Джон Каценбах
Психоаналитикът (35)

Тридесет и пета глава

Дъждът се излива като из ведро в началото на нощта, трещят и бляскат гръмотевици и мълнии над морската шир, докато Рики чака в своето убежище. Постепенно пороят преминава в равномерен напоителен дъжд. След края на бурята температурата пада със седем-осем градуса, което прави мрака непривично хладен за сезона. Бурни пориви на вятъра развяват краищата на неговото пончо, руините и отломките наоколо проскърцват, сякаш те също се настройват да си уреждат някакви сметки тази нощ. Рики се крие като ловец на варда, чака появата на своята плячка. Спомня си хилядите часове, прекарани неподвижно и почти безмълвно до кушетката с пациентите, и си мисли, че колкото и странно да изглежда, именно те са го подготвили за търпеливото бдение, което провежда сега.

Помръдва само от време на време, колкото да раздвижи мускулите си, да ги размърда, за да не се схванат и да му послужат, когато му потрябват. През повечето време остава излегнат с опрян о стената гръб, обгърнат от пончото, с безформена поради шапката с мрежа глава — по-скоро нелепо туловище, отколкото човешка фигура. От скривалището си той има възможност да наблюдава празното пространство пред някогашната къща, особено когато ярко го освети поредна мълния. Вижда също светлините на фарове от преминаващи по пътя отвъд дърветата коли, долавя шума от двигателите им в плътната пелена на мрака.

Страх го е само от едно: да не би Румпелщилцхен да се окаже по-търпелив от него самия.

Рики се съмнява в подобна възможност, но и не може да бъде напълно сигурен. Все пак той още от дете е трупал омраза и жажда за мъст. Това продължава дълги години, през които търпеливо изчаква, без да задейства отдавна замислената схема. Защо да не е възможно тази вечер просто да се крие търпеливо в мрака на дърветата и да чака, също както Рики, противникът да се издаде с някое неволно движение, за да го нападне? Този е рискът, поет от Рики сега. Но неговият залог е много добре обмислен. Направил е всичко възможно, за да събуди у господин Р. страх, гняв и желание за нанасяне на ответен удар. Професионалният убиец е човек на действието. Психоаналитикът не е. Рики вярва, че е съумял да създаде у себе си сили и способности, които съответстват на силите и способностите на противника. Неговата подготовка отговаря на подготовката на врага. Онзи трябва да направи първата стъпка. Рики е убеден. Цялата наука за човешкото поведение говори в подкрепа на тази вероятност. В играта на спомени и смърт, въвлякла двамата мъже, позицията на Рики е по-изгодната. Той се сражава на собствена територия.

Това е най-доброто, което е могъл да постигне.

Към десет вечерта околният свят се е превърнал във влажен, тежък мрак. Сетивата му се изострят, вниманието — също. Мозъкът му възприема и оценява всеки звук, всяко движение в нощта. Вече над час не е чувал шум от двигател, нито е забелязвал светлини от фарове, а дъждът сякаш е натикал всички полски обитатели по бърлогите им, така че никакво диво животно не се чува да търси храна наоколо. За миг му се струва, че сърцето и решимостта ще му изневерят, че ще се поддаде на съмненията дали не клечи тука като някакъв глупак в очакване на някого, комуто и през ум не минава да се появи. Той пропъжда това предателско усещане, като си казва, че Румпелщилцхен е несъмнено някъде наблизо и ще дойде още по-близо, стига той да упорства и да чака търпеливо. Съжалява, че не се е сетил да си донесе бутилка вода за пиене или термос кафе, но вече е късно. Не е лесно да планираш убийство и същевременно да помниш баналностите на всекидневието.

Час по час раздвижва пръсти и потупва с показалец външната страна на спусковата скоба. В един момент го стряска спуснал се над главата му прилеп, после двойка елени пробягват за секунда през откритото пространство. Вижда ги само като очертания, докато задниците им изчезват с познатите балетни подскоци.

