Пол-Лу Сюлицер
Пари (6)

6

Най-напред погледът ми привличат ръцете му: дълги, фини, елегантни и дори грациозни, като и на двете ноктите на кутретата са главозамайващи дълги, повече от десет сантиметра.

Но почти веднага вниманието ми се насочва другаде, като едва не се вцепенявам: господин Хак е облечен в черен копринен халат, изпод чийто полуразтворени поли се виждат някаква механизми от бляскав метал. Става дума за цилиндри, на които дори не са си направили труда да придадат формата на истински човешки крайници. Подобно безразличие към естетиката, към общоприетите норми е наистина изумяващо; във всеки случай поне лично мен ме изумява. Върху стоманата, там, където нормално би трябвало да се намира коляното, забелязвам пресичащи се под прав ъгъл жлебове, обграждащи осем малки квадратчета. Установявам същото и на другия крак. Господин Хак е седнал.

— Ще пиете ли нещо, господин Цимбали?

Обръщам се: Чинг Не-знам-какво-си безшумно се е измъкнал, изоставяйки ме сам. Помещението, в което се намирам, играе несъмнено ролята на хол, но останалите, очевидно многобройни стаи са отделени само с леки и най-вероятно подвижни прегради. Подът, изглежда, е от мрамор — от почти черен, прорязан от сребристосиви жилки мрамор; никъде не се виждат стъпала, всичко е на едно равнище. Мебели почти няма, а малкото, които забелязвам, ми се струват ужасяващо луксозни, особено няколко чудати лакирани паравана в черно и тъмночервено.

— Искате ли шампанско.

— Извинете. Да, благодаря.

Очаквам да се появи прислужник. Но двамата сме все така сами, помръдва единствено ръката на господин Хак, която се отпуска върху лявото му бедро. Нокътят на кутрето му се пъхва в един от жлебовете и повдига миниатюрно капаче, под което се появява също толкова микроскопичен циферблат с четири, не по-големи от главата на карфица бутона. Пръстът на господин Хак ги натиска в определен ред. Капачето се затваря. Господин Хак се изправя и под сащисания ми поглед тръгва; пристъпя, като торсът му, всъщност цялото му живо тяло остава неподвижно — бих се заклел, че раменете му образуват идеално права линия. И въпреки това той върви, крачи подобно на онези гениално програмирани електронни играчки, чийто метален цокъл е единствено подвижен. Движението е също толкова плавно, също толкова технически съвършено.

Влизаме в стая, в която една стена — тази, в дъното — с извита във формата на полукръг. В средата на помещението, точно срещу нея, са разположени кресла и канапета.

— Но седнете, моля ви…

Едва доловимо движение зад мен: плъзгайки се напълно безшумно по мраморния под, към нас бавно се приближава подвижна масичка на гумени колелца, като при това няма и помен от прислужник, който да я тика. Почти изящно, тя застина неподвижно до самия господин Хак.

— Каква марка шампанско предпочитате?

— Заварвате ме неподготвен. Изберете вие.

Господин Хак сяда. Като че ли това е единственото движение, което го затруднява — той се отпуска, по-скоро пада назад. В мига, в който вече е седнал, ръката му отваря други микроскопични капачета, този път на дясното коляно, и се случват куп неща: появява се втора подвижна масичка, също толкова безшумно, колкото и първата, върху която на етажи са наредени безброй чинийки с десетки видове сладки, рибешки кюфтенца, скариди, сепии, всевъзможни банички, кифлички, вафлички; същевременно се разнася музика, европейска класическа музика, която като нищо би могла да бъде от Брамс, като накрая, едновременно с всичко това, черното лакирано пано на извитата стена бавно се плъзга отляво надясно, при което си давам сметка, че се намираме под морската повърхност, като от гледката, осветявана от непрекъснато променящи цвета си прожектори, ни отделя дълго дванайсетина и високо два метра и половина стъкло.

— Изумен съм.

— Благодаря, господин Цимбали.

