Гордън Диксън
Последната енциклопедия (18)

Осемнадесета глава

— Добре ли си? — сковано попита Хал. — Какво стана?

Устните на Джейсън се движеха беззвучно. Той вдигна ръка и опипа гърлото си. Накрая гласът му се върна дрезгаво звучейки.

— Събудих се и те чух, че дишаш тежко — каза той. — Сетне изведнъж дишането ти спря. Извиках ти, за да те събудя, но ти не отговори. Пропълзях към теб да видя дали си още тук и ти беше тук — само че изобщо не дишаше. Опитах се да те разтърся за рамото, за да те събудя… — Гласът му затихна.

— И аз се събудих и те сграбчих за гърлото — продължи Хал.

Джейсън кимна, все още облещен в него.

— Съжалявам — каза Хал. — Не знам защо съм го направил. Дори не бях буден. Съжалявам.

Джейсън бавно се надигна на крака. Двамата се погледнаха един друг, като лицата им бяха само на няколко длани разстояние, огрени от жълтеникавата светлина на една лампа с тлеещ разряд.

— Ти си опасен, Хауард — каза с безизразен глас Джейсън.

— Зная — рече нещастно Хал. — Съжалявам!

— Не — продължи Джейсън, — за този отряд е добре да има подобна опасност на наша страна, срещу враговете ни. Но какво те накара да ме нападнеш?

— Не знам.

— Станало е, защото те събудих внезапно, нали?

— Предполагам — отвърна Хал. — Но дори тогава… Аз обикновено не тръгвам да нападам всеки, който ме събуди внезапно.

— Сънуваше ли нещо?

— Не си спомням… — Хал се опита да си припомни. — Да.

— Лош сън?

— В известен смисъл… — рече Хал.

— Лош сън. Нищо чудно — заключи Джейсън. — Мнозина от нас знаят какво е да сънуваш такъв сън. Всичко е наред. Доколкото сега и двамата сме будни, дай да вземем да пийнем малко кафе, а.

Хал потрепери.

— Да — съгласи се той. — Идеята е добра.

Джейсън се обърна към единия ъгъл на палатката и извади термозащитен пластмасов съд, който оставяше впечатление, че може да побере близо литър.

— Напълних го след вечерята — смятах да ти кажа, че е тук — рече Джейсън почти свенливо. Той натисна с палец един бутон, за да насочи струята тъмна течност, вдигаща пара на студения въздух в палатката, към два пластмасови чаши. Подаде едната пълна чаша на Хал и се върна в топлината на собствения си спален чувал, като седна и се загърна с него.

Хал последва примера му. Двамата се погледнаха от двете страни на палатката.

— Би ли искал да ми кажеш какъв беше тоя твой сън? — запита Джейсън.

— Не знам дали ще мога — отговори Хал. — Не беше много ясен…

— Да. Знам как е — рече Джейсън и кимна. — Тогава не се опитвай да говориш за него. Изпий си кафето и пак си легни. По тоя начин нишката се прекъсва и този кошмар никога не се връща повторно. Утре е друг ден. Докато заспиваш, мисли за утре.

— Добре — съгласи се Хал.

Джейсън бързо привърши своята чаша и пак легна, като придърпа качулката на спалния чувал над главата си.

— Остави лампата да свети или я изключи — както искаш — предложи той. — На мен не ми пречи.

— Ще я угася — рече Хал.

Стана, изключи тлеещия разряд и пропълзя в мрака обратно в своя чувал. Беше поставил чашата си от едната страна на чувала и тя все още бе наполовина пълна. Приседна и я изпи, а сетне легна. Усещането от съня, за който си бе признал, се възвърна. В него нямаше нищо, което да би могло да обясни на Джейсън тази убийствена реакция при събуждането, нито пък неосъзнатото прекъсване на дишането преди това.

… Бе яздил — въоръжен и в броня — на кон заедно с други хора. Бяха излезли от някакви дървета в края на огромна равнина и там спряха конете си. Далеч от тях, в средата на иначе голата пустош на равнината се издигаше тъмна, самотна, средновековна на вид сграда — като висока кула, която се стесняваше нагоре към увенчания си с назъбени бойници връх. Наоколо нямаше други постройки, единствено тази кула — и тя бе далеч напред. От кулата се излъчваше ужасно усещане за очакване, което ги бе накарало да замълчат.

