Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Analyst, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Джон Каценбах. Психоаналитикът
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2008
Редактор: София Бранц
ISBN: 978-954-529-599-7
История
- —Добавяне
Осма глава
Загледан в изписаните пред очите му лъжи, докторът изпитва противоречиви чувства. Духът му е сринат, сърцето му е вцепенено от отчаяние, сякаш нещо е извадено от него и мястото е запълнено с гняв, толкова неприсъщ на неговата природа, че го чувства като нещо чуждо. Ръцете му започват силно да се тресат, лицето му пламва, а по челото му избива ситна пот. Същата жега близва врата и подмишниците му, пърли гърлото. Вдига очи от писмото и започва да търси с поглед нещо, което да грабне и натроши, и като не намира нищо подходящо, ядосва се още по-силно.
Рики кръстосва напред-назад из кабинета няколко минути. Сякаш някакъв нервен пристъп разтърсва цялото му тяло. Най-накрая се свлича в коженото кресло до горния край на кушетката, и се отпуска, та познатото скърцане на тапицерията и допирът на гладката материя да го успокоят поне за малко.
Няма никакво съмнение относно авторството на тази каша. Фалшивата анонимност на мнимата жертва е достатъчно доказателство. По-важното е: защо? Следва се определена линия на поведение, това му е ясно, но той трябва да я разкрие.
Рики има втори телефон на пода до креслото си и сега посяга към него. За нула време научава номера на президента от справочната служба. Отказал предложението на електронния глас да го свърже, той гневно натиска копчетата и зачаква нетърпеливо.
Отговаря познатият глас на колегата. Но Рики чува характерните интонации на записа.
„Здравейте. Свързали сте се с кабинета на доктор Мартин Рот. Ще отсъствам от първи до двайсет и девети август. Ако става дума за спешен случай, моля наберете 555–1716, който ще ви осигури връзка със служба, която ще ме открие и през периода на отпуска. Можете да се обадите също на 555–2436, на който ще ви отговори доктор Албърт Майкълс от Колумбийската презвитерианска болница — той ме замества през този месец. Ако смятате, че положението е наистина критично, обадете се и на двата телефона и ние с доктор Майкълс ще ви потърсим незабавно.“
Рики прекъсва безполезната по-нататък връзка и набира първия посочен в записа номер. Известно му е, че на втория отговаря някой болничен доктор с две или три години стаж. Подобни лекари заместват авторитетни колеги по време на отпуск, като осигуряват алтернативен източник на рецепти преди диалоговите сеанси, които са в основата на психоанализата.
На първия номер отговаря служба за връзка.
— Ало — отзовава се уморен женски глас. — Кореспондентска служба на доктор Рот.
— Искам да предадете съобщение на доктора — заявява Рики с решителен глас.
— Той е в отпуск. Ако става дума за спешен случай, трябва да се обадите на доктор Албърт Майкълс в…
— Имам този номер — прекъсва я Рики, — но се касае за спешност и съобщение от съвсем друг вид.
Жената мълчи по-скоро изненадана, отколкото объркана.
— Ами какво да ви кажа — проговаря след малко, — не знам дали трябва да го тревожа по време на почивката с всяко съобщение…
— Точно това ще го заинтригува — уверява я Рики, без да може да прикрие неприязънта в гласа си.
— Какво да ви кажа — повтаря жената, — имаме си правила.
— Всички си имат правила — срязва я Рики. — Правилата служат за ограничаване на контактите, не за тяхното улесняване. Хората с празни глави и липсващо въображение компенсират с програми и правила. А личностите с характер знаят кога могат да нарушат протокола. Вие от втория тип ли сте, госпожице?
Жената се поколебава.
— За какво съобщение става дума? — пита отривисто тя.
— Предайте на доктор Рот, че доктор Фредерик Старкс… по-добре е да си запишете, защото искам да ме цитирате буквално…
— Записвам — отвръща жената с метален глас.
— … че доктор Фредерик Старкс е получил писмото, запознал се е с оплакването, приложено в него, и желае да заяви, че нито една дума в него не отговаря на истината. То е опашата лъжа.
— … не отговаря на истината… добре… опашата лъжа. Разбрано. И вие искате да го тревожа заради подобно съобщение? Та той е в отпуск.
