Гордън Диксън
Последната енциклопедия (6)

Шеста глава

„Гест Хаус“ в Хала Стейшън се оказа група бараки за онези, които не бяха наети на работа от местните компании или бюра. Когато Хал научи това не се развесели особено, тъй като за него „Гест Хаус“ е бил достъпен през цялото време, защото имаше кредит да заплати за него. Холдинговата зона бе предназначена само за хора, търсещи работа, или за пренаемащи се бивши миньори, които нямат кредит. Всичко в зоната, включително бирата в бара, беше безплатно. Това включваше и пакета храна, за който Дженисон му беше взел пари. Накратко казано, холдинговата зона бе място за сиромасите — или за тези, които също като него не бяха достатъчно предпазливи и опитни.

— Дявол го взел — рече Сосайтър, докато седяха на късна вечеря в чистото и удобно помещение за хранене в „Гест Хаус“, — изобщо ли не ти хрумна да попиташ интервюиращия в Хала Стейшън какво би могъл да си купиш?

— Не — отвърна Хал. — Просто смятах, че той ще ми каже всичко, което ми е нужно да зная. Бях глупав.

— Ами да — рече Сосайтър, кимайки с глава. — Наистина си бил глупав. Най-глупавият двадесетгодишен, когото съм виждал.

Хал бързо отклони поглед от готвеното, което ядеше. Но ако на лицето на възрастния мъж бе имало усмивка, той се бе оказал твърде бавен, за да я улови.

Приключил с яденето, Сосайтър вече бе довършил една далеч по-малка порция и седеше на чаша кобианско кафе, като го наблюдаваше. Хал бутна чинията настрани.

— Сост — каза той, защото човекът го бе предупредил, че предпочита да чува този вариант на името си, което повечето хора произнасяха неправилно, а не беше особено пристрастен към Ханс, — какво трябва да стане от момента, когато се появя за назначение, до извикването по списък?

Този път наистина видя как Сост се ухили.

— Сега реши да поразпиташ, а?

— От сега нататък, първо ще питам — каза Хал.

Сост кимна.

— Добре — рече. Той отпи от чашата кафе и пак я остави на масата. — Сутринта ще се покажеш там и всички, които могат да се държат на краката си, ще бъдат пред бюрото. Агентът ще ви извиква по списък, ще отмята всички, които не са там, и ще ви възложи работа въз основа на ордерите за работа, които е получил от тазсутрешната проверка. Това е.

— А после какво? Ако ме извикат за назначение?

— Тогава получаваш пътни документи с указания и пропуски, които са кредитирани срещу новата ти работа. После потегляш за оная компания, която се нуждае от теб достатъчно, за да те наеме.

— И когато стигна там?

— Ще те насочат към някой екип в една от смените — освен ако шефът на екипа не те отхвърли. Ако стане тъй, ще те подмятат насам-натам, докато открият екип, който да те вземе.

— Ами ако никой не ме поиска?

— Теб? — Сост го погледна. — Не ми се вярва. Но ако го направят, компанията ще ти даде една седмична заплата и ще те стовари в най-близката холдингова зона. И започваш всичко отначало.

Той стана, за да си сипе още една чаша кафе от автомата на стената, а после седна отново на масата, на която се хранеха.

— Сост — попита Хал, — кои са нещата, които те карат да мислиш, че още нямам двайсет?

Сост го изгледа продължително.

— Искаш да знаеш от какво да се пазиш ли? — каза най-накрая. — Ще ти кажа. Първото е: дръж си устата затворена. Разбира се, аз зная, че гласът ти е мутирал преди четири-пет години, само че всеки път, когато кажеш нещо, приказваш като хлапе. По дяволите, ти мислиш като хлапе. Така че, ако можеш да се удържиш, не приказвай!

Хал кимна.

— Добре — рече. — Няма да го правя!