— Аз ще отида сам — бе рекъл той на другите.

После слезе от коня си, подаде юздите на човека до него и тръгна пеша през безкрайната равнина към кулата. След известно време погледна назад и видя хората, които бяха с него, все още да седят на конете — дребни фигурки под дърветата, които също се бяха смалили от разстоянието, което той бе оставил между себе си и тях. После отново се обърна и продължи към кулата, към която като че ли не бе приближил и стъпка, откакто бе напуснал края на гората. Без никакво предупреждение нещо, което не успя да види, се появи от пустошта зад гърба му и го докосна по рамото.

И туй беше всичко. Следващото, което си спомняше, бе, че се е събудил с пръсти около гърлото на Джейсън. Все още пазейки в ума си образа за кулата така, както го бе видял в съня си, Хал заспа отново.

Събуди се от усещането, че някой бута крака му. Отвори очи и видя, че Джейсън го бе хванал за стъпалото през чувала, застанал на максимално разстояние от него и с истинска тревога в очите.

— Пак ли не дишах? — запита Хал и му се ухили.

Джейсън пусна крака му и също се ухили в отговор.

— Дишаше си съвсем добре. Само че трябва да помогнем за закуската. Ще се наложи да побързаш.

Хал се претърколи, затършува и като намери комплекта за баня, с който го беше снабдил Хилари, се измъкна от топлия чувал на хладния сутрешен въздух. Запрепъва се от палатката към близкия поток.

След петнадесет минути двамата крачеха през утринната гора към готварската палатка. Светлината бе сивкаво бяла и навсякъде между дърветата се носеха валма мъгла. През мъглата се разнасяха ясни звуци — на сеч на дървета, на хора, които си подвикваха оттук-оттам, на метални предмети, подрънкващи един в друг. Студеният влажен въздух обливаше прясно обезкосмените бузи на Хал и когато той си поемаше дъх, въздухът навлизаше дълбоко в дробовете му. От мъртвешкия сън се бе пробудил изведнъж с чувството, че е напълно жив — топъл и жив под защитата на плътните си и непромокаеми дрехи. От глад се чувстваше направо кух.

Когато стигнаха до кухненската палатка обаче, двамата с Джейсън имаха време само колкото да изгълтат набързо по чаша кафе, преди да се заловят на работа. Най-накрая, все пак всички други от отряда се нахраниха и те имаха възможност да закусят сами.

— Първо ще огледаме самарите — рече Джейсън, когато седнаха да ядат, качени върху някакви кашони в кухненската палатка, — заедно с останалата сбруя. После ще проверим животните и ще решим кои да натоварим първи и кои да оставим без товар за смяна. Досега нямах възможност да погледна в палатката за багажа, но Рух каза, че вече сме насъбрали около три-четвърти от необработените продукти, които можем да носим, и че ще съберем останалите по пътя.

— По пътя закъде?

Джейсън спря да яде за момент и го погледна.

— Никой ли не ти каза нищо? — запита той. — Рух не ти ли каза?

— Не.

— Защо не отидеш да я попиташ какво е редно да знаеш, а сетне да се върнеш и да ми кажеш? — Джейсън явно се чувстваше неудобно. — В такъв случай, аз не знам какво да говоря и какво — не.

— Сещам се, че във вана говорехте с Хилари за електростанцията в Кор…

— Не знаех, че си буден — Джейсън бе поразен.

— Тъкмо се бях събудил.

— Аха. Добре де — рече Джейсън, — защо не поговориш с Рух? Така всички ще знаем какво можем да говорим.

— Добре — съгласи се Хал. — Ще поговоря.

