Гордън Диксън
Последната енциклопедия (12)

Дванадесета глава

Следващата сутрин Хал се събуди от алармата на своя часовник и успя да излезе от леглото след върховно усилие на волята си. Когато взе душ и се облече за работа той се почувства далеч по-добре.

Беше подхванал здравата закуската си в столовата, когато усети, че от другата страна на масата Дейвис се бе вторачил в него. Лицето на Дейвис беше бледо, а очите — зачервени.

Под втренчения му поглед Хал забави скоростта и най-накрая напълно спря.

— Какво има? — запита той Дейвис.

— Никога през живота си — рече Дейвис, — не съм виждал човек с махмурлук да нагъва така.

На Хал му стана неловко, както винаги когато хората обръщаха внимание на апетита му.

— Тая сутрин съм гладен — каза той. Това беше обичайното му оправдание, когато тази тема се появеше — беше гладен тази сутрин, този следобед или тази вечер.

— Как се чувстваш? — настоя Дейвис.

Хал спря, за да поразмисли.

— Като изплакнат — отговори той. Всъщност изпитваше странно усещане вътре в себе си, нещо като чувство за удовлетворена умора, сякаш току-що се беше справил с изхвърлянето на цяла банда вътрешни дяволи.

— Ами главата ти — имаш ли главоболие?

— Нямам главоболие — заяви Хал.

Дейвис продължи да се блещи в него.

— И наистина си гладен.

— Така ми се струва — потвърди Хал.

Останалите миньори, които бяха достатъчно наблизо, за да ги чуят — повечето от тях хора от бригадата — се заслушаха. Хал изпита неприятното усещане, че отново е направил нещо, което го отличаваше от останалите.

Щом работата започна обаче, той забрави тази тема. Все още беше съвсем начинаещ с режещата горелка и тя изискваше всичките му усилия, за да изкара цяла смяна. В следващите дни и седмици нещата започнаха да се подобряват. Получи се бавно, но накрая той умееше да реже по линии, които се сливаха ефикасно с линиите на съседите му от всяка страна на скалата и това му позволи да върви в крак с тях.

Няколко дни, преди да стигне до това обаче, една вечер Тонина почука на вратата му късно, след като смяната беше свършила, и го измъкна на разходка из района на спирката, който сега, между смените, беше пуст.

Вървяха напред-назад заедно под високите вечно светещи тавански лампи на общата пещера и Тонина го гледаше странно.

— Напускам Йоу Ди — каза тя. — Местя се на космодрума. Исках да ти го кажа оная нощ, когато ти стана резач, но нямах възможност да поговоря с теб.

— Сост каза, че може би си искала да говориш с мен.

— Така ли? — Гласът й беше остър. — И какво друго каза?

— Само че не знаеше защо. Аз си помислих — продължи Хал, — че не бива просто да те питам и че ако наистина искаш, ти сама ще ми кажеш.

— Да — гласът и очите й омекнаха, — на теб ти приляга да си помислиш така.

Повървяха още малко в мълчание.

— Омъжвам се — каза тя. — Преди два месеца за малко не се омъжих. Тъкмо затова дойдох тук в Йоу Ди. Не бях сигурна, но сега вече съм. Ще се омъжа за един човек на име Блу Енерсон. Той е от Управлението, намиращо се на космодрума.

— Управлението? — повтори Хал.

Тя се поусмихна.

— Йоу Ди и още около три дузини други мини, както и бизнеса в космодрума са част от една и съща компания — обясни тя. — Управлението на тая компания е на космодрума. Блу е шеф на архивния отдел.

— Аха — рече Хал. Чувстваше се неадекватен и то не само заради младостта си. Беше научил, че повечето миньорки, които бяха малцинство сред мъжете, обикновено се омъжват по върховете — за някой от персонала или управата. Явно Тонина щеше да направи същото.

— Утре си тръгвам — съобщи тя.

— Утре?

— Нямах възможност да ти кажа по-рано. Откакто си станал резач, ти или работиш, или ядеш, или спиш.

