Гордън Диксън
Последната енциклопедия (2)

Втора глава

За момент той само стоеше и гледаше. Чувстваше се вцепенен и откъснат от действителността. На терасата се беше случило нещо. Той бе станал свидетел, ала в ума му имаше някаква преграда, някаква стена, която му пречеше да си спомни какво точно се бе случило. Във всеки случай сега нямаше никакво време да го проучва. Усещането, че трябва да бърза, отдавна имплантирано в очакване на точно такъв момент, го тласна с все сила, принуждавайки го да поеме към някои репетирани действия на които беше обучен за подобен случай, когато дори мисленето би се оказало невъзможно. Подчинявайки се на тая принуда, той изчезна от погледа сред заобикалящата езерото зеленина.

Тук, в полумрака Хал бързо тръгна покрай езерото, докато не стигна до малка постройка. Отвори вратата и влезе в неосветеното помещение.

Беше барака за инструменти, пълна с оборудване за обработване на земята; всеки, който не познаваше мястото, би се блъснал в няколко десетки такива инструменти оставени на две крачки зад вратата. Само че Хал Мейн, макар и да не включи осветлението, тръгна леко между тях, без да докосва нищо, сякаш очите му можеха да виждат в тъмницата.

Всъщност това беше малка част от неговото обучение — слепешката да намира пътя си във вътрешността на тази барака. С увереността на опита и само с опипване, той откри една лавица на стената, завъртя я около скритата й ос в средата и отвори едно тясно тайно отделение между две греди от задната стена на бараката. Пет минути по-късно Хал се плъзна навън, а отделението пак се затвори зад гърба му. Сега обаче беше облечен в сухи дрехи — сиви панталони и синьо полуяке. Носеше малка пътна чанта и бе пъхнал във вътрешния джоб на късото си яке документи. Те му даваха право да пътува до всеки от четиринадесетте населени свята, а и картите и ваучерите, които му даваха достъп до достатъчно земянски и междупланетни фондове, за да замине в цял куп посоки извън Земята.

Хал отново тръгна между черните като нощ дървета и храсти в посока към къщата. Преднамерено не мислеше — не беше мислил от мига, в който видя знамето да се спуска и реагира, като се скри в езерото. Мисълта се опитваше да се върне обратно, но обучението му все още я сдържаше; и за момента у него нямаше нито воля, нито желание тя да пробие път през стената в ума си.

Той не мислеше, само се движеше — но се движеше като ивица мъгла над нощния терен. Уроците му бяха започнали още с прохождането, а той бе попаднал в ръцете на трима експерти, които буквално живееха заради него и бяха излели у него всичко, на което трябваше да го научат. От негова гледна точка изглеждаше съвсем естествено и нормално да знае това, което знаеше, и да бъде способен да прави това, което правеше. Без усилие, почти без да съзнава той мина леко и тихо през тъмната гора, където почти всеки би се блъскал и вдигал шум.

Най-подир Хал стигна до терасата. Плътната сянка — прекалено обгърната от мрака, бе скрила случилото се там, при все че слаба светлина се разстилаше от прозорците на библиотеката. Обучението му го задържа настрани от сянката, той не погледна към нея, не започна да я проучва. Вместо това тръгна към ръба на един от прозорците на къщата, откъдето можеше да погледне надолу към самото помещение.

Подът на библиотеката беше почти на два метра под равнището на терасата, така че отвътре прозорецът, през който той погледна, се намираше високо над външната стена. Самото помещение беше и дълго, и високо, а наредените от пода до тавана лавици бяха здравата натъпкани с няколко хиляди древни, печатни и подвързани тома, съдържащи творби от рода на поемите на Алфред Нойс, които Уолтър Наставника обичаше да чете. В камината, намираща се в единия край, тъкмо бе разпален огън, който хвърляше ръждива, уютна светлина от пламъка си върху тежките мебели, книгите и тавана. Двамата мъже в помещението стояха и говореха. Те бяха толкова високи, че раменете им почти стигаха до едно равнище със стъпалата на Хал. Стоейки обърнати един към друг, между тях имаше някакво напрежение като между партньори, които всеки миг могат да се превърнат в противници.

Единият беше високият мъж, когото Хал бе видял по-рано на терасата. Другият бе човек с почти същия ръст, ала тежеше поне един път и половина повече от първия. Не беше дебел. Той просто беше с по-мощно телосложение — с такива заоблени и дебели ръце и тяло, че дори при по-малкия мащаб на някой човек с нормален ръст те щяха да го карат да изглежда страшен. Лицето му беше кръгло и приветливо с къса къдрава гарвановочерна коса. Той се усмихваше жизнерадостно. Застанал така срещу по-високия и по-строен мъж, той изглеждаше грубо скроен и едва ли не размъкнат в своите меки широки панталони и платнено сако, които представляваха кестенявия му бизнес костюм. За разлика от него по-високият мъж — със сиви панталони и къса черна пелерина — изглеждаше добре облечен и дистанциран.

