Пол-Лу Сюлицер
Пари (17)

17

— Наблюдава се преди всичко във Флорида — пояснява Леонард Съсман. — Среща се и другаде, но най-явен е във Флорида, там е най-зрелищен. Особено по източното крайбрежие на полуострова. Започва в Норт Палм Бийч и колкото по-далеч на юг отивате, толкова повече затъвате в Маразма и осъзнавате неговите мащаби и сериозност. Слезте на юг — продължава Леонард, — минете през Ривиера Бийч, през Уест Палм Бийч, през целия поменик от бийчове, през Бойтън, Делрей, Диърфийлд и Помпано, прескочете до форт Лодърдейл и до Холивуд, но не кинаджийския — другия, отидете в Маями. Навсякъде ще се натъкнете на Маразма, Франц, Маразма с главно М като Мегаломания.

В Ню Йорк отново отсядам в „Пиер“, но не толкова в знак на моето възвърнало се благополучие, колкото в предвиждане на бъдещото ми богатство. „И ще запазите, естествено, апартамента ми по време на моето отсъствие, което все още не знам колко ще продължи.“ Правя се на безсмъртен. „Но, разбира се, господин Цимбали.“

Излизам с възможно най-благородна походка, настанявам се в поршето, което също съм наел, но само за една седмица — не е необходимо да се прекалява все пак, — и поемам към Юга.

Прекарвам във Флорида общо шест дни и за тези шест дни се срещам с двайсет и осем предприемачи и агенти на недвижими имоти, с един журналист, с един адвокат и с двама банкери. И когато се връщам в Ню Йорк, багажникът на колата ми, който, вярно, не е огромен, е претъпкан с проспекти и рекламни диплянки, отпечатани на най-луксозна лъскава хартия.

И след всяка една от трийсетте и две срещи, проведени под топлото зимно слънце на Флорида, все повече и повече се убеждавам, че ми е хрумнала наистина златна идея.

Хубав маразъм, няма що!

Постигането на набелязаната цел ми отнема целия предиобед и значителна част от следобеда, но накрая все пак се озовавам пред човека, с когото исках да се срещна. На него не му е известно, а и никога няма да му стане известно, че е най-главният от най-главните, заемащ последното, най-високо стъпало на стълбицата на Леонард Съсман. От разположената вдясно в панорамния му кабинет остъклена стена се вижда обличаният в момента скелет на една от трите кули — близначки на „Уърлд Трейд Сентър“, издигаща се на някакви си четиристотин метра височина. Отляво втора остъклена стена предоставя неповторим изглед към небостъргача на „Юнайтед Стейтс Стийл Билдинг“, към „Батъри“ и към извисяващата се в далечината Статуя на свободата. Мъжът срещу мен се казва, да речем, Хенри Клей Адамс.

— Господин Цимбали, приех ви само защото изключително много настоявахте.

— Дадохте ми десет минути.

— И нито секунда повече.

— Те са ми напълно достатъчни.

Излагам отново доводите си подобно на продавач на прахосмукачки — предъвквал съм ги толкова дълго, че ги знам наизуст. Изрецитирвам ги възможно най-бързо, като смятам и се надявам не без основание, че човекът срещу мен не е глупак:

— Първо: в Съединените щати съществува нещо, което наричат Слънчевия пояс, Sun Belt. Той включва всичко, разположено на юг, а това ще рече: Флорида, Ню Мексико, Аризона, Калифорния и може би част от Тексас. Има и хора, които живеят в Ню Йорк, в Нова Англия, в Детройт, Чикаго, Орегон, Дакота, Небраска или Канада; хора, на които ушите им мръзнат по осем месеца в годината които изпитват напълно оправданото желание да отидат да живеят в Слънчевия пояс, особено след като се пенсионират. И точно такива хора са започнали да купуват. Това е започнало преди няколко години и за Америка е определено любопитен, съвършено нов феномен. Непрекъснато увеличаващото се търсене води до фантастичен бум в областта на недвижимите имоти — започват се повсеместни строежи, хиляди предприемачи запретват ръкави и трупат страхотни печалби. А последното е явление, на което нито една банка в света не би могла да гледа без известно раздразнение. И ето че банките на свой ред се намесват и започват да инвестират чрез посредничеството на институции, които наричат Инвестиционни тръстове за недвижими имоти. Тук е редно да се отбележи един съществен факт: за разлика от европейските банки, американските нямат опит в операциите с недвижими имоти и поради това са склонни да се доверяват изцяло на предприемачите, като ги финансират стопроцентово, предоставяйки средства за закупуване на терена, за строителство, за реклама и за текущи разходи. А за първия срещнат авантюрист няма нищо по-лесно от това, да стане предприемач. И тогава започва трагедията, господин Адамс. Не, господин Адамс, не се правя на палячо! Вие ми предоставихте десет минути и те още не са изтекли. Да, трагедията започва, защото по силата на факта, че в Слънчевия пояс започват да се строят десетки хиляди, стотици хиляди, милиони апартаменти за продан или за даване под наем, идва момент, когато предлагането драстично надхвърля търсенето. Стига се до прекомерно застрояване, до пренасищане. Към това се прибавя и задълбочаването на кризата, в резултат на което дори традиционната еврейска клиентела от Ню Йорк, свикнала да се оттегля във Флорида, престава да инвестира. Банките, разбира се, държат ипотеките, но какъв е смисълът от това, след като поради липса на клиенти предприемачите вече не са в състояние да плащат? И ето тук идваме на същината на въпроса, господин Адамс. Нека си представим една нюйоркска или чикагска банка, като в случая, естествено, не цитирам ничие име. Въпросната банка е отпуснала кредит от стотици милиони долари за строителството на жилищните сгради, които наистина са построени, които са налице, които са просто чудесни — било във форт Лодърдейл или в Помпано Бийч, в Корпус Кристи в Тексас или в Санта Моника в Калифорния. Но това са безлюдни сгради, които никой повече не иска, чиито малобройни наематели не плащат вече наем, ала които въпреки това не биват прогонвани, тъй като така поне поддържат някакво подобие на живот в тези мавзолеи. И всеки месец, господин Адамс, всяка година, защото скоро ще се навършат три години, откакто това продължава, трябва да се плащат данъците и заплатите на охраната, като всеки път в годишните баланси неизменно фигурират тези стотици милиони долари, които в крайна сметка се превръщат в безкрайно досаден фактор, преди всичко защото липсват, защото са блокирани, а накрая и защото по силата на отсъствието си създават на засегнатите не особено ласкателен имидж.

— Остават ви две минути и половина, господин Цимбали.

Хенри Клей Адамс има снежнобяла коса, розово лице и изразителен поглед. Усмихвам му се. Вече знам, че този човек ще ме направи богат, и ми иде да се впусна в лудешки танц.

— Почти приключих, господин Адамс. Само още две неща. Първо: известно ми е, че вашата банка е инвестирала около четиристотин милиона долара в тези непродаваеми засега апартаменти. Второ: знам как тези апартаменти могат да бъдат продадени, знам на кого да ги продам и в замяна на това да получа свеж капитал.

Дори не трепва. Аз също изчаквам. Да видим кой ще проговори пръв. Проговоря той и проговаря много тихо:

— Бих ли могъл да науча малко повече подробности?

Дарявам го с най-лъчезарната си усмивка. И още как!

Уведомявам го подробно какво възнамерявам да предприема. Е, почти подробно… Той се отпуска в креслото си, протяга ръка и без дори да помръдне глава, вдига слушалката на телефона.

— Да не ни безпокоят.

След това пита:

— Вашите условия?

— Сто и петдесет хиляди долара в аванс за разноските и двайсет процента комисиона.

— Десет.

— Петнайсет.

— Добре.

Разчитах най-много на дванайсет. Обсъждаме подробностите и бързо се споразумяваме. Така де, какво са петдесет хиляди долара за един Адамс, за банка като неговата? А и той нищичко не рискува — не намеря ли купувачи, нищо и не получавам.

Още същата вечер вземам самолета за Брюксел, а оттам — за Люксембург.

