Гордън Диксън
Последната енциклопедия (21)

Двадесет и първа глава

На сутринта продължиха и следобед вече бяха в хълмистата и почти равна провинция, разделена на ферми, чиито поля се чернееха от скорошната пролетна оран. Беше все едно да влезеш в някой оазис след дълго пътуване през пустинята. Усещането за мъка и загуба, което почти напълно смълча отряда след нападението на милицията, започна да изчезва. Дори ранените се оживиха и почнаха да се повдигат на лакти в своите носилки, провесени между двойки от ненатоварените с багаж магарета. Вдъхваха по-топлия въздух на низините, оглеждайки се, понякога се разсмиваха меко, когато разговаряха с хората, които носеха денкове и вървяха до тях, сякаш току-що бяха навлезли в по-блага и по-добра земя.

Фактически, както беше учил Хал, преди години този район на Хармония бил близо до това да стане най-богато място в двата обеднели Дружествени свята. Почвата тук била черна и тлъста и фермите произвеждали огромен излишък, който отивал за изхранване на гладните гърла в близките градове наоколо. Градове с такива размери, които в противен случай не биха могли да се поддържат само от континенталните брегове на Хармония и техния достъп до хранителните източници от океаните.

Щом стигнаха същинските селскостопански земи, отрядът започна да се разпада. Ранените бяха откарани в домове на местни фермери, за да се грижат за тях, докато оздравеят. Останалите здрави членове на отряда и оцелелите животни се организираха в малки групи, които щяха, без да се крият, да отидат пеша до мястото на общата им среща — близо до целта си — завод за торове в един малък град на неколкостотин километра от планините.

Хал бе разделен от Джейсън и включен към група от десет човека, предвождани от Детето. Както и другите малки части, на които сега бе разделен отрядът, те бяха подбрани така, че да изглеждат като едно голямо семейство, като възрастта на членовете му варираше от дядовци до израснали внуци. Фермите в централната част на Северния континент на Хармония се обработваха само с магарета и човешка сила, а културната традиция на фермерите беше да създават големи семейства, в които синовете и дъщерите се женеха и довеждаха новите си съпруги и съпрузи у дома, така че не беше нещо необичайно в една ферма да живее група от двадесет до шестдесет човека.

Когато тези семейства или части от тях тръгнеха нанякъде, те имаха вида на малък керван на път, така че десетте членове на отряда с Детето като най-стар в семейството не бяха подозрителни, когато най-накрая потеглиха. Облечени със сиви, тъмносини или черни якета и панталони или поли, бели ризи, тесни вратовръзки и черни барети, всичките предоставени от подкрепящите ги местни фермери, които срещаха, десетимата не се различаваха с нищо от обикновени пътници по вътрешните пътища.

С промяната на пейзажа Хал забеляза, че се променя и нагласата му. Докато вървеше по пътя, повдигаше баретата си заедно с останалите, когато срещнеха друга семейна група, която вървеше в противоположната посока. Той откри, че с тази промяна е спечелил нещо, но и нещо е загубил. Когато нивите и къщите се озоваха около него, просторното усещане за свобода, изпитвано в планините, изчезна. Отново беше натясно — не толкова натясно, колкото се бе чувствал на Коби, но все пак достатъчно, за да му се му струва, че отново е на каишка.

Поривът да пише поезия отново го напусна. На негово място се появи някакъв копнеж и чувство за отговорност, които все още не бе в състояние да определи. По някакъв странен начин усещаше пребиваването им в планините като отпуск, докато сега пак се беше върнал на работа в един свят, където трябваше да се вземат предвид практическите страни на живота. Нападението срещу милицията на прохода, интимният момент с Рух и предшестващият го сблъсък с Детето го бяха накарали отново да се вгледа в това, което го заобикаляше. Беше станал по-близък с тия хора — с всички до един и то за един много кратък срок, в сравнение с ония на Коби, включително със Сост, Тонина и Джон Хейкила. Нещата не опираха до това, че се бяха били заедно срещу милицията. Хората от отряда притежаваха отдаденост и целенасоченост, които донейде отекваха на вътрешния му стремеж към отдаденост и цел. В края на краищата, на Коби той бе имал нужда от Тонина, Сост и Джон, но те нямаха истинска нужда от него. Сякаш тук, на Хармония, беше направил една крачка към цялото човечество. Същевременно Хал дори още по-силно осъзнаваше разстоянието, което го отделяше от всеки от тях. Установи, че отчаяно желае Рух и в същото време не виждаше как някога би могъл да я има. Освен това се чувстваше злощастен по отношение на Дете-на-Бога. Старият човек беше изграден от същата материя като Авдий, а Хал беше обичал много Авдий. Той си мислеше, че би следвало най-малкото да харесва Детето. Искаше да го харесва, а откри, че не е така. У него имаше нещо повече от простото желание да харесва възрастния човек. Подобно на Авдий, Детето олицетворяваше самата същност на отцепената култура на дружествениците. Хал откликваше на дружествениците по същия начин, по който откликваше на отцепените култури на екзотиците и дорсаите. Откликваше, но му бе мъчно за тях, защото Уолтър го бе предупредил, че в крайна сметка и трите култури трябва да изчезнат.