Хал се приближи до ръба на рамката, за да види дали може да чуе разговора им; думите отвътре едва достигаха до ухото му през изолиращото стъкло.

— … най-късно утре — говореше високият. — Тогава всички би трябвало да са тук.

— Добре бе наистина да са тук. Теб ще държа отговорен, Блейс — каза едрият чернокос мъж.

— Че кога не си го правил, Дахно?

Нейде далеч в дълбините на ума на Хал нахлу късче информация. Дахно или Дано — произнасяха го различно — беше човекът, за когото обикновено се говореше, като за водач на онази халтава мафиоподобна организация, за която се казваше, че чрез нея Другите увеличават своя контрол над населените светове. Имаше тенденция техните хора да говорят за Другите само с първите им имена — като за крале. Блейс… това трябваше да бъде Блейс Аренс, един от по-второстепенните водачи на Другите.

— Винаги, Блейс. Като и сега. Твоите Кучета са направили там горе доста голяма каша.

— Твоите Кучета, Дахно.

Дебелият гигант пренебрегна отговора.

— Кучетата, които аз ти заех. Твоята задача беше да подготвиш това място за Конференцията, господин заместник-председател.

— Твоите Кучета не са обучени, господин председател. Те обичат да убиват, защото си мислят, че така доказват цената и качествата си в нашите очи. Това ги прави ненадеждни дори с вакуумни пистолети.

Дахно се изхили. Очите му бяха остри и ярки.

— Да не би да ме притискаш, Блейс?

— Това е отговор на твоето притискане.

— Добре, но гледай да е в поносими граници. Както и да е, утре тук ще се съберем петдесет и трима човека. Телата нямат никакво значение, стига да не ни се мяркат пред очите. После можем да забравим за тях.

— Момчето няма да забрави — каза Блейс.

— Момчето?

— Ученикът, когото тия тримата са отглеждали и наставлявали.

Дахно леко изсумтя.

— И ти се безпокоиш заради едно момче? — каза той.

— Мислех, че ти си този, който приказваше за добре свършената работа, Дахно. Старците умряха, преди да могат да ни кажат нещо за него.

Дахно пак махна с ръка във въздуха — тоя път с леко нетърпение. Хал го наблюдаваше, застанал отвън извън острието на светлината от прозореца.

— Но защо е трябвало Кучетата да ги оставят живи?

— Защото не съм им казал да убиват. — Гласът на Блейс като че ли не стана по-висок, ала мина през стъклото със странна чистота до ушите на Хал.

Дахно повдигна глава, за да погледне високия мъж, а лицето му за миг загуби приветливия си израз и стана просто внимателно.

— Като оставим това настрани — каза той с непроменен тон, — какво друго биха могли да ни съобщят?

— Нещо повече. — Гласът на Блейс отново стана както преди. — Не погледна ли проспектите, когато реши да направим конференцията си тук? Това място е било закупено чрез фонд. Той е изграден чрез продажбата на някакъв нерегистриран междузвезден кораб от куриерски тип, който бил открит да се носи близо до Земята. Момчето е открито в него и тогава е било двегодишно или дори по-малко. На борда нямало никой друг. Не обичам загадките.

— Това, което не обича загадките, е екзотичната ти кръв — каза Дахно. — Къде ще стигнем, ако се захващаме с разгадаването на всяка загадка, на която се натъкнем? Нашата задача е да контролираме машинарията, а не да я разбираме. Кажи ми има ли друг начин, по който няколко хиляди души могат да се надяват да управляват четиринадесет свята.

— Може и да си прав — рече Блейс. — Само че това все пак е небрежна работа.

— Блейс, овнето ми — каза Дахно. Също като при Блейс преди малко гласът му се промени едва-едва, ала в очите му се отрази червената светлина на огъня. — Аз никога не съм небрежен. Знаеш го.

Откъм езерото подухна свеж нощен бриз. Лекият и внезапен порив на вятъра шибна клоните на един люляк в стъклото на друг от прозорците на библиотеката. Двамата мъже вътре веднага погледнаха към звука. Хал безшумно отстъпи от прозореца в по-плътната сянка.

Сега обучението му го подтикваше да се махне оттук. Време беше да тръгва. Той се полуизвърна към терасата, все още неосъзнал ясно в ума си истинската картина на видяното, но с празното усещане, че напуска нещо, към което никога повече няма да има възможност да се върне. Само че обучението му бе предвидило и това усещане, така че той го преодоля. Обърна гръб на терасата и къщата и в тих тръс побягна между околните дървета.