— И не бързай — каза Сост. — Не започвай да говориш с всеки срещнат, сякаш ти е стар приятел. Но пък и нямам предвид да бъдеш постоянно подозрителен. Просто се дръж на разстояние. Изчакай малко. А също така, недей да подскачаш. Щом натрупаш малко повече години, няма да имаш толкова енергия за прахосване. Когато седиш, седи спокойно. Но големият проблем е да внимаваш с говоренето. Просто свикни да не го правиш.

— Ти сам приказваш доста — отбеляза Хал.

— Ето пак — рече Сост. — Това е точно нещо такова, дето ще го каже някое хлапе. Точно, което не трябва. Какво ти влиза в работа как говоря аз? Колкото за моето говорене, аз знам какво да кажа. Мога да правя шум с устата си цял ден и да не издам нищо, което не желая. А ти… ти всеки път щом си отвориш устата се издаваш напълно.

Хал кимна.

— Разбрах.

— Така е по-добре — рече Сост. — Е, какво смяташ да правиш утре сутрин?

— Почакай и ще видиш — отговори Хал.

— Разбрах — на свой ред кимна Сост. — Браво на теб. Учиш се. Само че аз имах предвид какво ще правиш с ония типове от холдинговата зона.

Хал сви рамене.

— Така е още по-добре. Ще се справиш — каза Сост и се изправи. — Аз си вдигам чуковете. Ето ти още една разлика. Като пораснеш напълно, ще знаеш, че идва и друг ден. Не го забравяй.

След като по-възрастният човек стана, Хал поседя още малко, като се наслаждаваше на чистата миризма и уединеността на помещението за хранене, където сега бе останал сам. После се изтегна в леглото зад заключената врата в уютната стая, която кредитът му бе осигурил.

Почукването на вратата го събуди сякаш в същия миг, когато затвори очи. Стана, отключи и отвори вратата, и откри Сост да го чака облечен.

— Кое време е? — запита пресипнало Хал.

— Седем и трийсет — отговори Сост. — Или не желаеш да закусиш?

Закусиха в същото помещение и Сост го откара до холдинговата зона.

— Аз ще изчакам — рече Сост, паркирайки джипа, когато стигнаха точно за проверката в 8:30 ч. — Нормално е да те разпределят днес. Но ако не получиш назначение, мога да те откарам обратно в „Гест Хаус“, преди да продължа.

Хал тръгна да излиза от джипа, за да се присъедини към хората, които стояха пред бюрото.

— Стой мирен — каза Сост под носа си. — Какво, по дяволите, не можеш ли да чуваш сега? Какво ти казах снощи за подскачането?

Хал се настани отново на седалката в джипа. Седеше мълчаливо със Сост и чакаше заедно със стоящата тълпа да се покаже Дженисон. Имаше време да поогледа другите чакащи и установи, че търси човека, който го бе нападнал. Само че клиновидното лице с дългото тяло комай не бяха тук. Вероятно оня човек е пострадал по-тежко, отколкото си бе помислил Хал… Тази мисъл го смрази, ала след думите на Сост предната вечер той не каза нищо на възрастния мъж.

Той пак се засили да излезе от джипа.

— Казах ти, стой мирен — изръмжа меко Сост.

— Трябва да взема чантата си — ако е още там.

— После.

Хал се отпусна на седалката и се захвана да оглежда тълпата за лица, които би могъл да познае. Откри мъжа, който се занимаваше с резба, но не бе в състояние да идентифицира със сигурност никой от останалите от клетката. Постепенно осъзна, че никой от хората в тълпата не отговаря на погледа му. Фактически резбарят не го видя, тъй като се бе извърнал настрани, когато Хал го забеляза.

За опит си избра един мъж, за когото бе сигурен, че никога по-рано не е виждал, и се втренчи единствено в него.

Отначало човекът, наглед разсеяно се извърна под погледа на Хал, а сетне, когато Хал продължи да го гледа, се мушна по-навътре в тълпата и започна да се придвижва зад други, по-високи от него хора, използвайки ги като заслони, докато се движеха, докато неумолимият поглед на Хал не го изтласка в най-отдалечения край на тълпата.

