Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Analyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Bridget(2013)
Разпознаване и корекция
Еми(2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2013)

Издание:

Джон Каценбах. Психоаналитикът

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2008

Редактор: София Бранц

ISBN: 978-954-529-599-7

История

  1. —Добавяне

Втора глава

Рики Старкс се чувства наистина като в небрано лозе поради необходимостта да изкопчи информация от роднини, които се шашват при звука на неговия глас. Той е привикнал да осмисля всестранно всяка чута от пациента дума, като внимателно държи сметка за всякакви външни прояви и нюанси в гласа. Сега обаче, започнал да набира номер след номер, той изпитва остро неудобство от непривичната за него дейност. Няма възможност да състави приблизителен сценарий, към който да се придържа: например кратко приветствие, следвано от също така сбито изложение на причините, които го карат да се обади. Вместо това чува с ненавист собствения си несигурен глас да дудне някакви накъсани от въздишки и хъмкания поздрави, следвани от нескопосни опити да изтръгне отговор на най-тъпия възможен въпрос: да ти се е случвало нещо необичайно тия дни?

Така че вечерта му е преизпълнена с идиотски, дразнещи диалози. Роднините или остават неприятно изненадани от обаждането му след толкова години и проявяват неохотно любопитство относно причините за него, или дават да се разбере, че е прекъснал някакво важно тяхно занимание, или направо се държат грубо. Има нещо безцеремонно при всеки разговор, а на няколко пъти директно го отсвирват. Не един път чува рязкото „За какво става дума, по дяволите?!“, след което му се налага да лъже, че някакъв бивш пациент се е докопал неизвестно как до списък с имената на неговите роднини и сега той проверява, да не би да ги притеснява по някакъв начин. Изобщо не споменава за възможност някой да е бил заплашван, което — казва си той — е най-голямата лъжа от всичките.

Вече наближава десет — обичайното му време за лягане — а в списъка остават над половината имена. До този момент не се е натъкнал на нищо, което да оправдае по-нататъшно задълбаване в живота на съответната личност. От друга страна обаче, той поставя под въпрос собствените си качества на дознател. Завоалираният език на Румпелщилцхен го кара да се опасява от вероятността да пропуска нещо важно. А има също така вероятност някой от онези, с които вече е разговарял, да е скрил от него истината. На всичко отгоре неколцина от потърсените не отговарят. На три пъти му се налага да остави объркани, почти като шифровани съобщения на телефонните секретари.

Не позволява на съзнанието си да допусне нито за миг, че полученото днес писмо не е нищо повече от упражнение за ума, което би било прекрасно всъщност. Схваща му се гърбът. Не е хапвал нищо и усеща глад. Заболява го глава. Прокарва ръка през косата си и разтрива очи, преди да набере поредния номер, обхванат от умора и напрежение, което пулсира в слепоочията му. Приема главоболието като мъничко възмездие за нещо, което осъзнава едва сега: той се е изолирал и отчуждил от близките си.

Отплата за немарливостта, казва си Рики, докато набира двайсет и първия номер от списъка, изпратен от Румпелщилцхен. Видимо няма логика да очаква радушен отклик от страна на години наред пренебрегвани роднини, особено по-далечни, с които така и така нищо особено не го свързва. Мнозина замълчават, след като се представи, видимо в усилие да си спомнят кой точно е той. Тези паузи го карат да се почувства като древен отшелник, неочаквано слязъл от високопланинската си пещера, или като мечка в първия миг след пролетно събуждане.

Двайсет и първото име му е далечно познато. Той силно напряга мозъка си, за да го свърже с някакъв образ или социален статус. Постепенно му изниква една физиономия. Починалата преди десет години по-голяма негова сестра има двама синове и този е по-големия. Тоест Рики е нещо като ефимерен вуйчо. След погребението на сестрата не е ни чувал, ни виждал когото и да било от племенниците. Напряга паметта си да изрови още нещо към този образ. Има ли той жена? Семейство? Служебно положение? Кой е този човек?

