Джон Каценбах
Психоаналитикът (9)

Девета глава

Това писмо, казва си Рики, може и да не е истинско.

Вътрешно остава непоколебим: вероятността Цимерман да сложи край на живота си не е по-голяма от тази той самият да го направи. С нищо не бе показал, че подобни идеи се въртят в съзнанието му, нито че крои планове за посегателство над себе си по какъвто и да било начин. Цимерман бе дебелоглав невротик, който едва бе започнал да вниква в смисъла и методите на психоанализата. Предстоеше му да бъде подтикван в определено направление — точно както според дълбокото убеждение на Рики някой го е тикнал под онзи влак. Но Рики се затруднява при разграничаване на реално от измислица. Даже с писмото на детективката пред очите си и след като е бил на онази станция, както и в участъка, той все пак трудно възприема факта на тази смърт. Това събитие си остава за него някъде там, в паралелния свят. Поглежда отново копието и си дава сметка, че единственото споменато име е неговото. Отбелязва също, че подписът не е саморъчен. Той е отпечатан от онзи, който е сътворил писмото. Или Цимерман го е сторил, ако наистина той е авторът на писмото.

На Рики му се завива свят.

Приповдигнатото настроение, родено от неотдавнашния успех, се изпарява без следа, за да остави усещане за гадене, почти му се повръща, за което си дава сметка, че е от психосоматично естество. Поема с асансьора към своя етаж с усещането, че към нозете му са привързани гири, а друга огромна тежест е понесъл на гръб. Първи наченки на самосъжаление се прокрадват в душата му, въпросът „защо на мене?“ не му дава мира. Влиза в кабинета си съсипан.

Свлича се на стола зад бюрото и взема писмото от асоциацията. Зачерква наум името на адвоката, макар да не е толкова тъп, та да допусне, че повече няма да има вземане-даване с тоя Мерлин, който и да се окаже той. Писмото съдържа името и на бостънски терапевт, който уж лекувал мнимата пациентка, и Рики разбира, че в тази посока трябва да бъде неговата следваща стъпка. Минава му за миг през ума да забрави името, да не прави онова, което явно трябва да стори, но в същото време разбира, че ако не се защити по най-енергичен начин, това ще се изтълкува като поведение на виновен, макар и нищо положително да не може да очаква от такъв контакт.

Все още с разбунтуван стомах, Рики набира номера на терапевта. Чува едно иззвъняване, а сетне, както почти е очаквал, се включва телефонен секретар: „Свързали сте се с кабинета на доктор Мартин Соломан. Не мога да говоря с вас в настоящия момент. Моля, оставете името и телефонния си номер, за да ви потърся в най-скоро време“. Е, поне не е запрашил в отпуск още, казва си с облекчение Рики.

— Доктор Соломан — започва той с дрезгав глас, подобно на актьор, който се мъчи да зареди репликите си с възмущение и гняв, — обажда се доктор Фредерик Старкс от Манхатън. Ваша пациентка ме обвинява в много сериозно нарушение на професионалната етика. Длъжен съм да ви уведомя, че това обвинение е изцяло лъжливо. Всичко е измислица, която няма нищо общо с действителността. Благодаря ви.

Затваря. Солидността на това заявление укрепва донякъде самочувствието му. Поглежда ръчния си часовник. Пет минути, казва си той. Най-много десет.

Оказва се прав: точно след седем минути телефонът звъни.

Отговаря с дълбок, солиден глас:

— Доктор Старкс на телефона.

Човекът, който се обажда, като че ли си поема дълбоко дъх, преди да заговори:

— Докторе, обажда се Мартин Соломан. Получих съобщението ви и сметнах за най-разумно да ви потърся начаса.

Рики изчаква малко в пълна тишина, сетне пита:

— Коя е вашата пациентка? Тази, дето ме обвинява?