 

 

Трябва да действам бързо. Идеята ми струва единствено дотолкова, доколкото съм първият, на когото е хрумнала. Струва също и защото си имам работа с американци, с американски банкери, които са способни да вземат връх над всекиго и във всяка област, но които, въпреки това, в конкретния случай притежават една слабост. Но те много скоро ще направят всичко, за да потулят тази своя слабост, дори и с цената на изхвърлянето ми (както и ще постъпят всъщност) от играта, при това по най-безпощаден начин. Така че ми предстои истинско състезание. Давам си шест месеца — може би малко повече, може би и по-малко, — преди тези всемогъщи, спотаили се в огромните си железобетонни кули господа да започнат да ме гледат на кръв и в крайна сметка да ме пратят по дяволите.

Идеята ми е съвсем елементарна: по причини, за които съм убеден, че се дължат на обстоятелствата и следователно са временни — и които, в интерес на истината, изобщо не ме интересуват, — понастоящем в Съединените щати вече не могат да се намерят американски купувачи за американските апартаменти. Докато аз пък съм на мнение, че такива могат да се открият другаде. Навсякъде. В целия свят. В Индокитай се води война, в Близкия изток също, положението в Африка далеч не е розово, Латинска Америка е разпокъсана от своите диктатори, като на всичко отгоре над нея все по-застрашително надвисва сянката на кастризма. Колкото до Европа — нищо по-просто! Не всички могат да внесат парите си в Швейцария от страх да не ги сполети един нов май 68-а, който този път несъмнено би помел фолклорните й барикади. Мисля, а и съм сигурен, че по тези причини навсякъде по света могат да се намерят потенциални клиенти, които непременно биха проявили интерес към инвестиране в страната — символ на капитализма — Съединените щати, идеално място за окачването на един вълнен коледен чорап, където вероятността за повсеместни национализации в близко време се равнява почти на нула.

Трудно е за американеца, привикнал да се осланя на могъществото на краля — долар, да си представи, че може да потърси пари другаде, освен в Съединените щати. Когато човек има нужда от монтелимарска халва, то той не се досеща веднага, че може да намери такава и в Канзас Сити. Именно това е и слабостта на моите американски партньори.

И ако основният и най-съществен довод за безопасното място на коледния чорап се окаже недостатъчен, разполагам с предостатъчно други козове, за да убедя моите клиенти. Двете дузини предприемачи, с които се срещнах във Флорида, ми го доказаха с конкретни цифри: в сравнение с Европа цената на един квадратен метър площ в Съединените щати е двойно по-ниска. Така че за апартамент от сто квадратни метра в луксозна сграда в Уест Палм Бийч например — едно прелестно местенце, повярвайте ми! — та за един окончателно завършен апартамент американският предприемач или пък банката, след като е прибрала ипотеката си, разбира се, иска шейсет хиляди долара. Или между две хиляди и петстотин и три хиляди франка за квадратен метър. В Кан същият, абсолютно същият апартамент струва най-малко двойно, ако не тройно и дори четворно повече. Втори пример. За цената на една слугинска стая в Женева, в Делри Бийч, и то буквално на самия бряг, може да се купи съвсем прилично студио от петдесет-шейсет квадрата, гарнирано с басейн, плаж и слънце.

И да не намеря купувачи!?…

През няколкото дни, които прекарах във Флорида, направих куп снимки, при това не каквито и да е: необходимо ми беше преди всичко в центъра на снимката да фигурира една от сградите, които си поставих за цел да продам, като тя трябваше да дава ясна представа за качествата на довършителните работи, на дизайна, на засадените с тропически цветя градини, на басейна и на намиращия се в непосредствена близост плаж. Ала и не само това — фотографът буквално скърцаше със зъби, — поисках на снимката съвсем очебийно да фигурира и минаващото случайно оттам подразделение на американската морска пехота със звездното знаме начело. С това исках да кажа на всеки, който погледне подкрепящата аргументите ми снимка: „Вижте! Не само е хубаво, не само е слънчево, не само е по-евтино, отколкото в Европа, не само правите капиталовложение във валута, която никога няма да девалвира по катастрофален начин, но това е и капиталовложение, направено в сърцето на най-могъщата държава в света, и армията на Съединените щати ще бди лично над вашите спестявания!“

В Белгия намирам печатар. Предоставям му негативите и текста със съответния макет. „За начало пет хиляди екземпляра.“

 

 

Изкопчвам от Хенри Клей Адамс не само съгласието му и сто и петдесет хиляди долара. Отиваме дори по-далече. Първоначално Адамс отказва с рязко движение на величествената си белокоса глава.

