Джон Каценбах
Психоаналитикът (25)

Двадесет и пета глава

Ето какво му е известно: преди две десетилетия в Ню Йорк умира млада жена, а нейните три деца са предадени на съответните власти за осиновяване. И заради този факт той бе принуден да се самоубие.

Първите издирвания в мрежата по името на Клер Тайсън са изненадващо безрезултатни. Изглежда, всяка следа от жената в електронния свят е заличена със същата категоричност, както и от присъствието й на този свят. Дори копието от смъртния акт отначало не му помага ни най-малко. Програмите за проучване на родословното дърво, които с такава лекота изваждат на бял свят имената на неговите роднини, се оказват безсилни да се справят в случая. Тя сигурно произхожда от родители със съвсем нисък обществен статус, а това омаловажава самия й живот на земята. Липсата на информация го озадачава. Програмите „Открий роднините“ обещават да издирят буквално всеки близък и нейното отсъствие от базата данни е доста смущаващо.

Но тези първи усилия не отиват съвсем напразно. Едно от нещата, които е успял да научи през изтеклото време от началото на последната му ваканция, е да мисли многопосочно. Като психоаналитик той умее да възприема символите и да ги проследява в реалния свят. Сега прибягва до същото умение, само че в по-конкретен контекст. След като името Клер Тайсън не води доникъде, трябва да се потърсят околни пътища. Проучване в архивите на недвижимата собственост в Манхатън му помага да установи сегашния собственик на сградата, в която е живяла тя навремето. От друго проучване разбира в кои точно служби е търсила помощи, купони за храна и други социални облекчения. Номерът е да се вмъкне в кожата на младата жена и да си представи какво би правил на нейно място преди двайсет години. Някъде в тази картина неминуемо ще се появи човекът, който съсипа неговия живот.

Проучва и електронните телефонни указатели за района на северна Флорида. Оттам е пристигнала тя в Ню Йорк и Рики допуска, че ако има някакви други живи роднини, освен Румпелщилцхен, точно из тези места трябва да ги търси. В смъртния акт се посочва адресът на най-близките роднини, но когато Рики проверява, се оказва, че там живее съвсем друго лице. В околностите на Пенсакола има много хора с фамилното име Тайсън и мисълта да изясни кой от тях какъв е, изглежда обезкуражаваща, преди Рики да си спомни за набързо надрасканите си бележки по случая с тази жена. Тя е завършила гимназия и е изкарала два курса в колеж, преди да го напусне и да последва някакъв моряк в неговата база. Той е баща на трите й деца.

Рики въвежда имената на потенциалните роднини, както и на всички гимназии от района.

Струва му се, че това, което прави в момента, е трябвало да бъде направено още тогава: да се опита да разбере онази млада жена.

Става дума за два свята, които няма как да бъдат по-различни. Пенсакола, щат Флорида, е в Библейския пояс^[1], известен със зовящите Христа повсеместни вопли и неизбежното ходене на черква всеки неделен ден, а също и в други дни, ако Неговото присъствие се окаже наложително. Докато Ню Йорк… мда, Ню Йорк… той символизира за средностатистическия жител на Пенсакола цялото зло и всички пороци на света. Крайно обезпокоителна комбинация, казва си Рики. Но в едно нещо може да е почти сигурен: вероятността Румпелщилцхен сега да е в Ню Йорк е много по-голяма, отколкото да клечи някъде из дебрите на Флорида. Това не означава, че човекът няма влияние из оня край.

Рики решава да започне оттук.

Като прилага на практика новопридобитите умения, той поръчва фалшива шофьорска книжка от щата Флорида, както и удостоверение за уволнение от армията на едно от имената, които е въвел в интернет. Документите следва да се изпратят до пощенската кутия на Фредерик Лазар, но ще бъдат издадени на името Рик Тайсън.

Хората ще проявят по-лесно склонност да помогнат на някой отдавна забравен роднина, решил да проследи собствените си корени. Освен това създава измислен център за борба с раковите заболявания, както и циркулярно писмо „до всички заинтересовани“, с което съобщава, че в центъра лежи детето на господин Тайсън, което се нуждае от трансплантация на костен мозък, и всяка помощ при издирване на негови кръвни роднини би била полезна, а може би дори животоспасяваща.

Това писмо е връх на цинизма, казва си Рики.

Но е вероятно да отвори някои врати, през които му се ще да надникне.

Резервира си самолетен билет, предупреждава хазайките си и шефа на помощния персонал в университета, чрез няколко размени с колеги си осигурява свободни дни, а след това минава през магазин за употребявани дрехи, откъдето се снабдява с евтин летен черен костюм. Подобен би носил погребален агент, казва си той с мисълта, че при дадените обстоятелства изборът е особено подходящ.