Рики разтърсва глава. Тя нищо не ражда. Човекът, на когото се обажда, е съвсем малко по-различен от което и да било случайно изровено от телефонния указател име. Яд го е на себе си. Не е честно, казва си той, трябва да се сетиш нещо. Извиква образа на сестра си, петнайсет години по-възрастна от него, което обстоятелство ги прави членове на едно семейство, поели съвършено различни траектории в своето развитие. Тя е голямата дъщеря, а той е рожба на случайността, орисан вечно да остане бебето на семейството. Тя е поетеса, завършила престижен дамски колеж през петдесетте, работила сетне в издателство и омъжила се най-накрая успешно за преуспяващ адвокат от Бостън. Двамата й синове живеят в Нова Англия.

Рики поглежда написаното в бележника. Това е адрес в Дирфийлд, Масачузетс, пощенският код е 413. В паметта му повява свежа струя. Синът е преподавател в частно училище в този град. Какво преподава? Рики рови в паметта си. След малко си спомня: история. История на САЩ. Затваря за миг очи и си представя физиономията на този племенник: дребен слаб човек със сако от туид, с очила в рогови рамки, с оредяваща светла коса. И поне пет сантиметра по-висока от него съпруга.

С въздишка и тази оскъдна информация наум той посяга към телефона.

Набира номера и чака най-малко пет-шест иззвънявания, докато се обади несъмнено младежки глас. Дълбок и енергичен.

— Ало?

— Здравейте — отвръща Рики. — Търся Тимъти Греъм. Аз съм вуйчо Фредерик. Доктор Фредерик Старкс…

— Тим младши е на телефона.

Рики се поколебава, а сетне продължава:

— Здравей, Младши. Май не се познаваме с тебе…

— Напротив. Виждали сме се веднъж. Спомням си. На бабиното погребение. Ти седеше на втория ред в черквата, точно зад нашите, и каза на баща ми, че било хубаво, дето баба не се е мъчила. Много добре си го спомням, понеже тогава не разбрах смисъла на казаното.

— Трябва да си бил на…

— Седем.

— А сега си на…

— Почти седемнайсет.

— Много добра памет имаш, щом не си забравил една-единствена мимолетна среща.

Младежът обмисля чутото и казва:

— Погребението на баба остави дълбоки следи в съзнанието ми. — Без да се впуска в подробности, той променя руслото на разговора: — Сигурно искаш да чуеш татко?

— Да, ако е възможно.

— Защо?

Рики намира този въпрос за малко необичаен в устата на юноша. Не толкова заради самото любопитство на Тимъти младши — то е естествено за неговата възраст. Но така зададен, той крие някакъв покровителствен елемент. Рики си мисли, че повечето негови връстници биха изревали към баща си да идва на телефона, та да продължат със собственото си занимание: телевизия, домашни, видеоигра или каквото и да било там, тъй като неочакваното позвъняване на някакъв отдавна забравен роднина по никакъв начин не се вписва в кръга на техните приоритети.

— Ами какво да ти кажа, малко странна работа.

— Целият ден е такъв при нас — отвръща младежът.

Това кара Рики мигом да наостри уши.

— Какво искаш да кажеш? — пита той.

Но младежът не отговаря на въпроса.

— Не знам дали тате ще иска да говори по телефона точно в този момент, освен ако не му кажа за какво именно става дума.

— Добре тогава — отвръща предпазливо Рики. — Мисля, че онова, което имам да му съобщя, ще го заинтригува.

Тимъти младши преживя чутото, а после съобщава:

— Тате е зает в момента. Ченгетата са все още тук.

Рики бързо си поема дъх.

— Какви ченгета? Случило ли се е нещо?

Хлапакът оставя въпроса без отговор, за да зададе свой:

— Защо се обаждаш? Искам да кажа… не сме те чували от…

— Много години. Поне десет. От погребението на баба ти.

— Именно. И аз така мисля. И защо сега из един път?

Рики си казва, че момчето има основания да бъде недоверчиво. Пуска за пореден път плочата:

— Бивш пациент — нали помниш, че съм лекар, Тим? — може да се опита да влезе в контакт с мои роднини. И макар да не сме се чували толкова години, бих искал да предупредя всички. Затова се обаждам.

— Какъв пациент? Ти не си ли куку доктор?

— Психоаналитик съм.

— Тоя пациент, да не би да е опасен? Луд? Или и двете заедно?

— Мисля, че трябва да поговоря по този въпрос с баща ти.

— Нали ти казах, че в момента е зает с полицаите. Те всеки момент ще си тръгнат.

— Каква работа има той с полицията?