В околността имаше настлани с чакъл шосета за трафика на коли на въздушна възглавница, но пътят, който Хал избра, ги заобикаляше. Бягаше равномерно и с лекота през ухаещия на бор нощен горски въздух. Стъпките му не издаваха никакъв звук по мъртвите иглички от дърветата на земята и вдигаха съвсем малко повече шум по ивиците гола скала и твърда почва. Движеше се равномерно с дванадесет километра в час и след малко повече от час и половина стигна до малкия търговски център, известен под името Търкел. Имаше цяла дузина други такива центрове и две градчета, които бяха по-близо и до които можеше да стигне за по-малко време, но някакъв неосъзнат инстинкт — резултат от неговото обучение — го накара да избере Търкел.

Благодарение на този инстинкт в Търкел той трябваше да изчака само четиринадесет минути, преди движещия се по разписание автобус да спре там по пътя си към Боузман, Монтана. Хал беше единственият пътник, който се качи в меката планинска нощ. Влезе в автобуса и вкара един от кредитните билети, които носеше, в устройството за автоматичен контрол. Устройството отбеляза таксата за това пътуване, затвори вратите зад гърба му с мека „въздишка“ и отново вдигна превозното средство във въздуха.

Пристигна в Боузман малко след полунощ и хвана совалка до космодрума в Солт Лейк. После, докато ранното утро обагряше в розово небето зад околните планини, взе орбитална совалка от космодрума до едно забулено в сиво кълбо — Последната Енциклопедия — което плуваше в орбита около Земята на хиляда и шестстотин километра над нейната повърхност.

Совалката возеше не повече от петдесет-шестдесет пътници — като преди да се качат, всички те трябваше да минат през предварителната проверка. Сред документите на Хал имаше един редовно презаверяван ученически паспорт за еднократно посещение на неговото собствено име. Земята, Дорсай, Мара и Култис бяха единствените четири свята, на които Другите все още не бяха получили контрол над местните правителства. На Земята обаче единствено архивите на Последната Енциклопедия можеха да се смятат защитени от шпионажа на Другите, така че всички кредитни и информационни трансакции, които Хал направи, откакто напусна дома си, бяха с документи или билети на името на Алън Семпъл. Щом совалката излетя, той ги унищожи, така че вече не носеше нищо, което би могло да покаже връзката му с временно използваното фалшиво име. Автоматизираните архиви в Последната Енциклопедия щяха да бъдат прекалено добре информирани за него, за да се надява да използва фалшиво име; но в тях с истинското си име щеше да бъде в безопасност.

На хиляда и двеста километра от повърхността на Земята совалката започна своя подход към Последната Енциклопедия. На екрана на седалката отпред Хал я съзря за пръв път като сребърен полумесец, който ставаше все по-голям с излизането им от сянката на Земята, докато не се превърна в малко сребърно кълбо от отразена слънчева светлина. С приближаването им обаче малкото кълбо се разрастваше неумолимо и огромните размери на Енциклопедията започнаха да се очертават.

Само че не само размерите й задържаха Хал на седалката му, а вниманието му — приковано към екрана, където масивната сфера все набъбваше и набъбваше. За разлика от останалите пасажери на борда на совалката, Уолтър бе възпитал у него специално уважение към онова, което Енциклопедията обещаваше. Безброй пъти я бе съзерцавал на подобни екрани, но никога досега не бе изпитвал чувството, че той самият ще стъпи на нея.

Совалката забавяше ход, като с приближаването към сферата, изравняваше скоростта си към нейната.

От толкова близо Хал виждаше, че повърхността й изглежда като загърната в плътна сивкава мъгла. Това трябва да беше резултат от защитните силови панели, които се вплитаха един с друг около Енциклопедията — разработени на принципа на фазовия преход, който преди четиристотин години беше открил ерата на свръхсветлинната комуникация и транспорт. Силовите панели бяха откритие и строго пазена тайна на хората от Енциклопедията. Именно те от разстояние придаваха на конструкцията нейния сребрист блясък — също както ранната светлина на деня посребрява сивата утрешна мъгла ниско над водата на някое езеро.

Вътре сред тия панели Енциклопедията бе неуязвима за всякакви материални атаки. Само в точките, където панелите се съединяваха, имаше слаби места, които се налагаше да бъдат бронирани по обичайния начин, и сега совалката се насочваше точно към една от тези точки, за да намери пристан, където да разтовари пасажерите си.

