Гордън Диксън
Последната енциклопедия (8)

Осма глава

Скипът се спускаше бързо между близките, грубо изсечени каменни стени, а лампите в него осветяваха кафеникавата вулканична скала, прорязана тук-там с по някоя бяла нишка от съдържащ злато кварц. Според информацията в работните документи на Хал в мина Йоу Ди копаеха именно злато, а понякога и сребро. Той се опита да види бързо отминаващата скала, за да зърне дали кварцът, който вижда, наистина има видими златни нишки, ала скипът се движеше прекалено бързо. Хал усети, че се е допрял до прътите на клетката, но бързо си припомни заповедта на Джон Хейкила да стои настрани от тях. Той виновно се дръпна назад.

Усети силно мушване в средата на гърба си.

Обърна се тромаво в защитния си костюм и установи, че през лицевия щит се взира в лицевия щит и чертите на мършав мъж с голям нос, който не бе на повече от двадесет и две-три години — малко по-нисък от самия Хал, с права черна коса и ядосана физиономия.

— Съжалявам — рече Хал. — Аз просто…

— „Съжалявам“ не върши работа. Просто слез от крака ми.

Хал не бе настъпил ничий крак. Дългогодишните упражнения го бяха научили непрестанно да чувства равновесието на тялото си и вида на повърхността, на която се крепеше. Ако бе усетил нечие стъпало под своето собствено, той инстинктивно щеше да се отмести, преди тежестта му да се отпусне напълно върху него. Стъписан, Хал се вгледа в лицето на другия и се спря точно преди да възрази, че той си е въобразил, че е настъпен.

— Ще сляза — каза Хал.

Мъжът изръмжа нещо, което се загуби при преминаването му през клапата на микрофона в неговия костюм и наушниците в костюма на Хал. Хал отстъпи няколко пръста към пръчките и другия се извърна настрани.

Подът на екипа изведнъж започна да натиска стъпалата им, тъй като спускането му се забавяше. Накрая спря и вратите, през които бяха влезли в него, се отвориха. Следвайки другите миньори последен, тъй като бе най-далеч от вратите, Хал тръгна от мъждукащата над главата му светлина на скипа към голямо, прекрасно осветено помещение с висок таван, което комай бе крайна спирка на многобройни влакчета от малки вагонетки, всяко от тях обърнато към някой от многобройните отвори в кръглата стена на помещението. Тълпата, която допреди туй изпълваше скипа, сега се раздели на отделни групи и всяка се насочи към различна редица чакащи вагонетки. Хората бяха потънали в един общ разговор и той се почувства напълно откъснат настрани. Някои от вагонетките вече бяха пълни с миньори, вероятно от предишните курсове на скипа. С известно облекчение Хал видя, че чернокосият, който се бе оплакал, че бе настъпен, се насочи към едно наполовина пълно влакче, край което чакаше Уил Нани.

Внезапно Хал забеляза, че е останал сам до скипа. Огледа се за Джон Хейкила и най-накрая го откри начело на отряд миньори крачещи към влакче състоящо се от шест вагонетки. Хал побърза да ги догони.

Когато ги настигна, другите вече се качваха във вагонетките. Те бяха просто открити метални сандъци на колела с меки гуми, като четирите стени на сандъка изскачаха настрани над колелата. Стени, колела и всичко останало бе боядисано в зелено. Хал се качи последен от дванадесетте миньора, които очевидно съставляваха бригадата на Хейкила. В това число не влизаше самият Хейкила, който чакаше начумерен до челното вагонче докато се качат всички от бригадата.

— Хайде, Тад! — извика той. — Брои ни се работно време.

Хал се покатери в предпоследното вагонче, където се оказа сам, тъй като другите миньори от бригадата бяха запълнили първите четири вагонетки, оставяйки единствено едно място за Джон в първата. Когато Хейкила видя, че Хал се е качил, той самият се качи и сред хор от метални подрънквания влакчето рязко потегли, без Хал да долови някаква команда от негова страна.

Търкулнаха се в един от отворите и се оказа, че това е краят на някакъв тунел. Тук звуците от движението набраха сила, отеквайки до грохот от близките сетни на скалата. Подът на вагонетката, в която седеше Хал, подскачаше и се тресеше. Подът на тунела бе равен, но не така гладък, както пода на по-голямото помещение, а вагонетките нямаха пружини. Хал, който, без да мисли, бе седнал във вагонетката, на бърза ръка постъпи като останалите миньори в предните вагонетки, които бе видял да стоят клекнали, подпрели брадички на коленете си. Така се пътуваше по-удобно, макар да бе по-трудно да пази равновесие, но Хал откри, че си струва да кръстоса ръце, като притисне длани в стените на вагонетката.