Рики продължава да чака. Убиецът най-вероятно е привикнал към нощта и се чувства уютно в нейните пазви. Денят отнема много от преимуществата на убиеца. Дава му по-добра видимост, но и него излага на показ. Рики си казва: познавам те, господин Р. Ти ще поискаш да свършим тази работа на тъмно. Много скоро ще се появиш.

Около половин час след като последната кола блясва с фаровете си отвъд дърветата, Рики забелязва следващата да се приближава по главния път. Тя се движи по-бавно и даже сякаш колебливо. Създава впечатление за някаква нерешителност в поведението на водача.

Светлината спира при отклонението към неговия имот, след това рязко изчезва в следващия завой.

Рики се дръпва назад, свива се още повече в дупката, която е избрал за свое скривалище.

Някой е намерил онова, което търси, но не желае да покаже, че това е станало.

Продължава да чака. Минават още двайсет минути в пълен мрак, а Рики се е притаил като дебнеща змия. Светещият циферблат на ръчния му часовник помага да вмести във времето онова, което се случва в невидимия свят наоколо. Пет минути ще му стигнат, за да остави колата на място, където няма да се вижда. Още десет, докато се върне до отбивката за имота на Рики. Още пет, за да се промъкне тихо под балдахина от клони и храсти. Сега трябва да е го е изминал. Изучава развалините на къщата от безопасно разстояние. Рики се дръпва още по-навътре в леговището си, подвива под себе си краищата на пончото.

Усеща как го обзема нетърпение. Адреналинът блъска неудържимо в ушите му, а пулсът му забързва като на бегач, но той се успокоява, като произнася наум запомнени навремето цитати от книги. Дикенс: „Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време…“; Камю: „Мама умряла днес. Или може би вчера…“. Тези изречения го карат да се усмихне, въпреки обзелото го напрежение. Много подходящи цитати, казва си той. Очите му бягат насам-натам, взират се в тъмнината. Все едно ги е отворил внезапно под вода. Движат се някакви сенки, те обаче нищо не му говорят. Но той чака, защото ясно съзнава простата истина: единственият му шанс е да забележи, преди да бъде видян.

Дъждът най-сетне спира, оставил света хлъзгав и блестящ. Студеният полъх на бурята отминава и Рики усеща плътната и влажна вълна топлина. Той диша бавно с опасението, че лекото астматично свистене при всяко вдишване се чува на километри околовръст. Вдига лице към небето и забелязва очертанията на облак, сива сянка на черен фон, която се носи горе, сякаш тласкана от веслата на невидими гребци. Немощен лунен лъч преминава през оставената за миг от облака пролука, спуска се като светло острие към земната повърхност. Рики поглежда напред и забелязва някаква сянка да се отделя от линията на дърветата.

Той съсредоточава поглед върху тази фигура, сама и ясно очертана за миг в несигурната светлина на лунния лъч, нещо като по-плътна сянка, изпъкнала на фона на околния мрак. В този кратък миг той забелязва, че човекът вдига към очите си нещо, а сетне бавно се завърта като наблюдател от корабна мачта, потърсил с поглед айсберга в далечината.

Рики се притиска назад в руините. Той прехапва устна, осъзнал моментално видяното: непознатият има прибор за нощно виждане.

Застива на място с ясното съзнание, че идиотското одеяние — пончото и шапката с мрежа — е единствената му защита в момента. Сред безформените останки от постройката той ще изглежда просто като една от тях. Като някакъв хамелеон, променящ окраската си съобразно цвета на околната растителност, остава неподвижен и прилепен към овъглените руини.

Сянката се придвижва едва забележимо.

Рики затаява дъх. Няма представа дали е забелязан.

Необходимо е да мобилизира цялата си воля, за да преодолее порива да помръдне. Паниката се опитва да завладее съзнанието му, да го накара да побегне накъдето му видят очите. Но с разума си той съзнава, че да остане неподвижен на мястото си е единственият му шанс да оцелее. След всичко случило се, той трябва да принуди този господин да се приближи на една ръка разстояние. Човекът продължава да се придвижва в полезрението на мълчаливия наблюдател. Напредва предпазливо, бавно, но без страх, леко приведен като опитен в лова хищник.

Рики изпуска въздух с тихо съскане. Не го е забелязал.