Материалната форма на Енциклопедията беше скрита зад щита, който тия панели осигуряваха: конструкция от метал и магия — метал от вените на Земята и магия от същата онази сила, която бе направила възможни фазовия преход и панелите — така че нямаше никакъв начин някой да може да определи единствено чрез наблюдения какво от коридорите и помещенията във вътрешността на Енциклопедията е направено от материя и какво е силов панел. Хората вътре в тази структура не толкова се движеха, колкото биваха придвижвани. При подходяща команда помещението, в което се намираха, заставаше редом до помещението, в което искаха да отидат. И въпреки това — също ако пожелаеха — имаше за преминаване дълги и наглед масивни коридори, както и масивни врати, които се отваряха на различни места в конструкцията…

Метал и магия… — като момче Хал Мейн бе възпитаван да благоговее към Енциклопедията, откакто се помнеше. За момента това благоговение подсилваше защитната стена у него. Тя го защитаваше от онова, което иначе можеше да си спомни от предишните няколко часа. Сега той си припомни, че Енциклопедията е замислена от един земен жител — Марк Торе. Само че нито Марк Торе, нито дори Земята биха успели да я изградят сами. За да бъде завършена, са били нужни сто и тридесет години и цялото огромно богатство, което двата богати Екзотични свята — Мара и Култис — можели да отделят за построяването й. Първата част от конструкцията била сглобена на Земята — в Екзотичния анклав край Сейнт Луис в Северна Америка. Сто и две години по-късно полузавършената конструкция била издигната на първоначалната си орбита само на двеста и петдесет километра над Земята. Дванадесет години по-късно били приключени и последните работи по нея и тя била издигната тук, на окончателната си орбита.

Теорията на Марк Торе постулирала една тъмна област, която винаги е съществувала в човешкото съзнание за самия човек, област, където самосъзнанието му отказваше да действа — така както никой оптически механизъм не би могъл да действа в сляпата зона, където се намира той самият. В тази област, твърдяла теорията на Торе, човечеството най-накрая ще открие нещо, което у хората от Отцепените култури на новите светове е изгубено. И веднъж намерено, то ще се окаже ключът към последното и най-велико израстване на човешката раса.

В тази теория, както и в самата Енциклопедията имаше някаква широта на мечтата и целта, която винаги бе отеквала мощно в Хал. Същият отклик го докосна и сега, когато совалката стигна мястото, където се събираха ъглите на четири от огромните, нематериални силови панели, и диафрагмата, където техните полета се срещаха се разшири, за да разкрие едно отверстие в зоната за кацане, което ги очакваше.

Совалката се понесе натам наглед много бавно и се намести в дока, който я очакваше. Внезапно ги обгърна взрив от светлина. Отверстието, което изглеждаше тъй малко, докато приближаваха, се оказа камера с такъв диаметър, че совалката се губеше в нея. Вътре бе пълно с работници, хора и машини.

Хал се изправи на крака и се присъедини към тълпата от пътници, които вървяха към изхода на космическия кораб. Пристъпи през отвора върху една наклонена рампа сред рева и звънтенето на тежките машини, които се движеха около машината по металния под и по стените. Метал и магия… той се спусна по наклона на рампата и мина през един леко замъглен кръг, който бе вход към вътрешните части на Енциклопедията. Щом пристъпи през кръга, целият шум зад него престана като отрязан с нож. Установи, че един движещ се под го носи напред по коридор със стени, облени в мека светлина, с приглушено съскане, което му се видя добре дошло след току-що напуснатата шумотевица и което като че смекчаваше дори тихите разговори между неговите спътници.

Редицата се забави, спря, придвижи се напред две крачки, спря отново, тръгна и отново спря. Пасажерите пред него показваха своите разрешителни пред един стенен екран, откъдето ги гледаше теснолик и чернокос млад мъж.

— Чудесно. Благодаря ви. — Младият мъж кимна на пътника пред Хал и той тръгна напред.

Щом Хал пристъпи наравно с екрана, мъжът излезе от обхвата на камерата и на освободеното място под облак от светлоруса коса се появи енергично женско лице, достатъчно младо, за да бъде по-скоро на момиче, отколкото на жена. Под блестящата златиста коса имаше засмяна откровена физиономия и кафяви очи с плаващи в ирисите им зелени точици.

— Така… — Щом Хал вдигна документите си пред екрана, тя ги погледна, а след това се взря в него. — Вие сте Хал Мейн? Чудесно.

На Хал му се стори, че очите й се взряха в неговите с особено дружелюбие и успокоението от това, че я бе видял така, за секунда опасно отслаби стената, която скриваше някои неща назад в ума му. После той тръгна напред.

Коридорът продължаваше. Сега хората пред него се движеха по-бързо в редица по един. Напред един глас им говореше отнейде.

— … Ако обичате, моля, спрете на мястото, където коридорът се разширява и се ослушайте. Кажете ни, ако чуете нещо. Това е Точката на прехода в центъра на Индекс-залата. Сега се намирате точно в центъра на комуникационната система на Енциклопедията. Не очакваме да чуете нещо, но ако някой от вас чуе, трябва да се обадите…

Още магия… наглед бяха изминали само стотина метра, ала сега се намираха в самия център на сферата, която представляваше Енциклопедията. Само че нито Уолтър Наставника, нито някой друг му бяха споменавали някога нещо за Точката на прехода. Хал все още не беше стигнал до широкото неподвижно място, за което бе станало дума, но се улови, че се вслушва, сякаш би могъл да чуе нещо още преди да е стигнал до него. Смътно усети молбата да се ослуша като предизвикателство. Ако там имаше нещо, той трябваше да е способен да го долови. Откри, че напряга слух.

