Гордън Диксън
Последната енциклопедия (7)

Седма глава

— Имаш ли определена причина или е безапелационно? — настоя сивокосият.

— Чух, че е размирник — гласът на Уил Нани отново се разнесе болезнено ясно над откритото пространство.

— Добре — каза мъжът на стълбите. — Торнхил, отстъпи назад. Уолъс Картър?

Най-дребният кип пристъпи напред точно когато Хал отстъпи назад.

— Твой е, Чарлий.

— Добре.

— Джоханис Хевелиъс.

— Твой е, Бийсън.

— Става.

Двамата отидоха от другата страна. Хал остана сам-самичък.

— Така-а. Последно извикване за Торнхил. На всички вас не ви достига поне по един работник. Уил Нани, не го ли искаш?

— Не.

— Бийсън?

— Не е за мен.

— Чарлий?

— Не е за мен.

— Джон? Последен шанс.

Якият нисък мъж се извърна и с поклащаща се походка отиде при Уил Нани.

— Кажи ми какво си чул за него — каза той.

Нани се приведе и тихо каза нещо на ухото на Хейкила. По-ниският мъж го изслуша, кимна и се обърна към мъжа на стъпалата.

— Аз ще го взема.

Хал бавно тръгна по равната повърхност на площадката към Джон Хейкила. Якият бригадир, който го бе поискал, говореше с Анио Юан. Хал изчака разговорът да свърши, а сетне Хейкила се обърна и го погледна.

— Ела с мен — каза той.

Хейкила поведе Хал, но не към спалнята, накъдето, след като мъжа на стъпалата се върна в канцеларията на управлението, се запътиха всички, а в противоположната посока, към един свободен ъгъл в отсрещната страна на площадката. Сетне спря и се обърна към Хал. Известно време той го гледа мълчаливо.

— Обичаш да се биеш, а? — попита го той. Гласът му бе тенорово висок, но твърд.

— Не — отговори Хал. Той се разкъсваше между желанието думите му да прозвучат убедително на Хейкила и старанията си да поддържа немногословния необщителен образ, който му бе препоръчал Сост.

— Аз чух други работи. Уил ми каза, че вчера ти си вкарал един мъж в болницата в холдинговата зона на Хала Стейшън.

— Той се опита да ме удари с метална кана, когато не гледах към него — рече Хал. — Беше нещастна случайност, че се озова в болницата.

Хейкила доста време се взира студено в него.

— Мислиш ли, че можеш и мен да вкараш в болницата?

Хал се вторачи в него, внезапно настръхнал от предпазливост, която далеч не подхождаше на годините му. Лицето на другия мъж беше само на двайсетина сантиметра от неговото. Топчестата чернокоса глава едва стигаше до очите на Хал, ала огромният му гръден кош и ръцете сякаш затулваха половината от нещата зад гърба му. Той сигурно тежеше почти два пъти повече от Хал — в изпитаните мускули и кости на възрастен човек, а освен това в начина, по който стоеше, имаше някаква заплаха, която слагаше върху му ясен отпечатък, че той не е просто някакъв обикновен опитен боец. За да може някой толкова лек и млад като Хал да има каквато и да било надежда да спре такъв човек — и знанието, както и отговорът, дойдоха от времена, надхвърлящи годините на Хал, по-стари и от уроците на Малачи — той би трябвало да го убие и то да го убие бързо. Сега Хейкила изчакваше уверение, че Хал е достатъчно умен, за да не подхваща бой с него. И Хал даде това уверение, като стана ясно, че при отговора си той не би могъл да излъже. Не и ако от сега нататък трябваше да живее и работи редом с този мъж.

— Ако ме нападнеш така, както направи онзи човек в Хала Стейшън — тежко каза Хал, — ще се наложи да опитам. Но аз не желая да се бия — с никого.

Хейкила продължи да го гледа остро. После остротата бавно изчезна и на кръглото лице се показа нещо като озадаченост.

— Тогава, това е добре — бавно изрече най-накрая той. — Защото в моята бригада няма да има побоища. Ние нямаме време да се бием. Нямаме време за нищо друго, освен да вадим руда. Разбра ли ме?