Онзи стига до някогашната градина и Рики усеща колебание у него. Той носи някакво покривало на главата и лицето си, което се слива с тъмния цвят на дрехите. По-скоро прилича на нощна сянка, отколкото на човек. Отново вдига нещото към лицето си и отново нощните обективи оглеждат остатъците от място, в което Рики бе прекарал толкова щастливи дни и нощи. Но и този път пончото свършва работа и го превръща в част от развалините, а непознатият е разколебан и дори може би объркан. Рики вижда ръката с очилата за нощно виждане да се отпуска надолу, сякаш човекът се готви да напусне мястото.

Но той тръгва решително към някогашния вход на къщата. Влиза вътре, спъва се леко и Рики дочува приглушена псувня.

Той знае, че трябва да съм тук, казва си Рики. Но вече има някакви съмнения.

Рики стиска зъби. Усеща студено, смъртоносно острие в себе си. Мисли си: сега си несигурен. Не е каквото очакваше да бъде. И те гризе съмнение. Съмнение, раздразнение и цялата ярост, че си ме изпуснал тогава, когато е било толкова лесно да ме унищожиш. Това е опасна комбинация, понеже те принуждава да вършиш неща, каквито при други обстоятелства не би извършил. С всяка следваща стъпка ставаш все по-непредпазлив, а всяко поредно движение издава обзелата те несигурност, защото сега играеш на мой терен. Защото доктор Старкс те познава вече, знае всичко, което се случва в главата ти, тъй като всяка твоя несигурност, всяко съмнение и гняв са предмет на неговата специалност, а не на твоята. Ти си само убиец, който не вижда своята мишена, а не я вижда, защото аз така пожелах.

Рики не отлепя поглед от фигурата. Ела по-насам, казва той наум.

Мъжът пристъпва напред и се спъва в парче от покривната конструкция, мъчи се да върви сред руините на помещението, което не познава.

Спира и рита боклуците пред себе си.

— Доктор Старкс — прошепва той като актьор от сцена, — знам, че сте тук.

Гласът прорязва нощта като тъп бръснач.

— Хайде, докторе, настъпи часът.

Рики не помръдва. Не отговаря. Усеща всичките си напрегнати до краен предел мускули. Но Рики не е прекарал толкова години до кушетката, запазвайки мълчание и при най-провокационни заявления и предизвикателства, та да падне толкова лесно в тази елементарна клопка.

— Къде сте, докторе? — продължава мъжът, като се извърта на всички страни. — Не бяхте на плажа, значи трябва да сте тук, защото сте човек, който си държи на думата. А казахте, че ще бъдете тук.

Мъжът пристъпва напред, движи се от една сянка към друга. Спъва се пак и удря коляно в остатък от някогашното стълбище. Отново псува и се изправя в цял ръст. В движението на раменете му Рики отгатва смесица от объркване, раздразнение и колебание.

Онзи се обръща за пореден път на всички страни, а сетне въздъхва.

Когато проговаря, прави го високо и с отвращение в гласа:

— Къде сте тогава, щом ви няма тук?

Свива за последен път рамене и обръща гръб към Рики. В същия миг докторът изважда пистолета изпод пончото и както са го учили в мазето на оня магазин, хванал здраво дръжката с две ръце, насочва дулото към гърба пред себе си. Гърбът на Румпелщилцхен.

— Зад вас съм — обажда се той.

 

 

И времето сякаш отказва да има нещо общо със света около Рики. Секундите, които иначе би трябвало да се подредят в стройни минути, сега се пръскат като подгонени от силен вятър цветни листенца. Той е застинал в положение за стрелба, прицелил оръжието точно в гърба на убиеца. Дишането му е накъсано, ток пробягва по жилите му и той полага огромни усилия, за да се владее. Мъжът пред него не помръдва.

— Имам оръжие — осведомява го Рики с дрезгав и напрегнат глас. — Насочено е право в гърба ви. Трийсет и осми калибър полуавтоматичен пистолет, зареден с патрони с кух връх. При най-леко движение ще стрелям. Преди да се завъртите и насочите своя пистолет към мене, ще съм ви прострелял с два-три куршума. Поне един от тях смъртоносен. Но вие знаете това, тъй като сте добре запознат както с оръжията, така и с боеприпасите, и сто на сто сте наясно, нали?