— Всички сме в отпуск — отвръща Рики все така грубо. — Просто някои хора прекарват отпуска си по-интересно от други. Това съобщение с положителност ще направи неговия по-колоритен. Погрижете се да го получи точно във вида, в който съм го формулирал, или можете да бъдете абсолютно сигурна, че ще направя всичко възможно да си търсите нова работа още преди Деня на труда. Ясно ли е?
— Напълно — отговаря жената. Заплахата, изглежда, не й действа. — Но вече ви казах: имаме съвсем ясни правила. Не мисля, че това сега се вписва в което и…
— Направете опит да не предсказвате събитията — съветва я Рики. — По този начин можете да си запазите мястото.
С което приключва разговора и се обляга в креслото. Не може да си спомни друг случай, при който да се е държал толкова настоятелно и грубо. Да не говорим за агресивно. Всичко това също противоречи на неговата природа. В този момент му хрумва, че през следващите няколко дни ще му се наложи не един път да й изневерява.
Поглежда съпроводителното писмо от доктор Рот, а сетне внимателно прочита отново оплакването. Все още неуспял да потисне напълно гнева и възмущението, предизвикани от това фалшиво обвинение, той се замисля върху евентуалните последствия и най-вече върху въпроса „защо“. Няма съмнение, че Румпелщилцхен си е наумил нещо, но какво може да е то?
Докато мисли по това, в съзнанието му изплават разни неща.
Анонимното писмо е с много по-дълбок замисъл, отколкото личи на пръв поглед. Авторът крещи „изнасилване!“, но разполага мнимото престъпление във времеви рамки, които изключват намесата на закона. Никаква полиция. Вместо нея ще се задейства тежката процедура на непохватната щатска Комисия по медицинска етика. Тя е бавна, неефективна и неспособна да се вмести по какъвто и да било начин в краткия срок, определен за тази игра. Оплакване, което да въвлича полицията, би довело най-вероятно до бързо разрешаване на конфликта, а Румпелщилцхен явно не желае нейното присъствие, освен като някаква сянка. А с провокационното, но анонимно оплакване авторът създава дистанция. Никой от асоциацията няма да хукне да разследва обвинението. Те ще го прехвърлят, както вече са направили, на друга инстанция, за да си умият ръцете с най-голямата възможна бързина и да останат по-далеч от евентуален скандал.
Рики прочита и двете писма още един път и открива отговора.
— Иска да ме остави сам — си казва той.
Известно време седи така, облегнат, зяпнал в тавана, сякаш очаква неговата бяла плоскост да проговори. Обръща се към нищото, към пустотата на своя кабинет, в която думите му прозвучават малко кухо.
— Иска да ме лиши от възможността да потърся помощ. Иска да играя неговата игра без ничия подкрепа. Затова предприема мерки, с които да ми попречи да се обърна към когото и да било от колегите.
Почти се усмихва на този дяволски замисъл. Противникът му знае, че Рики ще бъде измъчван от разнообразни въпроси около смъртта на Цимерман. Знае, че ще бъде силно притеснен и уплашен от влизането в неговото жилище по време на експедицията му, посветена на Цимерман. Знае също, че е обезсърчен и може би дори изпаднал в лека паника като резултат от бързата поредица необичайни събития, пред които е изправен. Румпелщилцхен е отчел всичко това и е допуснал, че първа стъпка на притиснатия до стената доктор би била да потърси помощ. А къде може да стори това с най-голяма вероятност? Той ще поиска да говори, не да действа, понеже такова е естеството на неговата професия. Следователно ще се обърне към колега. Приятел, който да изиграе ролята на страничен наблюдател. Някой, който може да го изслушва внимателно и вземе съдбата му присърце, който ще му помогне да се ориентира в изобилието от събития и факти.
А сега тази възможност е изключена, дава си сметка Рики.
Оплакването с неговите обвинения в изнасилване плюс безплатната и грозна притурка относно последния сеанс е разпратено до всички функционери на асоциацията, миг преди заминаването им в отпуск. Няма пред кого да се самозащити. Гнусната мълва за уж стореното от него ще се носи из гилдията като холивудска клюка преди премиера. Рики е човек с много колеги и твърде малко приятели и го знае. И тези колеги надали ще искат да компрометират името си, като общуват с лекар, който е обвинен в престъпване на най-великото табу на професията. Обвинен, че се е възползвал от положението си на терапевт-психоаналитик, за да се домогне до най-първични и жестоки сексуални услуги, след което е обърнал гръб на пациента, зарязал го е в създадения от самия него психологически проблем. Всичко това е нещо като психоаналитичен аналог на зараза, а самият той се превръща в съвременно издание на Тифозната Мери. С тази табела на шията никой няма да му подаде приятелска ръка, колкото и да моли, колкото и твърдо да отрича стоварената му вина. И това ще продължи, докато случаят бъде изяснен. А за целта са нужни месеци.