— Да.

Не беше приветлив. Чувстваше, че е редно да каже нещо, но нямаше никаква представа какво се казва в подобни случаи. Накрая се върнаха по стаите си и преди Хал на следващата сутрин да стане, тя си беше заминала.

Очакваше, че без нея мината ще му бъде чужда и празна и на първо време тя наистина беше такава. Само че месеците минаваха и мината стана негов дом почти в истинския смисъл на думата, а останалите членове на бригадата, макар и да се сменяха начесто, тъй като някои напускаха и на тяхно място идваха нови работници, почти се превърнаха в онова семейство, което си беше представял в деня, когато бе станал резач. Същевременно Хал ставаше все по-вещ в работата си. След шест месеца му беше предложен шанс да се състезава за мястото на водач при едно гласуване сред миньорите за оформяне на нова бригада. За своя собствена изненада Хал спечели и се оказа, че е точно така, както му беше предсказала Тонина. Установи, че от него се очаква да напие цялата мина. Този път не му се наложи да пие с всеки, само трябваше да плати сметката.

За късмет, все още имаше да тегли от кредитите, които беше донесъл на Коби. На следващия ден след нощта на космодрума, когато видя Сост, той бе поискал от възрастния мъж съвет как да скрие кредитите си и цялата работа приключи с една схема за прехвърлянето им на части в течение на месеци на самия Сост, който ги прибра в сметка на собственото си име.

— Ще трябва да ми се довериш — му каза направо Сост. — Но пък ако наистина искаш да скриеш тези кредити, все ще ти се наложи да се довериш на някого. Ако откриеш някой друг, с който се усещаш по-сигурен, само ми кажи и ще направим прехвърлянето. Това няма да нарани чувствата ми.

— Не мисля, че има вероятност да открия някой друг — каза Хал.

Тези думи излязоха истинско пророчество. Като водач на бригада той по необходимост беше малко по-встрани — на една ръка разстояние — от останалите членове на бригадата. Освен това мястото му беше по-скоро в компанията на другите водачи, като Джон и Уил. Хал откри, че уединението, което това му осигуряваше, докато все още продължаваше да расте, за него бе добре дошло.

А той наистина продължаваше да расте. Твърдението му, че при пристигането си тук е бил на двадесет години, трябваше да се пребори с факта, че той продължаваше да израства физически във всяко отношение. Хал не само качи на тегло и мускули. През следващите две и половина години той силно се източи нагоре и когато вече наближаваше деветнадесет, ръстът му беше над два метра и очевидно продължаваше да се увеличава.

Въпреки това обаче, той изглеждаше млад, а височината му го правеше да изглежда по младежки слаб. Широчината на раменете му и развитата от миньорския труд сила на дългите му ръце не компенсираше младостта на лицето му и оная невинност, която изглежда беше неизбежна част от самия него.

След онова първо сбиване с Нейф, повече не го бяха предизвиквали физически. Миньорите от неговата бригада, щатният персонал, бизнесмените, обитателите на местата за развлечения комай го харесваха до един и той се спогаждаше добре с тях. Но Хал си намери малцина приятели за маса и нито един повече, който да му е близък. Честите му посещения на космодрума обикновено бяха в компанията на Джон, Сост и един-двама от членовете на собствения му екип, ако разбира се, изобщо беше в компанията на познат човек. От време на време чуваше слухове за Тонина, но не я беше виждал, откакто бе напуснала Йоу Ди, за да се омъжи.

Хал все повече и повече свикваше да броди сам, като цели часове се разхождаше из улиците и коридорите на космодрума и когато му скимнеше се отбиваше в някое питейно заведение.

Когато ги поопозна, тия заведения започнаха да му се струват все по-еднакви. Всички те угаждаха на глада, който обитателите на Коби изпитваха за гледката на открито небе, за свят с атмосфера и неща, които да растат на повърхността на планетата. Какъвто и да беше интериорът им, той почти винаги предлагаше илюзията за небе и за естествен воден басейн плюс живи растения, били те реални или илюзорни.