Собственоръчно ми налива шампанско, след което, без каквато и да било прелюдия, започва да ме разпитва за Кения. Не знам какво му е известно за мен, но нямам всъщност и какво да крия. Разказвам му за обстоятелствата около заминаването ми от Лондон, за валутните ми операции. Споменавам и за златото. Живият му и интелигентен поглед не се отделя от мен.

— Защо Кения?

— А защо не Кения?

Усмихва се.

— Така да бъде. Кажете ми сега за играчките.

— Няма кой знае какво за казване. Твърдо съм убеден, че има пазар за тях, и съм готов да го открия или да го разработя. Това е всичко.

Само допреди няколко минути бях готов да се впусна в пламенни разяснения, накратко — да продам идеята си колкото може по-скъпо. Но откакто се намерих лице срещу лице с този полуизкуствен човек, изведнъж стигнах до заключението, че това би било напълно безполезно. Нищо чудно именно тази моя дискретност да го убеди или пък всичко да приключи само за няколко секунди, както се случва често. Така или иначе, същата вечер ще науча, че фабриката, чийто търговски директор е Чинг Не-знам-какво-си, е лично негова, на Хак; че тя не е единствената фабрика, която контролира, и че има още много други и между другото, че е готов да „покрие“ инвестициите ми в бизнеса със залъгалките със сума от сто и петдесет хиляди долара, а евентуално и с повече.

Но тази вечер няма да разбера онова, което ще науча по-късно, а именно че в действителност господин Хак е един от основните официални бизнесмени на маоистки Китай и че в качеството си на такъв контролира и управлява значителни имоти и капитали не само в Хонконг, но и в почти цяла Югоизточна Азия и дори извън нея. Този факт, който впоследствие ще се окаже за мен изключително важен и решаващ, е до известна степен и причина за един от най-големите страхове, които съм брал в живота си.

В крайна сметка, след завръщането ми в Хонконг, по-точно във „Виктория“, вече нищо не ми пречи да се заема с въпросния бизнес, в който Хаят така и не пожела да се включи. Към края на август обаче, вероятно разколебан от оказаната ми като по чудо от страна на господин Хак подкрепа, той се съгласява все пак да ми помогне. Оказва се, че прехвалената му европейска търговска мрежа наистина съществува, и двамата се споразумяваме да ме придружи до Париж, за да включи в действие така необходимите ми контакти. За последен път — по чиста глупост! — му предлагам да ми стане съдружник, но той — за щастие! — отново ми отказва. Заявява, че предпочитал твърдата заплата.

Това ще се окаже и най-големият провал в живота му. За почти единайсет месеца създаването, пласирането и продажбата на залъгалките завърта оборотна сума от десет милиона долара.

Моят дял, след приспадането на печалбата на господин Хак, възлиза на милион и половина долара.

Танцът, Франц, танцът продължава!

По-бързо, по-бързо…

 

 

С Хаят сме от няколко дни в Лондон, където контактите, с които той така се перчеше, в крайна сметка се оказват не толкова полезни, колкото претендираше, но значително повече, отколкото се надявах.

Тъй като нямам никакво намерение, естествено, да демонстрирам лично на всеки търговец на дребно джунджуриите, които му внушавам да поръча, наемам за тази цел една изключително красива девойка, която се оказва датчанка, която се казва Уте, която е висока метър и осемдесет и шест или и седем и която най-редовно се съблича чисто гола, попитат ли я дали държи да остане с мантото си. Откривам я в една агенция за манекени и тя безспорно е истински манекен — достатъчно е човек да я види как снове насам-натам с два тома от Голямата британска енциклопедия на главата, докато в същото време гризе поредния от морковите, по които е просто луда. Не носи сутиен и когато се навежда, за да демонстрира тринитротолуоловата „Отварачка за Бира“ и джобоизпразващия „Кайман с Педали“, събеседникът й преспокойно би могъл да види дъното на слиповете й при условие, разбира се, че изобщо носи такива.

Като се изключат морковите, които тя поглъща в наистина ужасяващи количества, разноските ми по нея са сравнително скромни. Бях решил да й плащам на час, каквато е практиката при манекените, но тя категорично отказа.

