължавам да се взирам в сампаните и джонките. Бяхме прекарали безброй часове така, прегърнати. Тя беше избрала къщата заради гледката, заради малкия пристан и храма и заради простиращия се малко вдясно обширен и почти винаги безлюден плаж. Малко остава, за да доловя отново аромата на стройното й, жилаво и свирепо напрегнато в любовта тяло, успокояващо се след дълго-дълго време, подобно на най-сетне стихнала вълна. Затваряше очи едва в последния момент и се случваше продължително време да остане неподвижна с извърната настрана глава, като отказваше да ме погледне дотогава, докато не се почувстваше достатъчно сигурна в себе си, за да ме стрелне с присъщия си саркастичен поглед. „Не е лошо за хлапе като теб“, казваше тогава.

Е, и каква стана тя… Ето че хлапето се разплака.

 

 

Намирам се във вилата на Лаватерови в Шани от няколко дни. Чета. В Шалон сюр Саон, където отивам със старото „Рено-4“ на Лаватерови, награбвам всичко, което успявам да открия върху банковите механизми и финансите, с една дума — върху парите. Намирам дори една книга на някой от Рокфелеровците — „Творческото въображение в бизнеса“. Точно каквото ми трябва. И тъй като все на някого трябва да подражавам, купувам и „Граф Монте Кристо“, която всъщност изобщо не съм чел, или поне не сериозно. Оказва се увлекателна — нищо чудно в крайна сметка дядо Дюма да успее да се справи с мрачното настроение, което продължава да ме тормози. Точно съм се задълбочил в главата — Странноприемницата „Пон дьо Гард“, в която Кадрус, един от онези, които предават Дантес, бива посетен от „облечен в черно свещеник с тривърха шапка“, когато телефонът се обажда за първи път от заминаването на Марк и Франсоаз Лаватер, хукнали да вършеят из юките на Юкатан. Поколебавам се дали да отговоря, но накрая вдигам слушалката: обажда се някой си Канат, сътрудник на Лаватер.

— Бяхме се уговорили да ви безпокоя само при извънредни обстоятелства. Случи се нещо, което според мен е важно: току-що от сърдечен удар в Чикаго е починал Алвин Бремер. Марк ми каза, че се интересувате от него.

— Благодаря.

В момента тъкмо закусвам, обслужван от прислужницата, на която ме е поверила Франсоаз Лаватер и която говори с такъв бургундски акцент, че дълго време я смятам за полякиня. Ставам и се запътвам към стаята си.

На стената в стаята си съм закачил всички бележки, записки и списъци, събрани за осем месеца от деня, в който Марк дойде в Хонконг и ми донесе първото сериозно досие. Поглеждам списъка. За Бремер бях предвидил по-специална и много по-сложна процедура от тази, която използвах срещу Ландау.

А този мръсник взел, че пукнал. Изпитвам ядно разочарование.

Приближавам се до списъка и задрасквам името. Поглеждам прикрепената към досието снимка на едър червендалест мъжага с безпощадни очи. Винаги ми се е струвало, че в него има нещо тевтонско, а това в никакъв случай не е комплимент от моя страна.

Като се извади един от седмината, остават шестима. Дори по-малко — пет и половина. Средата на август е и на Ландау не му остава много живот. При условие, разбира се, че с включването си в спекулациите на господин Хак не съм направил грешка…

Не, не съм направил грешка. Новината се разнася един ден след като научавам за смъртта на Бремер: анулиране на конвертируемостта на долара. Събитието е изключително важно, почти невероятно. От двайсет и пет години доларът е валутата — еталон за целия свят, единствената, обвързана официално със златото, единствената, която струва злато в буквалния смисъл на думата.

И сто че тази конвертируемост вече не съществува. Първият резултат е задължителното девалвиране на долара. Това е било значи важната информация, с която е разполагат господин Хак; знаейки предварително конкретната дата, на която американското правителство ще оповести въпросното анулиране, той е съумял с точност почти до ден да изчисли времетраенето на предприетата от него операция.