Сега вече — той виждаше широкото, неподвижно място и бе само на двама души от него — му се струваше, че чува нещо. Вероятно обаче това бяха само хората, които вече бяха минали през Точката на прехода и разговаряха за това помежду си. В гласовете им имаше нещо познато. Не можеше да ги идентифицира, ала въпреки това изпитваше усещане за близост, при все че те сякаш говореха на непознат за него език. Хал бе обучен да разделя непознатите езици на познати форми. Ако беше някой индоевропейски… да, това май беше някакъв романски език, един от съвременните потомци на латинския.

Сега обаче техните разговори станаха много гръмки и като че ли много хора говореха едновременно. Пред него бе останал само един човек, докато стигне до Точката на прехода. Как изобщо можеха да очакват да чуе нещо тук, ако пред него говореха така — а и, ако е там въпросът, отзад също? Като че ли всички от опашката приказваха. Човекът пред него пристъпи напред и освободи Точката на прехода. Хал влезе вътре, спря и гласовете избухнаха.

Не десетки, нито стотици или хиляди, не дори милиони, а милиарди и трилиони гласове на безброй езици спореха, викаха и го зовяха. Само че те не се сливаха в един общ, неразличим рев, какъвто бе ревът на Вселената. Всеки от тях оставаше различим и отделен от другите — не беше за вярване, но Хал чуваше всеки един и сред тях бяха онези три гласа, които той познаваше. Те го викаха, предупреждаваха го. Гласовете на Уолтър Наставника, на Малачи Насуно и на Авдий Заветника — и щом той разпозна тези три гласа, умствената стена, която го защитаваше, най-накрая се пропука и се сгромоляса.

Точката на прехода се завъртя около него. Той съзнаваше, че от собственото му гърло излиза някакъв звук — нещо, което чува от известно разстояние. Обърна се, залюля се и щеше да падне, но бе подхванат и задържан на крака. Човекът, който го подкрепи, беше младата жена от екрана, онази със зелените точици в очите. Тя някак бе физически тук, до него; и не бе толкова малка, колкото си беше помислил, когато видя лицето й от екрана. Въпреки това не й беше лесно да подкрепя скованото му дълго тяло и почти незабавно до нея се появиха двама мъже.

— Спокойно… дръж го… — каза единият и нещо дълбоко в него се раздвижи, задействайки някаква тъмнина като разпростиращо се петно от биологично мастило, изхвърлено от бягащ октопод. Тя плувна през него, забулвайки всичко в пълен мрак — дори неговия спомен за случилото се на терасата.

Постепенно Хал отново се пробуди — сред мълчание и спокойствие. Беше сам и гол в стая със стени от бавно променящи се пастелни тонове. Освен леглото и повърхността на масата, във въздуха до него висяха две платформи за сядане, бюро и малък басейн със сини стени и дъно, които караха водата вътре да изглежда много по-дълбока, отколкото Хал предполагаше, че е в действителност. Той се надигна на лакът и се огледа. Стаята притежаваше обезпокояващото свойство да се разширява в посоката, в която погледнеше, въпреки че той не долавяше никакво истинско движение на стените или пода. Озърна се наоколо, а сетне погледна към леглото, на което лежеше.

Никога не му бе хрумвало колко важен е фактът — при все че винаги го бе знаел — че е отгледан при съзнателно организирани спартански и архаични условия. Винаги му се бе струвало естествено книгите, които четеше, да бъдат тежки предмети от истинска хартия. В дома му да няма никакви подвижни пътеки и мебелите да са с масивна, веществена конструкция и с крака от материя, които ги държат върху пода, а не да бъдат устройства, които сякаш се реят във въздуха и да се появяват в същия този въздух или изчезват обратно при докосване на някой команден ключ.

Това бе първият път, когато се събуждаше в силово легло. Знаеше, разбира се, какво е това, ала бе съвършено неподготвен за неговото удобство. Той като че ли лежеше полупотънал в един може би двадесетина сантиметра дебел бял облак, който плаваше във въздуха, като долния му край бе на същото разстояние над пода на стаята. Бялото облакоподобно нещо го обгръщаше и му пазеше топло от по-студения въздух. Онази част, която се намираше под него, се втвърдяваше достатъчно, за да го поддържа, независимо от това какво положение щеше да заеме. Точно в тоя момент лакътят, на който се беше подпрял, бе подкрепян като от нечия топла и свита като чаша длан, въпреки че за погледа му той просто бе заровен до половината на предмишницата в гъстата мъгла.