Най-накрая вратата се отвори и Дженисон се показа. Беше почти девет без четвърт. Той държеше в ръка една разпечатка и без да гледа към тълпата, започна да чете имената. Третото име бе на Хал. Щом привърши, Дженисон вдигна очи и видя джипа с тях двамата.

— Сост! — викна той и махна с ръка.

В отговор Сост вдигна своята. Дженисон се обърна и влезе в офиса.

— Познаваш ли го? — запита Хал.

— Не — рече Сост. — Той обаче изглежда ме познава. С много хора е така.

Тълпата пред офиса започна бавно да се разпада, тъй като много разочаровани нейни членове тръгнаха към клетките или бара, а другите, чиито имена бяха извикани, се скупчиха пред вратата.

— Не бързай — каза Сост, когато Хал отново понечи да излезе от джипа. — Остави другите да влязат първи. Сега е подходящ момент да си вземеш оная чанта.

— Ако е още там — мрачно отрони Хал.

Сост се разсмя, но не каза нищо.

Хал излезе от джипа и като се напрегна инстинктивно, наближи мъжете, които все още стояха в рядка група пред офиса. Те дискретно му направиха път, но при това никой не погледна право към него. Зад тях коридорът между клетките беше празен, а самите клетки — обезлюдени, като се изключат няколко съвсем бездейни тела, изтегнати тук-там на някоя койка. Той отиде до клетката, в която беше предната нощ, влезе вътре и погледна към койката, на която се бе настанил.

Чантата му стоеше точно там, където я бе оставил. Занесе я обратно до джипа. Пред вратата на офиса все още чакаха няколко души и точно когато той навлезе в пространството пред сградата, един мъж излезе отвътре, а друг влезе. Хал се качи в джипа.

— Там беше — рече. — Не мога да повярвам.

Сост се изкикоти, но този път тихо.

— Кой от тях би я взел? — запита той.

Хал погледна възрастния мъж с любопитство, но тъй като играеше новата си игра да приказва колкото се може по-малко, наместо да попита какво е имал предвид, зачака. Или Сост щеше да му каже, преди да си тръгне, или отговорът щеше да изскочи другояче.

Остана да чака със Сост, докато и последният човек не излезе от офиса, а сетне слезе от джипа и пресече площадчето до вратата. Влезе вътре и откри, че Дженисон седи на бюрото си зад тезгяха. Този път обаче Дженисон стана, усмихвайки се, и дойде от другата страна.

— Ето ти документите за назначение — каза Дженисон, като му ги подаде. — Нает си от мина Йоу Ди, минна компания „Темплар“. Трябва да стигнеш там след два часа с метрото. Дадох ти добро назначение.

Хал не отговори веднага. Още при първата им среща не бе харесал особено Дженисон. Сега не го харесваше още повече, а и беше сигурен, че очебийната щедрост и дружелюбие трябва да имат нещо общо с някаква полза, която Дженисон се надява да извлече от него. Номерът беше да се опита да разкрие каква е тая полза. „Подобни ситуации — му бе казал веднъж Уолтър, — винаги преминават в пазарлъци. И първата тайна на успешното пазарене е да накараш другата страна да направи предложението.“

— Снощи ти ми взе пари за храната — каза Хал, като пое документите за назначението си.

— Вярно е — потвърди Дженисон, като се облегна на тезгяха и продължи да се усмихва. — Официално, разбира се, не би следвало да го правя. Ако знаех повече за теб, не бих го сторил. Само че на такава работа си взимаш онова, което можеш. Не бих го направил пак, но сега кредитът е влязъл в централното счетоводство и ще бъде малко неловко да го върна, без да разстроя счетоводителите в централата. А и аз я карам по-добре, като се спогаждам с хората. Виж какво, направих ти голяма услуга с мината, където те разпределих. Ако не ми вярваш, питай твоя приятел Сост. Защо не ми направиш тази дребна услуга да забравиш малката сметка на твоя кредит? Може би някой ден ще имаме някой дребен бизнес и аз ще ти смъкна тази стойност от цената.