— Още щом чух гласа ви, докторе — отвръща Румпелщилцхен. Тонът му е спокоен. Дори да е останал изненадан, по нищо не личи. Той се изсмива високо, преди да добави бързо: — Като си помисля само как танцувах току пред носа ви. Е, неизбежно беше. Играхте добре, много по-добре, отколкото съм очаквал, и разкрихте възможности, за които не съм подозирал. Но нашата малка игра е пред завършване, нали? — Изчаква малко, после добавя: — Мисля си, доктор Старкс, че ще проявите разум и предвидливост и ще ме застреляте веднага. Право в гърба. В момента имате преимущество. С всяка секунда то се топи. Като професионалист, който знае подобни ситуации в миналото, препоръчвам ви най-горещо да се възползвате от възможността, която сам създадохте. Застреляйте ме веднага, докторе. Докато все още можете.

Рики не отговаря.

Онзи се изсмива отново.

— Хайде, докторе. Съберете целия си гняв. Насочете го. Мобилизирайте всички негативни емоции, насочете ги правилно и ще можете да натиснете спусъка без почти никакво чувство за вина. Направете го, докторе, защото всяка секунда живот, която ми оставяте, може да приближи вас самия със същата секунда до смъртта.

Рики се е прицелил, но не стреля.

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждам — нарежда той.

Румпелщилцхен отново пръхти развеселен.

— Какво? Това да не сте го гледали по телевизията? Или на кино? В истинския живот не става така.

— Хвърлете оръжието на пода — настоява Рики.

Мъжът бавно клати глава.

— Изключено. Това също е клише. Ако го направя, губя и най-малката възможност за успех, с каквато може би разполагам. Анализирайте ситуацията, докторе: според моето експертно мнение вие вече проиграхте възможностите си. Знам какво си мислите. Известно ми е, че ако бяхте в състояние да стреляте, досега щяхте да сте го сторили. Но да се убие човек, дори когато ти е дал повече от достатъчно основания, е по-трудно, отколкото дори вие допускахте. Във вашия свят, докторе, смъртта е умозрително понятие. Всички тези стремежи към убийство, за които сте слушали десетилетия наред и които сте помагали да бъдат преодолени. За вас те съществуват единствено като фантазии. Но тук и сега имаме само реалност. И в настоящия момент от вас се изисква усилието да убиете. Обзалагам се, че не можете. Аз от своя си страна не бих имал никакви затруднения да го сторя. Не бих се замислил нито за миг относно моралната оценка на подобно нещо: да се застреля човек в гръб. Нито пък в лице. След като обектът е мъртъв, кой дава пукната пара за случилото се? Така че нямам намерение да хвърля оръжието си нито сега, нито когато и да било. То ще си остане в дясната ми ръка, готово за стрелба. Дали сега да се обърна към вас и да си опитам късмета? Или да изчакам още малко?

Рики мълчи, а в главата му се гонят объркани мисли.

— Едно трябва да ви е известно, докторе: ако искате да постигнете успех като убиец, в никакъв случай не трябва да жалите собствения си нещастен живот.

Рики слуша думите, които отекват в мрака. В сърцето му нахлува някакво могъщо неспокойно чувство.

— Аз ви познавам — казва той. — Познавам този глас.

— Разбира се, че го познавате — отвръща Румпелщилцхен с леко подигравателен тон. — Чували сте го доста често.

Рики изведнъж започва да се чувства като стъпил върху гладък лед. В собствения му глас се появява неувереност.

— Обърнете се — заповядва той.

Румпелщилцхен се поколебава и поклаща глава.

— Не го искайте. Защото иначе губите автоматично предимствата, които сте постигнали. Ще мога да видя точното ви положение, а тогава, докторе, вярвайте ми, няма да мине и миг, а вие ще сте мъртъв.

— Аз ви познавам — прошепва отново Рики.