Хал кимна. Неочаквано установи, че предпочита да бъде в бригадата на този мъж, отколкото на който и да било друг от намиращите се тук бригадири.

— Ако ми дадеш възможност — каза той на Хейкила, — ще видиш, че говоря истината. Аз не съм размирник.

Хейкила го гледа още една секунда.

— Наричаш Уил Нани лъжец?

— Аз не знам какво е чул той — рече Хал, — но каквото и да е било, той не е чул нещата така, както се случиха.

— Така ли? — Хейкила продължаваше да го фиксира с поглед, но и последната следа от заплахата, която Хал бе доловил да присъства в бригадира, бе изчезнала. — Проклет да съм, ако разбирам нещо. Колко голям беше онзи кип, дето си го трупясал?

— Горе-долу на моя ръст, но по-стар.

— Аха. Наистина стар?

— Не беше истински стар… — каза Хал и изведнъж схвана, че може би думите му загатват прекалено много в нежелана посока. — Само че той ми налетя отзад, без никакво предупреждение. Аз просто се опитах да се спася. Той се удари в стената.

— Казваш, че той сам се е пратил в болницата?

— Да… в известен смисъл.

Хейкила кимна.

— Проклятие — каза отново и продължи да гледа изучаващо Хал. — На колко години си?

— На двайсет.

— Двайсет! — изпръхтя Хейкила.

— … ще ги направя догодина — отчаяно заяви Хал.

— Сигурно — каза Хейкила. — Сигурно си на толкоз. — И пусна една накъсана въздишка от дълбините на широкия си гръден кош. — Добре, тогава идваш с мен — реши той. — Но работата в мините е тежка. Добре е да го знаеш.

Обърна се и закрачи през празната площадка към спалнята.

— Оная жена, първата, която я избраха, нали и по-рано е била миньор? — запита Хал, когато го догони.

— Аха — рече Хейкила. — Точно тук, в Йоу Ди.

— Щом тя може да го върши — каза Хал, като си представяше относително дребното й телосложение, — и аз ще мога.

Хейкила изпръхтя отново. Този път това беше почти смях.

— Така ли мислиш? — запита той. — Виж какво, ти гледай просто да ми покажеш, че искаш да работиш, или след първата смяна излиташ от моята бригада. Моята бригада воюва за най-високата квота в тази мина. Изкараш ли първата смяна, ти давам две седмици да позаякнеш. И ако тогава не се справиш — вън!

Когато приближиха спалнята, Хал откри, че най-сетне е установил нещо, което го безпокоеше още от самото кацане на Коби. Тъй като обитаемата зона на планетата беше под земята, истинско открито пространство не съществуваше. Миризмите, слънчевата светлина и още една дузина дребни природни сигнали не натрапваха тук своите различия, за да му напомнят, че вече не е на Земята. Въпреки това още откакто беше напуснал кораба, у него се бе зародило едно непрестанно усещане за нещо чуждо. Сега той изведнъж осъзна какво го пораждаше.

Тук нямаше почти никакви сенки. Тук, на площадката, високо над главата в тавана на пещерата имаше хиляди осветителни тела, като светлината от тях идваше от всички страни и не се променяше. Дори там, където имаше сенки, те също бяха постоянни. Тук никога нямаше да има нито нощ, нито ден. Изведнъж му хрумна, че може би ще е истинско облекчение да слезе в мината и да се измъкне от тази разположена по-високо зона, където времето изглеждаше спряло завинаги.

Стигнаха до спалнята. Той последва Джон Хейкила вътре и двамата минаха през района на рецепцията, по един тесен коридор, с поредица врати на всяка стена, някои от тях отворени, но по-голямата част затворени, входове на нещо, което изглеждаше като поредица от единични стаи. Продължиха до края на коридора, където Джон спря и го пусна да мине в една стая, която изглеждаше един път и половина по-голяма от другите, които Хал бе зърнал през отворените им врати, докато вървяха по коридора. В тази стая имаше не само легло, чифт удобни платформи за седене и малко бюро за писане, но и голямо бюро от канцеларски тип. Точно на това бюро Хейкила се настани, протегна дебелата си квадратна длан и произнесе думата, която Хал бе започнал да чува дори и в съня си:

— Документите.