 

 

Тежкият задух над Мексиканския залив е като тайна заплаха. Първата глътка въздух след излизане от климатизираната прохлада на летището към паркинга за коли под наем сякаш съдържа гъста като олио и лепкава жега, която няма нищо общо с горещините на Кейп Код и дори с най-жарките дни в августовския Ню Йорк. Въздухът се усеща като нещо плътно, невидимо, но опасно. Зараза, казва си Рики в началото, но после си дава сметка, че прекалява.

Планът му е елементарен: най-напред се регистрира в някой мотел, а след това отива на адреса, посочен в смъртния акт на Клер Тайсън. Ще почука на една-две врати, ще поразпита, ще разбере дали някой от съседите има представа за сегашното местонахождение на живите роднини. След това ще намине през околните гимназии. Не е кой знае какъв план, признава си Рики, но включва журналистическа настойчивост: чукаш от къща на къща, пък каквото стане.

Рики попада на някакъв мотел №6, разположен на широк булевард, който сякаш е предназначен единствено за магазини, ресторанти за бързо хранене от всички известни търговски вериги, както и пунктове за разпродажба на всякакви стоки. Жарки слънчеви потоци къпят цимента наоколо. Случайна палма или портокалово дръвче изглеждат жалки и нищожни като изхвърлени от океана отломки след буря. Усеща неговия близък солен аромат — той се носи във въздуха — но гледката е тягостна: непрекъсната поредица от грозни двуетажни постройки и крещящи реклами.

Регистрира се с името Фредерик Лазар и предплаща за три дни. На регистратора казва, че е търговски пътник, не че на оня му пука кой какъв е. След като оглежда стаята, Рики оставя чантата си в нея и пресича улицата, за да купи от денонощна бензиностанция карта на Пенсакола и цялата околност.

Стереотипните жилища около военноморската база извикват във въображението на Рики представата за първите кръгове на ада. Безкрайни редици къщички от сгурбетонови блокчета с малко зеленина отпред и неизбежна водна пръскалка, която къпе тревата около себе си. Това е район, обитаван от лица с прилични прически и униформена мисъл, чиито амбиции според Рики са ясно изразени във вида на обиталищата им. Моравките са правоъгълни, ясно очертани и окосени на една и съща височина. Къщите са прясно боядисани и с неземния си блясък под слънчевите лъчи говорят за надежди и възможности. Паркираните пред тях коли са измити до блясък, излъскани и нови. На някои морави има люлки и детски играчки и въпреки утринната жега тук-там играят деца под бдителния поглед на някой родител. Но демаркационната линия не може да остане незабелязана. Само няколко пресечки по-нататък къщите са с охлузен и унил вид. Остаряла, олющена боя, поръждавели от годините улуци. Кафяви следи от кални потоци, телени огради, по някоя и друга вдигната на трупчета кола, оставена да ръждясва със свалени гуми. Тук по-рядко се чуват гласове на играещи деца, кофите за боклук преливат от празни бутилки. Територия на ограничените мечти, казва си Рики.

В далечината се вижда заливът с неговите искрящи в синьо води, вижда се и базата с подредените в една линия сиви военни кораби и веднага става ясно, че тя именно е оста, около която се върти всичко останало. Но докато се отдалечава от брега все по-навътре в царството на безнадеждността, светът става все по-ограничен, празен и безнадежден като изпита бутилка.

Открива улицата, на която са живели близките на Клер Тайсън, и потръпва. Тя не се различава от съседните, но крещящата й посредственост внушава физическа нужда от незабавно бягство.

Рики търси номер тринайсет, който е по средата между две пресечки. Паркира отпред.

Къщата е като останалите наоколо. Едноетажен дом с две или три спални и климатични инсталации на прозорците. Бетонена рампа изпълнява ролята на веранда, а до стената стърчи ръждива черна скара. Къщата е боядисана в бледорозово, при вратата е изписана с крещяща черна боя цифрата 13. Единицата е значително по-голяма от тройката, сякаш оня, дето ги е изписал, внезапно е променил намерението си посред работата. Баскетболен кош е прикрепен към навеса на открит гараж с двайсет-трийсет сантиметра под нужната височина, както преценява неопитното му око. Освен това рингът на коша е силно изкривен. Мрежа липсва. Отдолу се търкаля охлузена оранжева топка. Предният двор има запуснат вид: участъци засъхнала кал се редуват с избуяла трева и бурени. Голямо жълтеникаво куче, затворено в задния двор и привързано с верига за стената, започва бясно да лае, когато Рики тръгва по пътеката. Наблизо на тротоара е оставен днешен вестник и новодошлият го вдига и понася към входната врата. Натиска копчето и чува вътре звън. Чува и плач на малко дете, което млъква почти едновременно с екналия глас:

— Идвам… идвам…

Млада чернокожа жена с дете на хълбока отваря вътрешната врата, но остава зад мрежестата външна врата.