Хал седна, като прехвърли крака отстрани на леглото — и след това движение паметта му се върна напълно, като мълчалив удар по тялото. С умствения си взор видя терасата и това, което се бе случило там, сякаш го наблюдаваше през екрана или се намираше на клоните край езерото. Сломен! Той се сви на ръба на леглото, заровил лице в дланите си; и за миг вселената около него се разклати и умът му побягна с писък от видяното.

Само че вече не съществуваше стена, която да го държи далеч от него и след малко Хал донякъде се примири с това. Отново вдигна лице. Стените на стаята се бяха обезцветили. Датчиците в тях бяха разчели измененията на температурата и влажността на кожата му, както и петдесетина други дребни сигнали от тялото му и точно отразиха промяната на чувствата му. Сега стаята бе оцветена в практично матовосиво, безрадостна като камера, издълбана в скала.

У него се надигна ужасно чувство на съпротива и ярост, че подобно нещо е могло да се случи, и то бе яхнало енергийната вълна на тази ярост, докато стените наоколо засияха с червенината на нагрято желязо, неговото обучение се задейства отново и го подтикна към по-нататъшни действия.

Под влияние на волята, съзнанието му се стегна, съсредоточи се върху проблясващата точка светлина от единия ъгъл на една платформа и се приближи към нея, докато тя не стана единственото нещо, което той виждаше. Използвайки тая точка като врата и благодарение на екзотичното си обучение, умът му премина към нещо, което донякъде беше автохипноза, а донякъде — освобождаване на един пряк канал от неговото съзнание към собственото му подсъзнание. Зрителното му поле се промени от точката светлина, и Хал отново видя стаята. Само че този път изглеждаше, че на платформите седят три фигури. Това бяха Уолтър, Малачи и Авдий.

Разбира се, мъжете, които го бяха отглеждали и възпитавали, не бяха в действителност тук. Хал знаеше това. Дори когато им заговори, той осъзнаваше, че всъщност му отговарят не те, а техни образи, създадени от въображението му въз основа на безбройните му спомени за техните становища и реакции, които бе наблюдавал по време на съвместния живот. Всъщност сега му въздействаше неговата собствена представа за тях — техните думи, които той знаеше, че биха казали, ако можеха да бъдат с него сега. Този метод бе умение, вкарвано капка по капка, именно за моменти като настоящия — когато щеше да има нужда от тяхната помощ, а те вече нямаше да са около него, за да му я дадат. Ала в тази първа секунда, когато Хал ги погледна, той хвърли в очите им не вик за помощ, а обвинение.

— Не биваше да го правите! — Той почти се разрида. — Позволихте им да ви убият и ме оставихте сам, а не биваше да го правите!

— О, Хал! — Гласът на Уолтър бе пълен с болка. — Налагаше се да те защитим.

— Не съм ви молил да ме защитавате! Не искам да ме защитавате. Исках ви живи! А вие им позволихте да ви убият. Оставихте ги да ви застрелят!

— Момче — рязко каза Малачи, — ти беше подготвен за този ден. Научихме те, че е възможно да стане нещо такова и какво трябва да правиш, когато се случи.

Хал не отговори. Беше разтворил вратата пред своята мъка и тя го бе овладяла изцяло. Той се сви на кравай в края на леглото с лице към тях и заплака.

— Аз не знаех… — хълцаше Хал.

— Дете — рече Авдий, — ти си обучен как да се справяш с болката. Не се бори с нея. Приеми я. За човека, който е отвъд тия неща, болката не променя нищо.

— Но аз не съм отвъд тях. — В страданието си Хал се люшкаше ритмично напред-назад на ръба на леглото.

— Авдий е прав, Хал — меко каза Уолтър. — Учихме те и ти знаеш как да се справиш с този момент.

— Никой от вас не го е грижа… вие не разбирате. — Хал продължаваше да се люшка напред-назад.

— Естествено, че разбираме. — В гласа на Уолтър прозвуча нотка на състрадание, предизвикано от страданието на Хал. — Ние бяхме единственото семейство, което си имал, и сега ти се струва, че нямаш никого. Имаш чувството, че са ти отнели всичко. Само че не е така. Ти все още имаш семейство — едно огромно семейство, включващо цялото останало човечество.

Люлеейки се, Хал поклати отрицателно глава — назад-напред, напред-назад.

— Но ти имаш семейство — каза Уолтър. — Да, аз знам това. В тоя миг ти си мислиш, че никой от четиринадесетте свята не може да заеме мястото на онези, които си загубил. Но и това ще стане. У хората ще намериш всичко. Ще намериш такива, дето те мразят, и такива, които те обичат — а и такива, които ти ще обикнеш. Зная, че точно сега не можеш да повярваш, но и това ще стане.