И все пак пътуването бе завладяващо. Сега, когато бяха влезли доста навътре в тунела, влакчето набра максимална скорост. Люшкаха се и се накланяха, боботейки, между каменните стени, които едва ли бяха и на два метра една от друга, а на всеки десетина метра пътят им се осветяваше от лампи, които сякаш бяха на по хиляда години и бяха закрепени директно към голата скала на тавана, намираща се на около два метра над главите им.

Хал отново започна да наблюдава скалата, за да провери дали може да види някакви следи от злато в кварцовите жилки. Тук обаче не можеше дори да забележи каквито и да било нишки от кварц. Напрягаше очи иззад стъклото на своя костюм — и изведнъж осъзна, че всички в предните вагонетки са отхвърлили качулките на своите костюми назад.

Поколеба се, тъй като не бе забравил предупреждението на Тонина да не сваля шлема си, а после си припомни, че тя му бе казала да не се излага на евентуалните отровни газове, когато другите миньори използват горелките си. Тук в тунела би трябвало да е безопасно, тъй като всички други бяха свалили шлемовете си. Хал отхвърли своя назад и се загледа в отминаващата скала. Само че тя и сега изглеждаше тъй, сякаш я наблюдаваше през прозорчето на шлема. В гранита не се виждаха никакви жилки от кварц.

От друга страна бе истинско облекчение да свали качулката си. Вятърът от движението им, който обдухваше лицето му, беше студен и влажен, с познато плесенясало-кисела миризма. Започна да добива известна представа какво е да работи и да се поти, запечатан в костюма си, след като без да се е напрягал, се чувстваше така само след няколко минути, прекарани в него.

Все пак имаше някаква тайнственост, някаква магия в това да бъде под земята и да се носи в прорязаната от тунели скала със скорост, която като че заплашваше да ги размаже по стените на завоите. Помисли си за историята на Пер Гинт в пещерата на Краля на планината от дългата поема на Хенрик Ибсен и музиката, която Едвард Григ бе написал за тази сцена, прогърмя и задумка в паметта му, надвивайки бръмченето на гумите по скалата и металното тракане и проскърцване на свързаните помежду си вагонетки, докато те летяха надолу по тунела.

Композицията сви рязко в един по-тесен тунел. Вагонетките подрънкаха още известно разстояние с намалена скорост и навлязоха в леко разширение, където се намираше една рампа, която изкачваше от тяхното равнище на друго, близо метър и половина по-високо, подобно на стъпало на гигантска стълба. Вагонетките се изтърколиха на рампата, продължиха няколко метра, а после изкачиха нова рампа. Така на малки интервали продължиха да се качват или слизат по други рампи, докато най-сетне спряха изведнъж тъй рязко, че Хал едвам не полетя към предницата на своята вагонетка.

Гранитната стена пред първата вагонетка изглеждаше непрекъсната, но тъй като всички от предните вагонетки наизлизаха от тях, Хал не можеше да бъде сигурен от пръв поглед. Изскочи навън и тръгна напред, където откри, че първата вагонетка е спряла, почти докосвайки с колела една висока издатина в скалата. Това бе поредното стъпало от гигантската стълба, но този път нямаше рампа, която да води към него, а мястото отгоре едва позволяваше да стъпиш, преди да стигне до каменна стена, която беше издълбана от горе надолу и встрани така, като че някой бе правил непохватен опит да очертае една отвесна дъска за шахмат.

В основата на гигантското стъпало бяха нахвърляни на куп различни инструменти и другите членове на бригадата вече вземаха от тях. Хал ги загледа с любопитство. Голяма част от инструментите имаха къси и масивни корпуси, прилични на револвери с къси и дебели барабани, и Хал предположи, че това са горелките, за които бе говорила Тонина Уейл. Имаше и други устройства, прилични на протези, монтирани върху лява ръкавица, чиито пръсти завършваха с пет дълги метални шипа, извити навътре, тъй че върховете им почти се докосваха.