Следва подобно на неговото мълчание, после доктор Соломан казва:

— Мисля, че още нямам право да съобщя нейното име. Каза ми, че когато разследващите случая от Комисията по етика ме потърсят, тя ще разкрие своята самоличност. Самото уведомяване на психоаналитичната асоциация за нейния проблем бе важен елемент от терапията. Трябва да се напредва внимателно, стъпка подир стъпка. Но това ми се струва невероятно, докторе. Няма начин да не помните пациентите си отпреди толкова кратко време. От друга страна, нейното обвинение плюс подробностите, които споделя с мене в течение на последната половин година, подсказват правдоподобността на нейната позиция.

— Подробности? — пита Рики. — Какви по-точно?

Колегата се колебае.

— Ами не знам дали…

— Не ставайте смешен. Не вярвам нито за секунда, че такава личност въобще съществува — прекъсва го остро Рики.

— Уверявам ви, че е съвсем реална. И страданието й е също истинско — отвръща терапевтът, сякаш са си плюли в устата с Мерлин. — Откровено казано, докторе, намирам опровержението ви за не особено убедително.

— За какви подробности става дума в такъв случай?

Соломан отново се поколебава, преди да отговори:

— Описва ви физически, включително до най-интимни подробности. Описва вашия кабинет. Имитира гласа ви по начин, който — сега мога да кажа със сигурност — е изключително точен…

— Това е абсолютно невъзможно! — избухва Рики.

Доктор Соломан пита след нова пауза:

— Кажете ми, докторе, на стената в кабинета ви до портрета на Фройд има ли гравюра върху дърво, изобразяваща залез над Кейп Код?

Рики едва не се задавя. Това е една от малкото творби, запазени в монашеската обстановка на неговия кабинет и жилище. Подарена му е от съпругата по повод петнайсетата годишнина от брака им и е сред малкото предмети, пощадени от него при систематичното премахване на всички материални спомени за жена му, след като стана жертва на рака.

Соломан продължава:

— Там е окачена, нали? Моята пациентка заявява, че е съсредоточавала поглед именно в тази творба, сякаш да избяга в пейзажа, докато вие сте я насилвали сексуално. Нещо като опит за излизане от тялото. Известни са ми доста подобни случаи, при които жертви на сексуално насилие се мъчат да си представят, че се намират другаде. Това е често срещан защитен механизъм.

Рики преглъща.

— Нищо подобно не се е случвало в моя кабинет.

— Е — отвръща Соломан с твърд глас, — не съм аз този, когото трябва да убеждавате в това, нали?

Рики мълчи един момент, после пита:

— От колко време ви посещава тази пациентка?

— От шест месеца. Предстои ни дяволски дълъг път и на двамата.

— Кой ви е препоръчал?

— Моля?

— Кой я изпрати при вас?

— Не мога да си спомня…

— Да не би да се опитвате да ме убедите, че така травмирана жена просто е изровила името ви от телефонния указател?

— Трябва да проверя в архива си.

— Би било нормално да помните.

— И все пак трябва да направя справка.

Рики сумти недоволно.

— Ще откриете, че никой не ви я е пращал. Избрала е вас поради някаква важна причина. Та ще ви попитам още един път: защо именно вас, докторе?

Соломан се замисля.

— Имам репутацията на тукашен специалист в областта на сексуалния тормоз.

— В какво се изразява тази репутация?

— Публикувал съм някои статии по въпроса в местния печат.

Рики мисли много бързо.

— Често ли ви се случва да се явявате като вещо лице в съда?

— Не особено. Но процедурата ми е позната.

— Колко често е не особено често?

— Два или три пъти. И ми е ясно накъде биете. Да, ставаше дума за известни личности.

— Явявали ли сте се като експерт?

— Ами да. По няколко граждански дела, включително едно срещу психиатър, обвинен в почти същото като вас. Преподавател съм в Медицинския факултет на Масачузетския университет, където чета лекции относно методите за лечение на травми от криминални прояви…

— Името ви срещаше ли се по вестниците, когато тази пациентка ви потърси? На видно място?