— Какво искаш? — пита жената с едва сдържана ярост. — За телевизора ли си дошъл? Или за пералнята? Или може би за мебелите? Искаш ли да вземеш на детето биберона? Какво ще задигнеш тоя път? — и насочва поглед над рамото му към улицата. Търси камион и носачи.

— Не съм дошъл да задигам каквото и да било — отвръща Рики.

— Сигурно си от енергото тогава?

— Не. Не съм инкасатор и нямам нищо общо със съдебния изпълнител.

— Че кой ще си тогава? — недоумява жената. Тонът й си остава нападателен. Враждебен.

— Аз съм човек, който иска да зададе няколко въпроса — отвръща Рики с усмивка. — Ако сте в състояние да отговорите, може и да спечелите нещичко.

Жената продължава да го гледа с подозрение, но вече примесено с известна доза любопитство.

— Какви въпроси?

— За човек, който е живял в тази къща преди време. Преди доста време.

— Ми не знам кой знае колко.

— Името е Тайсън — съобщава Рики.

Жената кима.

— Това ще е оня, дето го изхвърлиха, преди ние да се нанесем.

Рики изважда портфейла си и вади банкнота от двайсет долара. Вдига я във въздуха и жената отваря мрежестата врата.

— Ченге ли си? — пита тя. — Нещо като детектив?

— Нямам нищо общо с полицията. Но може да се каже, че съм нещо като детектив. — И влиза в къщата.

Присвива очи заради царящия вътре полумрак. В малкото антре е страхотно задушно и той следва младата жена с детето към дневната. Прозорците й са широко отворени, но събралата се дневна топлина прави тясното помещение жарко като затворническа килия. Вътре има стол, канапе, телевизор и боядисана в синьо и червено кошарка, в която жената настанява бебето. Стените са голи, ако не се смятат снимка на детето и портрет на застанали сковано младата жена в сватбена рокля и чернокож младеж с моряшка униформа. И двамата приличат на деветнайсетгодишни. Най-много двайсет. Хвърля потаен поглед към жената и решава: деветнайсет, но се състарява бързо. Рики поглежда отново портрета и пита за очевидното:

— Това съпругът ви ли е?

— Да.

— Къде е сега?

— На плаване — отвръща жената. Без гнева гласът й звучи почти нежно. Произношението е безусловно южняшко и Рики си казва: Алабама или Джорджия. Може би Мисисипи. Записването за военна служба, казва си още той, сигурно е било единствен начин да се измъкнат от селянията и тя го е последвала, без да има и най-смътна представа, че просто заменя един вид непоносима мизерия с друг. — В Залива е, в някаква си Арабия, на военен кораб „Есекс“, разрушител. Има да чакам още два месеца да се прибере.

— Как се казвате?

— Шарлен — отвръща тя. — Казвай сега, какви са тия твои въпроси, дето ще ме уредят с някой долар?

— Трудно ли я карате?

Тя се изсмива, сякаш е казал голяма шега.

— Хич не се съмнявай. Парите от заплатата не догонват наема. Вече продадохме колата и сме два месеца назад с наема. Мебелите и те не са изплатени. На същото дередже са почти всички съседи.

— Хазаинът ли ви притеснява? — пита Рики, но жената изненадващо поклаща глава.

— Той изглежда свестен човек, не го знам. Получа ли пари, внасям му ги в банката. Но някакъв от банката или пък техен адвокат идва тука и вика да не се тревожа, да платя когато мога. Разбирал, че понякога на военните семейства им идва нанагорно. Моят мъж, Реджи, той е просто моряк. Трябва да направи кариера и чак тогава ще видим истински пари. Но хазаинът си го бива. Като никой друг. Тия от енергото искат да ми спрат тока. Затова не мога да пусна ни климатик, ни нищо.

Рики прави крачка напред и се разполага върху единствения стол, а Шарлен сяда на ръба на канапето.

— Кажете ми какво знаете за семейство Тайсън? Живели са тук преди вас, така ли?

— Точно така. Не знам кой знае какво за тези хора. Познавам само оня старец. Беше тука сам-саменичък. Защо се интересуваш от него?

Рики отново изважда портфейла си и показва фалшивата шофьорска книжка с името Рик Тайсън на нея.

