Джон Каценбах
Психоаналитикът (18)

Осемнадесета глава

Рики излиза от болничната сграда с изтръпнали ръце и най-вече пръсти, които бе забил в телесата на дебелия чиновник. Не си спомня нито един подобен миг от своя живот, в който да е постигнал нещо с помощта на груба сила. Винаги е желал да живее в свят на общуване и убеждаване. Мисълта, че е прибягнал до физическо насилие — макар и съвсем скромно — за да сплаши един болничен чиновник, му подсказва, че е стигнал до някакъв преломен момент в своето развитие, прекрачил е невидима демаркационна линия. Рики е човек на словото или най-малкото живял бе с това убеждение до мига, в който получи писмото от Румпелщилцхен. В джоба си е прибрал името на жената, която бе лекувал в период на промяна в своя личен живот. Дали и сега не е в такъв период? Дали не е на прага на някаква промяна?

Пресича гигантския болничен комплекс в посока към Хъдсън. Стига до малък двор, разположен недалеч от „Харкнес“, специално създаден център за обслужване на специални богати пациенти. Сградата е висока, а каменнотухлените стени създават усещане за солидност и непобедимост, издигнати предизвикателно срещу многообразните болестотворни организми. Помни този двор като спокойно място, където човек може да седне на някоя пейка и оставил далеч градската шумотевица, да се вглъби в проблемите, които го мъчат и разяждат отвътре.

За първи път от почти две седмици се усеща свободен от гадното чувство, че го следят. Убеден е в пълнотата на своето усамотение. Но не очаква то да е много продължително.

Вече е седнал на пейката, а в скута му са двата получени от чиновника в архива плика. За случаен минувач той навярно прилича на лекар или посетител, излязъл за малко от болницата, за да остане насаме или да изяде на спокойствие импровизирания си обяд. Рики се поколебава при мисълта на какво ли ще попадне сега, сетне изважда документацията.

Името на жената, която е приемал преди двайсет години, е Клер Тайсън.

Взира се в буквите на това име. Нищо не му говорят.

В съзнанието му не се появява никаква физиономия. Никакъв глас не успява да прелети огромната празнота на две десетилетия. Никакъв жест, никаква мимика, нищо. Струните на паметта останат безмълвни, недокоснати. Това е само едно име сред десетки останали от онзи период.

Тази невъзможност да си припомни поне нещо го смразява.

Рики бързо преглежда приемния формуляр. Жената се е явила в амбулаторията в състояние на почти изострена депресивна психоза, комбинирана с почти панически страх. Прехвърлена е от спешното, в което е постъпила за лечение на външни наранявания и контузии. Записани са сведения за бурна връзка с някакъв мъж, който не е баща на нито едно от трите й деца. Те са съответно на пет, осем и десет години, но имена липсват. Тя е само на двайсет и девет и е дала адрес в жилищен комплекс недалеч от болницата, за който Рики и сега си спомня, че е доста гнусно място. Няма здравна застраховка и работи на половин ден в магазин за хранителни продукти. Не е от Ню Йорк, а в графата за най-близки роднини е отбелязан адрес в градче във Флорида. Единствените други две попълнени графи от приемния формуляр съдържат социалния номер и телефона й.

Поглежда втория лист, диагностичен формуляр, и разпознава своя почерк. Написаното го изпълва с ужас. То е сбито, кратко и по същество.

Госпожица Тайсън се представя като двайсет и девет годишна майка на три малки деца, поддържа вероятно тежко усложнена интимна връзка с мъж, който не е техен баща. Заявява, че бащата я е напуснал преди няколко години, за да отиде на работа на петролните сонди в Югозапада. Няма здравна застраховка и може да работи само на половин ден, тъй като не разполага със средства, за да си позволи нужната помощ за отглеждането на децата. Получава помощи от щатски и федерални фондове, купони за храна и субсидиране на месечния наем. Заявява също, че не може да се върне във Флорида, понеже родителите й са скъсали с нея всякакви отношения, недоволни от връзката с бащата на децата й. Освен това заявява, че не разполага със средства за подобно преместване.

