Пол-Лу Сюлицер
Пари (11)

11

Срещнах я в Насау по време на едно от пътуванията ми покрай операцията „Ландау“, тъй като Бахамските острови предоставят особено благоприятни условия за създаването на анонимни дружества.

Тя е по-скоро дребничка, с руса коса с лек червеникав оттенък, но най-поразителното у нея са очите — златисти, с почти детински поглед, който още в първия миг се спря върху мен с едва ли не въпросително изражение, сякаш тя наистина си задаваше някакъв въпрос, засягащ ме лично.

— Франц Цимбали, Катрин Варлес.

Младата жена, която ни запознава, се казва Сюзи Кендъл; със Сюзи се познаваме от години, имаме общи спомени от щурите вечери в Кан, в Портофино, в Сен-Мориц и бог знае още къде; тя беше до мен в Лондон, в къщата в Сейнт Джеймс Парк онази вечер, когато момичето умря, два дни преди заминаването ми за Кения. Дори не мога да си спомня дали съм спал с нея, но нищо чудно да съм го направил. Буквално връхлитаме един върху друг още на другия ден след пристигането ми в хотел „Емералд Бийч Плантейшън“. Целува ме лакомо, луда е от радост, че ме вижда, мислела, че съм умрял, та дори и нещо по-страшно — че съм се наел в Чуждестранния легион, докато за нея узнавам, че се е омъжила, че Пеги и Вернер и така нататък…

Взирам се в златистите очи.

— Французойка?

Кимва утвърдително. Трябва да е някъде на шестнайсет или най-много на осемнайсет години. Сюзи ме хваща за ръка, иска да ме отмъкне. „Франц, просто не съм на себе си от щастие, че те виждам отново. Освен това тук е и Питър Моузес, който се ожени за Анита. Сигурно ги помниш. Ще го отпразнуваме страхотно.“ Издърпвам ръката си внимателно, но решително.

— Сама ли сте в Насау?

— Не — отвръща тя, — с приятели.

— Омъжена ли сте?

Разсмива се.

— Не.

— Искате ли да се омъжите за мен?

— Не.

Казвам на Сюзи: „Ти върви. Ние ще дойдем след малко.“ А на златистите очи: „Нека направим нещо заедно. Независимо какво, но да го направим веднага.“ В слънчевите зеници припламват весели искрици.

— Да покараме яхта?

— Дадено.

Частният плаж на хотела разполага с малки катамарани. Двамата сме по бански и скачаме в един от тях. Опитвам се да вдигна шибаните платна, като дърпам, сграбчвам, изпускам и извивам всяко въже, до което успея да се докопам. Резултатът е катастрофален. Тя се превива от смях.

— Оставете на мен. Къде сте се учили на ветроходство?

— Задочно. Но пощенският раздавач ме ненавиждаше.

Тя изящно и спокойно помръдва нежните си ръце и само след миг нашият трансатлантически лайнер безшумно полита напред; цари истинска тишина, дължаща се не толкова на отсъствието на двигател, колкото на факта, че не проронвам нито дума, което на практика почти никога не ми се е случвало, както и на това, че тя съвсем естествено не ми отговаря. Чисто и просто я наблюдавам, като от време на време очите й се откъсват от линията на хоризонта, от искрящата белота на платното, от болезнено ярката синева на Карибско море, за да срещнат погледа ми. Това продължава трийсет-четирийсет минути, после тя насочва катамарана към плажа. За да не изглеждам пълен идиот, ако това все още е възможно, залавям се, докато тя с мълчалива усмивка тръгва по пясъка към хотела, да издърпам катамарана на брега така, както са ме учили — извън обсега на прилива. И колкото до издърпването — издърпвам го и я проследявам с поглед, докато тя се отдалечава; ако не ме бяха спрели, вероятно щях да премина и през фоайето заедно с него. Отправям се отново към басейна в лявото крило на хотела и там отново попадам на Сюзи.

— Така де! Така!… — пропищява тя, размахвайки ръце като внезапно обезумяла балерина.

— Сюзи…

— Трябва да ти кажа, че сте страхотна двойка. А и на ръст е колкото теб, още повече, че и ти не си великан.

— Сюзи…

— Чудесни сте! Прекалено млада е още, но сте направо чудесни. Тъкмо го казвах на…

— СЮЗИ!

