Пол-Лу Сюлицер
Пари (5)

5

Колкото до Хаят, сигурно е едно: чудесно познава Хонконг, където е роден. Говори китайски и е повече от очевидно, че се чувства като у дома си.

Тук сме от две седмици. Напуснахме, всъщност лично аз напуснах Момбаса четири дни след завръщането ми от Европа. Предложих на Сара да ме придружи. Отначало тя се съгласи, но впоследствие отказа. Почувствах, че се колебае, а и самият аз се двоумях, тъй като не бях наясно дали държа да продължа нашата връзка, или напротив — да използвам заминаването ми като чудесен повод, за да я прекратя. „Може и да дойда. Не е изключено да успея да си намеря и някаква работа.“ — „Не е необходимо да си търсиш работа, аз съм там.“ Поклати глава: „Да ги нямаме такива, аз държа да съм независима.“

Вървя по „Улицата на желанията“ в хонконгския Сентрал, насред остров Виктория, следвайки маршрут, който от пристигането ми съм изминал вече двайсет и три пъти, и излизам точно срещу двете сивобежови, геометрично ръбести и грозни, но въпреки това внушителни сгради, разположени вляво от Китайската банка и вдясно от Хонконгската и Шанхайската банка. Именно в нея засега кротуват триста и петдесетте хиляди „кенийски“ долара, които съм вложил там.

Все още нямам двайсет и две години, ще ги навърша след два месеца. Но какво стана в Кения? От време на време се питам дали не съм сънувал. Наистина ли спечелих всичките тези пари? Възползвах ли се от някакви изключителни обстоятелства? И колко струвам всъщност?

Въздушната железница на Пийк се намира на няколкостотин метра, зад „Хилтън“. Склонът е главозамайващо стръмен, но колкото по-високо се изкачва вагонът — в действителност те са два и се уравновесяват взаимно, — толкова по-фантастична гледка се разкрива; отначало към катедралата „Сейнт Джон“ и крайбрежните хълмове с намиращата се вляво зоологическа градина, после, докато тази приказна панорама се разширява все повече и повече, се появяват внушителните кули на „Виктория“, пристанището, Щастливата долина, Уанчай и Козуей, а отвъд залива — дълбоко прорязаният от правата линия на Нейтън Роуд полуостров Каулун, началото на китайския материк.

Спечелих триста и петдесет хиляди долара. С късмет или случайно. Мога напълно да се задоволя с тях, да се установя, да си купя бар или да се оженя, независимо за кого.

В действителност не си правя никакви илюзии по отношение на подобното на депресия усещане, което изпитвам; то се дължи донякъде на отсъствието на Сара, която ми липсва повече, отколкото очаквах; дължи се също и на трескавото безпокойство, обземащо ме всеки път, когато си помисля за онова, което предприех в Европа чрез посредничеството на Лаватер. Дължи се преди всичко и на самия Хонконг — това не е град, в който се чувствам удобно сред потискащата ме, неизменно пъплеща азиатска тълпа. А и какво правя тук? Оставих се Хаят да ме убеди да дойда, ала сега, когато съм тук, ясно си давам сметка за невъобразимата сложност на онова, с което се сблъсквам. И то дотолкова, че започвам да изпитвам носталгия по моите парадни обиколки по Килиндини Роуд, когато на волана на моя минимоук тържествено поздравявах клиентите и приятелите си, за които бях „Малкия шеф“. Докато тук съм не само нищо, но и не виждам как изобщо бих могъл да стана нещо.

Слизам от въздушната железница и влизам в „Ло Фунг“ — ресторант, разположен на втория етаж на кулата „Виктория Пийк“. Сервитьорките сноват между масите с висящи на врата табли с множество панерчета, съдържащи десетки, ако не и стотици най-разнообразни специалитети. Според Хаят „Ло фунг“ е синоним на „дим сум“, сиреч — задушено по кантонски, а пък „дим сум“ от своя страна означавало на кантонско наречие „сърчице“. А ето че и самият Хаят е вече тук и размахва ръце.