— Да. Имаше една биографична статия в „Бостън Глоуб“. Но не разбирам…

— И твърдите, че на пациентката ви може да се вярва?

— Да. Вече половин година провеждам нейната терапия. Два сеанса седмично. Споделеното от нея звучи напълно достоверно, така че нямам никакво основание да се усъмня. Докторе, и двамата знаем колко е трудно за пациент да излъже терапевта, особено когато става дума за продължителен период от време.

Само преди няколко дни Рики би го потвърдил. Но вече не е толкова убеден.

— И къде се намира тя сега?

— На почивка за три седмици през август.

— Да ви е оставила случайно телефон, на който да я търсите през това време?

— Не. Не е. Просто й насрочих сеанс преди Деня на труда, това е.

Рики се замисля и пита за друго:

— Да не е с яркозелени пронизващи очи?

Соломан мълчи, а когато проговаря, гласът му е леден:

— Значи я познавате все пак?

— Не — отвръща Рики. — Просто налучквах.

И затваря. Върджил, казва си той.

 

 

Рики се е вторачил в гравюрата на стената, която заема толкова важно място в измислените спомени на мнимата пациентка в Бостън. Не се съмнява нито за миг, че доктор Соломан е действителна личност, която е била много внимателно подбрана. Не може да има също така и сянка от съмнение, че тази изключително красива и наранена жена, която търси помощта на именития доктор Соломан, никога повече няма да се мерне пред погледа му. Не и във връзка с този случай. Рики поклаща глава. Съществуват доста терапевти, чието самочувствие е до такава степен раздуто, че се радват като деца на вестникарско внимание и обожание от страна на пациентите. Те се държат така, сякаш имат уникални, едва ли не вълшебни познания относно правилата, които ръководят този свят, както и относно хорските постъпки, и всякога са готови да изтърсят недомислени становища или оценки. Рики подозира, че този доктор Соломан принадлежи към породата телевизионни психиатри, които възприемат външния облик на знаещи, без да полагат необходимите усилия наистина да научат нещо. Много по-лесно е да послушаш малко някого и да се представиш сетне за последна инстанция, отколкото да слушаш внимателно ден след ден, да проникваш през пластове и пластове всекидневие и баналност, за да се добереш до същественото. Той самият изпитва дълбоко презрение към представителите на своята професия, които отдават срещу заплащане имената си в съдебни зали или по вестникарски страници.

Но, казва си Рики, проблемът е, че репутацията на Соломан, публичността на неговата личност, известността му няма как да не придадат достоверно звучене на безумните обвинения. Присъствието на това име в жалбата й придава тежест, която ще издържи за периода, необходим на онзи, който стои зад всичко това.

Рики си задава въпроса: какво научи днес?

Доста, отговаря си той. Но на първо място, че нишките на паяжината, в която е попаднал, са изтъкани месеци по-рано.

Поглежда отново към гравюрата на стената. Те са влизали в кабинета много преди онзи ден. Обхожда с поглед помещението. Тук няма никаква сигурност. Няма и помен от лична неприкосновеност. Влизали са преди месеци, а аз нищо не знам.

Яростта го зашеметява и първата му реакция е да стане, да прекоси кабинета и да изтръгне от кукичката гравюрата, спомената от бостънския доктор. Той я запраща в кошчето за боклук с такава сила, че дървото се разпуква, а стъклото отгоре става на сол. Звукът изтрещява като пистолетен изстрел в затвореното пространство на кабинета. Мръсен словесен поток, необичаен и груб, се излива от устата му, пълни въздуха с ледени иглици. Той се извръща и обхваща бюрото от двете страни, сякаш за да запази равновесие.

Гневът му отстъпва също така внезапно, както го е обзел, за да освободи място за нова вълна на гадене, която се надига в него. Завива му се свят и усещането е същото, както при внезапно рязко изправяне, особено за човек с температура. Рики се чувства в емоционален срив. Дишането му е хрипкаво и затруднено, като че ли гръдният му кош е пристегнат с въже.

Нужни са няколко минути, за да се съвземе, но и тогава се чувства напълно изтощен.