Ще има още един, вторичен ефект: познаващите го ще започнат да си задават въпроса кого точно познават и коя негова страна познават. Гениална лъжа, казва си Рики, която ще накара колегите му да го заподозрат именно въз основа на факта, че така яростно отрича.
Сам-самичък съм, заключава Рики. Изолиран. Изоставен.
Поема предпазливо дъх, сякаш въздухът в кабинета е замръзнал. Значи това иска онзи. Да го остави сам.
Поглежда отново двете писма. Във фалшивото обвинение са замесени две имена: на адвокат от Ню Йорк и на бостънски терапевт.
Рики не може да сдържи силна тръпка. Тия имена са подхвърлени като примамка за него. Те указват пътя, по който трябва да поеме.
Спомня си плашещата тъмнина в кабинета си снощи. Единственото, което трябваше да стори, бе да включи отново разкачените кабели, за да пусне обилна светлина в помещението. Подозира, че и сега ще се окаже горе-долу същото. Не знае обаче накъде води тази конкретна пътека.
Остатъкът от деня използва за детайлно проучване на първото писмо от Румпелщилцхен, за опити да вникне в римувания шифър, а сетне акуратно записва впечатленията си от всичко, което му се струпва на главата напоследък, като се стреми да обърне внимание на всяка казана дума, да пресъздаде всеки диалог, подобно на репортер, който подготвя материал за някакво важно събитие и търси постоянно изплъзващата се обща перспектива. Забелязва, че среща най-големи трудности при възпроизвеждане репликите на Върджил, и това го притеснява. Без никакво затруднение си спомня извивките на нейното тяло, коварството в гласа й, но установява, че красотата й действа като предпазен щит пред нейните думи. Това го безпокои, защото влиза в противоречие с професионалната му рутина и навици, и като всеки добър психоаналитик той започва да търси причините за тази своя неспособност да се концентрира, докато истината е така очевидна, че би могла да му бъде разкрита от всеки средно опитен тийнейджър.
Трупа една след друга бележки и наблюдения, търси убежище в свят, където се чувства уютно. Но на следващата сутрин, след като се е издокарал със сако и връзка и е белязал с „X“ още едно квадратче в календара, отново усеща натиска на времето. Хрумва му да използва правото си на първи въпрос и го публикува в сектора за малки обяви на „Таймс“.
Утринната жега сякаш му се присмива и той мигом завира с официалното си сако. Предполага, че го следят, но не желае да се подчини на порива и да погледне назад. От друга страна, дава си сметка, че така или иначе не знае по какъв начин да открои в тълпата онези, които може би го следват. Мисли си колко е лесно във филмите: героят всеки път с лекота набелязва лошите около себе си. Те са с черни бомбета и гледат злобно. В живота е по-иначе, казва си Рики. Всички са съмнителни. Човекът, който разтоварва стока за магазина, бизнесменът, който върви с бърза крачка по тротоара, бездомникът, свит в онзи вход, лицата зад стъклената витрина на ресторанта, хората в минаващите коли. Всеки от тях може да го следи, а може и да не го следи. Няма начин да разбере. Той е така привикнал към вглъбения свят на своя кабинет, където ролите са много по-ясно определени. На улицата му е невъзможно да реши кой би могъл да участва в играта и кой просто принадлежи към останалите осем или повече милиона статисти в този град.
Рики потръпва и спира такси на ъгъла. Шофьорът е с непроизносимо име и слуша някаква близкоизточна музика. Певица вие на умряло с писклив глас, който трепти с промените в ритъма. В следващото парче се променя сякаш само темпото. Гласовете си остават едни и същи. Рики не може да долови нито една дума в непознатата реч, но шофьорът, видимо доволен, почуква с пръсти по волана в ритъма на мелодията. Той сумти нещо под нос, когато чува адреса, и бързо се стрелва в автомобилния поток. Пътникът му се чуди колко ли клиенти качва това такси на ден. Няма начин водачът пред пластмасовата преграда да отгатне дали вози някого към съдбовен миг от неговия живот, или просто тече поредната банална минута. Шофьорът натиска клаксона един-два пъти на кръстовища и продължава да се промъква през задръстените улици, без да обели дума.