Хал ги извади и му ги подаде. Бригадирът ги прокара през напречния процеп на своето бюро, набра някакъв код на разположената до процепа клавиатура и върна документите на Хал. От процепа излезе един отпечатан лист и той го подаде на Хал.

— Нает си на работа като кип — каза Джон. — Една петнайсета от дяла на бригадата и открита сметка за цялото необходимо оборудване, припаси и разходи за живеене. — Той протегна ръка към Хал, който автоматично я стисна. — Аз съм Джон — каза бригадирът. — Ти си Тад. Добре дошъл в бригадата.

— Джон… — започна Хал, като погледна разпечатката в ръката си. — Не разбирам… Не ме ли нае ръководството на мината?

— Тук ние правим заявки и сключваме договори като подизпълнители, както правят повечето честни мини — рече Джон, като го гледаше. — Ти и аз работим за бригадата. Единствената разлика между теб и мен е, че аз съм бригадир — върша цялата писмена работа и взимам всички решения. И аз получавам най-големият дял.

Той се изправи на крака.

— До края на следващите две седмици сме дневна смяна. Добре ще е да си настроиш алармата за четири и тридесет, ако искаш да закусиш до пет и да се строиш в пет и трийсет с цялото си оборудване. Хайде, ще ти покажа твоята стая.

Той стана от бюрото и поведе Хал по коридора до една от вратите. Като я отвори, зад нея се показа стая, в която всичко беше подредено и готово за настаняване.

— Хората от поддръжката на общежитието се грижат за обикновеното почистване — обясни той. — Ако нацапаш прекалено много, уреждаш въпроса с тях: или почистваш сам, или им плащаш допълнително от твоята сметка. По-добре си го уреждай сам, защото ако те дойдат при мен, то това ще ти струва доста повече.

Хал кимна. Когато остави чантата си на леглото, видя, че чаршафите са от синтетична тъкан.

Джон го наблюдаваше. Тъмнокафявите очи на водача на бригадата бяха сурови като арктическа нощ; нямаше никакъв начин да се разбере дали в тях има някакво чувство, или не.

— По-добре да поспиш — каза водачът на бригадата и излезе, като затвори вратата след себе си.

Хал пъхна пътната си чанта в малкия дрешник и се изтегна върху покривката на леглото.

Чувстваше отчаяна нужда от време, за да подреди в ума си това, което му се беше случило. Очевидно водачът на име Уил Нани бе дочул за това, което беше станало в холдинговата зона на Хала Стейшън, а ако това беше тъй, то този минен свят трябва да представлява невероятна шушукаща галерия. Как е възможно слуховете да се разпространяват тъй бърже? И защо?

Той си поблъска главата над това, но усети, че го гони на сън въпреки въпросите в ума му. И точно щеше да заспи, когато му хрумна, че е възможно това да е един от източниците на приходи за Дженисон — да продава информация за хората, които изпраща на водачите на бригади в мините, където ги е изпратил. Ала последния път, когато Дженисон беше говорил с него, той изглеждаше, че иска да бъде на страната на Хал — кадровикът ясно беше казал, че очаква двамата да имат някакъв общ бизнес в бъдеще. Ако е тъй, защо ще пуска такава информация, която насмалко не коства на Хал работата, на която самият той, Дженисон, го беше назначил?

Сост бе казал, че ако Хал не бъде нает, ще го пратят обратно в най-близката холдингова зона, за да го разпределят повторно. Дали в такъв случай въпросната холдингова зона ще бъде пак Хала Стейшън? И ако да, възможно ли е Дженисон да е задействал цялата работа така, че да впечатли Хал с властта си да раздава или задържа добри работни места?

Хал се унасяше в сън, без да може да си отговори на този въпрос, когато едно почукване на вратата го разтърси и моментално го разбуди.