Продължава да оглежда кабинета, сега го вижда много по-различен. Всички тези предмети, запълвали всекидневието му до днешния ден, му се струват зловещи и заплашителни. Завладян е от мисълта, че вече не може да има доверие, не може да се опре абсолютно на нищо и никого. Пита се какво още е изпяла Върджил пред терапевта от Бостън, какви още подробности от живота му ще станат достояние на Комисията по медицинска етика. Спомня си свои пациенти, потърсили професионалната му помощ след случаи на взлом или нападение, спомня си техните думи колко несигурни се чувстват след упражненото срещу тях насилие. Той бе изслушвал тези хора с голямо съчувствие и клинична дистанция, но така и не можа да вникне напълно в самото усещане, не съумя да го направи свое. Ето че сега добива много по-добра представа за него, казва си докторът.

И се чувства ограбен.

Пак оглежда помещението. То вече не го изпълва с усещане за сигурност и уют.

Не е лесно да се направи така, че една лъжа да заприлича на истина. Това изисква сериозно планиране, казва си Рики.

Минава покрай бюрото и вижда червената светлинка на телефонния секретар. Броячът на обажданията показва 4. Той включва апарата и изслушва първото. Моментално разпознава гласа на възрастен пациент, човек над средната възраст, който работи в „Ню Йорк Таймс“ и е добре платен, но дейността му е твърде еднообразна: редактира научни статии, подготвени от по-младши, по-млади и по-енергични журналисти. Той жадува да направи нещо по-значително в живота, нещо творческо и оригинално, обаче страхът, че това би могло да разстрои добре подредения му бит, вечно го спира. А иначе е интелигентен, образован и с фини сетива, което му позволява да напредва в терапията, да проумява връзката между прекараното в строгост и дисциплина детство в семейство на научни работници в Средния запад и сегашната си боязън от риска. Рики харесва този човек и смята, че най-вероятно успешният край на неговата терапия приближава, което винаги носи радост и удовлетворение на терапевта.

„Доктор Старкс — прозвучава бавно, почти неохотно гласът от записа, след като пациентът се представя. — Съжалявам, задето се налага да се обаждам по време на отпуска ви. Не искам с нищо да го помрачавам, но тази сутрин получих крайно обезпокоително писмо.“ Рики затаява дъх. Гласът продължава все така бавно: „Писмото съдържа копие от оплакване срещу вас, отправено до щатската Комисия по медицинска етика и Асоциацията на нюйоркските психоаналитици. Давам си сметка, че анонимността на оплакването го прави изключително трудно за оборване. Писмото е изпратено на домашния ми адрес, а не в службата, и няма адрес на подател или други някакви данни. — Пациентът се поколебава. — Изпаднал съм в ситуация на дълбок конфликт на интереси. За мен няма и сянка от съмнение, че това писмо представлява огромен интерес за медиите и аз би следвало да го предам на някого от репортерския отдел за по-нататъшно разследване. От друга страна обаче, това очевидно ще се отрази пагубно върху нашите взаимоотношения. Силно съм обезпокоен от обвиненията, които, предполагам, ще отхвърлите по най-категоричен начин… — Пациентът като че се задъхва и добавя сякаш с потиснат гняв в гласа: — … Всички отричат обвинения в злодеяние. Не съм аз, не съм аз, не съм аз… Докато затънат до гуша в улики и доказателства, които правят по-нататъшните лъжи безполезни. Президенти. Правителствени чиновници. Бизнесмени. Лекари. Скаутски водачи и треньори, ако щете. В крайна сметка им се налага да си признаят, но очакват другите да проявят разбиране към по-раншните им лъжи, сякаш е най-нормалното нещо на света да лъжеш, докато те принудят насила да спреш…“.

Пациентът отново млъква, а после затваря. Така и не е казал какво всъщност иска от Рики.