Госпожица Тайсън изглежда жена над средното интелектуално равнище, която проявява дълбока загриженост за децата и добруването им. Завършила е гимназия и два курса в колеж, от който отпада след забременяването си. Страда от системно недохранване и е развила постоянен тик на десния клепач. Избягва да гледа събеседника в очите при обсъждане на проблемите си и вдига глава, само когато стане дума за децата й, за които твърди, че са много близки помежду си. Отрича да чува гласове, но признава пристъпи на необясним плач, които не успява да овладее. Признава, че живее единствено заради децата, но отрича други симптоми, които да подсказват самоубийствени настроения. Отрича да е зависима от опиати и не показва външни признаци за употреба на такива, но все пак е наложително провеждане на съответните тестове.

Първоначална диагноза: Остра депресия, породена от мизерни условия на живот. Личностни смущения. Възможна наркомания.

Препоръка: Амбулаторна терапия в рамките на разрешените пет безплатни сеанса.

Друг лист съдържа информацията, че Клер Тайсън го е посетила в клиниката четири пъти, а за петия уговорен сеанс не се е явила. Значи, казва си Рики, старият му наставник доктор Луис греши поне в това отношение. Но после му идва друго на ум и той разгръща копието от смъртния акт, заверено с печата на съдебния лекар, и сравнява датата с тази от приемния формуляр.

Петнайсет дни.

Обляга се назад. Жената се е явила в болницата, изпратена е при него, а след половин месец е вече мъртва.

Смъртният акт сякаш пари в ръката му и Рики плъзва бърз поглед през него. Клер Тайсън се е обесила в тоалетната на своето жилище с мъжки кожен колан, прекаран през стърчаща под тавана водопроводна тръба. Аутопсията показва, че е претърпяла побой малко преди да сложи край на живота си и е била бременна в третия месец. В придружаващия полицейски доклад се казва, че във връзка с побоя е разпитван мъж на име Рафаел Джонсън, който не е бил задържан. Трите деца са предадени на социалните служби за уреждане на по-нататъшната им съдба.

И толкова.

Нито една от написаните на машина думи не може да предаде дори приблизително ужаса на последните дни и часове на Клер Тайсън. Мизерията на нейната смърт. Самата дума мизерия не е в състояние да даде каквато и да било представа за оня свят на мръсотия, плъхове и безнадеждност. Терминът депресия едва-едва се доближава до истината за бремето на черната мъка, с която е била принудена да живее всеки миг. В житейския водовъртеж, понесъл Клер Тайсън, има само едно нещо, което я мотивира: трите деца.

Ето това е, казва си Рики. Сигурно му е казала, че отива в болницата, за да се срещне с него, с Рики, и да получи професионална помощ. Дали е споделила, че аз съм последният й шанс? Че вижда в мене някаква надежда за промяна? С какво ли съм събудил тази надежда, която е предала по-нататък на трите деца?

Каквото и да е било, оказало се е недостатъчно, понеже жената се е самоубила.

Смъртта на майката трябва да е била повратен момент в живота на трите деца и особено на най-голямото, казва си Рики. А той дори не е запомнил нищо във връзка с тази смърт и с този обречен живот. Жената не се е явила за своя последен сеанс, а той не е предприел нищо. Не си спомня дори един телефон да е звъннал, подтикван от безпокойство. Попълнил е формулярите си и е забравил напълно за тази жена. И за децата.

А сега едно от тях ще му отмъсти.

Трябва да открие кое е, това е Румпелщилцхен.

Надига се от пейката с мисълта, че му предстои много работа. В известен смисъл е доволен, че времето и обстоятелствата го притискат така неумолимо, защото в противен случай щеше да се изкуши от възможността да прави анализи и оценки на поведението си от едно време.

 

 

Остатъкът от деня Рики прекарва в бюрократичния ад на град Ню Йорк. Въоръжен само с имена и адрес отпреди двайсет години, той се мята от една социална служба към друга, от един отдел на Департамента за младежта и децата към друг, мъчи се да установи какво се е случило с потомците на Клер Тайсън. Дразнещото в този негов кръстоносен поход из чиновническото царство е, че както той, така и всички служители по местата, които посещава, са убедени, че някъде съществуват писмени данни относно съдбата на трите деца. Откриването им обаче из неадекватния свят на компютърни база данни и натъпкани със стари архиви помещения изглежда абсолютно невъзможно. Поне първоначално. Явно ще са необходими изключителна упоритост и много време. На Рики му се иска да бе разследващ репортер или детектив, изобщо човек, свикнал да прекарва търпеливо безброй часове в досадно дирене из плесенясали складове. Но той не е такъв. Нито разполага с толкова време.