Привършиха закуската и се върнаха при магаретата и складовата палатка. През целия ден оправяха самарите и другата сбруя и се упражняваха да товарят и разтоварват. Десет магарета трябваше да носят общите вещи на отряда и всички лични вещи, които някой негов член временно не бе в състояние да носи сам. Това оставяше други шестнадесет животни свободни да носят онова, което Джейсън продължаваше да нарича „продукти“, и да действат като смяна на всяко от другите магарета, което започнеше да куца или по някаква друга причина трябваше да си почине от товара. Хал научи, че въртенето на животните е обичайна практика с цел всяко от тях периодично да върви без товар, а съображенията не бяха единствено самите животни да се държат в най-добрата възможна форма. Тази практика се коренеше в традицията, че е грешно на животните, както и на хората, да не се дава периодично почивка.

На следващия ден отрядът събра багажа си и потегли, с което започна неколкоседмичен преход през планините. Минаваха между петнадесет и осемнадесет километра на ден и всяка нощ, когато правеха лагер, при тях идваха живеещи наблизо хора, които им носеха прясна храна, припаси или други суровини.

Физическите изисквания за такъв живот бяха съвършено различни от тези, които мините бяха предявявали към Хал, но той бързо се нагоди. Беше все тъй слаб като одялана фиданка и подозираше, че все още расте на височина, но в по-голяма степен бе започнал да придобива силата на зрелостта, докато все още притежаваше еластичността на младостта. Преди да мине и седмица, откакто бяха на път, той напълно се приспособи към тоя нов живот. Дори местното кафе започна да му се струва добро на вкус.

Седмиците им си приличаха много: дни на голяма надморска височина, изпълнени с ярко слънце и вятър, с по някое малко бяло облаче, много чист и лек въздух; водата в планинските потоци бе леденостудена, а сънят им — пълноценен и дълбок след дните, които ставаха все по-дълги, тъй като те се движеха на юг, посрещайки настъпващото лято.

Хал и Джейсън ставаха призори. Нахранваха се, оседлаваха и натоварваха магаретата за пътуването през този ден. Два часа по-късно отрядът потегляше, като хората тръгваха в редица по един с раници, в които носеха личните си вещи, а след тях вървеше Джейсън начело на магаретата, които носеха общите вещи на отряда. В края на магарешкия контингент бяха животните, които носеха суровините или бяха изобщо без товар. Най-отзад като ариергард на товарната върволица вървеше Хал. Неговото задължение беше да следи никой от хората или животните да не изостане и да се загуби, като същевременно хвърля по едно око на магаретата пред себе си, за да де увери, че няма окуцели животни и изплъзнали се от ремъците товари.

Това беше задължение, което изискваше по-скоро бдителност, отколкото действия, така че умът на Хал бе свободен. За пръв път, откакто бе избягал от дома си в Скалистите планини, той имаше възможност да престане да мисли. На Коби делничният живот в мините и празничният — на космодрума не му бяха оставили възможност за такава умствена усамотеност, че да се дръпне настрани и да си направи отчет. Сега разполагаше с предостатъчно време за това. Изолираността на своето място в края на магарешката редица, дългото ходене през деня и монолитността на планините наоколо го изпълваха със спокойствие и той имаше възможност да размишлява надълго и широко.

Сега, когато можеше да го погледне отстрани, Хал си даваше сметка, че животът на Коби е бил изкуствен. Беше прекарал последните три години на закрито. Това му беше необходимо като място, където да се скрие, докато порасне физически; и то го бе научило да съжителства, макар и не съвсем удобно, с непознати хора. Но в по-дълбок смисъл това беше, както се планираше, само отмятане на времето, докато израсте. Сега той беше като осъден, пуснат от затвора. Беше се върнал в една вселена, където започваха да се случват разни неща; и сега той виждаше проблемите в истинската им големина.

Едно от нещата, които най-много му се набиваха в очите, беше, че не би било трудно да подцени повечето от хората, с които се движеше сега. Не Рух и не Дете-на-Бога — защото и двамата излъчваха енергия подобно на горещи въглени. Повечето от останалите обаче бяха така ограничени в своя възглед за живота, тъй крайни в религиозните си убеждения и в много отношения така лишени от съмнения, че беше трудно човек да ги заподозре дори в хитрост.