— Заради сестра ми.

— Какво общо има сестра ти? — Рики се напъва да си спомни името на момичето, както и физиономията му, но в съзнанието му се върти единствено образът на русоляво създание няколко години по-малко от братчето си.

Спомня си ги двамата, седнали настрани от събраното за помена на баба им множество, издокарани в неудобни, стегнати тъмни дрехи, послушни, но нетърпеливи да дочакат отминаването на цялата тази тържественост и връщането на живота към нормалните му багри.

— Някой я сле… — започва момчето и спира. — Май е по-добре да викна татко — заявява Младши рязко.

Рики чува шума от пуснатата върху дървена плоскост слушалка, а сетне долавя приглушени гласове.

След миг слушалката е вдигната отново и Рики чува глас досущ като на момчето, само че малко по-дълбок и уморен. Този глас изразява някакво притеснение, сякаш собственикът му е подложен на силен натиск или се намира в безизходица. Рики се ласкае от мисълта, че е голям специалист по гласовете: модулация и тембър, подбор на думи и интервали — все симптоми или прозорци към онова, което е скрито в човека. Бащата на хлапака заговаря без въведение:

— Вуйчо Фредерик? Обаждането ти е крайно необичайно и ме сварва насред малка семейна криза, така че се надявам мотивите ти да са наистина съществени. С какво мога да ти бъда полезен?

— Здрасти, Тим. Съжалявам, задето се натрапвам по такъв начин…

— Няма нищо. Тим младши каза, че си искал да ме предупредиш за нещо…

— В известен смисъл. Получих днес писмо от някого, който може да ми е бил пациент в миналото. Би могло да се каже, че тонът е в известен смисъл заплашителен. Заплахата е насочена на първо място срещу мене. Но в писмото се казва също, че авторът може би е потърсил контакт с някой от роднините ми. Затова звъня на всички наред: предупреждавам ги и питам дали вече не са станали мишена на този непознат.

Настъпва близо минута дълго ледено, мъртво мълчание.

— Какъв е бил този пациент? — остро пита Тим старши, все едно са си плюли в устата със сина. — Опасен ли е?

— Нямам представа кой точно може да е. Писмото не е подписано. Предполагам, че може да се окаже бивш пациент, но не съм сигурен. Всъщност може да излезе и че не е. Абсолютно нищо не знам с положителност в настоящия момент.

— Това звучи доста глупаво. Наистина.

— Имаш право. Съжалявам.

— Мислиш ли, че заплахата е реална?

Рики долавя твърди, остри нотки в гласа на мъжа.

— Не знам. Но очевидно съм доста загрижен, за да започна да въртя телефони.

— Обади ли се в полицията?

— Не. Изпращането на писмо не е престъпление, нали?

— Точно това ми казаха преди малко и на мене тия копелета.

— Моля? — откликва Рики.

— Ченгетата. Обадих им се и те биха целия тоя път до нас, колкото да ми кажат, че нищо не могат да сторят.

— А ти защо ги повика?

Тимъти Греъм не отговаря веднага. Сякаш поема дълбоко въздух, но вместо да се успокои по този начин, ефектът е тъкмо обратен, защото той надава вопъл на необуздан гняв.

— Беше отвратително. Някакъв болен изрод. Гаден малоумен капут. Ако ми падне някой ден в ръчичките, ще го оставя на място. С голи ръце ще го удуша. Твоят бивш пациент такъв малоумен путляк ли е, вуйчо Фредерик?

Този неочакван изблик на нецензурност смайва доктора. Той не може изобщо да се съвмести с образа на уравновесен и възпитан преподавател по история в престижна и консервативна частна гимназия. Рики мълчи, не знае как следва да отговори.

— Нямам представа — казва най-накрая. — Кажи ми какво те е докарало до подобно състояние.

Тим старши отново се умълчава разколебан, а тежкото му дишане в телефонната слушалка наподобява съскане на огромна змия.

— На самия й рожден ден, ако щеш вярвай. Навръх четиринайсетия й рожден ден. Просто отврат…

Рики замръзва на място. Един спомен избухва като бомба в съзнанието му. Сега разбира, че е трябвало да долови връзката от самото начало. Една-единствена сред всичките му роднини има рожден ден на същата дата като него самия. Момиченцето, чието лице си спомня с такова усилие и което е видял само един път на погребение. Иде му да се напсува самичък. Това трябваше да ти е първото обаждане, глупако. Но не допуска обзелите го чувства да се излеят по телефона.