— Не искайте прекалено много.

— Господин Адамс, ако сведенията ми са точни, а те са точни, в момента вие разполагате от Флорида до Калифорния с дванайсет хиляди непродаваеми апартамента, по които плащате разноски всеки месец. Да вземем като средна цена шейсет хиляди…

— Много е.

— Тогава нека бъдат петдесет хиляди, няма значение. Умножено по дванайсет хиляди, това прави шестстотин милиона блокирани долара. И то от колко време насам, господин Адамс? Почти от три години, ако не греша. И така, от три или от почти три години разполагате с шестстотин милиона блокирани долара, представлявани официално от дванайсетпроцентови ипотеки. Но действителни ли са тези ипотеки? Не. И в почти всички случаи не прибирате от тях дори цент.

— Вашата идея?

— Няма да мога да намеря хора, които да се съгласят да платят шейсет хиляди за апартамент и на които освен това ще бъда принуден открито да заявя, че трябва да заплатят и таксите по поддръжката, ако не съм в състояние да им обещая нещо в замяна.

— Какво?

— Петпроцентова лихва върху парите, които ще броят за покупката.

О, сметката е повече от проста: един французин например, който държи да скъта определена сума в Швейцария, е длъжен да заплати пазарен данък, равняващ се на трийсет и пет процента от влога. Докато в същото време аз, в Съединените щати, където по отношение на своята сигурност и неуязвимост доларът струва почти колкото „швейцарският франк“, ще предложа на клиентите си пет процента В ПОВЕЧЕ вместо трийсет и пет процента по-малко. Физиономията на Адамс:

— И тази лихва, естествено, ще трябва да им изплати моята банка?

— Естествено, господин Адамс. Кой друг? Не, не ме гледайте така, моля ви! От своя страна аз им продавам за седемдесет хиляди апартамент, който струва шейсет хиляди, като ги уведомявам най-почтено за причината, поради която цената е завишена с десет хиляди долара, а именно — защото от момента, в който ще са изплатили, да речем, шейсет процента от общата стойност, ще започнат всяка година да получават лихва от пет процента, или три хиляди и петстотин долара годишно върху сума от седемдесет хиляди долара. Три хиляди и петстотин долара, които ще изплащате вие, господин Адамс. И мога да ви уверя, че ще ги плащате едва ли не на драго сърце, защото ще знаете, че предоставянето на петпроцентова лихва на някой, който ви снася в брой петдесет, шейсет или седемдесет хиляди долара, е равносилно на сключването от ваша страна на заем на същата тази стойност, който впоследствие преспокойно бихте могли да предоставите в заем на някой друг тук, в Съединените щати, но вече срещу лихва от дванайсет или повече процента. Ще изплатите пет процента, приберете дванайсет. Печалба: седем. Но вие знаете това много по-добре от мен.

Погледът на Хенри Клей Адамс:

— На колко години сте, господин Цимбали?

— О, ако ме познавахте на младини…

 

 

Намирам първия си клиент, по-скоро първите си четирима клиенти сам. Те са белгийци, единият от които е работил при мен през недотам отдавнашната епопея на „джунджуриите“. Благодарение на нея спечели немалко пари и ако не ми е признателен за състоянието на кесията си, то поне е склонен да ме изслуша, когато говоря.

Освен това има приятели, които проявяват интерес.

В добавка познава и един нотариус, който сам се радва на значителна клиентела, която облагодетелства със съветите си.

Оттам стигаме и до приятелите на клиентите на нотариуса, които хвърлят по едно око на брошурите ми с известната ви вече аргументация. И започва верижна реакция. Убеден още от първите ми думи, приятелят ми Лета в Рим незабавно се включва в атаката и ми обещава бързи резултати.