Само че у всеки имаше нещо повече, отколкото предполагаше тази ограниченост. Фактически те много приличаха на планините, през които сега вървяха — посветили се на една цел, която всъщност не разбираха напълно, но която щяха да преследват, докато у тях имаше и искрица живот — в името на онова, в което вярваха, че е правилно.

Дълбоко вътре у всекиго от тях имаше голяма сила; вродена сила и търсене на нещо с повече смисъл от простото оцеляване. Това тяхно различие от миньорите от Коби бе разбудило отново Хал за основанията и целта, които би следвало да има неговия собствен живот. Той откри, че разсъждава накъде ще трябва да върви от този миг нататък и какво трябва да се стреми да постигне — какви планове да си направи.

По някое време през последните седмици той се бе решил да се изправи срещу Другите веднага щом стане достатъчно силен. Сред сложния възел от умствени нагласи, които го правеха да бъде това, което той бе, имаше и един рефлекс непрестанно да се връща към момента, в който Уолтър, Авдий и Малачи бяха убити на терасата, а също и едно чувство — твърдо, древно и безпощадно — което изпитваше към Блейс, Дахно и всички като тях. Но отвъд всичко това той усещаше — без разбирането, което би му позволило да го определи — онзи океански стремеж, който винаги стоеше зад всичко друго в него и който сега се разкриваше като мощна решимост само да дочака часа, в който ще бъде призован да действа. Понеже Хал не можеше да го определи и понеже когато се опитваше да го обхване с ума си, този стремеж му се изплъзваше, той се отнесе в областта на поетичните образи, които винаги му служеха като преводач на тия неща, които разсъдъкът му не можеше да схване. И както в Последната Енциклопедия бе използвал спомените си за Уолтър, Авдий и Малачи, за да очертае проблема за бягството си от Другите, така сега откри, че е започнал да използва създаването на поезия, за да се добере до безформените образи и заключения, които се въртяха в дълбините на ума му.

Докато крачеше нататък, Хал отпусна съзидателната част от себе си на силните ветрове на усещането, които вееха незрими иззад всичките му мисли; и ред след ред, докато вървеше след магаретата в яснотата и студа на високите планини, Хал усети, че започва да се домогва и изгражда една поема, която даде форма и език на това усещане. Тя нарастваше строфа подир строфа и точно преди една от обедните почивки, поемата бе готова.

„Не е изваян никой толкоз фино,

че да му липсва някакъв кафяв човек.

В земята сляпа бавно се придвижват

усуканите корени на стари дървеса.

 

Народ хитроумен с длани от стомана

от нас направи кула до небето,

издигната високо над самотната трева

и приглушените стенания на камъка.

 

Но ако нечий още по-лукав юмрук

на късчета направи вдигнатата кула,

ние пак в тревата и камъка ще оцелеем,

благодарение на един кафяв човек.“

Поемата сама запя в главата му като една повтаряща се мелодия. Това е песен, помисли си безпричинно той, създадена да поглъща разстоянието между него и тъмната кула от съня му.

При тази мисъл му хрумна и една празноскитаща идея за друга възможна поема, която очаква да бъде родена в тъмната кула от неговия сън — поема, която очертаваше пътя към нова и по-просторна арена на възможностите, която го очакваше някъде вдън ума му. Само че когато протегна ръка към нея, тя му се изплъзна. Също като песента за кафявия човек тази поема имаше отношение към него и обстоятелствата, в които той се намираше, по начин, който можеше да долови, но който все още не бе способен да определи. Само дето поемата за кулата беше плътна и засягаше задрямали в очакване огромни сили. Той се насили да престане да мисли за нея и се върна към песента за кафявия човек, за да види какво има да му каже тя.

Ясно беше, че тя говореше, че за него вече е отминал един етап, че е направил крачка… — и преди да може да обмисли и по-нататък, видя, че Джейсън е застанал край пътя, държейки юздите на едно от магаретата. Хал подгони с вик своите собствени животни напред и се изравни с Джейсън и неговите магарета.

— Какво става? — викна той.

— Паднала подкова — обясни Джейсън. — Трябва да е станало веднага след тръгването. Ще трябва да прехвърлим товара на друго животно.