— А може би никога няма да свършим никаква друга работа заедно — каза Хал.

Дженисон се засмя.

— На Коби всеки върши бизнес с всеки. Както ти казах, питай твоя приятел Сост.

— Може би, аз съм по-различен — рече Хал.

Бе подбирал думите си наслуки, но изведнъж сетивата му, изопнати до максималната си готовност, го убедиха, че с последния си отговор е задействал у Дженисон някаква реакция. Разбира се, Дженисон би могъл да изтълкува казаното и като заплаха… Хал внезапно си спомни, че е дошъл на Коби, за да се скрие, и рязко осъзна опасността да настоява прекалено много за всяко различие, което би могъл да има с останалите. Така че, бързо заговори отново.

— Във всеки случай не очаквам да дойда отново тук.

— Винаги има шанс — отвърна Дженисон. — Аз самият не зная какво би могло да ни накара пак да разговаряме, но ми харесва винаги да се разделям като приятел с всекиго. Съгласен?

— Аз не се сприятелявам толкова лесно.

Дженисон показа известна досада.

— Просто изтъквам, че може би ще съм в състояние някой ден да ти направя някаква услуга! Може би, в крайна сметка ти ще установиш, че искаш да въртиш бизнес с мен. Ще бъде далеч по-добре, ако двамата сме вече — добре де, не приятели, но поне добре разположени един към друг.

Хал го изгледа внимателно. Дженисон звучеше искрено. Хал би могъл да провери със Сост, ала вече започваше да се убеждава, че агентът трябва да има някаква специфична стока, която събитията тук го бяха убедили, че може би, някой ден ще успее да продаде и на Хал, и сега се опитва първоначално да павира пътя към тази продажба.

Хал пъхна документите във вътрешния джоб на якето си.

— Какво стана с онзи мъж, дето ме нападна снощи? — запита той.

— Кой? — Дженисон повдигна вежди, извърна се и пробяга с поглед по един списък от оставена на бюрото му разпечатка, в който като че ли бяха изредени имена. — … Кеф? О, да, Кеф. Той е наред. В болницата е. Лека контузия. Вероятно ще се върне тук след ден-два… макар че разправят, че може би ще поискат да го задържат за малко психиатрия.

Хал се обърна и тръгна към вратата. Налагаше се да се пребори с цялото си възпитание, за да не каже довиждане, но все пак успя да се справи.

Отвън площадчето между бара и офисът беше празно. В бара нещата изглежда пак бяха набрали пълен ход. Закрачи и се качи в джипа при Сост.

— Какво означава тук „психиатрия“? — попита той.

— Изследвания на главата. За откачалки. — Сост се вторачи в него. — Къде те назначиха?

— Мина Йоу Ди — отвърна Хал. — Дженисон изглежда си мисли, че ми е направил особено голяма услуга.

Сост подсвирна кратко.

— Възможно е — каза той. — Това е добра мина. Честно ръководство. Добри бригадни водачи — или поне последния път, когато чух за там, бригадните водачи бяха добри.

Сост вдигна джипа си от земята на въздушните му двигатели и го обърна отново в посока към Хала Стейшън.

— Какви са тия бригадни водачи?

— В една бригада има от шест до десет човека. Един човек ги води. Ще вземеш метрото. Ще те закарам дотам.

— Искаш да кажеш, че долу в мината работят на бригади?

Сост кимна.

— Каква е процедурата, когато стигна там? Дали ще ме вкарат в някоя бригада — и веднага ли ще сляза да работя в мината? Или първо ще трябва да получа известно обучение?