— Той ми е далечен роднина и може да получи малко пари по наследство — лъже Рики. — Изпратен съм от близките със задача да го открия.

— Не ми се вярва да има нужда от пари там, дето се намира — заявява Шарлен.

— Как така?

— Той е в болницата за ветерани на „Мидуей Роуд“. Ако е още жив.

— А жена му?

— Почина. Преди няколко години. Слабо сърце или нещо такова.

— Виждали ли сте го?

Шарлен поклаща глава.

— Само съм чувала за него от комшиите.

— Какво сте чували?

— Старецът и старицата били тука самички…

— Имало някаква дъщеря…

— И аз така знам, но тя май е умряла много отдавна.

— Сигурно. По-нататък?

— Живеели от социални помощи. Може и някаква пенсийка да са имали, де да знам. Ама малка. Старицата заболяла от сърце. Няма застраховка, няма дявол. Почнали да пристигат сметки от докторите. Дъртата хвърлила топа и оставила дядото самичък и с още сметки. Няма застраховка. Старчето гадно едно такова, ни комшия, ни приятел, ни роднина, никой пукната пара не дава за него. И той като мене: едни само сметки за плащане има. И не щеш ли, веднъж пак закъснял с вноска по ипотеката, ама излиза, че не дължи на банката, както той си мислел, ами на някакъв, дето купил ипотеката от нея. Та пропуснал той вноската, а може и още някоя, и те ти ги помощник-шерифите със заповед за изваждане. Изхвърлили стареца на улицата. После го завели в болницата. И надали ще излезе някога оттам, освен с краката напред.

Рики обмисля чутото и пита:

— Веднага след това ли се нанесохте?

— Веднага. — Шарлен въздъхва и клати глава. — Само преди две години в това кварталче се живееше много по-хубаво. Нямаше толкова боклук, пиене и побоища. Мислех си, че не е лошо място като за начало, а сега нямам пукната пара, за да се преместя другаде. Както и да е. Тая работа за старчето ми я казаха комшиите отсреща. Вече ги няма. Май всички, които го познаваха, ги няма. Но той не ще да е имал кой знае колко приятели. Имал е питбул, вързан на мястото, дето е нашето куче сега. То само лае, вдига врява като преди малко. Ако го пусна, по-скоро ще те близне по лицето, вместо да те ухапе. Питбулът на Тайсън не бил такъв. Като по-млад го водел на кучешки борби, дето се залагат пари. Там е пълно с бели мъже. Потят се, псуват и залагат пари, дето ги нямат. Пият и псуват. По тия места из Флорида няма туристи или моряци. Като в Алабама или Мисисипи. Селяндурска Флорида. Селяндури и питбули.

— Не звучи много привлекателно — съгласява се Рики.

— В квартала е пълно с деца. Такова куче като нищо ще сръфа някое от тях. Може да има и друга причина, но хората наоколо хич не го обичат стария.

— Каква друга причина?

— Чувам разни работи.

— Какви например?

— Лоши работи, господине. Лоши, гадни, грехота работи. Щото не знам дали са истина, пък мама и тате са ми казали да не повтарям нещата, дето не ги знам дали са така, ама поразпитай наоколо, се ще се намери некой, дето не го е страх чак толкоз от Бога, да ти ги разкаже. Ама не знам кой. Никой не остана от онова време.

Рики мисли още малко и пита:

— Знаете ли името и евентуално адреса на човека, комуто плащате сега наема?

Шарлен добива малко изненадан вид, но кимва уверено.

— Разбира се. Пиша чек на един адвокат от центъра и го давам в банката. Когато имам пари.

Взима цветен молив за рисуване от пода и надрасква име и адрес върху гърба на плик от магазин за мебели на изплащане. Отгоре му се мъдри червен печат с надпис: „Второ предупреждение!“.

— Надявам се това да ви бъде от помощ — казва той, изважда още две банкноти по двайсет и подава всичките на жената. Тя мънка някакви благодарности. Рики се поколебава и вади четвърта банкнота. — За бебето — казва той.

— Много мило от твоя страна, господине.

Рики затулва очи от слънцето с длан, докато върви назад към улицата. Небето е безбрежна синева, а жегата се е засилила. Спомня си горещниците в Ню Йорк и как е бягал от тях в по-прохладната атмосфера на полуострова. Край с всичко това, казва си той. Поглежда към мястото, където е паркирана наетата от него кола, и се мъчи да си представи седнал там на бордюра старец, заобиколен от оскъдните си притежания. Самотен, без приятели, прогонен от дома, в който е водил години наред труден, но свой собствен живот. Изхвърлен набързо и без много приказки. Изоставен на произвола на старостта, болестите и самотата. Рики пъхва плика с името и адреса на адвоката в джоба си. Той знае кой е изхвърлил стареца. Пита се само дали докато е седял там в жегата самият старец е знаел, че го е изработило детето на собственото му дете, на което преди толкова много години той е обърнал гръб.