Той обаче все още не можеше да се накара да харесва или да се възхищава от Детето. Погледнат безпристрастно, другият не изглеждаше да е нещо повече от недопускащ възражения упорит индивид, който нямаше други достойнства, освен военните си умения, и факта, че шансът го беше поставил да бъде опозиция на Другите и поради това на същата страна, на която беше самият Хал в конфликта.

А това водеше до нова тема за размишления. Хал не можеше просто да продължи да бяга слепешката като човек от отряда на Рух, надявайки се винаги да се държи настрани от Другите. В живота имаше нещо повече от това. Той изпитваше необходимост да си състави нещо като дългосрочни планове. Но какви планове? Може би за стотен път бе потънал в мисли за това, когато едно неочаквано приветствие го изведе от мислите му.

Беше в края на третия ден, откакто малката им група беше поела по пътя към мястото на срещата. Тъкмо бяха изкатерили върха на малък хълм и бяха тръгнали към една долина, широка може би пет километра, цялата запълнена от познатите разорани ниви и няколко раздалечени един от друг фермерски комплекси, които бяха обградени с дървета, посадени да спират вятъра. От най-близкото скупчване на постройки към тях нагоре по склона идваше закръглен мъж на възрастта на Детето, който махаше с ръка и ги викаше.

Минута по-късно те се срещнаха с него и спряха да поговорят. Лицето му беше порозовяло от усилието да върви бързо и той си свали баретата, за да си вее с нея, докато говори.

— Ти трябва да си Дете-на-Бога, а това — Войниците на Господа от отряда на Рух Тамани? Ей сега разбрахме, че идвате. Ще дойдете ли довечера в моята ферма? Ще бъде удоволствие да ми гостувате, а и искам да поразговарям с някой от отряда.

— Благодарим на Бога, че те е изпратил — отвърна Детето. — Ние ще бъдем твои гости.

Резкият му глас направи думите му в мекия късен следобед да прозвучат повече като заповед, отколкото като учтиво приемане на поканата, но фермерът комай не се обиди. Той си махна още два пъти с баретата и я нахлузи обратно на главата си.

— Елате с мен — рече той и ги поведе надолу по склона, като вървейки, говореше с Детето, без да се смущава от късите остри отговори, които получаваше.

Фермата, в която ги отведе, очевидно беше по-голяма от тази на едно обикновено семейство. Жилищата там се състояха от поне една дузина свързани една с друга сгради. От отворената врата на най-голямата сграда — тази, към която се бяха насочили — долетяха звуци от магнетофон или флейта.

— Простете ми! — рече техният домакин.

Той се втурна напред към тъмния правоъгълник на вратата. Нотите рязко секнаха и той в миг се върна отвън с отново порозовяло лице, както когато се бе изправил пред тях при първата им среща.

— Съжалявам — този път говореше на Детето. — Тия деца — но иначе той е добро момче. Просто не разбира… Моля да ме извините.

— Не възхвалявай Господа с инструменти и други лентяйски играчки, защото Самият Той не е лентяй, нито пък ще го допусне пред себе Си — мрачно изрече Детето.

— Знам, знам. Просто времената… нещата се променят тъй бърже, че те не разбират. Но влезте, влезте!

Те го последваха в една голяма проветрива стая, която изглеждаше тъмна след все още слънчевия ден навън. Когато очите на Хал свикнаха със светлината, той видя няколко стола и скамейки пръснати из едно помещение с добре полиран дървен под и огромно огнище в единия край. През вратата в противоположния на огнището край на стаята се виждаше друга — продълговата и с една маса по цялата й дължина, която изглеждаше тъй, сякаш можеше да приюти петдесет човека.