Изненадата идва от Марк Лаватер, с когото вече съм се консултирал по въпроса, не само защото никога не би ми и минало през ум да скрия нещо от него, но и защото повече от всеки друг е в състояние да ме насочи към подходящи клиенти.

— Знам един.

Гледам го смаяно.

— Ти!?…

— Изгодна ли е сделката, или не?

— Изгодна е.

— Би ли ми купил тогава пет апартамента? Какво иначе искаш да ги правя всичките тези пари, които ми снасяш от три години насам?

* * *

Докато трае цялата тази операция, аз, разбира се, нито веднъж няма да се появя официално. Издателството на рекламния ми проспект е люксембургско и се представя на място от един журналист, който имаше нужда от нова кола. Колкото до щастливите собственици на един или друг чудесен апартамент във Флорида, то те са дискретно прикривани от всевъзможни дружества със седалище, да речем, в Панама. А тези дружества от своя страна поддържат връзка с тях единствено чрез новосъздадената от мен компания… в Кюрасао.

Кюрасао се намира на холандските Антилски острови, в близост до венецуелското крайбрежие и вдясно на излизане от Маракаибо, така че е изключено да се заблудите. Не е нито нещо кой знае колко голямо, нито пък нещо кой знае какво на вид. Веднъж, докато се мотаех из Насау, прескочих дотам, за да се поразсея. Видях табелата, зад която баща ми по съвета на някой си Джон Карадайн, по прякор Скарлет, навремето беше създал своята империя. И без да се налага да пресичам дори улицата, видях и другата табела, зад която благодарение на същия този Скарлет, днес вече покойник, Мартин Ял беше извършил грандиозната си измама.

Постарах се да се настаня колкото се може по-близо.

И така, отсега нататък двамата с Негово Банкерско Величество ползваме едва ли не един и същ адрес. Съседи сме.

 

 

Задействам цялата си някогашна мрежа от времето на „джунджуриите“. Включвам в играта и Турчина, на когото тя доставя страхотно удоволствие. Също и Уте. Обаждам се на Хаят в Хонконг и за пореден път се убеждавам в наличието на някои непоправими особености на характера му: ако бях поискал от него да се ангажира лично, той веднага би ми отказал, но аз му казвам: „Намери ми клиенти, и имаш пет процента.“ Това той го разбира и веднага се залавя за работа. Хаят е подчинен по рождение.

Най-добър от всички е римлянинът Лета. Само за няколко дни този заклет работохолик ми сервира цяла тълпа сериозни клиенти. Нещата се развиват с такава бързина, че самият аз съм изумен, и то дотолкова, че временно се отказвам от първоначалната си идея да натикам всичките си евентуални клиенти в един чартърен самолет и да ги изстрелям във Флорида сред армия красиви момичета и съответната дандания по посрещането, след което да им организирам страхотен купон под палмите. Но се оказва, че на първо време това просто не е необходимо; ще прибягна до този метод малко по-късно и при други обстоятелства, както ще видим по-нататък.

Връщам се в Ню Йорк и ето ме отново срещу Адамс. Капнал съм от умора.

— Продадох ви четирийсет и шест апартамента. Не ми го казвайте, знам, че е смешно, като се има предвид, че ви остават още дванайсет хиляди за продан. По-важното е организацията, която създадох и чиято ефикасност ще се увеличава с всяка изминала седмица. Но не съм прекосил Атлантическия океан, за да получавам медали. Да говорим по-скоро с цифри. Изчислих, че всеки един от четирийсетте и шест клиенти ви е донесъл средно четирийсет и една хиляди долара и нещо. Или сума на обща стойност един милион осемстотин деветдесет и три хиляди двеста двайсет и два долара, от които приспадам според уговорката ни моите петнайсет процента комисиона, или двеста деветдесет и три хиляди деветстотин деветдесет и три долара и трийсет цента. Можете сам да проверите сметките.

Адамс ме гледа. На моменти погледът му би могъл да бъде окачествен като почти човешки. „За съжаление не съм свободен, за да вечеряме заедно, господин Цимбали. Но съм убеден, че някой от сътрудниците ми с удоволствие би ви поканил.“ Отказвам, благодаря, уморен съм и това явно ми личи. „Мога ли да се разпоредя поне да ви откарат в хотела? В «Пиер», казвате?“

В „Пиер“ съм се сближил с един от служителите на рецепцията, с който сме родени в един и същи ден. По погледа му разбирам, че има да ми казва нещо. Отдръпваме се встрани.