— Да, Франц, миличък?

— Затваряй си устата!

— Добре, Франц, миличък!

Целува ме, целувам я и двамата отиваме при мъжа й — нещо като огромна зъбата челюст, опакована в англичанин. Но определено симпатичен, макар и с двайсет години по-възрастен от жена си. Двамата Моузесови, Анита и Питър, също са тук, както и куп други двойки; всички пият смесица от шампанско и пунш, което е най-подходящият начин да се натряскаш за рекордно кратко време. Катрин Варлес е с двойка млади англичани, които се присъединяват към нас, когато привечер отиваме първо да чуем концерта на гвардейския оркестър на Насау в хотел „Бийч“, а сетне и да завършим вечерта след шестчасово непрекъснато изпълнение на калипсо, с фантастично пиршество с печени раци, което продължава до първите лъчи на една приказна коралова зора.

По принцип би трябвало да напусна Бахамските острови на следващия ден. Марк Лаватер ме чака в Париж, където ни предстои да уточним последните подробности по екзекуцията на Ландау. Телеграфирам на Марк, че съм възпрепятстван, без да уточнявам от какво — той и без това ще започне да си задава въпроси, — и удължавам престоя си с два дни, после с още двайсет и четири часа. И всички тези часове, през които с Катрин почти няма да се разделим, се пропиват с такъв невероятен смисъл, че след това нищо повече няма да бъде същото.

За последната ни нощ на Бахамските острови или поне тази, която прекарваме заедно, давам пълна воля на въображението си: наемам едно от онези плоскодънни корабчета с прозрачно дъно, през което човек може да се любува на великолепието на коралите и на пасажите пъстроцветни риби. Разпореждам се да оборудват корабчето с прожектори, както и да бъде съпровождано от две-три лодки, с окичени с цветни гирлянди музиканти, които да свирят moderato и voluptuoso. Всичко започва добре и вече е започнало, когато изневиделица се изсипва един от прословутите поройни тропически дъждове, който превръщат китните музикални лодки в жалки салове, докато моите музиканти, очевидно подигравайки ми се, язвително подкарват със сърцераздирателно бълбукащите си цигулки „До Теб по близо, Господи“ подобно на събратята си от „Титаник“.

Изпращам я до стаята й. И двамата имаме вид на удавници.

— Знаете ли — казвам, — в живота често ми се е случвало да правя успешни удари. И почти никога не съм се провалял.

Мълчание. Повторно я питам дали не иска да се омъжи за мен. Тя ме поглежда сериозно и отговаря:

— Все още не.

Бих разбрал едно категорично „не“, но това „все още не“ ме хвърля в пълно недоумение.

— Защото сте прекалено млада?

— Не само заради това.

Целува ме по бузата.

— Приличате на човек, който тича.

— Който танцува. Цимбали не тича, а танцува. А Цимбали, това съм аз.

— … Който тича след нещо, което иска на всяка цена. Елате при мен, когато спрете да тичате.

След което отново ме целува по бузата (по другата), съвсем бегло по устните и затваря вратата под носа ми. А на другия ден се връщам в Париж, където Анри-Жорж Ландау, подобно на тръгнал на заколение овен, все още не знае какво ще му дойде до главата.

И когато отивам на адреса в XVI район, на който тя ме увери, че живее заедно със семейството си, установявам, че там никой не е и чувал за Катрин Варлес.

 

 

Всичко се застъпва: Ландау, златистите очи на Катрин, споразумението ми с Турчина, сполетялото ме в Хонконг — всичко това се случва по едно и също време и вероятно наистина приличам на човек, който непрекъснато тича. Именно защото тичах и нито за миг не преставах да тичам.

Колкото до споразумението ми с Турчина, то след единствената ни среща в Хамстед той пръв влиза във връзка с мен. „Франци…“ — „Не ме наричай Франци. Франц или Цимбали.“ — „Добре де. Не, просто исках да ти кажа, че в случая с Ландау отидох много по-далече…“ „Не съм те молил за това.“ — „По-далече отколкото си ме молил, и ще отида и още по-далече. Защото твоят удар ми е страхотно забавен. Защото е от гадните, точно каквито ги обичам. А и защото разчитам да ме включиш в следващия си удар. Вярвам в теб. Аллах е с теб, братко!“ — „Майната ти!“

Дявол знае дали благодарение на Аллах или на нещо друго, но това животно Турчина проявява страхотен усет. Онова, което ми се случва в Хонконг, става много скоро след това, докато печалбите от бизнеса с „джунджуриите“ продължават да пълнят сметката ми в Хонконгската и Шанхайската банка. Един петъчен следобед, на връщане от Улицата на желанията, намирам в кантората си бележка, която ме подканва да се обадя на един телефонен номер в Новите територии. Набирам го и първо автоматичен телефонен секретар ме съветва да проявя малко търпение, след което чувам глас, който в първия момент не успявам да разпозная.