Трима души са свързани с мене посредством тъничка нишка, чието скъсване ще ми струва живота, казва си Рики, докато се сражава с поредния чиновник в поредния кабинет. Тази мисъл му дава нови сили.

Изправил се е пред латиноамериканка с приятна външност в архива на съда за малолетни. Косата й е буйна и гарвановочерна, опъната и вързана отзад, така че чудноватите модерни очила със сребърни рамки доминират на физиономията й.

— Докторе — казва тя, — това не е достатъчно дори за начало.

— Само с толкова разполагам.

— Ако тези три деца са били осиновени, всички данни са под възбрана. Може да се получи достъп до тях, но само със съдебна заповед. Не е невъзможно да се вземе такава, но е много трудно. Разбирате ли какво имам предвид? Най-често си имаме работа с пораснали деца, които издирват кръвните си родители. Съществува процедура, която сме длъжни да спазваме в подобни случаи. Но исканото от вас е по-различно.

— Разбирам, обаче времето ме притиска много…

— Всеки бърза. Никой няма време. Какво му е толкова спешното след цели двайсет години?

— Медицински спешен случай.

— Е, съдия би проявил навярно разбиране в случая. Подгответе документи, получете заповед и ще видим какво можем да направим.

— Това би отнело доста дни.

— Така е. Тук нещата не стават бързо. Освен ако не познавате лично някой съдия. Идете да поговорите, изкрънкайте един подпис.

— Времето е основен фактор.

— За повечето хора е така. Съжалявам. Но има и друг начин да си помогнете.

— Какъв?

— Научете мъничко повече за тези лица, качете една от новите програми на компютъра си. Може и да се доберете до някаква информация. Знам няколко случая, при които е подходено с успех по този начин. Дава много добри резултати. Първата работа на частен детектив, след като ви вземе парите, е да направи именно това.

— Не разбирам нищо от компютри.

— Така ли? Докторе, живеем в модерен свят. Тринайсетгодишният ми син изравя от мрежата неща, за каквито и през ум няма да ви мине. Истина ви казвам. Издири братовчедка ми Виолета, която не съм виждала от десет години. Тя работи в някаква болница чак в Лос Анджелис, но той я намери. За един-два дена. Трябва да опитате по този начин.

— Ще го имам предвид — обещава Рики.

— Би било от голяма полза, ако се доберете до номера на социалната застраховка или нещо подобно — добавя жената.

Гласът й е приятен и белязан от лек акцент. Очевидно разговорът с Рики е за нея добре дошло разнообразие в скучната рутина на работното всекидневие. Създава впечатление, че макар думите й да описват непостижимостта на исканото от него, все пак не й се ще да го отпрати. Докторът си мисли, че понеже наближава краят на работното време, тя не иска да се разправя с друг посетител, а задържа него колкото е необходимо, за да си тръгне след това. Иска му се да се махне, но не знае какво да предприеме по-нататък.

— Какъв лекар сте? — пита неочаквано тя.

— Психоаналитик — отвръща Рики и забелязва, че отговорът му кара чиновничката да завърти очи.

— Четете ли мисли, докторе?

— Не става така тая работа — отговаря Рики.

— Сигурно. Иначе щяхте да сте нещо като магьосник — кикоти се жената. — Ама сто на сто можете да предвидите някакви следващи стъпки на хората, а?

— Донякъде, но не чак колкото си мислите.

Жената се усмихва.

— В нашия свят, ако имате малко подходяща информация и знаете къде точно да търсите, можете да се доберете до важни неща. — Сочи с пълната си ръка компютъра и клавиатурата пред себе си.