— Ама че физиономия си спретнал. Да не би нещо да не е наред? Поне не се мръщи на типа, който ще дойде. Макар и да е само търговски директор, от него зависят много неща.

И започва с ентусиазъм да ми описва бъдещето, което ни очаква. Почти в същия момент пристига и човекът, с когото имаме среща: строен и елегантен китаец, облечен в нещо, наподобяващо шантунг, но във всеки случай кремаво на цвят, който говори английски като коментатор на Би Би Си. Отнася се леко снизходително към Хаят, който — макар и може би само привидно — като че ли не си дава сметка за това. С мен се държи по съвършено друг начин. Младостта ми явно го озадачава. Възползва се от това, че Хаят за миг млъква, за да ме попита:

— Отдавна ли сте съдружници?

Усмихвам се.

— От години. Бяхме заедно на фронта.

След около два часа и нещо тримата сме вече на китайска територия и пътуваме през Каулун по посока на Новите територии. Ориентирам се: движим се на северозапад. Вляво забелязвам някакъв остров.

— Цинг Йи — уведомява ме Хаят. — Има корабостроителници, които някога са принадлежали на Хонконг.

Продължаваме покрай безкрайните владения на пивоварната „Сен Мигел“, която буквално е наводнила азиатския пазар с бирата си „Цинг Тао“. Малко по-нататък Хаят казва:

— Пристигнахме.

Фабриката има шестстотин работници. Нито един европеец, само китайци.

— Играчките, Франц — пояснява Хаят. — Разполагам с всичко: с възможности за пласмент в Европа, с пласьори, с всичко. Знаеш ли колко струва една кукла, изработена тук, в сравнение със същата, произведена в Европа? Дори не и наполовина. Или най-много наполовина! Сладка работа. Бачкаш три-четири месеца в годината, а през останалото време…

И широко разтваря пълничките си ръце. За Хаят бъдещето е тук — спокойно, сигурно, едно нищо и никакво тримесечие работа, а през останалата част от годината — dolce farniente^[1]. С една дума — същинска пенсия.

— Не ми се виждаш много възторжен. Да не би да имаш нещо против играчките? Не забравяй, че Коледа наближава.

Нямам нищо нито против играчките, нито против dolce farniente, но не се виждам да прекарам живота си в Хонконг, сред това човешко море, където за мен всички лица си приличат. Преминаваме от работилница в работилница, тук-там надзирател или нещо такова ни залива с истински порой от обяснения, които Хаят ми превежда. Колкото до мен, то аз си мисля за Сара, за нейното стройно и силно тяло, за присъщия й саркастичен поглед, с който те стрелва изпод полупритворените клепачи…

— А това тук е нашето конструкторско бюро.

Виждам всевъзможни машинарийки с батерии, животни, возила, кукли, които плачат и казват „мамо“ на трийсет и шест езика. Във фабриката сме от най-малко два часа и вече ме гони кошмарна скука. В момента, в който най-сетне се наканваме да си тръгнем, нещо все пак привлича вниманието ми. Наподобява чесало за гръб. И наистина е чесало за гръб.

— Само че е електрическо. Допирате го до гърба си и то се задейства само, без да се налага да движите ръката си. Просто залъгалка.

Нашият търговски директор — този, с когото обядвахме — се казва Чинг Не-знам-какво-си. Питам го:

— Разполагате ли с други подобни дивотии?

Разсмива се и поклаща глава.

— Нашите младоци от конструкторското бюро го измайсториха ей така, за забавление. Това е чисто и просто залъгалка.

— А продавате ли ги?

Отново се усмихва.

— Не, разбира се. Та това е…

— Чисто и просто залъгалка, знам.

Едва ли би могло да ми хрумне по-идиотска идея.