Като се изключи работата им, миньорите от Коби бяха самотни и носталгични индивиди. Веднъж, когато Хал седеше в някакъв бар, един минаващ от там миньор заряза късия струнен инструмент, на който свиреше, и Хал откри за себе си колко полезно може да бъде за него подобно нещо.

Уолтър Наставника му беше представил основите на музиката и го бе запознал донейде с няколко музикални инструмента, включително класическата испанска китара. Тогава, в бара Хал не се затрудни да пренастрои късото устройство на по-познат строй и да засвири на него. Той откри, че миньорите са готови да го слушат, докато имаше желание да пее, стига песните да са баладични и прости.

По-късно, с помощта на Сост той успя да си купи истинска китара, която взе да носи по време на разходките си по баровете. В известен смисъл тази покупка стана знак, че е заменил създаването на лични приятелства със сприятеляването с цялата публика, където и да отидеше — и това бе една промяна, която се оказваше необходима.

Причината беше, че колкото повече израстваше, му ставаше все по-трудно да разговаря по обичайния начин, по който минаваше разговора между миньорите, особено в свободното им време. Беше започнал да открива, че за каквото и да говори, проявява тенденция да кара околните да се чувстват неудобно. Те не се интересуваха от същите теми като него или от въпросите, към които умът му по природа клонеше. Пеенето стана нещо, зад което можеше да се скрие и все пак да остане в обществото.

Дори нещо повече. Когато вече наистина се захвана с това, Хал започна почти без да мисли да нагажда повечето класически стихотворения, които знаеше наизуст, към музиката. Голяма част от тях ставаха за пеене — или можеха да се изпеят с малко изменения върху думите и стиховете. Оттук имаше само една малка стъпка до това да започне сам да пише стихове във форма, пригодена за пеене.

Истинска илюзия е, казваше си той, да се мисли, че голямото изкуство не може да намери израз чрез най-простия материал. Най-сложните чувства и мисли бяха, в крайна сметка, просто човешки чувства и мисли и като такива можеха по дефиниция да се предадат чрез най-общите и най-познати термини и все пак да носят свръхтовара на своята тема.

— Твоите песни винаги са по-различни — му каза една вечер някаква компаньонка от един бар.

Той разчете посланието, което тя едва ли знаеше, че му предава. Тя намираше и самия него достатъчно различен, за да бъде привлекателен от разстояние, но прекалено различен, за да й е удобно да го има по-близо. Компаньонки като нея можеха да се открият единствено в луксозните барове и тяхното търсене от страна на посетителите навсякъде далеч надминаваше предлагането. Само че всички те се тълпяха около Хал. Тълпяха се… а после изчезваха. Той умърлушен ги гледаше как си тръгват. Би дал далеч повече, отколкото те биха могли да мечтаят, на всяка от тях, с която можеше да открие отново оная близост, която беше изпитал с Тонина, след боя си с Нейф. Но близост нямаше. Той не знаеше какво му липсва и — доколкото можеше да разбере, компаньонките също не знаеха — или пък може би знаеха, ала не желаеха да му разкрият.

Установи, че все повече се отдалечава от хората наоколо, като се изключат Джон и Сост, но не знаеше какво да направи за това. А сетне Нейф отново се върна в живота на всички тук.

Нейф напусна Йоу Ди скоро, след като загуби схватката с Хал. Очевидно беше работил в няколко други мини, преди пак да се завърне в Йоу Ди, където си намери място в бригадата на един водач, който си беше водач още по времето, когато Хал пристигна тук за пръв път. Смяната, в която работеше неговата бригада, беше отместена на близо осем часа от смяната на Хал, така че той го виждаше рядко. После без никакъв намек, че се е готвело нещо подобно, се появиха няколко шерифа от Управлението на компанията, притежаваща мината Йоу Ди, и арестуваха Нейф по обвинение, че е крал джобно злато.