Печалбата е фантастична, макар и степента на девалвиране на американската валута да е, общо взето, незначителна. В момента, в който депозирах стоте и един милиона долара в Цюрих, една унция злато струваше официално трийсет и осем долара и деветдесет цента. Точно три месеца по-късно тя струва вече четирийсет и два долара и десет цента. Незначителна разлика? Зависи. Така или иначе печалбата, реализирана от господин Хак (ще си направя удоволствието да проверя банковите сметки, но естествено, ще бъдат точни), ще възлезе на четирийсет и седем милиона долара, от които съгласно нашата уговорка приспадна полагащите ми се в качеството на дискретен посредник два и половина милиона долара, независимо от удържания от банката процент. С прибавянето към тях на личните ми един милион долара, които съм вложил и си възвръщам, и донесената ми от този милион печалба четиристотин седемдесет и пет хиляди петстотин седемдесет и осем долара, на 12-и септември се оказвам притежател на малко повече от четири милиона долара.

Очаквам нещо в мен да се взриви. Но… нищо. Оставам спокоен и почти безразличен. Все така съм сам във вилата в Шани и знам, че е дошло време да действам.

Да приключа първо с Ландау, което е въпрос на дни, а след това да се заема с другите.

Обаждам се на Турчина.

— Доволен ли си от мен?

— Франц, обичам те!

— Куш, мръсна педеруга!

— Момент, имам изненада за теб…

Тишина, после гласът на Уте:

— Здравей, Франц, любими.

— Какво правиш в Хампстед при този мошеник?

— Въртя голямата любов, приятелче.

— С Турчина?

— С мошеника. Ревнуваш ли?

Избухвам в смях. Просто си ги представям заедно.

— Ни най-малко. Още ли е там армията му от голи танцьорки?

— Колкото сме по-откачени, толкова е по-забавно — отвръща Уте. — Важното е, че сега аз командвам парада. И наистина го командвам.

— Дай ми господаря на харема. Целувам те.

На телефона е отново Турчина. Залива се от смях. Никога няма да успея да го намразя истински.

— Изненадах те, а?

— Изненада ми задника! А сега нека поговорим сериозно. Може ли?

— Може.

— Необходима ми е стабилна връзка. В Насау, на Бахамските острови.

— Друг удар?

— Лични проблеми.

Размишлява. Накрая казва:

— Никакви имена по телефона, не ми е по вкуса. Кога ще бъдеш там?

Набързо пресмятам:

— В края на септември, този месец.

Чувам гласа на Уте, но не разбирам какво казва. Ала щом е успяла да си издейства правото да остане на линия, докато двамата с Турчина разговаряме, значи наистина „командва парада“, както сама ме увери.

Турчина:

— Франц, ще бъдем там от 25-и септември, аз и датчанката. Няма ли да ти е неприятно?

— Напротив.

— Сигурен ли си, че не ми се сърдиш за Уте?

— Сигурен съм. Целуни я от мен. Чао.

Записвам една касета за Марк, който скоро би трябвало да се върне от шибания си Юкатан. Навъртам за пореден път номер 2 в Шомеликс, но чичото на Катрин го няма и никой не вдига слушалката.

Вземам самолета за Хонконг.

 

 

Най-сетне откривам Хаят в кръчмата „Бивол и мечка“, всяка част от която парче по парче е била пренесена с кораб от Англия. Той все още не е съвсем пиян. Вдига чашата си:

— Малкия Шеф си дойде.

Прякорът, който ми бяха дали в Момбаса.

— Черпя те една бира — добавя Хаят. — Една пенлива Гинес, made in Дъблин. И колко време смяташ да останеш?

— Няма да оставам. Искам да ти направя едно предложение: преотстъпвам ти всичко по бизнеса с „джунджуриите“.

— Всичко?

— Всичко. Ти поемаш нещата. Интересува ли те?