— Твоят бригаден водач ще те обучи — и това ще е цялото ти обучение — обясни Сост. — Само че няма просто да те вкарат в някоя бригада. Както ти казах, ако иска бригадирът може да те отхвърли. Само че не го правят много често. Онзи бригаден шеф, на когото е толкова трудно да се угоди, доста бързо изчерпва търпението на ръководството. Вероятно ще те пратят долу за първата ти смяна или на следващия ден, след като пристигнеш, но ако пожелаят, могат да ти наредят да се облечеш, да ти сложат фенера в ръката и да те пратят още от наемното бюро направо в скипа.

— Скип? Не се ли наричат всички останали в холдинговата зона?

— Не-е, кип. Кип — такъв ще си и ти — е последният човек, който е влязъл в бригадата. Той трябва да изпълнява всички нареждания на останалите. А скип — това е джаджата, с която слизаш долу в мината. Нещо като асансьор.

— Уф — рече Хал, но продължи да задава въпроси, докато Сост не го закара до перона на метрото.

— Просто прави онова, което пише в пътните ти документи — каза накрая Сост. — Аз трябва да работя. Довиждане.

Той рязко завъртя джипа и потегли.

— Чакай! — викна Хал подире му. — Кога пак ще налетя на теб? Как да те намеря?

— Просто попитай някой! — извика в отговор Сост, без да извърне глава. Вдигна за малко ръка за сбогуване и сви зад ъгъла, където изчезна и не се виждаше вече нито от перона, нито от тунела на метрото.

След двайсетина минути влакът, който Хал чакаше, пристигна, и той се качи. Мината, където бе назначен, се намираше на юг от Хала Стейшън, но в посока обратна на космодрума — почти на половината разстояние, което Хал бе пропътувал отначало. Във вагона, където се бе качил, почти нямаше други пътници, а и никой от тях не показваше каквото и да било желание да общува, което го освободи от необходимостта да спъва разговорите. Можеше спокойно да си седи и да мисли. Това и направи в крайна сметка.

Чувстваше се странно празен и самотен. Отново бе срещнал някой, когото бе харесал, само за да го остави след миг зад гърба си. Като се изключи това, в случая със Сост, той все още имаше за компания съвета му. Този съвет обаче не бе лесен за следване. Хал никога не би си помислил, че е човек, който не стои на едно място физически и дърдори прекалено много. Неговата представа за самия него бе за човек, който е едва ли не твърде спокоен и едва ли не твърде мълчалив. Само че щом бе направил впечатление на Сост, като прекалено активен и приказлив, сигурно е шавал и говорил повече, отколкото трябва, защото иначе възрастният човек не би се спрял точно на тия характеристики.

Голият съвет обаче беше хладен спътник. Хал си помисли, че изглежда му е писано накрая да остане сам-самичък на света. Може би е трябвало нещата да тръгнат по тоя начин, та животът му да се насочи в нужната посока. Щом искаше да стане невидим за Другите, които може би го издирваха, вероятно не можеше да си позволи риска да завързва приятелства. Беше възпитаван — особено от Уолтър Наставника — автоматично да се пресегне и да влезе във връзка с всички други хора наоколо. Сега обаче щеше да му се наложи да се упражнява не просто да насъздава приятелства, но и да отблъсква всеки, който се опита да се сприятели с него.

Единственият начин да бъде сигурен, че никой друг няма много да се натиска да се сближи с него, беше да се превърне в самотен индивид със здраво стиснати устни. Призраците на Уолтър, Малачи и Авдий бяха прави. Първата им заповед беше да оцелее — с всички възможни средства — докато не стане достатъчно възрастен и достатъчно силен, за да се защитава срещу Блейс Аренс и брат му Дахно.

Във всеки случай, какъвто и метод за оцеляване да избереше, едно бе сигурно. От сега нататък не можеше да си позволява лукса да оставя нещата просто да му се случват. Налагаше се да поеме контрола над живота си и да го направлява натам, накъдето той искаше да отиде. Да продължи да се оставя на обстоятелствата и волята на другите беше сигурна покана за катастрофа. Все още нямаше представа как да установи такъв контрол, но щеше да се научи.