— Сядайте, сядайте — обади се техният домакин. — Извинявайте, трябваше да се представя. Казвам се Годлун Амджак и това е моето домакинство. Старейшина, ще ни направиш ли честта да ни говориш на вечерната служба след няколко минути?

— Аз не съм старейшина, нито пък някога съм се стремил да стана. Аз съм Воин на Бога и това е достатъчно — каза Детето, — но въпреки това ще говоря.

— Благодаря ти.

— Благодари по-скоро на твоя и моя Бог.

— Разбира се, разбира се. Това ще направя. Благодаря на Бога. Абсолютно си прав.

В стаята стеснително влязоха по-млади мъже и жени във всекидневни дрехи — бели над кръста и черни надолу, носейки кани със студена вода и чинии с малки тъмни хлебчета. Детето отказа хлебчето, но прие водата. Приседнаха за малко да пийнат и да хапнат, а сетне домакинът ги поведе през къщата към един вътрешен правоъгълен двор с каменна настилка и боядисани в бяло стени, неукрасен с нищо друго, освен с тънък черен кръст, висок колкото Хал, който беше изрисуван на една от стените в дъното. Пред кръста имаше малък подиум от тъмно дърво с амвон пред нея. На амвона обаче нямаше нищо.

Дворът вече беше пълен с хора — очевидно членовете на домакинството на Годлун Амджак — които стояха в две подредени групи от двете страни на оставения в центъра коридор. Годлун поведе по този коридор десетимата от отряда до отреденото за тях място пред дясната група — само на няколко крачки от кръста и амвона. Щом ги настани, Годлун се качи на подиума и погледна всички отвисоко. Дворът беше потънал в сянката на обграждащите го постройки, но в контраст с него ивицата небе, която се виждаше над главите им, бе все още изненадващо яркосиня и без никакви облаци.

Последва минутно смълчаване, сякаш всеки в двора бе затаил дъха си. После Годлун заговори.

— Ние сме благословени пред Господа — започна той, — да имаме за гости десет от Воините на Бога, един от които е офицер от отряда на Рух Тамани. Това са хората, които се бият с помагачите и демоните на самия Сатана — Другите хора — и техните подчинени, хората, които искат да ни научат да слагаме нашата вяра и нашият Господ на второ място след тях. Освен това сме благословени с това, че офицерът, за когото ви казах, Дете-на-Бога, ще ни говори по време на това богослужение. За нашето семейство това е велика чест и ние ще я помним, докато нашето семейство съществува.

Той слезе от подиума и погледна Детето, който напусна първата редица богомолци и се качи на подиума. Мършавото му лице се взря отвисоко в тях и гласът му зазвънтя над главите им като стържещо се желязо:

— … И видях да излизат от устата на змея и от устата на звяра, и от устата на лъжепророка, три нечисти духове, прилични на жаби; защото те са бесовски духове, които, като вършат знамения, отиват при царете на цялата Вселена, да ги събират за войната във великия ден на Всемогъщия Бог…

Той спря и погледна всички.

— Знаете ли този откъс от Книгата на Откровението?

— Знаем го — в мек единодушен хор отвърнаха слушателите около Хал.

— … И събраха ги на мястото, което по еврейски се нарича Армагедон — той пак спря. — Ние знаем също — каза Дете-на-Бога, — че този звяр и този лъжепророк, чието идване е предсказано в Откровението, сега са сред нас. Не си мислете, че за теб и за теб, и за теб, тяхното присъствие означава нещо по-различно, защото за онзи, който свидетелствува за Живия Бог, никога няма разлика между това, което винаги е било и което винаги ще бъде. Има само един-единствен ден — Денят на Бога — и за вас, които той познава или е избрал да бъдете негови слуги, няма никакво значение кой час от този ден е сега. Другите, що не са като вас, са само онези, които ще бъдат отхвърлени в последния час. Но сред тия, що няма да бъдат отхвърлени, никой от вас няма нужда да пита: „Кой е часът и мигът, в който ще свидетелствам за моя Бог?“. Защото всички, що служат на Господа, ще бъдат призвани да свидетелстват и няма значение кога.