Лично за него това определено не е никак лоша сделка. Дори и да няма повече никакви шансове да му носи фантастичните печалби от първите месеци на съществуването си, благодарение на патентите ми предприятието остава все така интересно и доходно, особено за човек, който предпочита сравнително скромните, но редовни приходи пред големия удар, в който може да загуби всичко. Като Хаят. А освен това той все още не може да забрави първоначалния си отказ. Разговаряме около половин час, за пари. Иска да му дам двайсет и четири часа, за да размисли, и аз знам, че на следващия ден ще даде съгласието си за сумата от осемдесет хиляди долара.

— Още една чаша? — предлага Хаят.

— Не. Виждал ли си скоро Чинг?

Беше ми се сторило, че моят англичанин е малко нервничък. Този път няма място за никакво съмнение, още повече, че се прави на глупак.

— Какъв Чинг?

— Много добре знаеш. Какво се е случило?

— Не разбирам.

И забива нос в черната си Гинес. Не настоявам, като оставам със смътното и неприятно усещане, че се е случило или че ще се случи нещо, което ме засяга повече или по-малко пряко. Развалям една банкнота срещу куп дребни монети и започвам да въртя телефон след телефон. Никъде никаква следа от Чинг Не-знам-какво-си — нито в кантората му, нито във фабриката, нито в дома му. Най-неприятно е мълчанието, което настъпва след въпроса ми и което нарушават, разбира се, за да ми отговорят, и все пак… Не, не знаят къде е Чинг. Да не е напуснал Хонконг? О, нищо подобно. Тогава къде е? Не знаят.

Набирам номера на ателието на Ли и Лиу на Кенеди Роуд. Напразно. Най-много ме обезпокоява фактът, че е средата на седмицата и че двамата смешници имат куп подчинени, а ето че никой не се обажда. Опитвам се да ги открия в апартамента им, намиращ се на малка уличка над Боуън Стрийт, чието име така и никога не успях да разбера. Никой. Но само в началото, тъй като след продължително безплодно звънене точно в момента, в който се каня да затворя, някой най-сетне вдига слушалката…

— Ли? Лиу?

Мълчание. Въпреки че на другия край на линията несъмнено има някой.

— Ли или Лиу?

И въпросният някой внимателно затваря телефона. Затварям и аз. Хаят е изчезнал. Излизам на улицата и тълпата е там — огромна и потискаща като море. И изведнъж необяснимо, но за сметка на това още по-осезаемо изпитвам как ме обзема страх.

 

 

Хаят ми е поискал двайсет и четири часа за размисъл и сме си определили среща на следващия ден в единайсет часа пред самия вход на регистрационното бюро в Какстън Хаус на Дъдъл Стрийт. Това означава, че ми остават около двайсет часа престой в Хонконг. Още в аванс тези двайсет часа започват да ми се струват безкрайни и изпитвам неистовото желание да скоча в първия самолет за някъде си, или накратко — да се чупя.

Отивам в Стенли и прибирам останалите там вещи. Има още малко дрехи и няколко книги, принадлежащи на Сара; напъхвам всичко в един куфар и настроението ми е повече от мрачно. Връщам се в Сентрал и оттам отивам в Кулон. Наемам стоя в „Пенинсюла“ сред гъмжило от изкуфяли лейди, прекарали живота си в Индия, и стари запасни полковници от Бирма. И тогава ми хрумва една идея — натрапчива, неблагоразумна… Вземам такси до летището и там наемам малък самолет — една чесна, доколкото си спомням, — пилотиран от млад австралиец с мускулести татуирани ръце, който ме измерва с флегматичен поглед.

— Как искате да открия шибания ви остров, след като не знаете името му?

— Ще го позная.

„Ами ако вземем случайно да прелетим над Китай, а, мистър? И ако китайците започнат да стрелят по нас? Ами ако се окаже, че чисто и просто съм сънувал този остров, въпреки че досега два пъти съм кацал на него?“ Австралиецът спори, но при все това подготвя машината си. Показвам му посоката и той я следва. Първа група острови.