Джобно злато наричаха златните късчета, които понякога откриваха в мините в количества, надвишаващи следите в жилите. На практика джобното злато беше всеки къс, колкото лешник. Обвинението срещу Нейф беше, че той е правил това от доста време.

През всички тия години Хал беше забравил колко се различават законовите процедури на Коби. За него бе истински шок след ареста да бъде измъкнат от общежитието от малка армия шерифи на компанията, въоръжени не с пистолети, а с конични пушки.

— Какво става? — попита Хал първия човек, на когото успя да зададе въпроса — един от членовете на собствената му бригада.

— Канят се да го разстрелят — каза миньорът, мрачен мъж с масивно телосложение, който изглеждаше оглупял от съня и потреса.

— Но те не могат… — Гласът на Хал замря в гърлото му. Вече бяха излезли и той видя, че извеждат Нейф от административната сграда насреща и го изправят с гръб към купчината шлака от другата страна на площада.

Ръцете на Нейф не бяха завързани, ала той вървеше непохватно, сякаш беше зашеметен. Остана там, където го заведоха двамата шерифи, извлекли го от зданието. Други трима шерифи с конични пушки се строиха в редица на около десет метра от него и вдигнаха пушките към раменете със задружността на хора, които са привикнали да работят заедно.

Изведнъж в Хал се надигна нещо като земетресение на чувствата. Той отвори уста, за да викне, и същевременно започна скока си напред. Само че не можа да завърши нито вика, нито скока.

Изотзад около него се увиха две ръце, като котвени въжета и могъщата длан на едната от тия ръце се затвори около гърлото му, оставяйки го без глас. В действията на ръцете и дланта нямаше нищо любителско. Хал ритна рязко с десния си крак назад, за да счупи глезена на онзи, който го държеше, и да се освободи, обаче кракът му не намери нищо, а почти в същия миг пръстите обхващащи гърлото му натиснаха един нерв. Той усети, че губи съзнание.

Свести се, както му се стори, само секунда по-късно. Силните ръце все още го държаха — само че сега го придържаха на крака. Нейф лежеше неподвижно по лице на земята. Шерифите бяха докарали за трупа един закрит камион и тълпата се разпръсна на път към общежитието. Той гневно се обърна и видя, че зад него стои не само Джон, но и Сост.

— Само си затваряй устата — каза му Сост, преди Хал да успее да изрече и дума, — и ела с мен.

Годините с Малачи бяха научили Хал кога да спре и да не задава въпроси. В изражението и гласа на Сост имаше нещо различно, нещо, което никога дотогава не бе ни виждал, ни чувал у шофьора. Хал послушно го последва, докато Сост го водеше покрай кухненската постройка към мястото, където беше паркирана камионетката. Джон ги последва до там и спря, за да види как Сост и Хал ще се качат вътре.

— Ще те чакам в града — каза Джон, когато Сост вдигна камионетката на въздушната възглавница.

— Може би, стига да сме късметлии — отвърна Сост. После обърна возилото и потегли от Йоу Ди.

Той хвана коридора към най-близката станция, но преди да стигнат до нея, сви по един тунел, който Хал не познаваше. За пръв път Хал го виждаше да изстисква възможностите на камионетката. Минаха по коридора със скорост, която превърна стените му в замазани кафеникави петна. Хал се улови, че се диви как толкова стар човек като Сост може да има такива рефлекси, че да не забърше близките стени при тая скорост.

Така започна едно главоломно пътуване към космодрума. Като измина над сто километра по тунела от Йоу Ди, Сост спря, премести Хал отзад, покри го с някакви стари чергила и на следващата спирка, до която стигнаха, паркира камионетката на едно разклонение на метрото. Половин час по-късно двамата влязоха в малък бар на космодрума, който изглеждаше като кръстоска между изба и просека в джунглата. Тонина вече беше там и ги чакаше на една маса.

Докато сядаха при нея, Хал изпитателно я огледа. Доколкото забеляза, двете години брак като че ли не я бяха направили по-различна. Той някак си беше очаквал, че ще открие нещо ново.