— Искам да ми се плаща на поръчка. Вашите гадни джунджурии са адски тъпи, но човешкият род всеки ден установява все нови и нови рекорди в това отношение, така че би трябвало да се продават на тонове. Да се залавяме за работа, приятелче!

От друга страна, бърза да ме уведоми тя, в Копенхаген татко Уте продава прахосмукачки от врата на врата, а това означава, че търговията е в кръвта й, още повече, че с нейния ръст изборът между комисионерството и баскетбола е определено нищожен.

Намираме се в лондонския „Риц“ и зад гърба на датчанката Хаят ръкомаха като корабокрушенец от Кралския флот иззад туловището на заседнал кит, за да ми покаже, че не е съгласен. (Но точно в това се крие и преимуществото му — най-сетне осъзнах, че не е ли съгласен с някоя сделка, тя непременно ще се окаже изгодна. Той греши във всички случаи.)

Уте изведнъж си дава сметка, че Хаят се прави на семафор. Обръща се, помъква го за ръка към вратата и я захлопва зад гърба му.

— Така де — отсича тя. — Може и да приличам на контролна кула на летище, но в никакъв случай не съм пълна идиотка. С този бизнес чудесно ще си разреша проблемите. Искам изключителни права за Британските острови и за Дания.

Смъква от себе си всичко, наподобяващо облекло, при което се оказва, че наистина не носи слипове.

— За мен студът не съществува — пояснява милото създание.

— Както и скромността. Британските острови и Дания! Няма ли да ти приседне?

Просваме се на леглото и краката й надминават моите с петнайсет сантиметра, въпреки че главите ни са на едно равнище.

— Бих могла да ти поискам Швеция и Норвегия, но аз съм разумно момиче. И искам само десет процента.

Изсмивам се.

— Стига ти и половин процент.

Първа пауза.

— Пет процента — заявява тя.

— Как ли пък не!

Втора пауза.

— Пълна съм с идеи — уведомява ме задъхано Уте малко по-късно. — Бих могла да сформирам цял батальон мадами например. Без сутиени.

Трета пауза. Кожата й ухае на жасмин, а кожа — дал господ. Накрая се предавам:

— Добре, един процент.

Става, отваря прозореца, включва охладителя на климатика докрай и възползвайки се от това, че вкочанясвам, продължава да ме обработва:

— Три процента.

— Един и половина.

— Два.

— Изнасилват ме!

 

 

В Париж.

След обичайните мъчителни пресмятания стигам до заключението, че в Хонконг трябва да е три сутринта — време, по което Ли и Лиу са обикновено в пълна форма. Като по чудо, способно да сащиса всеки французин, връзката се осъществява моментално и на другия край на линията се отзовава или Ли, или Лиу — във всеки случай един от двамата. В Лондон са ми хрумнали нови идеи за играчки и веднага заявявам патентите за една „Смееща се торба“ (всеки път, когато я вдигнете, от нея се разнася призрачно вампирски смях) и на първо място за „Банката на Фантомас“, представляваща спестовна касичка, от която изскача ръка и измъква монетата от пръстите ви — и тя ще се превърне в моя най-голям успех. Ли и Лиу избухват в истеричен междуконтинентален смях.

— По отношение на единичната стойност може да умувате колкото щете — подхвърля Хаят, който с всеки изминал ден става все по-кисел, започвайки да осъзнава, че бизнесът със залъгалките започва да приема невероятни мащаби. За него явно става очевидно, че успехът е вече реалност. Разбира го по реакциите в самата Франция, а освен това го констатира и по време на една среща с американски бизнесмени. Моите „джунджурии“ несъмнено са събудили интереса им, а аз държа патентите; светкавично подписваме договори или се споразумяваме да сключим такива, било като купуват директно от мен, за да препродават, било като ги произвеждат сами по лиценз, решаваме Хаят да замине с тях за Щатите, за да уточни последните подробности, докато аз поема грижата да направя същото в Европа. Нормално би трябвало да бъде обратното: Хаят да остане, а аз да пресека Атлантика, но искам да се срещна с Лаватер.