— Сигурно — съгласява се Рики и след кратка пауза поглежда отново книжата, получени от болничния архив. Забелязва в полицейския доклад нещо, което би могло да се окаже от полза. Полицаите, разпитвали Рафаел Джонсън, агресивно настроения приятел на мъртвата жена, са отбелязали номера на неговата социална застраховка. — Тоест — обажда се Рики, — ако ви дам име и социален номер, ще ми изровите ли жив човек?

— Още ли живее тук? Гласува ли? Задържан ли е под стража?

— Сигурно отговорите и на трите въпроса са „да“. Или поне на два от тях. Не знам дали гласува.

— Би могъл. Как му е името.

Рики показва на жената полицейския доклад. Тя хвърля бърз поглед наоколо, за да провери дали някой не гледа към тях.

— Нямам право да върша това — мърмори тя, — ама вие сте лекар и всъщност… ще видим какво ще излезе.

Чиновничката чука с червени нокти по клавишите.

Компютърът започва да шуми и издава типичните си електронни звуци. Върху екрана излиза някакъв надпис и веждите на жената скачат изненадано нагоре.

— Този е много лошо момче, докторе. Сигурен ли сте, че точно той ви трябва?

— Какво има?

— Има грабеж, още един грабеж, нападение, подозрение за съучастие в организирани кражби на коли, шест години в „Синг-Синг“ за въоръжен грабеж. Изтърпял си ги е. Гадно досие, общо взето. — Жената чете нататък и внезапно възкликва: — Опа!

— Какво?

— Няма да може да ви помогне, докторе.

— Защо?

— Някой му е вдигнал мерника.

— И?

— Мъртъв е. От половин година насам.

— Мъртъв?

— Именно. Ето тука пише починал, има и дата. Шест месеца. Всички са се отървали според мен. Има полицейски доклад. Име на детектив от Четирийсет и първи участък в Бронкс. Случаят стои открит. Явно някой е успял да пречука Рафаел Джонсън. Ох, гадост, голяма гадост.

— Кое?

— Май след като е бил пребит, някой го е обесил със собствения му колан на някаква тръба. Не са хубави тези работи. Ама никак. — Жената поклаща глава, но устните й крият лека усмивка.

Никакво съчувствие към Рафаел Джонсън. Сигурно ги е виждала не един и двама като него.

Рики се дръпва назад. Не му е трудно да се сети кой е светил маслото на Рафаел Джонсън. И защо.

 

 

От телефонен автомат във фоайето на съда той се свързва с детектива, предал рапорта по случая на Рафаел Джонсън. Не знае дали това обаждане ще му донесе нещо, но е длъжен да опита. Гласът на детектива звучи жизнен и енергичен по телефона, а името на Рики събужда любопитството му.

— Не ми се обаждат всеки ден медицински светила от сърцето на града. Те не се движат в едни и същи среди с неожаления Рафаел Джонсън. Какво ви интересува в този случай, доктор Старкс?

— Въпросният Джонсън е имал връзка с моя пациентка преди двайсет години. Издирвам нейни близки и се надявах този Джонсън да ме насочи във вярното направление.

— Силно се съмнявам в подобна вероятност, освен ако не си бяхте платили. Защото Рафи би направил каквото и да е за когото и да било, но само срещу пари.

— Познавахте ли го приживе?

— Да го кажем така: той бе постоянно в полезрението на неколцина от тукашните ченгета. Мръсно копеле. Мисля, че ще ви е много трудно да откриете някого, който да каже поне една добра дума за него. Дребен наркодилър. Бияч под наем. Взломове, грабежи, някое и друго изнасилване. Типичен боклук. Краят му е напълно подходящ за неговата биография и си мисля още, докторе, че надали са се пролели много сълзи на погребението му.

— Знаете ли кой го е убил?

— Това е въпрос за джакпота, докторе. Но имаме известна представа.

Рики наостря слух.

— Имате ли? — пита развълнуван той. — Задържали ли сте някого?

— Не. И не е много вероятно да стане. Поне в близко бъдеще.

Току-що обнадежден, Рики отново се стихва като пробита гума.

— Защо?

— Ами при подобни случаи липсват куп веществени доказателства от местопрестъплението. Кръвни проби например, ако е имало борба, но старият Рафи е бил явно добре опакован, докато са го пердашили, а който го е направил, сигурно е носил ръкавици. Така че притискаме един по един приятелчетата му. Един снася за втория, той на свой ред за трети и така, докато се доберем до убиеца.