— Толкова ли е трудно? Гласът е същият. Стойката. Всички интонации, нюанси и маниери. Би следвало да ги разпознаете — казва Румпелщилцхен. — В края на краищата бяхме горе-долу в същата физическа близост пет пъти седмично в продължение на цяла година. Аз и тогава не бих се обърнал. Самият психоаналитичен процес не е ли нещо подобно? Докторът с неговите познания, власт, дори оръжия, бих казал, седнал точно зад гърба на клетия пациент, който не може да види какво става, а може единствено да се рови в жалките си, нищожни спомени. Толкова ли са се променили нещата за нас, докторе?

Устата на Рики е пресъхнала, но успява да изрече името.

— Цимерман?

Румпелщилцхен се смее отново.

— Цимерман е прекалено много умрял.

— Но вие сте…

— Аз съм човекът, когото познавахте под името Роджър Цимерман. Оня с майката инвалид и отчуждения донемайкъде брат, неудачника в работата, чиято ярост не намалява въпреки безкрайните празни приказки, дето ги дрънка в кабинета ви. Този е Цимерман, когото познавате и който умря.

На Рики му се завива свят.

— Ами метрото…

— Там загина истинският Цимерман, който действително бе склонен към самоубийство. Подбутнат към кончината си. Съвсем навременна смърт.

— Но аз не…

Румпелщилцхен свива рамене.

— Докторе, идва някакъв в кабинета ви и заявява, че е Роджър Цимерман, който страда от това и онова, следователно е подходящ обект за психоанализа. При това разполага със средства, за да си плати терапията. Проверили ли сте поне веднъж самоличността на някой пациент?

Рики мълчи.

— Не ми се вярва. Защото, ако бяхте си дали труда да го сторите, щяхте да се убедите, че истинският Цимерман е повече или по-малко такъв, какъвто ви го представих. Единствената неточност е, че не той идваше за сеанс на вашата кушетка. Аз идвах. А когато неговият час настъпи, той просто ми осигури онова, от което имах нужда. Взех назаем както живота му, така и неговата смърт. Защото, докторе, трябваше да ви опозная. Да ви видя и изуча. И това трябваше да стане по най-добрия възможен начин. Отне доста време, но разбрах всичко, което ме интересуваше. Бавно наистина, но както вие вече сам знаете, аз мога да бъда изключително търпелив.

— Кой сте вие? — пита Рики.

— Никога няма да узнаете — отвръща мъжът. — От друга страна, вече знаете. Познавате миналото ми. Знаете житейската ми история. Познавате моите брат и сестра. Знаете много за мене, докторе. Но няма да разберете кой съм наистина.

— Защо ми сторихте всичко това?

Румпелщилцхен поклаща глава, сякаш поразен от безочието на този въпрос.

— Отговорът ви е известен. Толкова е нелогично да се смята, че дете, видяло колосалното зло, на което е бил подложен обичан от него човек, гледало ден след ден как този човек е пребиван и тласкан към отчаяние, докато накрая посяга на живота си, за да намери спасение, това дете, стигнало до положението да може да отмъсти на всички виновни и отказали да помогнат — вие включително, докторе — ще пропусне този шанс.

— Отмъщението не решава нищо — отбелязва Рики.

— Казва го човек, който никога не му се е насладил — подиграва се Румпелщилцхен. — Вие грешите, разбира се, докторе. Както често се е случвало. Отмъщението служи за пречистване на душата и сърцето. То съществува още от времето на първобитния човек, който се смъкнал от дървото и е праснал с камък по тиквата ближния си, задето го е докачил на чест. Вие знаете всичко за случилото се с майка ми и нейните три деца, тогава какво ви кара да допуснете, че всички онези мерзавци и равнодушни свидетели, които са ни отказали помощ, не заслужават възмездие? Деца още неизвършили никакво зло, но изведнъж захвърлени и оставени да умрат от толкова много възрастни, които би следвало да знаят какво вършат, стига да имаха поне мъничко съчувствие или разбиране, или поне капка човешка доброта в сърцата си. Не ни ли се полага на нас, преминалите през ада, някаква отплата? Или това е прекалено провокационен въпрос?