* * *

Връщаме се в Хонконг. По мое настояване Чинг Не-знам-какво-си се съгласява да ми разкаже за „младоците от конструкторското бюро, които просто се забавляват“. Двама от тях — най-откачените, доколкото разбирам — живеели в Сентрал. Работели предимно за киното, в областта на специалните ефекти, и били измежду най-добрите специалисти по хемоглобина, който се лее като река във всички филми made in Хонконг. Още същата вечер се срещам с тях в един ресторант в Уанчай. Казват се Ли и Лиу или Лиу и Ли, но така и никога няма да успея да различа Ли от Лиу, както и обратното. И двамата са приблизително на моите години. Когато им доверявам идеята си, буквално падат от смях.

— Искате да кажете, че възнамерявате да продавате нашето електрическо чесало на Карнаби Стрийт в Лондон?

— И не само там.

Разплакват се от смях. Пием някакво подобие на китайско саке, наричащо се „хциао шин“ или нещо подобно, което представлява вино с цвета на пикня, прави се от ориз и се сервира топло, като се сгорещява във водна баня пред нас. След три-четири чаши се виждам принуден да се вкопча в масата. Срещаме се отново на следващия ден сутринта, този път във фоайето на Търговската палата, и трите или четирите идеи за играчки, които им предлагам, ги карат отново да се превиват от смях, който определено не се дължи на „хциао шин“-а.

Всъщност в Хонконг не съществуват митнически формалности по вноса, а още по-малко по износа; събират се единствено косвени митнически такси върху някои продукти като тютюна, алкохола и петролните деривати. Уведомяват ме, че по отношение на моите дрънкулки нямало да имам никакви проблеми, че по-скоро щял да падне голям смях. Отделът по лицензионно право при Търговско-промишленото управление ми издава безплатно и с усмивка безсрочен патент. Разбирам, че все пак ще ми се налага да плащам известно мито — доста скромно между другото, — тъй като става дума за подлежащи на обмитяване материали местно производство (предимно пластмаса), и при това директно експортирани от една фабрика на Колонията. По-нататък ще успея да анулирам дори и това постановление, но засега все още не сме стигнали дотам. Следобед на същия ден същото Търговско-промишлено управление взема принципното решение да ми издаде — и то за продукти, които все още не съществуват, но много скоро ще бъдат налице — задължителното удостоверение за произход. То се нарича „Сертификат за произход на генерална преференция“ и ще ми даде правото на свободен износ не само в шестте страни — учредителки на Европейската икономическа общност, но също в Обединеното кралство, Нова Зеландия, Република Ирландия, Швеция, Швейцария, Австрия, Япония, Съединените щати, Дания, Гърция, Канада, Австралия и в още няколко страни.

— Затова пък нямаш разрешение нито за Белуджистан, нито за Бурунди, нито за островите Самоа — отбелязва ехидно Хаят.

Той е на мнение, че съм превъртял. И на този етап трудно бих могъл да го опровергая. Опитвам се да му обясня, доверявам му какво съм почувствал, и то именно на Карнаби Стрийт в Лондон, пред онова подобие на витрина, на което бяха изложени всевъзможни безименни, напълно безсмислени дивотии, които се изкупуваха от разположените почти на открито сергии до бутика „Мери Куонт“ толкова по-яростно, колкото повече не служеха за абсолютно нищо.

— В момента се търсят неща, които не служат за нищо. Или пък ако все още не се търсят истински, точно ние ще предизвикаме търсенето им.

— Не „ние“. Аз не участвам.