— Разбирам.

— Само че никой не ще да изпее човека, който е пречукал Рафаел Джонсън.

— Така ли?

— Затворническа лоялност. Код на честта от „Синг-Синг“. Наглеждаме един тип, с когото Рафаел не се спогаждал по времето, когато били и двамата под държавен покрив. Май са имали сериозен проблем. Може би разпра, свързана с вътрешния наркотичен пазар на дребно. Всеки се пробвал да пречука другия още в панделата. Със саморъчно направени ножове. Те им викат „боцкала“. Крайно неприятен способ да си отиде човек от тоя свят, поне така съм чувал. Изглежда, лошите момчета са пренесли враждата на улицата след освобождаването си. Това е история стара като света. Ще научим нещо повече за оня, който е палнал свещицата на стария Рафи, след като съумеем да притиснем по-здраво някого от бившите му дружки. Някой ще се издъни рано или късно и тогава ще завъртим машината. Трябва да разполагаме с нещо, което ще ни даде възможност да натиснем по-здраво, нали разбирате.

— Значи според вас убиецът на Джонсън е някой, с когото се познава от затвора?

— Категорично да. Казва се Роджърс. Натъквали ли сте се на това име? Гадно копеле. Също като Джонсън и дори по-лошо, защото още мърси околния въздух, докато оня гние в Статън Айланд.

— Откъде сте толкова сигурен, че е точно той?

— Не би следвало да ви го казвам…

— Бих разбрал неохотата ви да съобщите подробности…

— Тя работата е малко странна — казва полицаят. — Предполагам, че няма да навреди никому, ако ви кажа, при положение че запазите сведенията за себе си. Тоя Роджърс е оставил визитка. Изглежда, е искал приятелчетата на Джонсън да са наясно кой го е опаковал, пребил и обесил. Нещо като кратко послание до момчетата, дето са още в кафеза. Стар затворнически манталитет. Както и да е. След като го бъхтил бая време, направил му лицето на каша, счупил му и двата крака, а също така шест пръста на ръцете, малко преди да го закачи на тръбата, тоя тип заделил време за авторски подпис: издълбал точно по средата на гърдите му голямо кърваво Р. Гадна работа, но не оставя място за съмнение.

— Буквата „Р“?

— Именно. Като визитка, нали разбирате?

Така си е, казва си Рики. И човекът, за когото всъщност е предназначена, току-що я получи.

 

 

Рики се опитва да не си представя последните мигове на Рафаел Джонсън. Кой знае дали бившият затворник и дребен престъпник е имал някаква представа за оня, който му носи смъртта. Всеки удар, нанесен от него по съсипаната Клер Тайсън преди две десетилетия, му е върнат с щедра лихва. Рики решава да не прави оценка на наученото в момента, но едно нещо е ясно: човекът, който е избрал името Румпелщилцхен, е подготвил своето отмъщение много старателно и прецизно. А кръгът на засегнатите е значително по-широк, отколкото би могъл да си представи докторът.

Рики звъни за трети път в „Ню Йорк Таймс“, за да зададе своя последен въпрос. Все още стои изправен пред телефонния автомат във фоайето на съда, забил пръст в ухото си, за да се изолира от шума на хората, които напускат безбройните кабинети. Чиновникът от отдела за обяви изглежда леко ядосан, че му се обаждат в последната минута преди 18.00. Гласът му е рязък и делови:

— Добре, докторе, какво искате да напишем?

Рики се позамисля за момент, а после диктува:

„Търся ли един от трима,

сиротен, но днес богат,

що мъсти на този свят?“

Дежурният прочита записаното без никакъв коментар, сякаш е имунизиран срещу любопитство. Бързо записва разплащателните подробности и веднага затваря. Рики не може да си представи какво толкова привлекателно или спешно очаква този човек у дома, та дори не пожела нищо да попита във връзка с този странен текст, но е благодарен каквото и да е то.