— Слава на Бога! — възкликна тя, когато мъжете седнаха. — Бях почнала да мисля, че няма да успеете.

— Не можех да рискувам да се качим на влака, преди да се измъкна от всяко подозрение — обясни Сост. — Трябваше да мина на перки по-голямо разстояние, отколкото те си мислят, че мога. — И той се изкиска. — Няма нищо по-хубаво от това да те мислят за бавен и сигурен — каза Сост. — Винаги съм знаел, че някой ден ще се възползвам от това.

— Сега мога ли да попитам за какво е цялата тая работа? — обади се Хал.

— Първо си изпийте чашите. Трябва да изглежда, че сте дошли за това — каза Тонина.

Докато те сядаха, тя направи поръчката и след няколко секунди на повърхността на масата се появиха три халби бира. Хал и Сост надигнаха чашите.

— Ще трябва да се махнеш от Коби — каза тя на Хал, след като той вдигна халбата до устните си и пак я остави долу. — Някой или иска да те залови, или иска да си мъртъв. Не зная кое точно и не искам да знам кой е той, само че ти трябва да изчезнеш адски бързо!

Хал се облещи към нея. Сетне погледът му се прехвърли към Сост. При все че никога не беше казвал истинското си име на възрастния човек, Хал беше приел факта, че Сост ще го види на кредитните документи, които Хал му беше поверил.

— Ти си й казал? — запита той.

— На нея и на още трийсет-четирийсет човека — отвърна Сост. Все някой трябваше да бди над теб. — Той леко му се ухили. — Не го приемай толкова надълбоко — продължи Сост. — Не съм казал на никого, включително и на Тонина, че Хал Мейн има нещо общо с теб. Само че пуснах името по нещо, което можеш да наречеш паяжина за залавяне на всякаква информация, за това дали той се е вясвал на Коби.

— Само Сост има такива връзки — остро каза Тонина. — Ти си късметлия.

— Но това означава трийсет-четирийсет човека да могат да съобщят, че някой ги е питал дали са чули това име — възрази Хал.

— Не и преди да го кажат на мен — отговори Сост. — А това ни дава онази възможност, от който се нуждаем. Както казва Тонина, аз съм се мотал тук достатъчно дълго, за да имам връзки — добри връзки. — И за секунда той се взря право в очите на Хал. — Мислиш ли, че Тонина ще каже на оня, който се интересува от Хал Мейн, преди да каже на мен?

— Не — отвърна засрамен Хал.

Той седеше, без да каже нищо. Хиляди пъти си беше представял момента, когато ще научи, че Другите са стигнали до заключението, че той е на Коби; обаче никога не си беше представял сегашната сцена. Беше приел като даденост, че когато дойде време отново да бяга, той самият ще бъде човекът, който ще открие, че опасността наближава, и че ще има някаква представа за положението, в което е изпаднал. Сега обаче му изглеждаше като че ли всички други знаеха повече от него.

— Какво е станало? — попита най-накрая Хал. — Как откри, че някой ме търси?

— В архивния отдел на управлението на компанията, който завежда моят съпруг, е пристигнало запитване за местонахождението на някой си на име Хал Мейн. То било само едно от имената в някакъв списък, изпратен му, за да подпише разрешение да се даде информация от архивите на компанията на онзи, който е разпитвал за тия имена. Той разпознал твоето име и първо се посъветва с мен. Аз му казах да унищожи твоите данни и всички данни за запитването. Той го направи. Джон ще унищожи всички записи в Йоу Ди и никой тук няма да се сети за това. Всеки ден миньори напускат без предупреждение.

— Какво дължа на съпруга ти? — запита Хал. Тези близо три години, които беше изкарал на Коби, го бяха научили доста за начините, по които се върши бизнес на Коби.

— Нищо — отвърна Тонина. — Той го направи, защото аз го помолих.

— Благодаря ти — каза Хал. — И му благодари от мое име. Наистина съжалявах, че предложих…

— Забрави го — рече Тонина, — сетне се свързах със Сост и той се поразрови.