Ръката на доктора леко потрепва, когато отново натиска копчето на апарата. Чува единствено женски плач. За съжаление успява да разпознае друга отдавнашна пациентка. Значи и тя е получила копие, казва си Рики. Бързо превърта записа. И другите две съобщения са от пациенти. Единият, известен хореограф от Бродуей, чак заеква от едва сдържан гняв. Последният, прочут художник фотограф, като че ли е колкото объркан, толкова и смутен.

Рики е обзет от отчаяние. Може би за първи път през целия си професионален живот не знае какво точно да отговори на пациентите си. Другите, дето не са се обадили, казва си докторът, най-вероятно още не са си видели пощата.

 

 

Един от основополагащите елементи на психоанализата са особените взаимоотношения между пациент и терапевт, при които първият излива душата си до най-интимни подробности пред лице, което в никакъв случай не му отговаря с взаимност и дори изключително рядко коментира и най-пикантните подробности от личния живот на пациента, които той е споделил. В детската игра на истини доверието се установява чрез споделяне на общия риск: ти си искрен, аз съм откровен. Психоанализата нарушава равнопоставеността във взаимоотношенията и ги прави подчертано едностранчиви. Рики знае, че интересът на неговите пациенти към него, към емоциите му, към реакциите му е сериозен фактор в процеса на коренно преобразуване, който протича в неговия кабинет. Седнал така, мълчалив и неподвижен, до главата на пациента, който лежи на кушетката, той се превръща за него в символ на определени неща — за всеки различни и проблемни — и по този начин, чрез това превъплъщение в очите на пациента, той съумява да го води през затрудненията им. Мълчанието му за един дава образа на майката, за друг — на бащата, за трети — на началника. Неговото мълчание може да бъде любов и омраза, гняв и тъга. Може да е загуба, може да е отхвърляне. Психоаналитикът е нещо като хамелеон в известен смисъл, той променя окраската си според конкретната ситуация.

Рики не отговаря на нито един от обадилите се пациенти, а до вечерта се изреждат всичките. Редакторът от „Таймс“ има право, казва си докторът. Живеем в общество, което е преобразило самата концепция на опровержението. Днес то съдържа презумпцията, че си е най-обикновена лъжа, казана за собствено удобство, за да бъде цитирана или прекроена в някой по-сетнешен момент, когато се договаря приемлива за всички страни истина.

Часовете, прекарани с всеки пациент поотделно, които стават седмици, а сетне месеци и години, се обезсмислят с една-единствена добре скроена лъжа. Той не знае какво да каже на пациентите си, нито дори нужно ли е да им казва каквото и да било. Терапевтът у него предупреждава, че би било полезно да проследи индивидуалната реакция на всеки по повод на това обвинение, но от друга страна, цялата работа му се вижда безсмислена.

За вечеря си стопля пилешка супа от консерва.

Докато гълта парещата течност, той се пита дали поне част от прехвалените й здравословни и възстановителни свойства ще са полезни за сърцето му.

Ясно му е като бял ден, че все още няма план за действие. Някаква схема, която да направлява постъпките му. Диагноза и съответната инструкция за провеждане на лечебен курс. За момента Румпелщилцхен му прилича на някакъв скрит рак, който напада ту един, ту друг негов орган. Трябва да определи подхода си. Проблемът е, че подобно решение влиза в противоречие с професионалното русло на неговата мисъл. Да беше като онколозите, онези, които така безуспешно бяха лекували жена му, или като зъболекарите, които откриват неизлечимо болен зъб и го изваждат, той би знаел как да постъпи. Но неговата професионална подготовка е съвсем различна. Психоаналитикът, дори когато е установил проблемите и породилите ги причини, в крайна сметка оставя пациента да стигне сам до метода на лечение в рамките на цялостния процес. Рики е парализиран в схватката си с Румпелщилцхен и неговите заплахи от самото естество на похватите, които толкова много години са му били от голяма полза. Пасивността, запазена марка на професията му, сега се превръща в смъртоносна заплаха.

За първи път късно тази нощ той се уплашва истински от възможността да стане нейна жертва.