Бял камион е запречил отчасти тясната пресечка, на която се намира адвокатската кантора. Оставил е място точно колкото да се промуши лека кола. Трима-четирима червендалести мъжаги влизат и излизат през входа на скромна, с нищо непривличаща погледа сграда, понесли кашони или по някоя мебел: канцеларски стол, канапе и тем подобни. Внимателно се движат по платформата на камиона, докато го товарят. Някакъв със син блейзър и бадж на охранител върху ревера стои отстрани на тротоара и наблюдава всяко движение, без да изпуска от поглед минувачите. Видът му ясно говори за единствената задача, която го е изправила на това място, както и за твърдата решимост да я изпълни. Рики освобождава таксито, което изчезва в мига, щом хлопва вратата, и се насочва към мъжа с блейзъра.
— Търся кантората на господин Мерлин. Той е адвокат…
— Шестият етаж. Най-горният — отговаря блейзърът, без да отмества поглед от парада на товарачите. — Имате ли насрочен час? Там сега е голяма бъркотия с цялото това местене.
— Мести ли се?
Блейзърът прави неопределен жест.
— Както виждате. Отива при голямото добрутро, големите пари, както се чува. Качете се, но гледайте да не пречите.
Асансьорът бръмчи тихичко, но за щастие няма досадна музика. Когато вратата се отваря на шестия етаж, Рики мигом съзира офиса на адвоката. Вратата е широко отворена, а двама мъже се мъчат с някакво бюро, въртят го под най-различни ъгли, наблюдавани внимателно от жена на средна възраст с дънки, маркова тениска и маратонки.
— Това е моето бюро, мътните да ви вземат дано. Знам всяка драскотина по него. А намеря нова, а съм ви пратила да ми купите друго.
Двамата носачи спират намръщени. После бюрото се изнизва на милиметри от страничните ръбове на касата. Рики поглежда през вратата и вижда натрупани кашони, празни шкафове и маси, все неща, които може да се видят в офис, който е в процес на преместване. Откъм вътрешността на кантората се носят псувни и тътен от тътрене на тежък предмет. Жената с дънките отмята глава и разтърсва кестенява грива в явен израз на раздразнение. Очевидно е човек с изтънчен усет за ред и сегашният временно настъпил хаос й причинява истинска болка. Рики бърза към нея.
— Идвам при господин Мерлин — съобщава той. — Тук ли е?
Жената се извръща живо.
— Негов клиент ли сте? Нямаме насрочени за днес срещи. Местим се.
— В известен смисъл съм клиент.
— В какъв по-точно смисъл?
— Аз съм доктор Фредерик Старкс и мисля, че съществува един проблем, който интересува и двама ни с господин Мерлин. Та тук ли е той?
Жената изглежда изненадана за момент, а сетне кима с неприятна усмивка.
— Това име ми е познато, но не мисля, че господин Мерлин очаква толкова експедитивна визита.
— Нима? — изразява учудването си Рики. — Аз бих очаквал тъкмо обратното в подобен случай.
Жената замълчава, докато отмине носач с лампион в едната ръка и кашон с книги под другата. Обръща се към него и казва:
— Само по един предмет на курс. Вземате по много и неминуемо нещо ще се счупи. Оставете едното на пода и се върнете после за него.
Онзи изглежда изненадан, но свива рамене и пуска доста грубо лампиона.
Жената се извръща отново към Рики:
— Както сам виждате, докторе, пристигате в напрегнат момент…
На Рики му се струва, че тя се готви да го разкара, когато откъм вътрешността на кантората се появява някакъв по-млад мъж на около трийсет, леко пълен и леко плешив, с идеално изгладен панталон цвят каки, скъпа риза и лъснати до блясък мокасини с пискюлчета. Видът му е доста чудноват, понеже е прекалено шик за пренасяне на багаж и твърде несериозен за делови мъж. Облеклото е скъпо и крещящо, а професията му изисква спазване на твърдо установени правила дори в подчертано неслужебна обстановка. В очите на Рики тоалетът му е крайно претенциозен и непредразполагащ.