Тя кимна към Сост и Хал погледна възрастния човек.

— Аз направих една малка проверка с някои мои приятели — подхвана Сост. — Всички шерифи на космодрума те търсят и то не на шега. На някой, дето е достатъчно високо, или му извиват ръцете, или му плащат щедро.

— Но ако не могат да намерят данни за мен…

— Даже и без данни — каза Сост. — Изглежда, че знаят, или пък може би са налучкали времето, когато си дошъл на Коби. Знаят кои са наемали тогава мините. Във всяка от тези мини са подхванали разни неща — аз предполагам, че някой извън Коби им казва какво да правят — с което си мислят, че ще те измъкнат на открито. Те обаче не знаят нито как изглеждаш, нито каквото и да било за теб. Може обаче да се заключи, че те знаят някои други неща за това как ще действаш, когато се случат разни работи. Арестът и екзекуцията на Нейф са били с цел ти да си подадеш носа навън.

Хал усети ледени тръпки. Той си спомни силните ръце, които му бяха попречили да изкрещи или да се опита да стори нещо, преди коничните пушки да стрелят.

— Значи затова вие с Джон бяхте точно зад мен? — запита той.

Сост кимна.

— Точно така. Аз пристигнах само секунда по-рано. Нямаше време да ти обясняваме нещата. Просто тръгнахме подире ти и направихме каквото трябваше да направим. За късмет Джон беше подръка. Аз не съм така млад, както едно време.

— Добре — обади се Тонина. — Сега знаеш. Хайде да слезем долу да видим как можем да те измъкнем от планетата. Колкото по-бързо се движиш, толкова по-безопасно ще бъде.

Сост кимна. Бръкна в ризата си и извади три пакета документи, които хвърли на масата пред Хал.

— Избери си — каза. — Похарчих малко от твоите кредити. Дженисон — помниш ли Дженисон?

Хал кимна. Не беше забравил мъжа от Хала Стейшън. Явно Дженисон е бил наясно какво говори, когато бе казал, че по-нататък Хал ще има работа с него.

— Това му е основният бизнес. Това, че върти нещата в Хала Стейшън, му дава възможност да се рови из доста места. Най-ценни обаче, са документите.

— Как се сдобива с тях? — попита Хал.

— Понякога минава някой, който има повече от един комплект, а се нуждае от пари. Понякога някой умира и документите му не се намират. Начини има много.

— Но това го забрави — рече Тонина. — Хал, Дженисон ти е изпратил да огледаш три различни комплекта. Избери си онзи, който ще ти свърши най-добра работа.

— А аз ще му върна другите два — добави Сост.

Хал отвори пакетите един по един и ги разгледа. Всички съдържаха идентификации и свързани с тях документи на мъже на малко над двайсет години. Единият комплект беше от Нова Земя, другият — от Нютън, а третият — от Хармония, един от двата Дружествени свята. Той си припомни, като фактически умът му се върна назад във времето. Призовани от спомените за ранното му обучение той сякаш чу отново гласовете на своите възпитатели така, както ги беше почувствал в своята стая в Последната Енциклопедия. И по-специално чу гласа на Авдий, който казваше, че на Хармония има хора, които никога няма да предадат Хал.

— Този — каза Хал.

Докато Сост прибираше другите два комплекта, Хал разгледа по-внимателно този от Хармония. Документите в него бяха на двадесет и три годишен човек на име Хауърд Обичан Иманюелсън, облаган с десятък член на Възродената Църква на Откровението, работещ като семантичен симултанен преводач, специализирал се в съветването на извънпланетни поделения на големи компании. В известен смисъл тия документи бяха щастлива находка. Само преди трийсетина години двата Дружествени свята се бяха променили напълно — и съвсем необяснимо — установилия се от столетия техен манталитет, според който родените на тях, които избираха да работят извън собствения си свят, се смятаха, че притежават недотам достойна религиозна убеденост.