— Там?

— По-нататък. След онова подобие на голяма дига.

Резервоарът на Плоувър Коув, кимва австралиецът.

Летим много ниско — на триста-четиристотин метра над всичко, което ни заприлича на остров. За Хонконг винаги се е смятало, че е пренаселен, ала макар и земите под нас да принадлежат на Колонията, те са безлюдни или почти безлюдни — никакви пътища, единствено пътеки, по които, както и в момента, се придвижват селяни-хакка с широкополи, покрити с черен воал шапки.

Изневиделица под крилете на самолета се ширва морето.

— Е, мистър?

— Ето, този там.

Според картата летим над Мирс Бей, в самия край на Новите територии.

— Къде виждате тук писта? На тези скалаци и муха не би кацнала.

Все пак открива пистата, и то преди да успея да му отговоря. Буквално пикира към земята, приземява се по дивашки безгрижно, почти веднага изключва двигателя, килва се на лявото си рамо и запалва филипинската си пура, която би умъртвила и слон.

— Предупреждавам ви: след един час отлитам.

— Не съм сигурен, че до един час ще успея да се върна.

— Шейсет минути, мистър. Просто си поразмърдайте задника. Нощта наближава, а аз летя на око.

Скачам на земята и гневът ме кара да взема бегом първите десетина метра. После изведнъж осъзнавам какво правя. Ненормален, аз съм ненормален! Поглеждам към малкия самолет — австралиецът също е слязъл и пуши наблюдавайки китайското небе с подигравателно задоволство. Продължавам бързо нататък — този негодник като нищо би заминал без мен.

Досега два пъти съм идвал на острова и всеки път са ме вземали с кола. Очаквам, че ми предстои лудешко бягане, едва ли не истински маратон. Ала с изненада установявам, че след като минавам напряко през скалите и прехвърлям един-единствен хребет, се озовавам пред градината, а следователно и пред къщата.

Тишина.

Носи се като мъгла, на все по-плътни и по-плътни пластове, колкото повече се приближавам. И буквално ме смазва, когато тръгвам по алеята, обградена с китайски смокини и камфорови дървета. Извиквам, но викът ми остава без отговор. Най-сетне прекосявам градината, която упорито продължава да ухае, и стъпвам на черния мраморен под на преддверието.

Плъзгащата се врата е отворена.

— Господин Хак? Цимбали.

На вика ми се отзовава като че ли безкрайно ехо. Страх ме е.

— Господин Хак!

Беше ми казал: „След като приключите операцията, а това ще стане в края на август и началото на септември, върнете се в Хонконг. Нищо чудно да ви направя ново предложение, още повече след като завръщането ви ще означава, че всичко е минало много добре.“ Прекрачвам прага на първия салон и там, където по време на първото ми посещение имаше килими, масички и възхитителни безценни паравани, сега няма абсолютно нищо. Всичко е изчезнало. Първият салон е празен.

Празен е и вторият, и следващите, както и стаята, в която спахме двамата със Сара. Влизам, разтърсван от кошмарно шубе и същевременно тласкан от любопитство, в онази част на къщата, в която никога не бях стъпвал. Нищо. Оттам също е изнесено всичко. В кухните, които сигурно са били фантастично автоматизирани, са оставени единствено стенните фурни, и то явно поради това, че са вградени в бетона. По-нататък виждам малко помещение, в което са притихнали като почиващи си чудовища командваните от разстояние масички на колела, обслужващи господин Хак. Още няколко крачки, и се озовавам в огромната стая, една от чиито стени е вдлъбната и остъклена, или поне си я спомням такава, тъй като в момента е закрита от лакираното, изрисувано с алени дракони пано.

Тя също е съвършено празна. С малко изключение — на пода лежи едно от онези четириъгълни дистанционни управления, каквито използват авиомоделистите. Виждам множество малки ръчки. Натискам една, после втора, след това трета. Отначало не се случва нищо. Но ето че като същински призраци изведнъж се появяват три маси, изработени от лъскава стомана и покрити с черно кадифе. Те се насочват към мен и застиват неподвижно на разстояние една ръка, изумителни и ужасяващи в покорството си, подобно на укротени зверове.