— Аз съм Мерлин — съобщава мъжът, измъква от джоба прецизно сгъната носна кърпа, с която бърше ръката си, преди да я протегне към новодошлия. — Моля да ни извините за тукашния хаос. Бихме могли да разменим по някоя дума в конферентната зала. Повечето от мебелировката си е още на мястото, не се знае докога. — И адвокатът посочва една врата.
— Ще искате ли да водя бележки, господин Мерлин? — обажда се жената.
Младият мъж поклаща глава.
— Мисля, че ще приключим набързо.
Рики е въведен в помещение с дълга маса и столове от черешово дърво. В единия му край се вижда по-малка маса с кафемашина, автомат за вода и чаши. Адвокатът посочва стол, след което отива да огледа машините. Свива рамене и се обръща към своя посетител.
— Съжалявам, докторе. Няма кафе, а и автоматът за вода май е празен. Нищо не мога да ви предложа.
— Няма и нужда — отвръща Рики. — Не съм дошъл тук да утолявам жаждата си.
Този отговор кара адвоката да се усмихне.
— Със сигурност. Но и не знам дали мога да ви бъда с нещо полезен.
— Мерлин е необичайно име — промълвява Рики. — Навява мисли за магьосничество.
Адвокатът се усмихва отново.
— В професия като моята, доктор Старкс, подобно име дава определени преимущества. Клиентите ни често настояват да им измъкнем заек от шапката.
— И успявате ли? — интересува се Рики.
— За жалост не — отвръща Мерлин. — Не разполагам с магическа пръчица. Но от друга страна, в редица случаи съм съумявал с много голям успех да извадя на бял свят непослушни зайци на противната страна, скрити в шапки от всякакъв вид, с помощта не на магически сили, а на море от правни документи и при спазване на изобилие от юридически правила. Изглежда, тия неща водят до един и същ резултат в условията на нашия свят. Някои неща в съдебната система очевидно функционират като заклинанията и магиите.
— Вие се местите?
Адвокатът изважда от джоба на панталона си изящна кожена кутийка за визитни картички. Подава една на Рики.
— Новите координати — обяснява той радушно. — Успехът налага нови мащаби. Нови съдружници. Необходим е простор за разгръщане на силите.
Рики поглежда картичката с адрес в деловия център на града.
— А аз ще бъда поредният трофей върху стената на славата, така ли?
Мерлин се усмихва дружески.
— Може би — отвръща той. — Всъщност най-вероятно. Не би следвало да разговарям с вас, докторе, особено без адвоката ви. Защо не му възложите да влезе във връзка с мене, за да обсъдим възможностите на застраховката ви срещу нарушения по служба… Имате такава, нали? И да уредим нещата по най-бързия и задоволителен начин за засегнатите страни.
— Имам застраховка, но силно се съмнявам, че покрива случаи като измисления от вашата клиентка. Не съм имал повод да чета условията й от десетилетия насам.
— Не сте застрахован? Това не е добре… А колкото до думата измислен, бих възразил.
— Коя е вашата клиентка? — рязко пита Рики.
Адвокатът поклаща глава.
— Все още нямам право да назова нейното име. Тя е в процес на възстановяване и…
— Нищо от описаното не се е случвало никога — прекъсва Рики думите на адвоката. — Пълни фантазии. Измислици. Нито една дума истина. Вашият клиент не е това подставено лице, нали?
Адвокатът някое време мълчи.
— Мога да ви уверя, че клиентката ми е истинска. Истински са и обвиненията й. Госпожица Х. е твърде объркана млада жена…
— Защо да не я наречем госпожица Р.? — пита Рики. — „Р“ като Румпелщилцхен. Няма ли да е по-подходящо?
Мерлин има донякъде объркан вид.
— Май не мога да проследя мисълта ви, докторе. „Х“, „Р“, каквото и да е там. Не в това се състои въпросът, нали?
— Именно.
— Въпросът, доктор Старкс, се състои в това, че сте изпаднали в беда. И повярвайте ми, във ваш интерес е тази беда да се изчисти от житейския ви хоризонт с най-голямата бързина, която е в човешките възможности. Ако се окажа принуден да завеждам съдебен иск, духът ще бъде пуснат от бутилката. Кутията на Пандора, докторе. Цялото зло ще бъде пуснато на воля. Всичко ще стане обществено достояние. Както обвиненията, така и опроверженията, макар моята практика да доказва, че те никога не впечатляват така, както обвиненията, а, докторе? Опроверженията не оставят следа в общественото съзнание. — Адвокатът поклаща глава.