— Какво стана? — пита делово той.

— Някой е пуснал поздравителна картичка в училищното й шкафче. Една от ония шарени честитки, големи и пълни със сантиментални баналности честитки, дето се продават в суперите. Умът ми не го побира как е успял този изрод да се промъкне в училището и да отвори шкафчето й, без да го забележи жива душа. Къде е гледала охраната, да изпукат до крак дано? Да не повярва човек. Но както и да е, Майнди отива на училище, вижда картичката и като смята, че я е оставила някоя приятелка, отваря я. И познай какво? Вътре се оказва фрашкано с най-долнопробна порнография. Цветно, съвсем откровено порно. Снимки на жени, завързани с въжета и синджири, с ремъци и каквото ти дойде на ум, набучени през всички мислими отвори с каквото се сетиш. Направо три хикса[1]. А говедото добавило върху картичката с химикалка: „Всичко това смятам да направя с тебе в мига, щом ми паднеш в ръчичките насаме“…

Рики се размърдва в креслото си. Румпелщилцхен, казва си той.

А на глас пита:

— А полицаите? Какво ти казаха?

Тимъти Греъм отговаря с презрително сумтене, което според Рики е предназначено от години да смразява кръвта на лениви ученици, но в дадения случай е по-скоро израз на безпомощност и объркване.

— Местните полицаи — съобщава той ядно — са идиоти до един. Абсолютни. Разправят ми едва ли не развеселени, че докато няма налице съществени и достоверни доказателства, че някой наистина застрашава дъщеря ми, те не можели нищо да направят. Имат нужда от някакво открито действие. С други думи, трябва наистина да я изнасилят според тия идиоти. Смятат, че както самото послание, така и приложенията към него са дебелашка шега. Вероятно от страна на по-голям ученик или някой, комуто съм писал слаба оценка в миналото. Разбира се, подобна възможност не бива да се изключва при нашите условия, но… — Преподавателят по история прави кратка пауза. — Я ми разкажи за тоя твой бивш пациент. Сексуален маниак ли е?

Рики се поколебава, а след това казва:

— Не. Нищо подобно. Този случай не може да има каквато и да било връзка с него. Той е напълно безопасен. Просто е малко досаден.

Дали племенникът ще долови лъжата? Надали. Човекът е объркан, бесен и възмутен до дъното на душата и още известно време няма да е в състояние да улавя фалша в думите на околните.

Тимъти Греъм мълчи известно време.

— Ще го убия — заявява той с леден глас. — Майнди реве цял ден. Внушила си е, че наоколо обикаля някой, който е решил непременно да я изнасили. Тя е само на четиринайсет, никога не е причинила зло на никоя жива душа, впечатлителна е донемайкъде и през живота си не се е натъквала на нещо, което дори малко да наподобява тази мръсотия. Та тя до оня ден си играеше с мечета и кукли. Силно се съмнявам, че ще заспи тази вечер, а кой знае дали ще успее и през следващите дни. Да се надяваме, че стресът няма да й се отрази на психиката.

Рики не отговаря и преподавателят по история продължава, след като си поема дъх:

— Как е възможно, вуйчо Фредерик? Нали си специалист. Може ли някой така драстично да ти нахлуе в живота?

Той отново не отговаря, но въпросът се забива в съзнанието му.

— Това е ужасно, нали разбираш. Просто е ужасно — избухва Тимъти Греъм. — Правиш какво ли не, за да защитиш детето си от досега със злобата на този болен свят, отпускаш се само за миг, и бам! — удар в муцуната. Може би това не е най-тежкият случай на внезапно погазена невинност, с който си се сблъсквал ти, вуйчо Фредерик, но пък приказките на твоите пациенти не може да имат нищо общо с думите на обично момиченце, което не е сторило зло никому за целия си кратък живот и което на четиринайсет години ще си изплаче очите на рождения си ден, понеже някой някъде си решил да й навреди.

След тези думи преподавателят по история затваря телефона.