— Разпитваха ме за вас, господин Цимбали. Частни детективи, и то очевидно разполагащи със солидни възможности. Минали са не през нас, а направо през дирекцията.

Благодаря му, както се полага. Наистина съм на края на силите си и не съм в състояние да осмисля изцяло току-що получената информация. Посвещавам следващите два часа на безпаметен сън и вече е тъмна нощ, когато излизам от банята, започвайки постепенно да идвам на себе си. Изтягам се пред телевизора, по който предават футболен мач (американски футбол). „Частни детективи…“ Наблюдавам опакованите в пластмаса и каучук играчи, но мислите ми са другаде. Накрая вдигам слушалката на телефона и набирам директно номера.

— Франсоаз? Мога ли да говоря с Марк? Целувам те.

Двамата са на вилата си в Шани, където правят бог знае какво — може би работят в градината, но нямам никаква представа дали е нощ, дали е ден, в кой сезон сме и така нататък.

— Марк? Успя ли да разбереш нещо?

— Да. Ял е наел най-голямата американска частна детективска агенция. Следят те всеки ден, почти двайсет и четири върху двайсет и четири часа. Наясно са за Флорида, за дружеството в Люксембург, за компанията в Кюрасао, а също за Ландау и за Лам.

— А за аржентинеца и шотландеца?

— Ял е в течение. Не са му известни подробности, както и доколко си замесен лично, но му е известно колко си спечелил покрай човека със стоманените крака и колко си загубил в Насау. Според мен знае колко имаш в джоба си с точност почти до хиляда долара.

— А на теб пък откъде ти е известно всичко това?

Прихва:

— Виках духове.

Отказва да ми разкрие повече подробности може би защото говорим по телефона, но явно и не само заради това. Негодникът крие нещо от мен и тъй като му имам пълно доверие, тайнствеността, с която обгражда източниците си на информация, ме дразни, но без да ме безпокои особено. Все някога ще узная…

Важно е какво ще предприеме Негово Банкерско Величество. И така, оказва се, че му е известно с точност почти до хиляда долара с колко разполагам. Е, и какво от това? Не съм го виждал от години, но мога лесно да си представя как изисква всеки ден да му съобщават за състоянието на състоянието на Цимбали Франц, живеещ понастоящем в хотел „Пиер“ в Ню Йорк и разполагащ с около триста хиляди долара. Все едно, че се осведомява за курса на борсата. Очевидно страхът му от мен варира в съответствие с парите, които притежавам. И не греши. А и е сигурно едно — не мога да го уплаша с триста и петдесет хиляди долара.

Всъщност, ако наистина е бил в течение на действията ми, той не се размърда и тогава, когато имах петнайсет пъти повече, а именно — след приключването на операцията със златото.

Какво ли състояние би трябвало да натрупам, за да започне да се страхува от мен?

Сто милиона долара? Двеста милиона?…

Но дори и да предположим, че някога успея да събера такава сума, какво ли бих могъл да предприема срещу него? От финансова гледна точка бих достигнал неговото равнище, но поне засега изобщо не мога да си представя как и тогава бих могъл да атакувам страховитата му крепост.

Гледам футболистите с техните великански рамене и с изписаните на екипите им огромни номера. Сто милиона долара. Току-що съм спечелил двеста деветдесет и три хиляди и знам отлично, че дори и в най-добрия случай при този ритъм ще са ми необходими най-малко две-три години, и то само за да достигна равнището, на което се бях издигнал с помощта на господин Хак. Ако предположим, разбира се, че банкери като Адамс ме оставят с развързани ръце, което е малко вероятно.

И изведнъж като че ли ме удря ток. Скачам. Танцувам сам в стаята като обезумял. Бръквам в хладилника и отварям бутилка шампанско.

Глупак! Какъв невероятен глупак си, Цимбали! Кретен нещастен!

И да не се сетя!…