Хаят се инати и се сърди. Опитвам всичко, за да го убедя, но не успявам да го накарам дори на йота да промени мнението си. Вкопчил се е в идеята си за три месеца работа и девет месеца отпуск, и толкоз! А и заявява, че няма да отстъпи. Докато аз имам нужда от него или ако не лично от него, то поне от парите му. Фабриката на Чинг Не-знам-какво-си се съгласява да произвежда в главозамайващи количества „Светлинната обувалка“ (за да се обуваш, без да събуждаш жена си), „Ножицата за разрязване на лед“, „Говорещата запалка (която ви ругае всеки път, когато палите нова цигара), «Пияницата» (чийто червен нос мига, когато чашата ви празна), «Виещия Банан» (който крещи, когато го белите)… Та фабриката е съгласна да започне конвейерното производство на всички тези щуротии при условие, че подпиша конкретна договорна поръчка. А това означава да включа в действие целия си наличен капитал, който далеч не е бездънен, още повече, че трябва да съм в състояние да изплатя сметката за хонорара от деветдесет хиляди долара, която Марк Лаватер може всеки момент да ми изпрати. Бога ми, скъпичко може да му излезе на човек да си играе на Монте Кристо в ролс-ройс, макар и тогава да се бях забавлявал наистина чудесно. А ще ми трябват и пари, за да подготвя терена в Европа и да установя необходимите контакти, както и за да живея, било то в Хонконг или другаде, докато чакам да започнат да капят печалбите.

Ако изобщо има такива.

Упоритият отказ на Хаят ме поставя в безизходно положение. Липсват ми сто, по-точно сто и петдесет хиляди долара, а нито една от банките, към които се обърнах, като че ли няма доверие в залъгалките, особено на тази цена.

— Хаят, дай ми поне заем.

Сгушва глава в раменете си.

— Предложих ти един наистина златен бизнес — три месеца работа и девет месеца почивка, но ти ми отказа. Сега е мой ред да ти откажа.

А дните минават. Някъде сме между 15-и и 20-и август. На два пъти телефонирам в Париж и всеки път от секретариата на Марк Лаватер ми отговарят, че самият Лаватер отсъствува и че няма никакво съобщение за мен. Може би наистина все още няма какво да ми съобщи, дори е напълно вероятно; просто не мога да си представя, че ще прибере парите ми, за да ме забрави още на другия ден. Но това мълчание просто ме вбесява. Както ме вбесява и поведението на Сара — изпратих й две телеграми, после трета, обадих й се и по телефона, пръскайки луди пари съвършено безсмислено. «Не можеш ли да ми заемеш петстотин хиляди долара?» Или пък най-често настоявайки: «Ела при мен. Липсваш ми.» — «Не е лесно човек да си намери работа в Хонконг, особено когато е почтено младо момиче.» — «Кой, по дяволите, ти говори за работа?» — Аз. Аз говоря. И не само говоря, човече.“

Междувременно при всяка наша среща Чинг Не-знам-какво-си най-любезно ме уведомява, че фабриката само мен чакала. Последен опит пред Хаят — безуспешен. Заявява, че дори и да искал, вече не можел да инвестира заедно с мен: бил вложил капиталите си, но не в производството на играчки, а на транзисторни радиоприемници. Отново подхващам Чинг Не-знам-какво-си:

— Слушайте, Чинг, би трябвало да има някакъв начин да се споразумеем.

— Невъзможно е без гаранции да се променя органиграмата на цяла фабрика.

Този разговор сме водили вече десет пъти.

— Вашата компания би могла също да поеме известни рискове. Пазарът на играчки е пренаситен, докато този на джунджуриите тепърва предстои да се разкрие.

— Но дали наистина ще бъде външен пазар?

Отново старата песен.

— Кой би могъл да разреши евентуалното участие на компанията ви заедно с мен? Кой командва?

— Не и аз — отговаря Чинг.

— Кой тогава?

Една вечер Хаят спомена пред мен някакво име. Изведнъж си го спомням.

— Господин Хак?

Изненадан поглед на Чинг Не-знам-какво-си.

— Господин Хак е важна личност. Много-много важна личност.

— Бих искал да разговарям с него. Уредете ми среща.

— Това е невъзможно.