Рики Старкс подпира лакти на бюрото. Пуска със свистене продължителна въздишка през предните зъби. Стореното от Румпелщилцхен едновременно го отвращава и интригува. Той му прави бърз анализ. Няма и следа от прибързаност в цялата работа: всичко е премислено и ефективно. Очевидно е отделил немалко време, за да проучи и нея. Всичко това разкрива наличие на определени умения, върху което обстоятелство Рики следва да се замисли. Румпелщилцхен съумява да се промъкне незабелязан вътре в охранявано училище и е способен да отвори заключено шкафче, без да го увреди. Успява да напусне сградата също така незабелязан, за да измине след това целия път до Ню Йорк и да остави второто послание в собствената му чакалня. Разстоянието не е кой знае колко голямо — около четири часа каране — но цялата операция изисква прецизен план.

Но и това не е, което не дава мира на Рики. Той се върти неспокойно на креслото.

Думите на неговия племенник се носят във въздуха, отскачат от стените на помещението и сякаш излъхват огън: погазена невинност.

Рики обмисля тези думи. Понякога насред някой сеанс пациентът казва нещо, което го наелектризира, защото бележи мигове на просветление, блясъци на напредък, отваря пътища към надежда. Към такива мигове се стреми непрекъснато всеки психоаналитик. Обикновено те носят удовлетворение, тъй като са признаци за прогрес по пътя на терапията.

Не и сега.

Рики е обзет от безконтролно отчаяние, което е на крачка от страха.

Румпелщилцхен е нанесъл удар на дъщеричката на неговия племенник в момент на тотална уязвимост от нейна страна. Избрал е миг, който би следвало да остане свързан завинаги в нейната памет с представата за безметежно щастие — четиринайсети рожден ден. И го е превърнал в страшен и грозен. Това е удар в най-голяма дълбочина, предизвикателен и нагъл.

Рики докосва челото си, сякаш внезапно е вдигнал температура. С изненада установява, че не е изпотен. Мисли си: ние разглеждаме заплахата като нещо рисково за безопасността ни. Въоръжен с нож или пистолет човек, обзет от насилническа идея. Или пиян шофьор по магистралата. Или пък някаква коварна болест, като отнелата живота на жена му.

Рики се надига от мястото си и започва да обикаля неспокойно из помещението.

Ние се страхуваме да не ни убият. Но разрухата приживе е нещо много по-страшно.

Поглежда към писмото на Румпелщилцхен. Съсипа. Използва тази дума наред с унищожи.

Неговият противник знае, че много често онова, което наистина ни заплашва и с което е най-трудно да се преборим, се крие вътре в самите нас. Болката, причинена от някой кошмар, може да се окаже по-силна, отколкото от удар с юмрук. И от друга страна, често пъти не юмрукът, а скритото зад него чувство е онова, което причинява самата болка. Той спира неочаквано и се насочва към малък шкаф до една от стените. Там е пълно с книги, медицински съчинения в по-голямата си част, както и с професионална периодика. Всички те съдържат буквално стотици хиляди думи, които с клинично хладнокръвие анализират човешките чувства. И той буквално за секунда разбира, че цялото натрупано в тях знание му е напълно безполезно в дадения случай.

Онова, което наистина му се иска в този момент, е да измъкне един справочник от шкафа, да отвори на индекса и да проследи с пръст изброеното под буквата „Р“, да открие Румпелщилцхен и като отвори съответната страница, да намери точно и научно обосновано описание на онзи, който му е изпратил това писмо. Мисълта, че няма да намери подобно нещо, му внушава страх. И той обръща гръб на книгите, които са му помагали до този момент в изграждане на неговата кариера, а в главата му изниква откъс от роман, който не е препрочитал от студентските години. Плъхове, звучи в съзнанието на Рики. Затварят Уинстън Смит в помещение с плъхове, защото знаят, че това е единственото нещо на този свят, с което могат да го уплашат. Не със смърт. Не с изтезания. Плъхове[2].

Той се оглежда в този кабинет, в това жилище, място, което така ярко отразява собствената му личност и в което се е чувствал уютно десетилетия наред. В този час се пита дали мястото ще се промени, за да се превърне в негова лична стая 101. Мястото с най-ужасното нещо на света.

Бележки

[1] С хиксове се означават непрепоръчителни за непълнолетните предавания, печатни произведения, снимков материал. — Б.пр.

[2] В романа на Джордж Оруел „1984“. — Б.пр.