На гребана на високата вълна от самота и злочестина у него пристигна мисълта, че очевидно именно в туй трябва да е изкласяването — да приеме необходимостта да върши неща, за които няма идея как да свърши и да носи отговорността сам, защото няма никой друг, на когото да може да я повери. Помисли си, че ще трябва да стане като въоръжен кораб, който не принадлежи на никоя нация, който пътува винаги сам и изпразва оръдията си веднага щом забележи, че някой друг се осмелява да го наближи.

Само че се налагаше да го стори сега! Седнал на меката седалка във влака и приласкан от слабите вибрации на вагона, който летеше през безкрайните тунели в планетарната кора на Коби, той се унесе в сън, като си казваше, че трябва да открие как да стори всичко това по някакъв начин…

Събуди се малко преди да стигне спирката си и докато влакът започне да намалява скоростта, за да спре, вече бе съвсем буден. Надигна се и стана, слезе на перона на гарата и влезе в едно помещение, където — както и на Хала Стейшън — на едно от няколкото бюра седеше един-единствен интервюиращ.

— Документите — каза интервюиращият, когато Хал влезе, и автоматично протегна ръка.

Хал изобщо не понечи да извади документите си, а само попита:

— Къде е „Гест Хаус“.

Ръката на интервюиращия бавно се отпусна на плота на бюрото. Той дълго и неуверено погледна Хал.

— „Гест Хаус“? — отвърна най-подир. — През задната врата и две улици вдясно. Ще забележиш табелата.

Хал тръгна към вратата, усещайки как очите на интервюиращия го следват. Нямаше никакъв начин човекът да знае дали Хал е новоназначен по разпределение, или не. Очевидно другият не бе достатъчно сигурен в себе си, за да направи проверка и да установи това. Съветът на Сост беше много добър.

Хал намери „Гест Хаус“ и влезе във фоайето му, което във всяко едно отношение бе идентично с фоайето на „Гест Хаус“ в Хала Стейшън. Само че зад плота на регистрацията вместо възрастния мъж, с когото се бе сблъскал в „Гест Хаус“ в Хала Стейшън тук стоеше ниска млада жена. Хал остави чантата си на пода, регистрира се, че е пристигнал, и подаде своите кредитни и работни документи.

— Нает съм от мина Йоу Ди — й каза той. — Има ли някакъв начин да получа превоз до там, ако е на голямо разстояние?

Администраторката в „Гест Хаус“ имаше кестенява коса и приветливо лице с формата на жълъд.

— Нали не желаете да чакате на крайната спирка, докато пристигнат всички останали работници, та сетне да пътувате с транспорта на компанията? — попита тя. — Не, нали? Аз мисля, че няма да искате. Всички вие ще бъдете прибавени към бригадите от дневната смяна, така че те ще организират вашия оглед тази вечер след вечеря. Дотогава можете спокойно да се настаните тук, а нашата дежурна по техническото обслужване ще ви закара там срещу дребно заплащане.

— Благодаря — каза признателно Хал и моментално се ядоса на себе си, задето не бе успял да се държи по-неразговорчиво и недружелюбно. Не беше лесно да се нагоди към всичко изведнъж.

По-късно дежурният по поддръжката — момиче, което беше по-младо от него — го закара до мината. Централният й район беше едно много просторно пещерно пространство, в което се намираше входът — няколко конструкции, изградени от нещо, което изглеждаше като бетон, включително канцелариите и спалнята за преминаващи — момичето от техническото обслужване му ги посочи и назова кое какво е — скупчени около трите страни на една открита площ, която изглежда бе наполовина зона за отдих и наполовина гара за разпределение на товарни вагони, където вече се бяха събрали доста хора.