— Никога не ми се е случвало да злоупотребя с доверието на пациент по отвратителния начин, който ми се приписва. Не вярвам, че подобна личност изобщо я има под слънцето. Нямам никакви документи във връзка с подобно лице.
— Това е отлично, докторе. Надявам се да сте сто процента прав по тази точка. Защото — гласът на адвоката спада с една октава, а думите започват да режат като бръснач, — когато приключа с разпитите на всеки отделен пациент, когото сте приемали през последното десетилетие, след като разговарям поотделно с всеки ваш колега, с когото сте имали и най-незначително разногласие, след като разгледам под лупа и най-дребния детайл от вашия (надявам се, свят) живот и неминуемо всяка прекарана от вас секунда до прословутата кушетка, е, тогава съществуването на моята клиентка няма да бъде кой знае от какво значение, защото от вашия живот, от вашето добро име няма да остане нищо. Ни помен.
Рики понечва да отговори, но се отказва.
Мерлин продължава да го фиксира неподвижно с немигащ поглед.
— Имате ли врагове, докторе? А завистливи колеги? Възможно ли е някой от пациентите ви през годините да е останал не съвсем доволен от проведената терапия? Да сте ритнали нечие куче? Да не сте успели да натиснете навреме спирачката, когато пред колата ви е изскочила катеричка по време на отпуска ви в Кейп Код? — Мерлин отново се усмихва, но този път лицето му е злобно. — Научих вече за това място — съобщава той. — Хубава селска къща в чудесно поле накрай гората, с малка градинка и изглед към океана. Дванайсет акра. Купени от жена на средна възраст през осемдесет и четвърта година, малко след смъртта на съпруга й. Не наподобява ли възползване от нечие бедствено положение, докторе? Имате ли представа колко пъти са скочили цените на имотите в района оттогава? Сигурен съм, че имате. Искам да ви уведомя за едно нещо, доктор Старкс. Едно-единствено. Независимо дали в твърденията на моята клиентка има грам истина, или не, аз ще притежавам имота, преди да е приключила цялата тази работа. Освен това ще съм сложил ръка върху апартамента ви, върху сметката ви в „Чейс Банк“, както и върху пенсионната ви застраховка, която още не сте пипали, и скромния ви пакет акции. Но ще започна с летния ви имот. Тия дванайсет акра мога да ги разделя на парцели и да направя колосален удар. Какво ще кажете, докторе?
— Откъде знаете… — започва Рики неуверено.
— Работата ми е да знам — бързо го прекъсва Мерлин. — Ако не притежавахте нещо, което представлява интерес за мене, пръста си не бих помръднал. Но вие притежавате и повярвайте ми, защото същото ще ви каже и вашият адвокат, не си струва да рискувате с всичко това.
— Заради моята репутация си струва — отвръща Рики.
Мерлин пак свива рамене.
— Май не разбирате нещата докрай, докторе. Аз се мъча да ви обясня как да я запазите повече или по-малко неопетнена. Вие допускате доста голямата глупост да вярвате, че това има нещо общо с истина и лъжа. Подобна вяра ми се вижда прелюбопитна у ветеран психоаналитик, какъвто сте вие. Нима често ви се случва да изслушвате истини, автентичните и прекрасни старомодни истини? Или ви се представят завоалирани, скрити зад психологически уловки от най-разнообразен вид, неуловими и хлъзгави, когато успеете да се домогнете до тях? Но в нито един случай черно и бяло. По-скоро сивкави, кафеникави и дори червени. Нали на това ни учи вашата професия?
Рики се чувства тъпо. Думите на адвоката се сипят като удари на неравностоен противник в боксова среща. Въздъхва дълбоко с мисълта, че е било глупост да дойде тук, а най-умното би било веднага да си тръгне. Кани се да стане, когато Мерлин добавя:
— Адът може да се представя в различни образи, докторе. Приемете ме като един от тях.
И Рики си спомня казаното от Върджил при запознаването им. Щяла да бъде негов водач в ада, оттам и името й.
Адвокатът се усмихва.