Той пак млъкна — този път толкова дълго, че за момент Хал започна да мисли, че е свършил и се кани да слезе от амвона. Само че Детето продължи:

— Нито пък има значение начинът на това свидетелстване. Особено много греши онзи, що се надява, че ще даде свидетелството си лесно, и онзи, що мечтае за мъченическо свидетелстване. Това, което е от значение, не е начинът, по който даваш, а самото даване. Помни, че когато от теб се поиска да свидетелстваш — денем или нощем, буден или спящ, сам или пред очите на множеството — само едно е важно и то е дали ще го дадеш, или не. Защото онзи, що е част от Живия Бог, няма да пропусне в тоя момент да вдигне пряпореца на своята вяра; а този, който не е, няма да има сила да го стори.

Аудиторията изпусна лека въздишка — толкова лека, че Хал едва я чу.

— Обречени са всички, що не са от Господа. Но онези, които свидетелстват, не го правят само защото може да живеят вечно. Защото твоят дълг към твоя Бог и Неговите дела е извън теб самия. Ако Господ снизходи до теб преди момента на твоето свидетелстване и каже: „Ти си слуга и воин мой. И въпреки това за моите цели ти ще бъдеш отхвърлен заедно с онези другите, що ме не познават“ — само ако воистина си от вярата, тогава ти ще отговориш правилно: „Ако е волята Ти, Господи, така да бъде. Единственото, за което те моля, е да свидетелствам“.

При последното изречение гласът му затихна почти до шепот, ала това бе шепот, който стигна до всяка стена в двора.

— „Тъй като Ти, Господи мой, беше с мен през всичките ми дни и ще бъдеш с мен винаги, не е възможно щото някой да Те отнеме от мен…“ — И гласът му още веднъж затихна до тоя дрезгав, но проникващ полушепот за още три думи: — „… дори и Ти, мой Боже. Защото както Ти си в мен, така аз съм в Теб, за вечни времена, отвъд времето и вселените; защото Ти Си бил преди тия неща и ще бъдеш след тях, и Твоите люде не могат да бъдат убити, а ще живеят оттатък вечността.“

Накрая той престана да говори така тихо и така естествено, че не само Хал, но и останалите слушатели се оказаха неподготвени за факта, че е привършил. Едва когато той слезе от амвона и се върна на мястото си в първите редици на стоящите хора, всички разбраха, че словото е свършило. Годлун излезе напред, качи се на подиума и се обърна към тях.

— Ще изпеем „Войнико, не питай“.

Започнаха да пеят без съпровод, но с хармонично сливане на гласовете, привикнали отдавна да звучат заедно, и Хал запя заедно с тях, защото думите — първоначално боен химн на наемническите войски на дружествениците, сключили договор да се бият на други светове — бяха от ония, които беше научил от Авдий толкова отдавна, че не можеше да си спомни някога да не ги е знаел.

„Войнико, не питай ти — ни днес, ни утре —

къде знамената ти отиват на война…“

Изпяха химна докрай, смирено стоейки в своите обикновени всекидневни дрехи, сред мирните стени на заобикалящите ги родни сгради, а когато приключиха, Годлун слезе от подиума. Вечерната служба беше свършила; небето над тях — все още без облаци — бе потъмняло с отслабването на светлината до дълбоко кобалтовосиньо, на което все още бе твърде рано да се видят светлите точици на звездите.

— Елате с мен — каза Годлун на Детето и поведе гостите си обратно към столовете в горния край на дългата маса. Неговото собствено място беше едно от двете места в самия край на масата. Другото място остана празно. — Моята жена, Меа — каза той на Детето за първото място вдясно от него, щом всички се настаниха. И кимна с глава към празния стол, сякаш представяше призрак.

— Господ да я пази винаги — рече Детето.

— Тя е в неговите ръце — продължи Годлун. — Вече шестнадесет години, откакто се спомина. Тази голяма къща, където се срещаме всички сега е планирана от нея.

Детето кимна отново, но нищо не каза.

— Не си ли женен? — запита го Годлун.

— Жена ми и аз живяхме под Божията благословия две години и пет дена — отвърна Детето, — преди милицията да я убие.

Годлун се облещи в него и примигна.

— Какъв ужас!

— Бог избра да стане така.

Годлун рязко се извърна, за да викне през рамо към вратата в дъното, откъдето идваха шумовете и миризмите от кухнята:

— Хайде! По-бързо, по-бързо!