— И освен това съществува нещо повече от любовта — изведнъж се обади Малачи. — Сам ще откриеш това. За да можеш да постигнеш това, което е нужно, в крайна сметка може би ще трябва да минеш без любов.

— Това ще стане — рече Авдий, — ако Бог пожелае. Но засега няма защо детето да се изправя пред това изпитание. Остави го за бъдещето, Малачи.

— Бъдещето е тук — изръмжа Малачи. — Той няма да надвие силите, които са срещу него, като седи на леглото и реве. Момче, я се стегни. — Заповедта беше строга, ала не и тонът, с който тя бе произнесена. — Живите трябва да се грижат за живите, та дори ако тези живи са самите те.

— Хал — каза Уолтър, все още кротко, ала настойчиво. — Малачи е прав и Авдий също е прав. Както си се вкопчил сега в мъката си, само отлагаш момента, когато ще трябва да помислиш за по-важни неща.

— Не — каза Хал, тръскайки глава. — Не.

И затвори ума си за тях. Не можеше да си помисли, че трябва да се освободи от всяка мъка в себе си. Да стори това, та дори в най-малка степен, означаваше да хвърли пръстта на сигурността върху подозрително неотбелязаните гробове на тримата, които бе обичал и все още обичаше. Те обаче продължаваха да говорят, произнасяйки неща, които бе чувал от тях толкова много пъти, по начина, по който си спомняше да ги казват; и постепенно напук на себе си той започна да се вслушва.

Потресът от случилото се го бе върнал почти до състоянието на много малко дете, с цялата ужасна безпомощност на ранната възраст. Сега обаче, тъй като познатите гласове говореха оттук и оттам, той започна да приближава относителната зрелост на своите шестнадесет години.

— … той трябва да се скрие някъде — говореше Уолтър.

— Къде? — рече Малачи.

— Ще отида на Екзотиките — каза Хал, като сам се изненада. — Аз бих могъл да мина за маранец. Нали, Уолтър?

— Какво ще кажеш за това? — Малачи запита Наставника. — Твоите хора биха ли го предали на Другите?

— Не особено охотно — каза Уолтър. — Ала ти си прав. Ако Другите го открият и окажат натиск, те не биха могли да го запазят. Екзотиците не са под контрол на Другите на собствените си светове, ала междупланетните им връзки са уязвими — а два свята би следвало да имат предимство пред едно момче.

— Той би могъл да се скрие на Хармония или Асоциация — каза Авдий. — Другите контролират нашите градове, ала извън тези градове живеят люде, които никога няма да сътрудничат на изчадията на Белиал. Тези хора не биха го предали.

— Ще му се наложи да живее като човек извън закона — рече Уолтър. — Той е твърде млад, за да се бори.

— Мога да се боря! — каза Хал. — С Другите или с всеки, с когото трябва!

— Кротувай, момче! — изръмжа Малачи. — Те ще те препекат за закуска, без дори да станат от столовете си. Ти си прав, Уолтър. Дружествените светове не са достатъчно безопасни за него.

— Тогава Дорсай — предложи Хал.

Сивите шубрачета на веждите на Малачи се свъсиха към него.

— Когато си готов и в състояние да се биеш, тогава отивай на Дорсай — каза старият човек. — Дотогава те нищо не могат да сторят за теб.

— Къде тогава? — рече Авдий. — Всички останали светове, освен Земята вече са под контрола на Другите. Достатъчно е само да го надушат там и той ще изчезне, без никой да му помогне.

— И въпреки това — възрази Уолтър, — ще трябва да е някой от останалите светове. Земята също не му върши работа. Ще почнат да го търсят веднага щом разчепкат пълната история за живота му и нашето обучение. Сред тях има мелези с екзотична кръв, като онзи висок мъж, дето присъства на смъртта ни, и те — също като мен и като всички нас, които сме обучавани на Мара или Култис — познават онтогенетиката. Те са историческа сила, тия Други хора, и на тях трябва да им е ясно, че на всяка подобна сила съответства контрасила. И те сигурно още от самото начало са следили за нейната проява сред останалото човечество. Щом узнаят цялата история на Хал, няма да поемат никакъв риск и няма да го оставят жив.

— Тогава Нютън — рече Авдий. — Нека се укрие сред лабораториите и кулите от слонова кост.

— Не — каза Малачи. — Всички там са костенурки, всички са миди. Скриват се в черупката си и след туй я затварят подире си. Сред такива хора Хал ще се набива на очи като цирей на чело.

— А Сета? — запита Авдий.