На седем пресечки от къщата, напусната набързо от Клер Тайсън, има голяма гимназия. Рики спира на паркинга и вдигнал поглед към чудовищната сграда, се пита как е възможно дете да намери своята индивидуалност, да не говорим за образование, в нейните стени. Зданието е с пясъчен цвят, има футболно игрище и овална писта за бягане, а от улицата ги дели триметрова ограда. Рики си казва, че който е проектирал това чудовище, се е ограничил да изчертае един правоъгълник, след това да долепи до него още един, та да стане огромно „Т“, и с това е изчерпал задълженията си на проектант. Върху фасадата е изографисан голям шлем на античен гръцки воин. Изписан е и следният лозунг: „Дом на спартанците от Юга!“. Буквите са били някога яркочервени, но са избелели днес. Цялото място е нагорещено като поничка във врящо олио под безмилостните лъчи на слънцето и оцъкленото небе.

При главния вход има охранител със синя риза, черен колан, обувки и панталон, които му дават ако не статута, то поне външния вид на полицай. Проверява влизащите с металотърсач. Той кара Рики да мине през арката на детектора, а след това му показва пътя към администрацията. Подметките на посетителя шляпат по излъскания линолеум. Всички са в час, така че той крачи в почти пълна самота между две редици сиви шкафчета. Разминава се със случайни забързани ученици.

Зад вратата с надпис „Администрация“ попада на секретарката. След като изслушва причините за неговото посещение, тя го насочва към директорския кабинет. Изчаква отвън, докато влязлата в кабинета секретарка провежда кратък разговор, преди да се появи отново и да го въведе вътре. Той влиза и вижда жена на възраст със закопчана догоре бяла блуза. Тя вдига глава от мястото си пред компютъра и го поглежда над очилата с типичния поглед на строга учителка. Изглежда леко притеснена от неговото нахлуване, когато му показва с жест стол, за да седне, а тя самата заобикаля отрупано с книжа бюро, и се настанява зад него. Рики се отпуска тежко на стола с мисълта, че той познава най-вече задниците на подплашени ученици, сътворили някоя пакост, или на техните разстроени родители, поканени тук, за да бъдат информирани за същата.

— С какво бих могла да съм ви от полза? — пита рязко директорката.

— Трябва ми информация — отговаря Рики. — Интересувам се от една млада жена, която е учила тук в края на шейсетте. Казва се Клер Тайсън…

— Училищните архиви са поверителни — прекъсва го директорката. — А колкото до момичето, помня го много добре.

— Доста отдавна трябва да сте тук…

— Цялата ми кариера е минала в тази сграда — заявява жената. — Но освен да ви покажа годишника на випуск шейсет и седма, надали мога да ви бъда полезна с друго. Както казах, информацията е поверителна.

— Всъщност не ми трябват бележките й през годините — казва Рики и вади писмото от несъществуващия раков център, за да го представи на директорката. — Издирвам някой роднина…

Директорката прочита документа и чертите й се отпускат.

— О, много съжалявам. Нямах никаква представа…

— Няма нищо — успокоява я Рики. — Това е нещо като изстрел в тъмното. Но когато човек има племенниче с такова заболяване, той се хваща и за най-слабата възможност.

— Разбира се — бързо се съгласява директорката, — но ми се струва, че в околността не е останал нито един от семейство Тайсън. Поне аз не знам за такъв, а помня всеки, прекрачил този праг.

— Много ме изненадва, че веднага си спомнихте за Клер…

— Тя беше впечатляваща в много отношения. Аз й бях ръководителка.

— Разбирам — казва Рики. — Но все пак, след толкова много години…

Жената се надига от мястото си, за да отиде до шкаф зад бюрото, от който измъква стара книга, подвързана в изкуствена кожа. Това е годишник от 1967 година. Подава го през бюрото.