 

 

— Все още не разполагам с нищо ново и съществено — уведомява ме Лаватер. — Всъщност споменах ли ви за Леони?

— Не.

— Леони са мъж и жена, наети преди десет-дванайсет години, за да се грижат за Капила, в Сен-Тропе. Наел ги е нотариусът. Разпитах ги лично, но те не знаят нищо и никога нищо не са виждали, освен един-единствен път някаква кола с швейцарска регистрация — според тях мерцедес, — която е пристигнала късно вечерта и е заминала в ранни зори. Нотариусът ги бил предупредил за идването й, като изискал от тях да не се намесват и дори да не се опитват да разберат кой е в колата. Така че наистина никого не са видели.

— Кога е станало това?

— На 28 август преди три години.

— Десетата годишнина от смъртта на баща ми.

— Дори се попитах дали не сте били вие — усмихва се Лаватер.

— Ужасно забавно. Просто ще пукна от смях.

— Успокойте се, Леони не знаят нищо повече. Получили са нареждане да поддържат къщата в нормално състояние, без нищичко да променят.

Изпълва ме неистова ярост. Кой е собственикът на къщата в Сен-Тропе? КОЙ Е ТОЙ? Тази загадка буквално ме подлудява. Питам Лаватер:

— А нотариусът? Не може ли да се подкупи?

— Това също е много забавно — отвръща Лаватер. — Сега е мой ред да пукна от смях. — Усмихва се успокояващо и добавя: — Хайде, не приемайте нещата толкова трагично. В крайна сметка всичко ще се изясни. Защо не дойдете някой от тези дни на вечеря у дома?

— А останалото? Списъкът с имена, който ми бяхте обещали?

— Канех се след няколко дни да ви изпратя първия си доклад, като го адресирам до Кения. Но ето че сте в Париж, така че ще трябва да почакате. Искате ли да ви върна петдесетте хиляди долара? Само кажете, и веднага ви ги връщам.

Приятелството ни несъмнено датира от по-рано, но то се заражда официално именно в този момент. Успявам да му се усмихна въпреки гнева, който разтърсва цялото ми същество.

— Добре, ще почакам толкова, колкото е необходимо. И някой от тези дни ще дойда на вечеря у вас. С удоволствие.

Минават два дни, през които не преставам нито за миг да препускам насам-натам. Като се опирам на връзките на Хаят, оказали се в крайна сметка особено полезни, създавам истинска европейска организация от хора, чиито отношения с мен ще надживеят авантюрата със залъгалките и с които след време ще се срещна отново, както с Лета в Рим например. Ала успехът, ако не и триумфът на замисъла ми се оказва недостатъчен, за да ме накара да се отърся от гневния, почти ненавистен страх, който сведенията на Лаватер са ми вдъхнали. Хаят е вече в Съединените щати и аз съм сам, при това само два дни преди моя рожден ден, когато ще навърша двайсет и две години. Вдигам телефона в хотелската стая, където съм се спотаил, капнал от умора след десет-дванайсет срещи и разговори, като премятам нервно в ръка „Запалката Магнетофон“, която при всяко отваряне изревава в ухото ти: „Ще пипнеш рак, копеле нещастно!“ Адски остроумно и дори изискано, а освен това… Но най-лошото е, че ще върви и че вече даже върви на пазара. Продаваме десетки хиляди само за три дни.

— Уте? Скачай в първия самолет и ела при мен!

— Само в случай, че ми се прииска, приятелче.

— А иска ли ти се?

— И още как.

— Тогава до скоро виждане.

Пристига в десет и половина, след като е взела последователно такси, самолет и отново такси; носи два тома от Голямата британска енциклопедия и е увесила на врата си пълна торба с моркови, подобно на кон от републиканската гвардия, отишъл на пикник със собствения си зоб. Отвеждам я да вечеряме на площад „Мадлен“. Сядаме и аз приемам ужасно жалък вид.

— Тъпо ми е, Уте.

Разкопчава блузата си и докато навалицата от метр д’отели изпада в истеричен ужас, гордо ми показва едната си гърда — накарала е да татуират върху нея маргаритка, като зърното играе ролята на цветната пъпка. Много е красиво.