Той млъква в очакване Рики да наруши тишината и да отговори, а когато това не става, продължава студено:

— Разбирате ли, докторе, истинският въпрос, пред който сме изправени днес тук, не е защо е трябвало да ви тласкам към самоубийство, а защо да не го сторя.

Рики отново няма какво да каже.

— Изненадва ли ви фактът, че съм станал убиец?

Не го изненадва, но Рики мълчи.

За миг настъпва тишина, после също както в свещената тишина на кабинета с кушетката тя е нарушена от следващ въпрос:

— Нека попитам следното: защо смятате, че не заслужавате да умрете?

Рики усеща усмивката, изписана на лицето на другия в този момент. Бездушна, ледена усмивка.

— Всеки на тази земя е заслужил по един или друг начин смъртта си, докторе. Невинни няма. Нито вие, нито аз. Никой. — В този момент Румпелщилцхен сякаш се полюшва леко и Рики буквално усеща как ръката на врага му стисва оръжието. — Струва ми се, доктор Старкс — обажда се убиецът с твърда решителност, която подсказва какво става в съзнанието му, — че този последен сеанс е крайно интересен, но макар да остават със сигурност още неща за казване, времето му изтече. Някой трябва да умре. И ми се струва, че това ще сте вие.

Рики поглежда пистолета, поема си дълбоко дъх. Той е заклещен в убежището си, не може да мръдне нито вляво, нито вдясно, а пътят назад е също отрязан. Целият му живот до момента и от сега нататък е заложен на карта заради едничка грешка, допусната на младини, когато наистина е трябвало да премисли два пъти, преди да направи каквото и да било, но не го е сторил. В този свят на възможности за него няма останал никакъв избор. Той сляга пръст на спусъка, овладява движенията и волята си.

— Забравяте едно нещо — казва бавно. Студено. — Доктор Старкс вече умря.

И стреля.

 

 

Мъжът явно реагира и на най-незначителната промяна в гласа на Рики. Разпознава безпогрешно още първия остър звук от първата произнесена дума и тренингът ръководи по-нататъшните му действия, които са предприети мигновено и решително, без следа от колебание. Когато Рики натиска спусъка, Румпелщилцхен пада рязко с въртеливо движение, така че първият куршум вместо в гърба се забива в рамото му, а вторият се врязва в мускулите на дясната ръка със звук на разкъсана плът и натрошена кост.

Рики стреля и трети път, но този изстрел е произведен без мисъл и посока — куршумът с вой на малка сирена отлита в пространството.

Румпелщилцхен извърта тяло, ахва от болка, внезапен приток на адреналин потиска болката от двете рани и той се опитва да вдигне оръжието с осакатената ръка. Сграбчва го с другата и понечва да се изправи, залита назад, не може да запази равновесие. Рики замръзва, взрян в надигащата се като глава на кобра цев на пистолета. Зловещото й око подскача, търси го, а убиецът се олюлява, сякаш е стъпил върху хлъзгава скала.

Гърмежът прозвучава като насън, сякаш заплашва другиго някъде много далеч оттук и въобще цялата работа няма нищо общо с него. Но изсвистелият точно над главата му куршум е съвсем реален и този звук възвръща на Рики способността да действа. Друг куршум облъхва с горещото си дихание тялото му, пробива пончото. Рики поема въздух и усетил барута и дима, отново се прицелва в лицето на Румпелщилцхен, който в същия момент се сгърчва на земята пред него.

Убиецът се мъчи да се изправи, дърпа се назад в очакване на последния, убийствения изстрел. Собственото му оръжие виси безпомощно след второто усилие, захванато на върховете на пръстите, които вече не се подчиняват на разкъсаните и кървящи мускули. Той вдига здравата си ръка към лицето, сякаш с надежда да отбие с длан куршума.

Адреналин, гняв, омраза, страх, споменът за всичко, което го е сполетяло, Рики усеща вкупом всичко това, и то изкрещява в него своите команди; ето сега, точно в този миг той ще спечели битката.

И тогава спира с ясното съзнание, че това няма да стане.