Излиза на улицата и понечва да вдигне ръка за такси, но веднага му идва странната идея да вземе метрото. Улиците са задръстени от обичайния вечерен трафик, а към търбуха на градската железница се стича безспирен и плътен човешки поток. Присъединява се към него, обзет от необяснимо усещане за безопасност в пресата на това множество. Вагонът е претъпкан, няма места за сядане и той се държи за металната тръба, блъскан и люлян от движението на мотрисата и тълпата около себе си. Истински лукс за него е тази анонимност всред множеството.

Не му се мисли за това, че утре сутринта ще му остават само четирийсет и осем часа. Казва си, че макар да е задал въпроса във вестника, отговорът му е вече ясен и през тези две денонощия ще трябва да разбере как се казват трите сирачета на Клер Тайсън. Не знае дали ще се справи с тази задача, или не, но това е все пак нещо конкретно, върху което може да се съсредоточи, реално съществуваща някъде в света на съдилищата и документите информация. Рики не се чувства уютно в този свят, както показва опитът от днешния следобед, но неговата реалност, неговата познаваемост му дават известна надежда. Рови из паметта си с мисълта, че покойната му жена бе в приятелски отношения с доста съдии и може би някой от тях би подписал заповед за достъп до осиновителските архиви. Усмихва се при мисълта, че би могъл да свърши тази работа, а Румпелщилцхен може и да не е предвидил подобен ход.

Мотрисата продължава да се люлее и трещи, сетне внезапно намалява и Рики е принуден да стисне здраво металната тръба. Трудно му е да запази равновесие и неволно се блъска в младеж с раница и дълга коса, който не обръща никакво внимание на стълкновението.

Станцията е на две пресечки от дома му и той се измъква на открито с чувство на благодарност. Спира за момент, зашеметен от лъхащия жега тротоар, а после тръгва с енергична стъпка. Не може да се каже, че е точно самоуверен, но е изпълнен с вътрешен устрем. Решава да изрови от мазето телефонното тефтерче на жена си и още отсега да започне издирването на благосклонен съдия измежду някогашните й приятели. Все трябва да се намери такъв. Няма нищо гениално в този план, но може да свърши работа. Продължава по пътя си, без да е наясно дали е стигнал до този етап в целия процес, защото Румпелщилцхен е искал да стане така, или благодарение на собствения си разум. Мисълта за ужасното отмъщение срещу Рафаел Джонсън, мъчителя на Клер, го въодушевява. Рики си казва, че трябва да се направи категорично разграничение между неговата грешка, наистина обусловена от бюрократични и финансови причини, и физическия тормоз, упражнен от страна на оня престъпник. Позволява си оптимистичната мисъл, че може би всичко, което стана с него, с професионалната му кариера, с банковите сметки и пациентите му, цялата бъркотия и разруха, настъпили из един път в съдбата му, ще спре дотук, ще приключи с едно име и някакво извинение, а после той ще може да се заеме с възстановяване на живота си.

Не се замисля нито за миг относно истинската същност на отмъщението, тъй като не я познава. Не мисли и за опасността, надвиснала над главата на някой от неговите роднини, която е все така актуална.

Изпълнен донякъде ако не с истински оптимизъм, то поне с нещо като нормалност и вяра, че би могъл да стигне до успешен край в тази игра, докторът завива покрай последния ъгъл преди своя вход и замръзва на място. Точно отпред са спрели три полицейски коли с включени светлини. Има още пожарна и две жълти камионетки на комуналната служба. Мигащите полицейски светлини бляскат в настъпващия мрак.

Рики залита назад като пиян или ударен в лицето. Вижда неколцина полицаи, застанали на стълбите пред входа, да разговарят с работници в гащеризони с избили петна пот и с каски на главите. Един-двама пожарникари също участват в разговора, но когато Рики се приближава, се отделят от групата и се мушват в червената си машина. Тя надава дълбок рев, който се смесва с воя на сирената й, преди да се понесе по улицата.

Рики тръгва към групата, само подсъзнателно си дава сметка, че никой в нея няма вид на много забързан. Когато стига до събраните хора, докторът едва диша. Един от полицаите се обръща към него с думите:

— По-полека, човече.

— Тук живея — отвръща Рики. — Какво е станало?

— Тук ли живеете? — пита полицаят, макар да е току-що известен за това.

— Да — казва Рики. — Какво е станало?

Полицаят не отговаря направо.