Типичен годишник. Страница след страница снимки на ученици в спортни участия с донякъде пресилен ентусиазъм. Централно място в годишника заемат официалните фотографии на абитуриентите. Нагласени снимки на млади хора, които се мъчат да изглеждат по-възрастни и по-сериозни, отколкото са в действителност. Рики пробягва с поглед през тях, докато попада на Клер Тайсън. Малко трудно съвместява образа на младата жена, която е видял десет години по-късно, с девойката тук, която има почти зрял вид. Косата й тук е по-дълга и преметната през едното рамо. Усмивката й не е толкова скована, колкото на останалите випускници, и сякаш крие някаква тайна. Рики чете написаното редом с портрета. Отбелязани са кръжоците, в които е участвала — френски език, наука, драмсъстав — както и любимите й спортове: волейбол и баскетбол. Изредени са също всичките й постижения в учението: осем семестъра в списъка на отличниците и препоръка за университетска стипендия от общонационалната програма за надарени младежи. Написала е замислена като шега сентенция, която звучи доста зловещо за Рики: „Стори го на другите, преди да са ти го сторили те!“. Има и пожелание: „Да се нося по скоростната лента…“. Както и поглед в тийнейджърската кристална топка: „След десет години ще бъде: на Бродуей или под него…“.

Директорката гледа над рамото му.

— Нямаше никакъв шанс за нея.

— Моля?

— Тя бе единствено дете на една… хм… особена двойка родители. Живееха на ръба на мизерията. Бащата — тиранин. Може и по-лоша дума да се употреби…

— Искате да кажете…

— Девойката проявяваше доста от класическите симптоми за сексуален тормоз. Често съм разговаряла с нея по време на депресиите й. Плаче. Истеризира. След това се успокоява, охладнява, отчуждава се, сякаш е някъде далеч-далеч, макар да сме седнали една до друга. Бих се обадила в полицията, стига да разполагах, макар с най-незначителна конкретна информация, но тя така и не призна. Човек в моето положение трябва да внимава особено много. А и по онова време не знаехме за тия неща толкова, колкото знаем днес.

— Разбира се.

— Убедена бях също, че ще избяга при първа възможност. Онова момче…

— Приятелят й?

— Да. Сигурна съм, че беше бременна, и то от доста време, когато завършваше училище.

— Как се казва момчето? Може би детето… Би било особено важно, нали разбирате, генна съвместимост и прочее… не ги разбирам много тия докторски работи, но…

— Имаше дете, вярно е. Но не знам какво стана по-нататък. Не пожелаха да пуснат корени тук, това е истината. Момчето искаше да постъпи във флота, не знам дали е станало, а тя записа един общински колеж. Не мисля, че са сключили официален брак. Срещнах я един път на улицата. Тя се спря колкото за „добър ден“, и това бе всичко. Сякаш не й се говореше за каквото и да било. Животът на Клер е низ от поводи за срам. Нещастието й се коренеше в това, че бе много умна. Чудесна актриса. Можеше да изиграе всичко — от Шекспир до „Мъже и кукли“^[2] — и то на професионално равнище. Самороден талант на сцената, но с реалната действителност имаше сериозни проблеми.

— Ясно…

— Беше от хората, на които ти се ще да помогнеш, но няма как. Нуждаеше се от някого, който да се грижи за нея, но все попадаше не на когото трябва. Все на идиоти попадаше.

— Ами онова момче?

— Даниъл Колинс ли? — Директорката взима годишника от ръцете му, прелиства няколко страници и го връща. — Добре изглежда, нали? Типичен женкар. Играеше футбол и бейзбол, но така и не успя да стане звезда. Достатъчно интелигентен, но без да използва капацитета си в клас. От ония хлапаци, дето винаги знаят къде е купонът, къде има за пиене или за друсане, но никога не ги хващат натясно. От типовете, дето все минават метър в живота. Всички момичета бяха лапнали по него, но най-вече Клер. Безнадеждна, обречена на мъки и неприятности връзка от самото начало.

— Май не го харесвате особено?

— А какво да му харесам? Приличаше на хищен гризач. И то доста. Не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си и собственото си добруване.

— Знаете ли адреса на близките му тук?

Директорката се надига, отива при компютъра и въвежда име. После записва адреса на лист. Подава го на Рики, който благодарно кима.

— Значи според вас той я е изоставил?

— Със сигурност. След като я използва. В това му беше силата: да захвърля хората като парцал, след като ги е изцедил. Дали е станало след една или десет години, не мога да кажа. Когато човек е натрупал опит в моята област, не му е трудно да предвиди почти във всеки отделен случай какво ще стане с тези деца. Някои крият изненади, но се случва рядко — и сочи предреченото в годишника. На Бродуей или под него, казва си Рики, който знае кое се е сбъднало. — Децата винаги си правят шеги в подобни случаи, но животът рядко е чак толкова забавен.

 

 

Преди да отиде в болницата за ветерани, Рики се отбива в мотела и облича черния костюм. Освен това взима нещо, с което си е услужил от реквизита на студентския театър в университета, слага го на врата си и се любува на образа в огледалото.