— Торнхил? — рече нечий женски глас през панела. — Тук ли си? Мога ли да вляза?

Той стана и отвори вратата. Отвън стоеше Тонина Уейл, която прие отворената врата за покана. Влезе вътре, затвори я уверено зад себе си и седна на платформата, която беше по-близо до неговото легло.

— Помислих си, че трябва да ти кажа две-три думи — каза тя. И го загледа за секунда, почти като Джон — без да каже нищо повече. После пак заговори. — Ти си от Старата Земя, нали?

— Нима можеш да го определиш? — попита той.

Тя се засмя, което го изненада, защото смехът й не беше злорад.

— Мога да го допусна сега — каза тя. — Може би повечето от останалите няма да могат. Ако изкараш още две седмици тук, никой няма да успее да отгатне. — Тя изведнъж стана сериозна. — Досега никога не си бил в мина, нали? — запита.

— Да.

— Е, не почваш прекалено зле. Джон Хейкила е един от най-добрите. Сега аз съм в бригадата на Бийсън Максуини, така че няма да кажа нищо в полза на единия или другия, но можеш да се гордееш, че си в бригадата на Джон.

— Онази история — започна Хал, — за това какво съм направил на оня мъж, който ми налетя в холдинговата зона — беше нещастен случай, при който той наистина се контузи. Казах на Хейкила — на Джон — това, но не знам дали ми е повярвал.

— Ако е истина, най-накрая ще повярва — каза Тонина и плъзна очи по него. — За мен самата не е много лесно да го повярвам. Как…

— Аз съм на двайсет — бързо рече Хал. — Просто изглеждам млад за възрастта си.

Тонина сви рамене.

— Е, както ти казах, Джон ще се отнася честно с теб. Той иска производителност, но това го прави всеки водач — каза тя. — Той каза ли ти какво ще правиш?

— Не — отвърна Хал.

— И аз така си мислех — каза тя. — Това с нищо не оправя нещата, но той е бил в мините тъй дълго, че забравя, че има хора, които не знаят. Добре де, и без друго той няма да очаква много от теб при първата ти смяна утре, така че няма нужда да се безпокоиш.

— Какво ще правя?

— Ще разгребваш зад хората с горелките — обясни тя. — Те ще изрязват руда от оголената скала, а от теб ще се очаква да сортираш това, което те изрязват, и да го пренасяш във вагонетките. — Тя поспря и го изгледа. — Ти май дори не ме разбираш — констатира тя.

— Когато ти и твоята бригада слезете в мината, екипът ще ви закара до хоризонта, на който бригадата ти ще работи. След като излезете от екипа, ще се качите на вагонетките — те са като влакче без релси, по които да се движи. Влакче, чиито вагони приличат на отворени метални сандъци. Всяка вагонетка превозва по двама души наведнъж. Ще се возите в тях по хоризонтите — ти си свикнал да им казваш тунели, докато стигнете до края на онзи, където твоята бригада е пожелала да работи на някоя част от жилата. Жила — това е пътят, по който рудата с метала минава през скалата. Тя никога не върви хоризонтално, така че почти винаги работиш на това, на което му се вика забой — наклон нагоре или надолу, за да стигнеш до жилата, така че режеш там каквото има, докато не се наложи да идеш другаде и да направиш друг забой.

Той кимна, запленен от обяснението.

— Но какво значи „да разгребваш“?

— Водещите хора в бригадата ще режат скалата — ще работят отпред в забоя с лазерни горелки…

Тя се разсмя на изражението на лицето му.

— Да, истински лазерни горелки от преди триста години. Тук на Коби е единственото място на всички светове, където миньорите струват по-малко от оборудването, а единствената горелка, която човек може безопасно да използва за рязане е лазерната. Ти ще бъдеш след челните хора и ще събираш рудата, която те изрязват от скалата. Трябва да си адски сигурен, че ще правиш две неща. Да не сваляш ръкавиците на костюма си, независимо как се потиш вътре в него. Започнеш ли да събираш скалата с голи ръце, ще се изгориш и ще разбереш какво значи това. И гледай адски добре да запомниш да не си сваляш шлема. Ама никога!