Почти започвам да изпитвам страх от тях. Натискам други ръчки и безброй прегради започват да се движат, да се вдигат, да се отдръпват, да очертават нови стаи; разнася се музика, завъртат се маси — цялата къща се размърдва и ми се подчинява като живо същество.

Не съм чул кога паното се е плъзнало — отдръпнало се е зад гърба ми, задвижено от съвсем случайно движение. Но когато се обръщам, обзет от странното усещане за нечие присъствие, гледката изневиделица смазва очите ми. Нагъвайки се, закриващото остъклената стена извито пано се е плъзнало встрани. И акулите са на два метра от мен, дори на по-малко, на височината на лицето ми — три звяра по около два метра и половина всеки, от които се излъчва едно и също усещане за безпощадна свирепост.

Сиянието на прожекторите, които очевидно съм включил случайно, ги обагря в смайващи червеникави оттенъци.

Поне така ми се струва в първия момент.

Но веднага след това разбирам. Разбирам в мига, в който погледът ми попада върху окачените на месарски куки парчета месо, каквито господин Хак имаше обичая да им предлага. Разбирам, когато, вцепенен от ужас, оглеждам по-внимателно въпросните парчета месо.

А те имат безспорно формата на човешки торс. С главата и горните крайници. И една откъсната, обезкървена ръка, носеща се под водата.

 

 

Погледът на Хаят ме избягва. Добавям:

— Не знам какво ми пречи да ти смачкам мутрата.

— Франц, не знаех нищо за това. И сега не зная нищо. Известно ми е само онова, което току-що ти казах.

А именно че в Хонконг се бил разнесъл слух, че господин Хак си е позволил да оперира за лична изгода с чужди пари, които в действителност принадлежали на Китай, дори по-лошо: на пекински големци, действащи за своя сметка. Хаят не знае нищо повече. Колкото до мен, успявам сравнително лесно да възстановя поне част от случилото се: използвайки получената от Пекин информация, господин Хак несъмнено е включил в операцията чужди, а не собствени капитали, и то в името на личната облага; той, разбира се, се е канел да възстанови стоте милиона, с които си е послужил, но явно просто не са му оставили време, за да го стори. И очевидно никога няма и да разбера какъв е бил човекът, хвърлен за храна на акулите.

Хаят идва на срещата ни пред регистрационното бюро с четирийсет минути закъснение. И наистина изпитвам желание да му строша някой и друг зъб. Но ми минава — в края на краищата в Хонконг Хаят си е у дома, докато аз съм просто транзитен пътник, а ще остане тук и занапред, след мен. Освен това откупи бизнеса ми с „джунджуриите“, и то на исканата от мен цена. Питам го:

— А Чинг?

Поклаща глава.

— А Ли и Лиу?

И за тях не знае нищо. Заклева се. Изпиваме по още една, последна чаша, като неизбежността на раздялата ни кара да си припомняме откъслечни моменти от едно неоформило се и неизчерпано докрай приятелство, което обаче за малко не се изчерпа по крайно неприятен начин.

— И никога повече няма да се върнеш в Хонконг, така ли?

— Не, ако мога да го избягна.

Полуголите гърли от клуба „Косукай“ ни се усмихват.

— Спомняш ли си ония етиопки в Найроби? — мърмори Хаят. — И оная, твоята, в Момбаса…

Спомням си. Както си спомням и Жоаким, Мандра, подкупното ченге и нечестния съдия, къщата на Джомо Кениата, приятелите ми от Килиндини Роуд, Чинг Не-знам-какво-си, Ли и Лиу, господин Хак, Ландау и Сара. Едно отминало минало.

Разполагам с четири милиона и двеста хиляди долара.

И Цимбали отново се понася в ритъма на своя танц.