— При това боята е почти неизтриваема, а когато я лижеш, има вкус на малина. Искаш ли да опиташ?

Поглеждам метр д’отелите, церемониал майстора, сервитьорите и двайсетината или трийсетина посетители, които се блещят насреща ни, усмихвам се идиотски и отговарям:

— Според мен малината не върви с рачешки опашки, не смяташ ли?

Погалва ме по бузата.

— Още ли ти е тъпо?

— Ни най-малко. А сега прибери гърдата си.

Останалата част от нощта прекарваме в лудории и призори поръчвам закуска, която ни донасят с обичайната експедитивност, ще рече — три четвърти час след това, като на всичко отгоре незабавно разпознавам гласа на камериерката.

— Къде искате да оставя подноса? — интересува се тя. — На масата или върху физиономията ви?

Отварям очи.

— Здравей, Сара. Каква изненада! Слушай…

Тя оглежда Уте, от която изпод завивките в двата края на леглото се подават единствено главата и краката, и възкликва:

— По дяволите! Две ли си наставил, или от край до край е все същата?

* * *

Привечер на по-следващия ден, пада се петък, двамата със Сара кацаме в Женева. В Коантрен наемам кола и прекосяваме града, без да спираме, като се прибираме във Франция през Анмас. Не след дълго пътят става стръмен. При Клюз свивам наляво по посока на Морзин: „Парадор“ се беше наканил да затваря, но се съгласиха да ни приемат с предупреждението, че ще бъдем единствените клиенти и че персоналът ще бъде намален. Зеленият саркастичен поглед на Сара ме пронизва изпод полупритворените клепачи.

— И на какво се дължи тази внезапна любов към планината?

— Беше ми писнало от кикуйо, от китайците и от тропиците и ми се прииска да погледам крави.

— Тогава трябваше да отидеш в Нормандия. Там е фрашкано с крави.

Определено не е глупачка, а особено по отношение на мен никога не е била и няма и да бъде.

— Кога искаш да отидем в Женева?

— Кой е споменавал Женева?

— Не се прави на ударен. Кога? Днес? Тази нощ, с широки наметала и черни кадифени маски на лицето?

— Утре. Не, вдругиден.

— Ясно, защото се пада неделя и по улиците няма да има дори котки. Между другото, нещастнико, честит рожден ден. Защо според теб зарязах дузината си африкански любовници? Честит рожден ден, Франц. Знаеш ли, на моменти си ми почти симпатичен.

 

 

Всичко става според предвижданията й. В девет часа в неделя сутринта Женева е почти толкова безлюдна, колкото беше и нашият хотел. От прекомерна предпазливост, която кара Сара язвително да се подсмихне, паркирам на другия бряг на Леман и прекосяваме Рона пеша по малкия Бергски мост, като за миг се спираме в градинката на остров Русо. Оттам много лесно откриваме банката, още повече, че върху фасадата й е изписано името Ял. Потръпвам. Сара ме хваща за ръка и опира рамо в моето.

— Ти си ненормален, Франц. Нима искаш да прекараш живота си в опити да си отмъстиш на този тип? Къде се е чуло и видяло някой да е отмъстил на швейцарски банкер?

… Чувствам бедрото й до моето. Сара има стройно, неизменно и изцяло покрито със слънчев загар тяло; косата й е естествено кестенява, всъщност почти черна; слаба е, но затова пък мускулеста и жилава, а гърдите й са малки и твърди. Да се любиш с нея е не толкова сладострастно изживяване, колкото битка, която спечелвам само случайно.

— Франц, забрави всичко и да се върнем в Хонконг. Целият живот е пред теб, какво друго искаш да ти кажа? Или може би искаш да ти прочета едно конско? Ще станеш богат. Забрави този човек. Нищо чудно един ден да станеш по-богат и от него. И тогава вече ще му покажеш среден пръст, както се казва. „Хоук, аз казах, бледолики!“

— От твоите уста в божиите уши.

— Пие ми се кафе.