Последните й думи бяха изречени с такава изразност, че Хал се стресна.

— Добре — каза той, — няма да го свалям.

— Ще видиш, че водачите, а може би и някои от останалите, от време на време свалят своите шлемове. Ти обаче не го прави. Те знаят кога е безопасно, защото знаят какво са рязали току-що. Ти не знаеш. Не ме интересува колко отвратително става под тая каска, просто не го махай. Иначе ще видиш, че те свалят шлемовете си, и ти ще си го свалиш, а после те внезапно ще сложат своите, но за теб вече ще е прекалено късно. Ще си вдишал някои от горещите газове, които горелките изпаряват, когато прорязват скалата, но вече ще е прекалено късно.

— Ще го запомня — каза той.

— Добре ще е да го запомниш. — Тя се изправи. — Е, трябва да се прибирам. Тук работим по двайсет часа на ден — три дни работа, три дни почивка. Когато уговорката е за тридневен цикъл, по-добре се научи да спиш по всяко време, когато можеш. Можеш да си наваксаш през свободните тридневки. Предполагам, че поне първия ден Джон ще хвърля по едно око, дали не си сваляш шлема. Никой обаче не може да те наблюдава през цялото време, така че по-добре си изработи навика да се грижиш сам за себе си.

Тя тръгна към вратата. Хал стана на крака.

— Чакай… — каза той. Цялата му решимост да се държи недружелюбно и резервирано се изпари. Тя беше първият човек в тая мина, който показа нещо като доброта към него, и той почувства, че не може да я остави да си тръгне, без да я опознае по-добре. — Ъъъ… Джон Хейкила каза, че си работила по-рано в тази мина.

— Да — отвърна тя, като отвори наполовина вратата.

— Сигурно ти е харесало тук, защото иначе нямаше да се върнеш пак.

— Грешиш — рече тя и почти се усмихна. — Точно обратното. Те ме харесаха. Това означава по-добър дял в една бригада и хора, на които мога да вярвам, когато работя с тях долу в мината.

— Защо си напуснала?

Веселието изведнъж изчезна от лицето й.

— Напуснах, за да отида в главната болница с един човек — отвърна тя.

— Твоят съпруг?

— Моят съпруг? — За миг тя изглеждаше объркана. — Не, с брат ми.

— О — рече Хал. Някаква вътрешна част от емоционалната му чувствителност започна да изпраща предупредителни сигнали, но той нетактично продължи. — Твоят брат преди теб ли е работил тук?

— Не. Аз му намерих тая работа. — Тя се поколеба. — Той ми беше по-малък брат. Той се нави да почне работа в мините, след като разбра, че аз работя там. Когато го докарах за пръв път тук, беше горе-долу на твоята възраст. — И тя отново го изгледа мрачно. — Истинската ти възраст — добави.

— И той сега в някоя друга мина ли работи?

От лицето й като че ли беше изтрито всяко изражение.

— Той е мъртъв.

— Ох. — Хал се почувства като човек, който се крепи на ръба на някоя пропаст и чува как земята под краката му внезапно се пропуква. Той неумело се запъна. — Съжалявам.

— Той си свали тоя проклет шлем. Милион пъти съм му казвала да не го сваля!

Тя се обърна и излезе, а вратата се хлопна зад гърба й.

Хал дълго стоя прав, а после бавно се обърна и започна да се съблича, за да си легне.

На сутринта се събуди от звука на алармата, облече се и се запрепъва по коридора, следвайки останалите, докато не стигнаха до столовата. В помещението имаше дълги маси, отрупани с яйца, пържени зеленчуци, хляб и нещо, което сигурно беше преработено месо под формата на наденици и пържоли. Очевидно щом влезеха, хората просто сядаха на някое свободно място. Не беше време за разговори, а трябваше да се натъпче добре. Благодарен за мълчанието, той обсади една отлична и гигантска порция, като умърлушено осъзна най-накрая, като отбутна чинията си настрани, че дори и при това ядене вероятно ще огладнее много преди да дойде обедната почивка.