— Хак.

И в един миг отново се потапям в онази атмосфера: спомням си странния, тих като мисъл дом, разположен отчасти под морската повърхност, и китаеца с интелигентните очи и със стоманените крака, плъзгащи се по черния под с едва чуто пощракване.

— Господин Цимбали, питах се дали не би ви било приятно да прекарате един уикенд у дома.

Не съм се виждал с господин Хак от времето на първата ни и единствена среща, провела се под егидата на Чинг Не-знам-какво-си.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Тогава определете сам датата.

— Не и утре, предполагам?

— А защо не? Мисълта, че ще ви видя, отново ми доставя извънредно голямо удоволствие. И бих бил още по-радостен, ако мис Кайл се съгласи да ви придружи.

* * *

Значи знае за Сара. При нея любопитството надделява над чувството за дълг, изискващо да остане на поста си в оня гаден хотел. Но има и още нещо, което я кара да ме придружи, и това е, както ми признава, някаква промяна, която забелязвала у мен. Оказва се, че след последното ми пътуване до Европа и посещението на Бахамските острови вече не съм бил същият. Бахамските острови… И ме пронизва с един от онези си изпитателни погледи, проницателна по начин, по който никой никога не е бил и никога няма да бъде по отношение на мен. „Добре, ще видим“, казва тя.

 

 

Този път при пристигането ни в къщата на острова ни очакват двама прислужници, мъж и жена. „Господин Хак скоро идва.“ Докато го чакаме, разглеждаме къщата. Сара е поразена: „Страхотия!“

Господин Хак се появява зад нас и въпреки че съм я предупредил, Сара едва не подскача до тавана. Прошепва: „По дяволите! Та той дори не се докосва до земята, когато върви!“ — „Придвижва се на въздушна възглавница“ — отговарям.

— Обичате ли китайската кухня? — пита господин Хак.

Лично аз не се прехласвам по нея, за разлика от Сара, която тази вечер ще има възможността да задоволи и най-екстравагантните си вкусове. На масата сме четирима, заедно с млада китайка, племенница на господин Хак, която изпълнява ролята на домакиня; тя говори прекрасно английски и познава дори Ирландия, за която разговарят със Сара, чийто патриотизъм никога не е изпитвал необходимостта да бъде подклаждан. Вечерята е пантагрюелска, ако на китайски изобщо съществува такава дума: пълнени с маниока скариди, жабешки бутчета с джинджифил, гъска в мед, сепии с пилешки дробчета, гълъби, запечени в тънко точени кори, перки от акула, лястовичи гнезда и всичко това, поливано обилно с „мао таи“ — безспорно превъзходно китайско вино, притежаващо във всеки случай и букет, и съдържание. Но това е нищо в сравнение с обяда, който ще ни поднесат на другия ден, когато ще ни се предложи изключително змийско меню: питон, кобра, дхай-ман и всевъзможни главоноги, увенчан с онова, което китайците наричат Великолепната тройка: Дракон (питон), Тигър (котка) и Феникс (кокошка), смесени ведно. Любопитно.

Вечеряме, както и ще обядваме, наслаждавайки се на величествената гледка на осветеното морско дъно. За да можем, докато се храним, да наблюдаваме акулите на свобода, във водата потапят закачени на месарски куки парчета месо. Но единствената акула, която благоволява да се появи, за да й се полюбуваме, е огромна акула-монах, дълга може би седем-осем метра. Накрая, с помощта на виното, пред очите ми започва да танцува цяла конгрегация.

Когато сутринта излизам от стаята си, господин Хак вече е станал. Заварвам го да играе шах със себе си.

— Още кафе?

— Да, благодаря.