Настоявам. Накрая се съгласява да опита. Следващата нощ за трети път телефонирам в Париж, където поради часовата разлика е девет сутринта. Истинско чудо — обажда се самият Марк Лаватер.

— Разполагам с някои от сведенията, които поискахте от мен. Първо, за къщата. Била е закупена на 11-и октомври 1956 година, месец и половина след смъртта на баща ви, от действащ по поверителни разпореждания нотариус за сумата от един милион и сто хиляди днешни франка, което определено не е никак скъпо. Официалният собственик е компания със седалище в Лихтенщайн, нещо, което във Вадуц наричат Anstalt, или учреждение. Пълна дискретност, просто е невъзможно да се узнае нещо повече.

— Собственикът и днес ли е същият?

— Да, същият.

— Какъв е предметът на дейност на въпросния Anstalt?

— Никакъв. Съвършено никакъв. Но всяка година някой изплаща хилядата швейцарски франка, изисквани от лихтенщайнското правителство като данък върху приходите, както и хонорарите на адвоката във Вадуц, при когото фирмата е официално регистрирана по местопребиваване. Реших да тръгна по следата: парите идват от Швейцария, от шифрована банкова сметка. Не ме питайте как, но направих и нещо повече — в Женева попаднах на още един, ням като риба адвокат, на когото се плаща чрез автоматично удържане на съответните суми от втора, редовно допълвана шифрована банкова сметка. По-далеч не успях да стигна. Мътните да ме вземат, ако изобщо мога да разбера на що за неразгадаема мистерия съм попаднал! Едно е сигурно — това не е вашият банкер. Преди няколко години самият той е предприел подобно разследване, но е ударил на камък.

Мартин Ял се е опитвал да установи самоличността на купувача на къщата… Набързо смилам новината.

— А другият случай?

— Изяснява се — отвръща Лаватер.

И от почти десет хиляди километра разстояние долавям в обикновено спокойния му и прецизен глас нещо като възбуда. А и мен тук, сред феерично осветената хонконгска нощ, изневиделица ме обзема треска, която ме кара почти да се разтреперя.

— Слушайте — заявява Лаватер, — това е най-невероятният случай на измама, за какъвто изобщо съм чувал. Но внимание: не разполагам с доказателства! А и няма никакви шансове, след малко ще ви обясня защо. Не, не става дума за доказателства, а за усещане, по-скоро за почти абсолютна увереност. Невъзможно е баща ви да е починал разорен. По този въпрос съм категоричен…

Внезапно съобразявам, че Лаватер говори за „баща ми“, което означава, че е разбрал кой съм. Е, и какво от това?

— Налице е машинация, злоупотреба, отнемане чрез измама, присвояване на наследство — наречете го както искате. И то на петдесет или шейсет милиона долара, както ви е писал вашият анонимен кореспондент. Според мен обаче сумата е занижена и неточна. Би трябвало да се говори по-скоро за двойно, може би дори за тройно по-голяма сума.

— Какви са шансовете за завеждане на дело?

— Ако не се появи нещо ново — никакви. Освен ако някой не проговори, разбира се. Но дори и тогава не ми се вярва.

— Защо?

— Защото ударът е бил фантастично изпипан.

— От кого?

— Никакви имена по телефона. Но неговият автор или автори са имали съучастници. В момента пресяваме. Сигурно е едно: има хора, които преди тринайсет години са забогатели ненадейно много повече, отколкото изобщо са мечтали, и то само за няколко месеца.

— Искам имената им.

— Ще ги имате. Дайте ми още малко време. Имам нужда и от пари.

— Изпращам ви четирийсет хиляди долара.

— Но не на мое име, ако обичате. Прехвърлете ги на сметката, чийто номер ще ви продиктувам.

— Добре. Останалото ще получите, когато ми изпратите информацията.

— Не знам адреса ви.

Не се колебая.