— Ами нали точно там е най-фрашкано с Други — там, където се дърпат конците на междузвездната търговия и банките — раздразнено каза Малачи. — Ти луд ли си, бе Авдий? Във всеки случай всички тия неспециализирани светове, а също и старите Венера и Марс са места, където социалните механизми не са под ничий друг контрол, освен под контрола на Другите. Една грешна стъпка и с нашето момче е свършено.

— Да-а-а — проточи Уолтър. — Само че ти, Авдий, каза, че всички светове, освен Дорсай, Екзотиките, Дружествените и Земята са вече под контрола на Другите. Има едно изключение. Светът, в който не могат да си позволят да си губят времето, защото на него няма истинско общество, което да пожелаят да контролират. Коби.

— Миньорският свят? — Хал се облещи към Уолтър. — Но там, освен да работя в мините, няма какво друго да правя.

— Да — рече Уолтър.

Хал продължи да се кокори в Наставника.

— Ама… — И откри, че няма думи. Мара, Култис, Дружествените светове Хармония и Асоциация, както и Дорсай — всички те бяха места, където той мечтаеше да отиде. И като ги оставим настрани, всички по-нови светове бяха непознати, интересни места. Но Коби… — Това е все едно да ме тикнеш в затвора! — каза той.

— Уолтър — Малачи гледаше Наставника, — мисля, че си прав. — И се извърна, за да застане лице в лице с Хал. — На колко си сега, момче? След около месец трябва да почнеш седемнайсет, нали така?

— След две седмици — отвърна Хал с глас, изтънял от внезапния прилив на стари спомени за първите рождени дни и за всички тези години на неговото порастване.

— Седемнайсет… — рече Малачи, поглеждайки отново към Уолтър и Авдий. — Три години в мините и той ще бъде почти на двадесет.

— Три години! — изтръгна се вик от Хал.

— Да, три години — меко каза Уолтър. — Сред ония безименни и загубени хора ти самият можеш много по-успешно да станеш безименен и да се изгубиш, отколкото на всеки друг свят. Три години ще погребат напълно следите ти.

— И ще излезе друг оттам — каза Авдий.

— Но аз не искам да бъда друг!

— Ще трябва — рече му Малачи. — Или поне ако желаеш да останеш жив.

— Но това са три години! — повтори Хал. — Това е почти една пета от живота ми досега. Това е цяла вечност.

— Да — съгласи се Уолтър и Хал го изгледа отчаяно. Вземеше ли решение, Уолтър, най-мекият от тримата му възпитатели, най-трудно можеше да бъде разубеден. — Именно защото за теб, Хал, ще бъде цяла вечност, това ще бъде толкова полезно. При всичко туй, което се опитвахме да правим за теб, ние все пак те отгледахме в едно ъгълче, далеч от обикновените хора. Ние нямахме друг избор, но ти все още си осакатен от това. Сега си като парниково растение, което може да повехне, ако изведнъж бъде изнесено на открито.

— Парниково растение? — обърна се Хал към Малачи и Авдий. — Само толкоз? Малачи, ти казваше, че съм обучен колкото един среден дорсай на моята възраст. Авдий, ти рече…

— Бог да ти помага, дете — рязко го пресече Авдий. — Това, което представляваш сега, и това, което се опитвахме да направим от теб, е чест за всички нас. Ала помежду нещата, които не познаваш, са и обичаите на световете, а точно според тези обичаи ще трябва да живееш и да се бориш. Чак след това Бог ще те заведе към твоите победи и ще ти даде покой. Ти повече не можеш да се тикаш в ъглите и да вървиш по странични пътища — и аз би следвало да се усетя за това, когато предложих Нютън като място, където да отидеш. Ще трябва да отидеш сред обикновените мъже и жени и от сега нататък да започнеш да се учиш от тях.

— Те няма да поискат да ме обучават — рече Хал. — Защо да го правят?

— Не става дума те да те обучават, а ти да се учиш — поясни Авдий.

— Да се уча! — каза Хал. — Нищо друго не съм чувал от теб — от всички вас: „Научи това! Научи онова!“. Не е ли време да направя нещо повече от това само да уча?

— Няма нищо друго, освен ученето — заяви Уолтър и в гласа на Наставника Хал долови абсолютната убеденост на тримата мъже, които стояха насреща му, че той трябва да отиде на Коби. Това не бе нещо, за което можеше да спори с тях с успех. Той се сблъскваше не с мнението на трима други хора, а с един процес на пресмятане, който съставляваше част от възпитания у него начин на мислене. Този процес бе разгледал откритите пред него възможности и бе преценил, че най-сигурното за него бъдеще през следващите няколко години се крие на Коби.

И въпреки това Хал беше съкрушен от решението. Той беше млад и тринадесетте други обитаеми светове на човечеството блестяха обещаващо като изкусителни скъпоценности. Както бе казал, да отиде в мините беше все едно да отиде в затвора и за него тези три години наистина щяха да бъдат цяла вечност.