 

 

Румпелщилцхен е пребледнял. Лицето му сякаш е осветено от луна. Черна като мастило кръв се стича през гърдите и от ръката му. Прави още един жалък опит да вдигне пистолета с немощни ръце, но безуспешно. Той е зашеметен, движенията му са затруднени, съзнанието му е замъглено. Тишината след последния изстрел се усеща физически, тя обгръща всяко тяхно движение.

Рики гледа човека, който е бил и не е бил негов пациент, и разбира, че Румпелщилцхен ще умре от загуба на кръв, и то доста скоро. Или пък ще припадне всеки миг. Само по филмите, казва си Рики, е възможно да гръмнеш някого отблизо и после той енергично да скочи. На Румпелщилцхен му остават мигове живот.

Нещо в него, което досега не е изпитвал, му подсказва да се наслади безучастно на картината.

Но не. Изправя се с усилие и се хвърля напред. Запраща пистолета на убиеца встрани със силен ритник, а собствения прибира в раницата. Румпелщилцхен мърмори нещо под нос с усилие да не изпадне в несвяст, което в случая ще е смърт. Рики се навежда, обхваща противника си през гърдите. Преборва се с тежестта на убиеца и го премята през рамото си като пожарникарите по филмите. Бавно се изправя, запазва равновесие, почти го напушва смях при мисълта за абсурда на тази ситуация, той се олюлява напред през руините, понесъл навън човека, който бе желал неговата смърт.

Пот люти в очите му и той преодолява всяка стъпка с усилие. Товарът му се струва по-тежък от всичко, което някога му се е случвало да вдига. Усеща живот и съзнание в отпуснатото тяло на убиеца, но дишането му започва да става хрипливо и накъсано от наближаващата смърт. Самият Рики поема влажния въздух на щедри порции, за да направи всяка следваща все по-трудна стъпка. Казва си, че това е единственият начин да бъде свободен.

Стигнал до пътя, спира. Нощта обгръща двамата мъже. Той полага тялото на земята и го опипва с ръце. За свое облекчение намира онова, което търси: джиесем.

Румпелщилцхен диша тежко, на пресекулки. Рики предполага, че първият му куршум се е пръснал при досег с кост и белите дробове са разкъсани. Спира кръвотечението, доколкото е възможно, след което набира номера за спешни случаи.

— Девет-едно-едно, Спешна помощ Кейп Код — чува отривист глас.

— Слушайте много внимателно — започва Рики преднамерено бавно, като подчертава всяка дума с нарочна пауза. — Ще го кажа само един път, така че запомнете добре. Имаше престрелка. Пострадалият се намира на Олд Бийч Роуд, до отбивката към дома на доктор Старкс, дето изгоря миналата година. Лежи досами пътя. Раненият е поразен отзад в дясното рамо и в ръката. Той е в шоково състояние. Ако не пристигнете до няколко минути, ще умре. Разбрахте ли какво ви казах?

— Какво?

— Разбрахте ли!

— Да. Изпращам екип. На Олд Бийч Роуд. Кой се обажда?

— Познавате ли района, за който говоря?

— Да. Трябва да запиша: кой се обажда?

— Никой отникъде — отвръща Рики след миг колебание.

Изключва апарата. Изважда пистолета си и изсипва останалите в пълнителя патрони. Запраща ги колкото може по-надалеч сред дърветата. След това пуска оръжието до ранения. Изважда фенерчето и го оставя запалено върху гърдите му. Вдига поглед. Долавя слаб звук от далечна сирена. Пожарната е само на няколко километра по магистрала №6. Скоро ще открият мястото. Още петнайсет-двайсет минути е пътят до болницата. Няма представа дали фелдшерите ще овладеят кръвоизлива и дали персоналът от спешното е обучен да се справя с толкова тежки огнестрелни рани. Нито дали болницата има достатъчно квалифицирани хирурзи. Поглежда за последен път човека, не знае ще остане ли жив. Може би. А може би не. За първи път през живота си Рики се радва на такава несигурност.

Воят на сирената бързо приближава и Рики побягва в обратната посока. Първо бавно, после постепенно ускорява и изчезва със спринт в мрака.

Стопява се като призрак в нищото.