— На мое име до мис Сара Кайл, хотел „Уайт Сандс“. Момбаса, Кения. Преди малко ми казахте, че ще ми обясните защо нямам никакви шансове да докажа измамата.

— Защо?

— Защото съм почти сигурен, че един и същи човек е изградил структурата на компанията на баща ви, след което по почти гениален начин е разградил и заличил всичко, за да го пресъздаде другаде, при това без да остави и най-малката следа, и най-нищожното доказателство. Не ме е страх да го кажа: този, който го е направил, е бил гениален. Било е фокусничество, магия. Лично аз съм изпълнен с възхищение и когато го твърдя, ни най-малко не се шегувам.

— Знаете ли кой е той?

— Гледали ли сте онзи стар филм с Ерол Флин — „Робин Худ“? В него играеше актьор на име Джон Карадайн, който изпълняваше ролята на Скарлет, Червения Бил. Именно защото се казваше също Джон Карадайн, лепнаха прякора Скарлет на един завършил Харвард американски адвокат, който е бил състудент на известен ви швейцарски банкер, когото, струва ми се, никак не обичате. Точно Скарлет е извършил операцията. Той е магьосникът.

Досега Лаватер бе отказвал да ми съобщи чието и да било име, а ето че този път не се беше поколебал открито да произнесе това.

Подсмихва се.

— Съжалявам, но то е защото Скарлет е вече покойник.

 

 

По телефона ми се обажда Чинг Не-знам-какво-си:

— Свободен ли сте утре вечер след шест часа?

— Разбира се.

— Тогава ще си позволя да мина да ви взема от хотел „Мандарин“. В пет и половина.

Не ми казва нито дума повече, но аз веднага се досещам: ще се срещна с много-много-много важния господин Хак. Опитвам се да подразбера нещо повече за него. Хаят ме поглежда с изумление: „Много бих се учудил, ако някога изобщо успееш да размениш думица с него.“ — „Но какво му е чак толкова особеното? Да не би да живее на небето, на някой облак?“ — „Той е много важен.“ — „По дяволите! Аз също съм важен. Аз съм най-важният тип, когото познавам. Богат ли е?“ — „Въпросът не е в парите. Не само. Намираме се в Хонконг.“ И Хаят се изблещва насреща ми така, сякаш ми е разкрил бог знае каква тайна. Има дни, когато с удоволствие бих го убил.

На слизане от „Стар Фери“ ни очаква огромен мерцедес. Отправяме се за летище „Кайлак“, където се качваме на малък туристически самолет. Летим на север, с една дума — към Китай. До мен Чинг Не-знам-какво-си дори не помръдва. Всъщност летим не повече от десетина минути и много скоро в припадащия здрач забелязвам под крилете скалист остров, оживяван на пръв поглед единствено от малко рибарско селище, сгушило се на брега на залива.

— В Китай ли сме?

— Не, все още сме в Хонконг, в Новите територии. Но Китай е там.

Линия на хоризонта, само на няколко километра. Самолетът се приземява с подскачане на къса циментова писта. Един ландровър с гарантиращ гробно мълчание китайски шофьор, тесен път, виещ се покрай няколко хълма, и ето че изведнъж скалите и голата земя, представляващи дотук доста зловеща гледка, отстъпват място на буйна растителност. Разпознавам китайски смокини, камфорови дървета и борове, които, естествено, не са пораснали от само себе си. Малко по-нататък, в края на обградена с евкалипти алея и сред същинско море от бели камелии, миниатюрни магнолии и азалии се очертава внушителен портал. С Чинг слизаме от ландровъра и продължаваме между двойна стена от орхидеи. Настилката навсякъде е от изключително фин цимент, без нито едно стъпало. Много е красиво и цари невероятно, почти угнетяващо спокойствие.

Пред мен е домът на господин Хак. Ще се срещна с него и това ще бъде една от най-изумителните срещи в живота ми.