— Във времето на крал Артур — започва той с гласа на човек, който е опознал противника и не е останал особено впечатлен — адът е бил нещо съвсем реално в представите на хората и дори на най-образованите и умните измежду тях. Те искрено и дълбоко вярвали в съществуването на дяволи, демони, зли сили и каквото още ви дойде на ум. Усещали жегата от огъня и вонята на сяра, които очакват недостатъчно благочестивите, не се съмнявали в наличието на котли с катран и вечни мъки като отплата за недостойно изживян живот. Днес нещата са по-комплицирани, нали, докторе? Ние не вярваме, че ще ни пуснат с огнена маша във врящ казан заради делата ни. Но какво имаме вместо това? Адвокати. Повярвайте ми, докторе, аз мога много лесно да превърна живота ви в някакво подобие на ужаса, изобразен върху платната на средновековните художници. Нужен ви е най-лекият изход от положението. Най-безболезненият. Прочетете отново условията на застраховката си.
Вратата на залата се отваря внезапно и на прага й цъфват двама от носачите. Те не знаят как да постъпят.
— Бихме искали да изнесем тия неща — обажда се единият. — Горе-долу само те останаха.
Мерлин става.
— Лесна работа. Мисля, че доктор Старкс тъкмо си тръгва.
Рики също се изправя и кимва.
— Да, тръгвам си. — Поглежда визитката. — Тук ли трябва да ви се обади моят адвокат?
— Да.
— Добре. И ще ви намери…
— По всяко време, докторе. Надявам се да проявите достатъчно благоразумие и да уредите проблема час по-скоро. Не бихте искали да пропилеете безценния си отпуск заради мене, нали?
Рики не отговаря, макар да си отбелязва факта, че адвокатът знае за отпуска му. Само кима, обръща се и напуска кантората, без да погледне назад.
Рики спира такси и нарежда на шофьора да го откара до хотел „Плаза“. Той се намира на десетина пресечки оттук. И като че ли е най-подходящият избор за плановете на доктора. Таксито се стрелва напред из града по уникалния начин, който само такситата на този град владеят: рязко газ, спирачки, смяна на скорости, криволичене насам-натам, за да пристигне нито по-бързо, нито по-бавно, отколкото ако бе следвало стриктно хода на безкрайната автомобилна колона. Рики поглежда табелата с името на шофьора и тя, както е очаквал, отново се оказва някакъв неподлежащ на прочитане или произнасяне шифър. Той се обляга назад с мисълта колко е трудно да хванеш такси в този час на деня и не е ли крайно любопитно обстоятелството, че можа да спре кола веднага щом излезе смазан от адвокатската кантора. Все едно го е чакала специално.
Шофьорът свърва рязко и спира до тротоара пред входа на хотела. Рики натиква парите през процепа в пластмасовата преграда и се измъква. Не обръща внимание на портиера, изкачва стъпалата и се шмугва през въртящата се врата. Фоайето гъмжи от хора и той бързо си пробива път през няколко компании и групи туристи, заобикаля купове багаж и забързани пикола. Насочва се към „Палмовия двор“. Спира за миг пред изложеното меню на ресторанта, а после се привежда леко и поема с енергична крачка по коридора, движи се толкова бързо, колкото е възможно, без да привлича ненужно внимание, подобно на закъсняващ за влака си пътник. Излиза през южния вход на хотела, точно срещу Сентръл Парк.
Там е застанал портиер, който спира таксита за излизащите от хотела гости. Рики заобикаля скупчено до бордюра семейство с думите:
— Ако обичате…
Бащата е на средна възраст, носи яркоцветна риза и оглавява ято от три бузести деца между шест и десет години. Стреснатата майка изпълнява ролята на квачка за всички тях.
— Случаят е спешен… много моля… Не искам да бъда неучтив, но…
Бащата отправя безумен поглед към него, сякаш иска да каже, че цялото това пътуване от Айдахо до Ню Йорк не може да мине без някой накрая да му отмъкне таксито изпод носа. Прави безмълвен жест към вратата на автомобила. Рики се хвърля вътре и я хлопва подире си, но все пак успява да долови думите на жената:
— Какви ги вършиш, Ралф? Та това си беше нашето…
Тоя шофьор поне, казва си Рики, не е нает от Румпелщилцхен. Дава адреса на Мерлин.
Както и очаква, камиона го няма вече. Изчезнал е и синият блейзър.
Рики се навежда напред и чука по преградата.