Единствената наистина приемлива работа за църковен член на някой друг свят беше работата на наемен войник — и то само ако е бил изпратен там по заповед на своята църква или околия. Тази нагласа не бе разклатена дори от тристате години глад за междузвездни кредити, който можеше да се утоли единствено от местни жители, работещи на други светове. Но през последните тридесет и няколко години хора от Хармония и Асоциация внезапно излязоха в големи количества по всички други населени планети. Те дори отиваха в световете на другите култури с одобрението на своите власти, за да изучават такива професии, като например професията на семантичен преводач. Хал помнеше как Уолтър Наставника веднъж му каза, че тази промяна е озадачила онтогенетиците от Екзотиките. Все още не беше установена никаква адекватна социоисторическа причина за подобна внезапна промяна в поведението им.

Ето защо, следваше, че като Иманюелсън, сънародниците на Хал ще очакват от него да бъде от по-младото, по-ново поколение, заразено с извънпланетни навици и идеи и да не е непременно в крак с последните събития на Хармония. А това щеше да му помогне да прикрие всяка непоследователност в своя маскарад като друг човек. „Извънпланетни“ днес на двете Дружествени планети означаваше всеки друг свят, освен Хармония или Асоциация. Сега Хал забеляза, че вече е свършено нещо, та документите да се нагодят по-добре към неговата личност. Всяко от местата за идентификационния отпечатък от палеца му беше празно. Той започна да натиска с пръст всяко от тези сенсибилизирани квадратчета едно след друго и да гледа как щом дръпне ръката си, върху документите на бял свят се появяват спираловидните отпечатъци от палеца му. Сега той беше официално Хауърд Иманюелсън. В съзнанието му тази промяна доставяше някаква странна лека емоция. Усещането беше сякаш се е изгубила известна част от него. Не онази част на Хал Мейн, която беше основна за него, а тази негова част, която бе започнала да съществува на Коби и сега беше официално отстранена от живот.

Хал пъхна документите в един вътрешен джоб.

— Ето ти кредитите — каза Сост, като му подаде друг комплект документи, — прехвърлени на твоето хармонийско име. Останало ти е обаче още много.

— Можеш ли да се довериш на Дженисон? — запита Хал, като взе документите.

— В противен случай не бих имал работа с него — отвърна Сост. — Не се безпокой. Фрахтовчиците го държат изкъсо.

— Може ли да разчитаме на фрахтовчиците? — каза Хал и леко се ококори, когато другите двама се разсмяха.

— Сост беше фрахтовчик още преди те да бъдат измислени — каза Тонина. — Той може и да няма нито пост, нито титлата, но докато той е тук, няма защо да се тревожиш за фрахтовчиците.

— Аз просто стоя с единия крак там — обясни Сост, — а с годините започваш да опознаваш хората. Сега ми дай твоите документи.

— По-добре ще е да ги унищожим — отбеляза Хал, докато ги подаваше.

— Точно това е идеята. Така — рече Сост, като прибра документите на Тад Торнхил. — Ние двамата с теб излизаме. Ти имаш пропуск за един кораб до Хармония, а от там — билет до Крепост. Знаеш ли нещо за този град?

— Навремето съм учил за него — потвърди Хал. — Това е доста голям град на континента, който те наричат Южен Обет — в ниските ширини на умерената зона.

— Правилно, и в добавка това е единственият по-голям хармонийски град, в който данните за трудовия стаж на тоя Иманюелсън не показват, че е ходил. — Сост се изправи, а Хал и Тонина последваха примера му. — Ще те качим на борда заедно с каргото и ще припишем цялата работа на изходящата митница. Хайде!

Хал се обърна към Тонина. Тя го караше да се чувства несигурен дали да се опита да я докосне, само че той вече никога нямаше да я види отново. Несръчно я обви с ръце и я целуна, а тя го притисна силно за момент.

— Тръгвай — каза тя и го отблъсна.

Той излезе заедно със Сост. Като погледна назад, видя, че тя все още стои права и неподвижна до масата и ги гледа как си отиват.