— О, господи! Я по-добре идете при оня с костюма ей там — съветва го той.

Рики поглежда към втора група мъже. Забелязва един от съседите си, борсов агент и нещо като домоуправител на рехавата им жилищна общност, да се разправя с някакъв от комуналната служба, който е нахлузил жълта каска. Там има още двамина. Докторът разпознава отговорния за сградата общински служител и представител на собственика.

Комуналният служител говори високо и Рики го чува, когато доближава групата.

— Пукната пара не давам за създаваните неудобства. Аз решавам тези въпроси и ви казвам: дума да не става!

Борсовият агент се извърта гневно и се озовава лице в лице с Рики. Махва му с ръка и тръгва към него, загърбил компанията.

— Доктор Старкс — започва той, протегнал ръка за здрависване, — мислех, че вече сте заминали в отпуск.

— Какво става тук? — пита Рики.

— Бъркотия — отвръща онзи. — Пълна бъркотия.

— Каква?

— Полицаите не ви ли казаха?

— Не. Какво има?

Брокерът свива рамене с въздишка.

— Очевидно е станала голяма авария във водопровода на третия етаж. Няколко тръби са гръмнали едновременно поради рязко повишаване на налягането в тях. Като бомби. Стотици литри вода заливат първите два етажа, а хората от третия и четвъртия нямат ни ток, ни газ, ни вода, ни телефон. Нищо. — Брокерът, изглежда, забелязва съкрушения вид на Рики, защото продължава с утешителен тон: — Съжалявам. Вашият апартамент е пострадал най-много. Не съм го видял, но…

— Моят апар…

— Да. А пък оня идиот от комуналното иска да се опразни цялата сграда, за да работят техническите екипи в нея…

— Ами моите вещи…

— Някой от специалистите ще ви придружи, за да си вземете каквото ви трябва. Казват, че цялата сграда е в опасност. Имате ли на кого да се обадите? Къде ще отседнете? Бях останал с впечатлението, че през август сте в Кейп Код.

— Но как е станало това?

— И те не знаят. Вероятно апартаментът, от който тръгва белята, се намира точно над вашия. А семейство Уолфсън е на почивка. Мама му стара! Ще се наложи да ги извикам. Дано са оставили някакъв телефонен номер. Познавате ли някой надежден строителен предприемач? Който прави покриви, подове и всичко останало помежду им? Обадете се и на застрахователния си агент, макар да не мисля, че ще го зарадвате много. Ще трябва да дойде веднага, за да направи оглед. Вътре вече правят снимки.

— Продължавам да не разбирам…

— Според онзи там тръбите просто са гръмнали. Може да е имало някакво запушване. Ще минат седмици, докато разберем истинската причина. Може да е имало и изтичане на газ. Каквото и да е било, гръмнало е като мина.

Рики прави крачка назад и вдига поглед към своето убежище от последните двайсет и пет години. Все едно е научил току-що за кончината на някой стар познат, на някой много близък. Обзет е от желание да види със собствените си очи, да пипне с ръка, за да може да повярва. Също като при онази последна милувка, когато усети порцелановия хлад на нейната буза и разбра, че това е краят. Махва с ръка към човека от поддръжката.

— Заведете ме вътре — иска той. — Покажете ми.

Мъжът кимва с неохота.

— Не може да се влиза просто така — казва той. — А обувките ви ще станат на нищо.

Връчва му все така неохотно сребриста каска. Тя е стара и захабена.

 

 

Когато влизат във входа, от тавана и по стените продължава да се стича вода, от която мазилката се е издула и се лющи. Влагата е ясно осезаема. Атмосферата вътре е тежка, застояла и мокра като в тропически лес. Носи се едва доловима миризма на урина, а върху мраморния под са се образували локви, които го правят хлъзгав като замръзнало езеро. Придружителят му върви малко пред него, много внимава къде стъпва.

— Усещате ли миризмата? — обажда се той. — Човек може като едното нищо да пипне някоя зараза.