— Нека поне минем отпред.

— И да му се изпикаем на вратата.

Най-сетне преминаваме Рона, прекосяваме и площада в началото на моста Монблан; фонтанът се пада вляво от нас, фасадата на банката — вдясно.

— Като нищо може да се е спотаил някъде там, в мрака, дебнейки те с черните си чакалски очички.

— Сини, очите му са сини.

— Какво става с кафето?

Точно срещу туринг — клуба свиваме надясно, за да излезем на улица „Рив“. Край. Никаква полза от всичко това, естествено. Но се чувствам все така зле и съм пребледнял като мъртвец. Сара се ужасява едва ли не искрено: „Боже мой, Франц, нима чак до такава степен?… Но ти си луд! Говоря съвсем сериозно.“

Връщаме се в Морзин и там, горе, този път ме люби тя, при това с необичайна нежност. После започва да кръстосва между четирите стени с онзи загрижен вид, който жените умеят да приемат толкова сполучливо във вътрешността на онова, което смятат за свой дом, та ако ще и да е най-обикновена хотелска стая. Питам я:

— Наистина ли си убедена, че ще забогатея?

Избухва в смях и ме стрелва с тъй познатия ми насмешлив поглед на зелените си очи.

— Да. Както и че ще пуснеш шкембе, ще носиш костюми от ресана вълна, ще имаш яхта и две електрически самобръсначки в случай, че едната се развали. А сега се размърдай, ще изпуснем самолета.

 

 

От Париж отново се свързвам с Хонконг. Всичко върви като по ноти: фабриката на Чинг Не-знам-какво-си работи на пълни обороти; на хорото са се хванали и други фабрики на господин Хак, които бълват тонове „джунджурии“. Пътувам из Европа със Сара: отиваме в Германия, в Италия, в Испания, в Скандинавия. Посещаваме също Мароко, Египет и Гърция. Навсякъде водим преговори и подписваме договори. И навсякъде го вършим много бързо: просто не съм в състояние да се задържа на едно място, обзело ме е нещо като треска. Хаят ми се обажда и скоро след това се прибира от Ню Йорк и Калифорния, където резултатите надминават надеждите ни. Хаят е горд и едновременно потиснат от този успех, от който няма да извлече никаква полза. Утешавам го, но без да разтварям кесията си — заслужил си го е, така че толкова по-зле за него, след като изпусна предоставения му шанс.

Зает съм до такава степен, че забравям да се обадя на Марк Лаватер, както се бяхме договорили. Най-сетне все пак му се обаждам, но не в кантората му, а на дадения ми от него телефонен номер на една къща в Шани, в Бургундия.

— Тъкмо се питах къде се загубихте…

Изведнъж ме обзема предчувствието, че има нещо ново.

— … Още повече, че нямах и представа къде мога да ви открия. Накратко: разполагам с вашия списък.

Мълчание. Ръката ми едва не счупва телефонната слушалка. В омразата има и известно сладострастие.

— Колко души са?

— Седем.

— Между които и Мартин Ял?

— Естествено. Доколкото можах, класирах въпросните господа по реда на вината им, имам предвид вината им за случилото се. И Ял е начело на списъка, номер едно.

Бях се обадил на Лаватер от Рим и се готвех да отлетя за Хонконг, където Чинг Не-знам-какво-си от няколко дни настоява за присъствието ми. След кратък размисъл казвам на Лаватер:

— Мис Сара Кайл ще бъде в хотел „Риц“ в Париж още тази вечер. Можете ли да й предадете списъка? Чудесно.

Сара се намръщва, виждайки ме да разполагам по такъв начин с нея.

— Благодаря, Марк.

Каня се да затворя, когато чувам гласа на Лаватер.

— Цимбали? Франц?

— Да?

— Въртете ги на шиш колкото може повече. Наистина са си го заслужили.

Усмихвам се на слушалката и усещам как в мен като съкрушителна вълна нахлува свирепото опиянение от Олд Бромптън Роуд, по-яростно и по-мощно от когато и да било.

О, да! Черен ще им се види светът!