Отваря дума за онова, което нарича моята „ловкост и резултатност“ по отношение на бизнеса с „джунджуриите“. И добавя:

— Възнамерявах да ви предложа още доста варианти. Що се отнася конкретно до организацията, която успяхте да създадете за фантастично кратко време, то бих могъл да ви предложа да я използвате и с друга търговска цел, тъй като на този свят се произвеждат не само играчки. Но знам, че сама по себе си търговията не ви интересува. Така ли е?

— Така е.

Интелигентните му очи ме пронизват и преценяват. Очевидно има да ми предложи нещо специално, но все още се колебае. Чакам.

— Мис Кайл?

— Доколкото я познавам, няма да се събуди преди обяд.

Премества върху дъската още една фигура, най-сетне явно се решава и задейства едно от командните табла на краката си. Почти веднага се появява една подвижна масичка и в скута на черния му кадифен халат бива положено малко стоманено ковчеже.

— Господин Цимбали, според вас какви би ви се случило, ако някой ден се окаже, че съм недоволен от вас?

Преглъщам.

— Не ми казвайте. Предпочитам изненадата.

— Ще заповядам да ви убият.

— Чудесно.

Наистина се страхувам. Разменяме си усмивки. Атмосферата е толкова потискаща, че изпитвам реалното усещане, че ушите ми бръмчат.

— Следващ въпрос — продължава господин Хак. — Какво ви е известно за спекулациите със злато и валута?

— Почти нищо. Всъщност нищо. Абсолютно нищо.

— Убеден съм, че много бързо ще разберете.

— Ще се постарая.

— Имам нужда от вас за конкретна, особено прецизна, и извънредно поверителна операция. В течение ще бъдат само двама души, и то не на факта, че тази операция ще се извърши, а че нейният организатор съм аз. Вие и аз.

Което означава, че ако тайната се разчуе, проговорилият, тъй като няма да бъде той, задължително ще бъда аз. Става ми все по-трудно и по-трудно да преглъщам. В каква ли каша се забърках?

— Цимбали — казва Хак, — по случайно стечение на обстоятелствата разполагам с изключително важна информация, която имам намерение да използвам за лични цели. Лично обаче не мога да действам, не съм в състояние да оперирам дори и от някоя хонконгска банка. Това, което съм замислил да направя, е напълно законно; онова, което ще извършите от мое име, няма нито за миг да ви постави в незаконно положение. Ако го извършите.

— Не знам дори за какво става дума.

— Ще ви дам всички необходими технически сведения.

— Но без да ме посвещавате във важната информация, за която споменахте?

— Точно така. И от само себе си се разбира, че вашата намеса ще ви донесе значителна печалба.

Черните очи на господин Хак са значително по-големи от очите на мнозинството китайци; занапред рядко ще попадам на човек с толкова интелигентен поглед. Всъщност необходимо ми е много малко, за да изпитам симпатия, ако не и приятелски чувства към този човек — достатъчно е чисто и просто да престана да се страхувам от него.

— Мога ли все още да се откажа?

— Можете.

Все пак се поколеба. Казвам:

— Съгласен съм.

Поклаща глава. Металните му крайници се разгъват, раздвижват се като краката на механична кукла и го отвеждат до тапицирано с разкошен везан плат канапе. Господин Хак сяда и докосва едно от командните табла, вградено в бедрото му.

— Забравих за кафето, което поискахте.

— То може да почака.

Голямата акула-монах е изчезнала. На нейно място се огъва и плъзга друга, усукваща се около кървавите парчета месо, окачени на касапските куки.

Появява се втора масичка с подреден върху нея фин сервиз за кафе. Аз обаче просто не мога да откъсна поглед от първата, облицованата с черно кадифе, и от намиращото се върху нея стоманено ковчеже. И ето че изведнъж тя се задвижва; досега стоеше встрани, в самото дъно на огромната стая с остъклената стена, сякаш се бе въздържала да се намесва в разговора ни. Но сега се движи, приближава се до мен съвършено безшумно, ужасяваща с животинското, което се излъчва от нея. Насочва се право към мен и застива неподвижно на разстояние, позволяващо ми да я докосна.

— Отворете ковчежето, ако обичате.

Подчинявам се. Появяват се пачки банкноти.

— Сто милиона долара, господин Цимбали. Поверявам ви ги. И би било чудесно, разбира се, ако не се загубят.