При тия думи възрастните членове на рода се втекоха в помещението, за да запълнят останалите места на масата, доколкото изобщо имаше свободни места; други пък се появиха от кухнята с препълнени подноси.

Вечерята беше забележителна. Хал преброи петнадесет отделни ястия. Дори в сравнение с начина, по който ги бяха хранили другите земеделски семейства, откакто бяха слезли от планините, това беше направо банкет. Годлун очевидно се беше постарал до краен предел и бе вложил всичките си ресурси. По-специално имаше необичайно много вегетариански блюда, приготвени в съответствие с предписанията, които определяха какво може да си позволи да яде човек като Дете-на-Бога. Хал никога не беше виждал стареца да вечеря с такъв апетит; въздействието от това беше, че той стана необикновено общителен. Отговаряше все по-нашироко и по-нашироко на въпросите на Годлун, докато накрая, когато всички се преместиха в голямата дневна и двамата седнаха един до друг близо до огнището, нашарено от светлината на пламъците на огъня, който бяха запалили, за да прогони студа на пролетната вечер, Детето водеше почти монолог, като Годлун само от време на време подхвърляше по някой въпрос.

— … няма съмнение — каза той на фермера, — че милицията с всеки изминат ден става по-многобройна, тъй като редиците на ония, дето са съблазнени от изчадията на Белиал^[1], се увеличават. Това е факт, с който трябва да се съобразяваме; и това е по Божията воля.

— Но… — Годлун се поколеба. — Ти самият — ти храниш надежда.

— Надежда? — Издълбаното от времето мършаво лице на Детето се втренчи в облото разтревожено лице на домакина.

— Надежда, че най-накрая милицията и всички други кучета на изчадията Белиалови ще бъдат усмирени и прочистени от нашия свят.

— Моят дълг не е да се надявам — отвърна Дете-на-Бога. — Това, което аз искам, е това, което Бог желае.

— Но може ли Той да пожелае всичко, което ние сме изградили от поколения тук, а и на Асоциация, да бъде завладяно от такива твари? Църквите ни да бъдат затворени, нашите богомолни гласове да замлъкнат и всичко туй да бъде стъпкано в прахта? — възрази Годлун.

— Нима ти знаеш каква е волята Господня? — запита Детето. — Може би точно това е Неговата воля; ако това е тъй, кои сме ние, та да я поставяме под съмнение? Не те ли чух само преди час да пееш заедно с мен: „Войнико, не питай ти — ни днес, ни утре — къде знамената ти отиват на война“?

Годлун бавно поклати глава.

— Не мога да повярвам, че Той би…

— Ти си загрижен за твоите деца и за децата на твоите деца — каза Детето не толкова рязко. — Само помни, че дори те не са твои. Те са ти дадени само за малко от Господа и Той ще ги използва така, както той поиска.

— Но нещата не са чак толкоз зле — възрази Годлун. — Да, милицията ни създава грижи и е вярно, че в градовете онези, които се подмазват на Другите, печелят. Но същината на нашата земя, нашите хора и нашата религия тук, в провинцията, продължава да бъде незасегната. Ние…

— В твоя малък свят, ще кажеш, все още има мир — прекъсна го Детето. — Но погледни извън този свят. Когато ти им потрябваш, когато твоите деца и ниви потрябват за целите на Другите, нима те няма да дойдат и да ти вземат всичко, което и когато им се прище? Погледни не само градовете на този свят, но всички градове на всички светове. Навсякъде изчадията на Белиал се движат почти без да ги проверяват или да ги възпрепятстват. Те не могат да докоснат ония от нас, които са силни във вярата, но почти всички други, щом ги видят веднъж, след туй винаги тръгват по петите им и ги следват без въпроси заради едно потупване по рамото, една похвална дума от тези свои нови, лъжливи и изрисувани идоли. Звярът и лъжепророкът, за които говори Откровението, са вече между нас и сбират силите си за Армагедон повсеместно на всички светове.

— Но Бог ще победи, когато дойде Армагедон!

— По свой собствен начин!

Годлун поклати глава и погледна безпомощно настрани към огъня.