В това обаче нямаше никакъв смисъл. После Хал видя как хората, които си ги слагаха, започнаха да ги управляват. Шиповете се отваряха и затваряха, без да се влияят от движенията на пръстите на ръкавицата. Понякога острите им като игли върхове проблясваха за секунда във вишневочервено, сетне в бяло, а после потъмняваха отново до обичайния си метален цвят. Всеки от миньорите, които ги слагаха, ги изпробваше по няколко пъти и тогава приличаше на получовек-полунасекомо, което драска с нокти във въздуха. После те се покатерваха на скалното стъпало и заставаха пред набраздената стена.

Останалите от бригадата, като се изключат онези шестима на издатината и Джон Хейкила се върнаха покрай Хал на десетина метра назад в тунела и седнаха, отметнали шлемове назад. Джон, който бе застанал до предната вагонетка под издатината, се огледа и видя Хал.

— Добре, кип! — каза той. — Ела тук!

Хал тръгна към него, като се питаше какво ще стане.

— Сложи си шлема! Не го сваляй!

Без да го иска, Хал се обърна, за да погледне шестимата, които сега седяха в тунела, опрели гърбове на скалата, и разговаряха. Той нахлузи шлема и гласът на Джон стигна до него през слушалките на наглавника с оная лека неестественост на звуците, които се чуват в телефонните вериги на два затворени костюма.

— Торнхил, ти нали не знаеш нищо за това?

— Да — каза Хал.

— Добре. Твоята работа е да разчистваш, докато горелките работят.

Джон протегна ръка и закопча собствения си шлем над главата си. Шестимата с горелките, които стояха на издатината вече бяха закопчали своите шлемове. Стояха и гледаха надолу към Джон и Хал — явно ги чакаха.

— Обикновено аз съм там горе с първата смяна на горелките — рече Джон. — Сега обаче ще стоя тук долу с теб, докато не схванеш как се работи. Виж сега, изрязаните блокове ще падат през ръба, докато издатината не стане достатъчно широка, за да се задържат на нея. Тогава ще оформим една рампа и ти ще работиш непосредствено зад резачите. Сега обаче блоковете ще падат отгоре и ти трябва да си пазиш краката. Разбра ли? — изкрещя той и млъкна.

Хал кимна и отвърна:

— Да.

— Добре. Другото, за което трябва да внимаваш, е, че блоковете ще падат все още горещи, така че не се опитвай да ги пренасяш по друг начин, освен с машите. Това са маши… — Той избра чифт ошипени устройства. — Подай си ръцете.

Хал протегна ръце и Джон нахлузи по едно устройство на всяка от неговите ръкавици. Хал откри, че в основата на всяко устройство има вдлъбнатина с формата на длан; палецът, показалецът, средния пръст и последните два пръста като едно цяло влизаха в една от четирите врязки. За опит той напрегна пръстите на дясната си ръка и в отговор четирите прилични на нокти на граблива птица удължения се разтвориха и затвориха.

— Серво? — попита той.

— Не, това са маши — поправи го Джон. — Сега ще ги използваш за вдигане на отрязаните блокове. Гледай мен. Хайде, резачи, размърдайте се!

Докато говореше, Джон нагласи чифт устройства на собствените си ръкавици. Едва ги сложи и от издатината се разнесе съсъкът и пукотът на факлите, прогарящи скалата. След малко един от резачите срита от издатината парче гранит с големината на грейпфрут, което падна почти в краката на Хал. Джон ловко го загреба с четирите щипци на своите маши и го задържа пред Хал.

— Не го докосвай — рече. — Само го погледни. Виждаш ли жилата вътре?

Хал погледна. Кварцова жилка прорязваше парчето гранит.

— И в това има злато? — запита омагьосан.

— Адски си прав — рече Джон, — а вероятно и малко сребро, само че не можеш да видиш следите от него. Сега погледни, виждаш ли тук оцветяването на кварца?

Хал погледна косо към кварца, несигурен какво трябва да гледа.

— Така ми се струва — отговори.

Джон запокити парчето в първата вагонетка.

— Ще се научиш — рече той.

Докато разговаряха, в краката им паднаха още няколко отломъка, издълбани от стената. Джон ги загреба, показа ги за миг на Хал и сетне ги хвърли във вагонетката. Следващото парче обаче отново задържа, за да го покаже на Хал за по-продължително време.

— Виждаш ли? — запита Джон. — Няма жилки. От тия се отърваваш.

С един замах на машите той захвърли последното парче към стената на тунела.