— Промених плановете си — съобщава той на шофьора. — Закарайте ме на този адрес, моля. — Той прочита написаното върху визитката на адвоката. — Когато наближите, спрете една пресечка по-рано. Не искам да слизам точно отпред.
Шофьорът само свива рамене и кимва.
Следва четвърт час сражение с трафика. Посоченият от Рики адрес е съвсем близо до Уолстрийт. Въздухът замирисва на тежкарски пари. Шофьорът изпълнява указанията и спира на една пресечка разстояние.
— Ей го там — казва той. — Да продължа ли?
— Не — отвръща Рики. — Така е добре. — Плаща и се измъква от колата.
Както и очаква, пред сградата няма никакъв бял камион. Оглежда цялата улица, но не вижда нито адвоката, нито хамалите и цялата му покъщнина. Проверява още един път адреса на картичката и след като се убеждава, че е на правилното място, тръгва към бюрото на охраната непосредствено зад входната врата. Един униформен е седнал там с книга в ръка, а пред него има панел с телевизионни монитори и електронно табло, което следи движението на асансьорните кабини. Рики влиза и най-напред изчита окачения на стената указател. В него отсъства името Мерлин. Насочва се към охранителя и човекът мигом вдига поглед от книгата.
— Кажете?
— Да. Май съм се объркал. Дадоха ми тази адвокатска визитка, но не намирам името. Би трябвало да се е нанесъл днес.
Униформеният разглежда картичката, мръщи се и клати глава.
— Адресът е този, но нямаме наемател с такова име.
— Може помещенията да са празни. Както казах, той се нанася днес.
— Не са ни уведомявали за подобно нещо. И няма нито едно празно помещение. Не е имало от години.
— Много странно — казва Рики. — Сигурно е печатна грешка.
Онзи му връща визитката.
— Възможно е.
Рики прибира картичката с мисълта, че току-що е спечелил първата схватка със своя тиранин. Но дали това е от полза, не може да се каже.
Рики се прибира все още в приповдигнато настроение. Не знае с кого се е срещнал в онази кантора и дали представилият се като Мерлин не е самият Румпелщилцхен. Тази възможност не е невероятна, понеже противникът му положително би желал да се изправи срещу му лице в лице. Не знае защо е толкова уверен, но подобна вероятност му се вижда доста логична. Трудно му е да си представи, че някому доставя удоволствие да го тормози по такъв изтънчен начин, без да поиска да види лично резултатите от своите усилия.
Но това съждение не нанася дори първи щрих в цялостната картина, която той трябва да изгради, за да се добере до нужното му име.
— Какво знаеш за психопатите? — пита се той гласно, докато изкачва стъпалата пред входа на сградата, приютила неговия кабинет-жилище и още пет апартамента.
Не много, отговаря си сам наум. Онова, за което знае повече, са тревогите и неврозите на леко до средно увредените. Познати са му лъжите, до които прибягват заможните хора, за да оправдават своето поведение. Но почти нищо не знае за типове, способни да съградят цял свят от лъжи, само и само да постигнат смъртта му. Тези територии са му напълно непознати.
Удовлетворението, изпитано от Рики заради успешното надхитряване на Румпелщилцхен, се изпарява мигом. Припомня си строго: не забравяй залога.
Забелязва, че пощаджията вече е минал, и отваря своята кутия. Вижда продълговат тънък плик с щемпела на Транспортната полиция на град Ню Йорк. Отваря първо него.
Вътре има малка бележка, прикрепена към по-голям ксерокопиран лист. Прочита най-напред бележката.
„Уважаеми доктор Старкс,
При разследването открихме сред вещите на господин Цимерман документ, чието копие прилагам. Правя го, защото в него се споменава Вашето име, както и мнение относно провежданата от Вас терапия.
Разследването по този случай е приключено.
Рики отмята бележката назад и чете копието. Документът е кратък, написан на машина и го изпълва със страх.
„До всеки заинтересован:
Приказвам, приказвам, но подобрение няма. Никой не ми помага. Никой не ще да чуе истинското ми Аз. Изготвил съм инструкции относно майка си. Намират се заедно със завещанието, застраховката ми и други документи в чекмеджето на бюрото ми в службата. Моля за прошка всички засегнати, с изключение на д-р Старкс.
Подписът също е отпечатан. Факсимиле. Рики остава вторачен в текста, а всичките му емоции сякаш се стопяват.