Изглежда през нощта се беше случило нещо. Тази сутрин бе съвсем делова и той комай вече нямаше по-раншното усещане, че всички го отбягват. Никой не му обръщаше особено внимание, ала и никой не го избягваше. Когато излизаше от столовата, пристигна Джон Хейкила и го намери.

— Ти идваш с мен — каза Джон.

Той поведе Хал в тълпата мъже, които се отправяха към далечния край на общежитието. Влязоха в едно помещение, пълно със закачалки, от които висяха тежки платнени работни комбинезони с ботуши, ръкавици и шлемове, като всеки шлем имаше широко напречно прозорче за гледане. Джон го отведе в края на една закачалка, погледна го бегло, избра един от комбинезоните и му го подхвърли.

— От сега нататък това е твое — каза той. — Когато излезем от смяна, ела при мен и ще ти покажа как да го проверяваш за течове. Трябва да го проверяваш след всяка смяна. Сега го облечи и ела с останалите в нашата бригада.

Хал се подчини. С нахлузения комбинезон не беше лесно да намери хората, които познаваше, сред еднакво облечените фигури наоколо. Само че широката ниска фигура на Джон не можеше да бъде сбъркана. Хал я последва и се озова сред маса движещи се тела в един разположен по-нататък тунел, който ехтеше и ревеше от звука на техните ботуши с дебели подметки, докато стигнаха до едно открито място, където стените бяха от гола скала. В центъра на пода беше широката уста на една стръмно слизаща надолу шахта, заобиколена от машинарии. Докато Хал гледаше, от дупката се разнесе кълбо от нещо като бял прахоляк, а секунда по-късно през отвора се заиздига някакъв асансьор, докато подът му не се изравни с каменния под край тях.

— Всички вътре! — каза Джон, като гласът му избумтя с метално ехо през решетката на говорителя в шлема на Хал.

Те тромаво се натъпкаха в клетката. Място имаше за всички, но в крайна сметка те се оказаха силно притиснати един към друг. Затворен в собствения си костюм, Хал чуваше силния звук на собственото си дишане, той изглеждаше сякаш се бе запъхтял, само че нямаше никакво основание за това.

— Ти, Торнхил, стой настрани от края на екипа!

Това отново беше бумтящият глас на Джон. Хал послушно се притисна към телата около него, по-далеч от металните пръти, които го разделяха от грубо изсечените каменни стени на наклонената шахта.

— Добре. Надолу! — избоботи Джон.

Клетката внезапно пропадна и продължи да пада. Хал се притисна към телата около него, като едва не полетя. Вече започваше да се поти в костюма си, но — което беше странното — се изпълни с неочаквано чувство за удовлетвореност.

Той пропадаше бързо в дълбоките скали на Коби. Вече нямаше никакъв избор какво да прави. Беше обречен. Фактически беше миньор; един от миньорите, които го заобикаляха. Тяхната работа беше работата, която и той щеше да върши. Можеше да си представи как след време за него тя ще се превърне във втора природа. Дори вече сега, той като че усещаше началото на нейната привичност.

Най-подир беше постигнал онова, което бе започнал, когато побягна от Блейс Аренс и Дахно, и от онова, което се бе случило на терасата. Беше се скрил от Другите и бе поел отговорността за собствения си живот. Никой, освен той самият не го бе докарал дотук. Никой, освен той самият нямаше да го направлява от сега нататък. Щеше да бъде сам-самичък, встрани и изолиран от хората около него, което бе една тъжна и самотна мисъл. Ала в същия момент за пръв път неговото оцеляване и неговото бъдеще щяха да бъдат единствено в собствените му ръце. От този момент нататък връщане назад нямаше. Така или иначе той щеше да оцелее — и да порасне — и най-накрая щеше да се и върне да донесе възмездие на Блейс и Другите.

Осъзнаването на това беше хладно, но силно привлекателно. Това беше почти усещане за триумф. Скритата, океанска целенасоченост, която понякога усещаше, лежеше дълбоко в ума му и изглеждаше доволна.