— Това е сортиране — обясни той и продължи да работи, без да спира, тъй като сега парчетата идваха като непрекъснат поток от издатината. — Ще ти трябва известно време да се научиш, но ще се справиш. Бригадата получава пари единствено за добрата руда, която доставя. Всяка мъртва скала само заема място във вагонетките и намалява продукцията ни за деня. Но като за начало, не се връзвай. Просто прави най-доброто, на което си способен в момента. Колкото по-бързо се научиш обаче, толкова по-добре ще е бригадата и толкова повече ние останалите ще те харесваме. Сега опитай с някои от тези парчета.

И Хал опита. Не бе необходимо голямо умение да се научи да използва машите, при все че отначало бе малко трудно да улавя добре парчетата, без усещането в пръстите си, което да го води, а и сервоусилвателите, в които бяха нагласени неговите ръкавици, бяха така чувствителни, че първоначално хватът му бе прекалено силен. Но след двайсетина минути той вече улавяше парчетата достатъчно умело и ги пускаше във вагонетките. Виж, сортирането беше друго нещо. Поспреше ли да огледа по-внимателно парчетата, Джон му се озъбваше да действа по-бързо.

Докато се учеше, Джон продължаваше да му помага. Хал обаче бързо набра опит в справянето с парчетата, макар напълно да съзнаваше, че изхвърля едно парче на всеки десет, докато Джон изхвърляше по-скоро едно от пет. Все пак водачът на бригадата изглеждаше доволен дори само от способността му да борави с парчетата и постепенно остави Хал да поема все по-голяма и по-голяма част от работата, докато накрая той самият само стоеше и наблюдаваше.

— Добре — заяви Джон най-подир. — Просто продължавай да работиш така. Сега обаче си отдъхни, а ние ще сменим екипите.

Извърна се и викна на екипа върху издатината.

— Смяна!

Горелките изсъскаха и запращяха все по-тихо, докато замлъкнаха. Ония, които бяха на издатината, слязоха долу, а хората, които бяха седнали в тунела, тръгнаха напред, намествайки шлемовете си на място. Поеха горелките от първите резачи и се покатериха на издатината на тяхно място. Този път Джон беше сред резачите, наместил собствения си шлем на главата. Той спря за секунда и погледна през рамо надолу към Хал.

— Не махай шлема си, докато аз не ти кажа да го свалиш — каза той. — Чу ли това?

— Да — отговори Хал.

— Добре! — Джон се обърна с лице към стената и останалите от екипа се обърнаха заедно с него. — Хайде!

Така започна работната смяна. Отначало Хал се притесняваше от перспективата да се оправя сам с потока от парчета, без Джон да го подсигурява. Но ако имаше нещо, на което животът да го бе научил, то това бе процесът да схваща всичко ново. Той бързо се научи да хваща здраво парчетата с машите, така че те да не се изплъзват от захвата му или да се хлъзгат извън обсега му, когато се опитваше да ги натовари във вагонетките; а след време изглежда подобри дори и подборът си да отстранява парчетата руда, които бяха ненужни.

С напредването на смяната самите резачи също набраха скорост. Хал отново трябваше са се бори с парчетата, които изпадаха от издатината, за да не го изпреварват те. И той успя, като сам стана по-бърз. Но междувременно непривичният за него начин да използва мускулите си, свързани с навеждането и повдигането, започна да му натежава.

За късмет на всеки петнадесетина минути, когато екипите се сменяха, той имаше възможност да спре и да си поеме дъх. Но дори с тия почивки, щом отмина първата половина от смяната, той започна да се изморява и стана по-бавен. Прекъсването за обяд дойде точно навреме, за да го спаси от едно лошо изоставане зад резачите. Храната и почивката обаче, го съживиха. Той започна втората половина от смяната почти с лекота, но този изблик на сили се оказа само временен. Сега той трупаше умора по-бърже, отколкото сутринта и накрая за голямо негово притеснение парчетата взеха да го изпреварват дотолкова, че дори да работеше и през почивката, започна да изостава от резачите.

Потен и задъхан в своя костюм той често-често поглеждаше с копнеж към миньорите пред скалната стена, които понякога зърваше да отмятат назад шлемовете си за кратка глътка свеж въздух. Сто пъти Хал се изкушаваше да повдигне за секунда собствения си шлем, ала изградената през детските му години дисциплина му помагаше да се пребори с изкушението. И въпреки това той буквално залиташе, когато най-накрая почувства на рамото си нечия ръка и като се обърна, видя, че Джон стои до него.