Болничната сграда е със същата бездушна атмосфера като гимназията. Тя представлява белосана тухлена постройка на два етажа, цопната в празното пространство между — доколкото Рики успява да преброи — шест различни черкви: пентикостална^[3], баптистка, католическа, конгрегационна, унитарна и АМЕ^[4]. Всички те обещават с големи букви извънмерна радост от близкото пришествие на Христа или поне утеха в думите на Светото писание, произнасяни с религиозен плам ежедневно, а в неделя — по два пъти. Рики, който е култивирал у себе си здравословно неуважение към всички религии благодарение на професионалната си практика, се забавлява от тази непосредствена близост на шестте черкви до Болницата за ветерани — сякаш суровата участ на изоставените в болничното заведение уравновесява донякъде неудържимия църковен оптимизъм, бликащ от околните шест постройки. Пита се дали Клер Тайсън е била ревностна посетителка на някоя от тях. Много е възможно, като се имат предвид условията, в които е расла. Всеки ходи на черква в неделя. Белята е, че това не пречи на някои да пердашат жените и насилват децата си през останалите дни от седмицата, което (Рики е почти сигурен) надали се харесва особено много на Исус. Ако изобщо има мнение по въпроса.

Пред болницата се издигат два пилона, от които висят в нетипичната за късна пролет жега еднакво унило националният флаг и знамето на щата Флорида. Край входа са засадени без някакъв особен предварителен замисъл няколко храста, а на верандата Рики забелязва неколцина опърпани старци в инвалидни колички без обслужващ персонал да седят на слънце. Те не са в група, нито дори по двойки. Всеки обикаля по собствена орбита, предначертана от възрастта и заболяването. Той минава през входната врата. Вътрешността на сградата изглежда пуста и зейнала като гигантска уста. Рики потръпва. Болниците, които бе обиколил с жена си, преди тя да умре, бяха светли, модерни, проектирани така, че да внушават усещане за могъществото на медицината, места, изпълнени на пръв поглед с енергия и решимост да бъде сломена смъртта. Или, както бе в нейния случай, за съпротива срещу неотвратимото. Нещо като състезание за спечелване на още един ден, на още един миг, както футболистът се сражава за всеки метър от игралното поле, без да се замисля колко защитници трябва да преодолее. Тази болница е пълна противоположност. Тя е на най-долното стъпало в болничната йерархия и лечението тук е посредствено също както и храната, смъртта е проста и неизбежна. Рики усеща вътрешен хлад, когато стъпва на това място, на това толкова печално място, където им се налага на тези старци да умрат.

Забелязва болнична сестра зад бюро и отива при нея.

— Добро утро, отче — приветства го бодро тя. — С какво мога да бъда полезна?

— Добро утро, дъще — отвръща Рики и попипва бялата якичка на шията си от реквизита на студентския театър. — Денят е прекалено горещ за изискваната от Всевишния униформа — прави опит да се пошегува той. — Понякога се питам защо ли добрият Господ не се е спрял на нещо по-практично, да кажем, като прекрасните хавайски ризи с ярки цветове вместо стегнатата якичка. Къде по-удобно за дни като днешния.

Сестрата се изсмива гръмогласно.

— Какво ли е имал предвид? — присъединява се към шегата тя.

— Значи дошъл съм да видя един човек, който е пациент при вас. Казва се Тайсън.

— Роднина ли сте, отче?

— Не, за съжаление, дете мое. Но дъщеря му ме помоли да го нагледам, когато дойда из тия места по друга църковна работа.

Отговорът явно минава, на което е и разчитал посетителят. Не му се вярва, че е възможно тукашен жител да обърне гръб на Божи човек. Жената се привежда към компютъра. Прави лека гримаса и казва:

— Това е малко странно. Според нашите сведения той няма живи роднини. Никакви. Сигурен ли сте, че има дъщеря?

— Те не поддържат връзка от дълги години. Но сега може би с моя помощ и Божия благословия съществува някаква възможност за сдобряване на стари години…

— Би било прекрасно, отче, и аз много ще се радвам. Но тя все пак трябва да бъде записана тук.

— Ще й предам.

— Може да му потрябва за нещо…

— Бог да те благослови, дъще — казва Рики.

Той се наслаждава на цялото лицемерие като актьор на сценична изява. Напрегнат е и пълен със съмнения, но ентусиазмът на публиката му дава сили и увереност. След толкова много години, прекарани в почти пълно мълчание до кушетката, Рики е изпълнен с желание да се покаже пред света и да лъготи без задръжки.