— Изглежда, че всички са готови да започнат вашия оглед — каза техническата сътрудничка, когато Хал слезе от малкия товарен камион, с който го беше докарала. — Оттатък вляво ония шестимата, които виждаш, са другите кипове като теб.

Хал взе чантата си и тръгна. Съзнаваше, че доста хора от тълпата миньори, които стояха наблизо — не можа да види нито една жена — се извърнаха да го изгледат, когато минаваше. Той си постави за цел да пренебрегне това и отиде направо до шестимата, които му бе посочило момичето. Сред тях имаше една слаба жена в началото на двадесетте години с кестенява коса и чип нос, която носеше работно яке и панталони от някакъв груб материал, каквито носеха и мнозина от мъжете, които стояха наоколо. Тя се вторачи в Хал, като леко се намръщи.

Той тъкмо се присъедини към останалите, когато един висок мършав миньор поне на петдесет години, излезе от тълпата зяпачи, хвана грубо Хал за лакътя и го обърна към себе си, така че двамата се озоваха лице в лице.

— Току-що пристигаш от Хала Стейшън?

В гласа на мъжа се долавяха някои от характерните за Дружествените светове нотки, макар нищо друго у него да не показваше, че той произлиза от същата Отцепена култура, която беше създала Авдий.

— Да — каза Хал, като го погледна почти хоризонтално право в лицето. Онзи го пусна и се върна в тълпата, без да каже нищо повече.

Зяпачите се размърдаха и обърнаха лица към вратата, която момичето от поддръжката му бе посочило като канцелария на управата. От вратата излезе един много изправен шкембелия с начупена сива коса и нетърпелива физиономия и застана на най-горното от трите стъпала, водещи надолу към обграденото място.

— Хайде, бригадири — извика той, а сухият му остър баритон заглуши останалите звуци от тълпата. — Къде сте? Кой има нужда от хора?

Мнозинството от тълпата се оттегли назад, оставяйки след себе си четирима мъже, всеки от тях малко встрани от останалите. Единият беше мършавият петдесетгодишен човек, който говори с Хал. Другите бяха между тридесет и петдесетгодишни: единият бе кльощав тъмен мъж на четиридесет и няколко, другият изглеждаше като по-млад вариант на Сост — едър русокос човек на тридесетина, а третият беше нисък, много широкоплещест и силен на вид човек с топчеста глава и гарвановочерна коса, който спокойно би могъл да бъде на всяка възраст между тридесет и шестдесет.

— Добре. Кой има предимство за първото назначение? — викна мъжът от стълбището. — Ти… Бийсън, нали?

— Аз — каза кльощавият тъмнокос човек.

— Добре. — Мъжът на стълбището погледна разпечатката в ръката си. — Тонина Уейл!

С доволно изражение единствената жена между киповете — същата, която не бе престанала да гледа Хал, отиде при Бийсън. Неколцина мъже от тълпата зад четиримата бригадири я приветстваха, сякаш бяха стари познайници.

— Следващият? Чарлий? — Едрият, приличащ на Сост мъж кимна. — Пада ти се Морган Амдур. Морган Амдур, кой си ти?

Мъжът до Хал пристъпи леко напред.

— Добре — отрони сухо едрият мъж.

Мъжът до Хал отиде при него.

— Анио Юан, пристъпи напред!

Най-отдалеченият от Хал кип направи крачка напред.

— Джон, твой е.

— Добре — каза широкоплещестият бригадир с гарвановата коса.

Анио Юан, който също като Хал бе очевидно новак, се огледа несигурно.

— Иди при Джон Хейкила, Юан — каза мъжът на стълбището. — Тад Торнхил.

Хал пристъпи напред.

— Уил, той е твой. Торнхил, твоят бригадир е Уил Нани…

— Не го ща! — Думите на високия кльощав човек бяха изречени достатъчно високо, за да отекнат от стените на заобикалящите ги постройки.

Хал усети онова гадно свиване на стомаха, което се усеща при внезапно падане на бърз асансьор.