— Не вярвам на туй — промълви тихо към пламъците. — Мнозина съм чувал да го казват, но все не можех да повярвам и точно затуй трябваше да поговоря с някой като теб. Как можеш ти, дето си отдал живота си да се биеш с Неговите врагове, да приказваш тъй, сякаш последната битка може да бъде загубена?

— Човече на плуга и мира — рече Детето почти тъжно, — погледни навън към Вселената. Битката, за която ти говориш, вече е почти загубена. Времената вече са се променили. Дори ако утре онези, които Бог е проклел, бъдат пометени, все пак старите традиции ще са вече изчезнали и това не е тяхно дело, а наше. През всички векове, откакто на човечеството за пръв е бил вдъхнат живот, сега отиват към края си и всичко, което е било съградено, се руши. Нима, когато идвах насам, не чух похотливия и лентяйски звук на музикален инструмент в твоята собствена къща? И въпреки това онзи, дето е свирил — който и да е той — все още не е под твоя покрив. Несъмнено преди час той е бил с всички останали на богослужението. Щом твоето собствено домочадие може да изпадне тъй в канавките и уличките на греха, как можеш ти да се надяваш на изкуплението на хорските светове, когато сред собствените ти стени няма такова изкупление?

Годлун вдигна глава от пламъците и се вторачи в Детето. Сухожилията на гърлото му помръднаха и се напрегнаха, но той издаде само един слаб звук, който не представляваше дори и дума.

— Не — каза Детето с истинска кротост. — Кой съм аз да те укорявам? Аз само ти показвам как стоят нещата. От хиляди години Земята е била люлка на Божиите чеда, докато не тръгна по дяволски пътища на разкоша с многото оръдия и инструменти. Краят можеше да дойде още тогава. Но Бог даде на човека още една възможност и му отвори новите светове. И всички се втурнаха навън, всеки с ония, за които мислеше, че са като него, и се опитаха да градят отново всичко и то така, както им се струваше най-добре, под други слънца. Ала от всички тия усилия излязоха само три народа, каквито не е имало досега: ние на Вярата; тези, които ние наричаме отрицатели на Бога и които наричат себе си екзотици; и тия на Войната, известни като дорсай. И както времето показа, нито един от тези три народа не беше Божият отговор, независимо до каква степен те бяха свой собствен отговор; а пък от техния провал сега се появиха тези от смесената порода, които наричаме Другите. И те ще превърнат всички светове в своя градина на удоволствията, а всички други мъже и жени — в свои роби. Можеш ли да погледнеш всичко туй и да не видиш, че ние още веднъж сме отхвърлили възможността, която ни е била дадена; така че сега на Него не Му остава нищо друго, освен да ни остави да пожънем това, което сме посели; и всички, които се зоват човечество, да слязат най-накрая в мрак и мълчание — завинаги!

Годлун го гледаше с широко отворени очи.

— Но ти продължаваш да се бориш!

— Разбира се! — каза Детето. — Аз съм от Бога, независимо кой или какво не е. Аз трябва да свидетелствам за него, като излагам моето тяло срещу врага, докато това тяло издържи, и като защитавам онези, които моята малка сила може да защити, чак до моя собствен край. Какво значение има за мен, че всички хора от всички светове са избрали да маршируват към ямата на пъкъла? Това, което вършат в своите грехове, не е моя грижа. Моя е само грижата за Бога и живота на Божиите хора, един от които съм аз. Накрая всички, които маршируват към ямата ще бъдат забравени; но Господ ще си спомни за мен и ония като мен, които са живели със своята вяра — освен това нищо друго не искам и от нищо не се нуждая.

Годлун зарови лице в дланите си и остана така цяла минута. Когато пък отмести длани и вдигна глава, Хал видя, че кожата на лицето му се е свила и той изглежда много, много стар.

— На теб това ти е безразлично — прошепна той.

— Твоето безпокойство е за плътта, която обичаш — каза почти меко Дете-на-Бога. — Зная го, защото помня как беше през туй кратко време, докато бях с жена ми; и помня неродените деца, за които двамата с нея мечтаехме заедно. В тия мрачни дни, дето се задават, те ще защитаваш твоите деца и именно твоята надежда ти дава основания да мислиш, че ще можеш да го направиш. Но аз нямам за даване такава надежда. Всичко, което ти обичаш, ще погине. Другите ще направят скверна градина от световете на човечеството и няма да има кой да ги спре. Обърни се към бога, братко мой, защото нийде другаде няма да намериш утешение.