— Май не остава много време за одобряване, отче. Мисля, че господин Тайсън е вече пътник. Съжалявам…

— Той…

— Умира.

— Тогава съм дошъл тъкмо навреме. Може би ще успея да го утеша в последните му дни…

Сестрата кимва. Показва му схема на болницата.

— Ето тук трябва да стигнете. Дежурната сестра в отделението ще ви упъти.

 

 

Рики върви из плетеницата коридори, които сякаш се спускат в светове един от друг по-студени и безлични. Всичко в тази сграда е захабено. Напомня му за контраста между изисканите магазини за строга конфекция, които знае в Манхатън, и мърлявите дюкяни на Армията на спасението в Ню Хампшир, чийто редовен клиент е станал в ролята си на чистач. В Болницата за ветерани нищо не е ново, нищо не е съвременно, нищо не изглежда като да работи по начина, по който трябва да работи, всичко прилича на използвано вече на няколко други места. Даже бялата боя по стените е жълтеникава и се лющи. Странно нещо, казва си Рики, това е място, което човек неизменно свързва с представата за чистота и наука, а на мене адски ми се ще незабавно да си взема душ. Задният двор на медицината, допълва мисълта си той. Минава покрай кардиологията, сетне край белодробното, край заключена врата с надпис „Психиатрично отделение“, а обстановката става все по-жалка, докато накрая стига до двойна врата, върху която е щампован надписът „Хоспис“. Който е правил надписите — по един на всяко крило — не си е давал много зор, защото и двата са накриво.

Свещеническият му вид свършва безупречна работа. Никой не го кара да се легитимира, никому през ум не минава, че присъствието му тук е неуместно. Влязъл в отделението, той вижда гишето на дежурната и се отправя натам. Тя е едра чернокожа жена. Вдига поглед към него и казва:

— А, отче, предупредиха ме за идването ви. Стая триста. Господин Тайсън. Първото легло до вратата…

— Благодаря — отвръща Рики. — Дали ще ми кажете от какво точно страда…

Сестрата отзивчиво подава болничен картон. Рак на белите дробове. Не му остава много време, а колкото остава, ще протече в болки. Изпитва известно съчувствие.

Под маската си на доброжелателност болниците са в състояние да допринесат немалко за пълното унижение на човека. Това се оказва напълно вярно в случая на Калвин Тайсън, когото заварва в полулегнало положение на неудобно легло, прикачен с тръби и жици към най-различни устройства, вперил поглед в увисналия между неговото и на съседа му легло старомоден телевизор. Излъчват някакъв сапунен сериал, но звукът е изключен. Картината е размазана.

Тайсън е мършав, прилича на скелет. На шията му виси кислородна маска, която вдига от време на време на лицето си, за да диша. Белодробният емфизем личи по издайническото посиняване на носа, а щръкналите изпод завивката съсухрени крака приличат на отбрулени от вятъра клони, паднали на пътя. Съседът по легло е в подобно положение и двамата дружно хъхрят и свистят своя мъчителен дует. Тайсън едва помръдва при появата на Рики.

— Не ми трябват никакви попове — гъгне задавено той.

Рики се усмихва в отговор. Но усмивката му е неприятна.

— Попът обаче иска да поговори с тебе.

— Остави ме на мира — зъби се Тайсън.

Рики разглежда внимателно проснатия пред очите му човек и отбелязва равнодушно:

— Както изглежда, много скоро ще бъдеш оставен на мира, и то завинаги.

Тайсън мъчително поклаща глава.

— Не ми трябва ни религия, ни нищо.

— Не ти ги предлагам — успокоява го Рики. — Не и по начина, който имаш предвид. — И се обръща да се увери, че вратата зад гърба му е затворена.

Забелязва слушалки, окачени върху таблата на леглото. Май за телевизора. Заобикаля леглото и се вторачва в състайника на Тайсън. Мъжът има също такъв съсипан вид, но погледът, отправен към новодошлия, крие някаква слаба надежда. Рики му сочи слушалките.

— Искате ли да ги сложите, та да си поговорим с вашия съсед насаме? — Тонът е заповеднически.

Човекът едва успява да свие рамене и с известно усилие нахлузва слушалките.

— Добре — казва Рики и се обръща към Тайсън: — Знаеш ли кой ме изпраща?

— Представа нямам — отвръща оня. — Няма никой жив, който да се интересува от мене.

— Тук допускаш грешка — възразява Рики. — Смъртоносна грешка. — Мнимият духовник се приближава до умиращия и се надвесва над него с леден шепот: — Кажи ми истината, старче. Колко пъти изчука щерка си, преди тя да избяга?