Тръгват да се изкачват внимателно по стълбите, като избягват досега с водата, доколкото е възможно, обаче обувките на Рики вече шляпат на всяка стъпка и той усеща проникналата през кожата влага. На втория етаж двама младежи с работни гащеризони, гумени ботуши, ръкавици и маски на лицата размахват огромни метли, с чиято помощ се опитват да подкарат по-големите локви. Метлите също шляпат, но много по-силно от обувките на Рики. Младежите работят без излишно бързане. До тях е застанал трети човек, също с гумени ботуши и с маска на лицето, но с евтин кафяв костюм и разхлабена вратовръзка. Той държи полароид и неуморно щрака кадър след кадър от опустошението. Светкавицата на апарата блясва и Рики забелязва огромна издутина на тавана като готов да се пръсне цирей, в която, изглежда, се е събрала вода, тя всеки миг може да се излее връз главата на нищо неподозиращия фотограф.

Вратата на неговия апартамент зее широко отворена. Придружителят му казва:

— Съжалявам, но се наложи да я разбием. Търсехме източника на белята… — Млъква, сякаш няма нужда от повече обяснения, но след миг добавя: — Да му се… — Това също не се нуждае от обяснение.

Рики прави крачка навътре в апартамента и замръзва на място.

Домът му прилича на пометен от ураган. Над два сантиметра дебел воден слой залива пода. Електрическата инсталация е дала на късо и вони на изгоряло. Всички мебели и килими са прогизнали, някои са съсипани напълно. Големи площи от мазилката на тавана са се издули и напукали, а другаде тя е паднала и всичко долу е като заснежено в бял прахоляк. Цели парчета мазилка са се натрошили по пода. От безброй места продължава да капе кафеникава зловонна течност. Колкото по-навътре в жилището влиза, толкова по-остра става миризмата, която усети още долу.

Навсякъде цари пълна разруха. Вещите му са или наводнени, или разпилени. Сякаш могъща приливна вълна е заляла апартамента. Внимателно пристъпя към кабинета си и застава на прага. Върху кушетката е паднало огромно парче мазилка. Бюрото му е в мазилка. Горе зеят три големи дупки. И от трите капе, и през трите висят като пещерни сталактити разкъсани водопроводни тръби. Подът е наводнен. Част от картините, дипломите му, както и портретът на Фройд, са паднали на пода и той е осеян с парчета стъкло.

— Прилича малко на терористично нападение, какво ще кажете? — обажда се придружителят. Рики понечва да продължи навътре, но той го хваща за лакътя. — Натам не бива.

— Но моите вещи… — казва Рики.

— Не мисля, че стъпването по този под е безопасно — заявява мъжът. — А която и да било от онези тръби може всеки момент да блъвне. Така и така, каквото ви трябва от тук, е вече унищожено. Най-добре е да се омитаме. Опасността е много по-голяма, отколкото допускате. Усещате ли миризмата? Не е само на лайна и урина, долавям воня на газ.

Рики се позамисля и пита:

— Ами спалнята?

— Същата работа. Дрехите ви и те. А леглото е натрошено от голямо парче от тавана.

— Все пак искам да видя с очите си.

— Не бива — повтаря мъжът. — Никой от кошмарите ви сънища не може дори да се доближи до тукашната реалност, така че зарежете всичко и да изчезваме. Застраховката бездруго ще покрие почти всички щети.

— Но моите вещи…

— Вещите си остават само вещи, докторе. Обувки, костюми — лесно ще ги подмените. Не си заслужават риска да се нараните или да пипнете някоя болест. Трябва да се махнем оттук и да оставим хората да си вършат работата. Нямам никаква вяра на тези тавани. Не мога да гарантирам и за подовете. Цялата сграда ще трябва да се изтърбуши. От мазето до покрива.

Точно така се чувства докторът в настоящия момент. Изтърбушен от долу до горе. Обръща се, за да последва мъжа. Зад гърба му тупва парче от таванската мазилка, сякаш да подкрепи неговите думи.

Предишната компания ги посреща отвън.

— Кофти, а? — пита брокерът. — Ужасно.

Рики поклаща глава.

— Застрахователите са вече на път — продължава съседът. Подава му визитна картичка. — Гледайте да ми се обадите през близките дни в службата. Имате ли къде да се подслоните междувременно?

Рики кима и прибира картичката в джоба си. Само едно място се е запазило непокътнато. Но надали ще е за дълго.