Джон Каценбах
Психоаналитикът (34)

Тридесет и четвърта глава

Един-два пъти всяко лято през годините, които сега му изглеждат така далечни, когато животът му следваше нормално, установено веднъж завинаги русло, Рики ангажира някой от най-добрите риболовни инструктори, които работят на полуострова и ловуват едра риба. Не че се мисли за голям риболовец или пък си пада кой знае колко по спортовете на открито. Онова, което го привлича в цялото приключение, е потеглянето с малка открита лодка в ранни зори, когато мъглата още тегне над сиво-черната океанска повърхност, и усещането на влажната пелена и първите лъчи на яркото слънце, озарили хоризонта, докато инструкторът маневрира по канали и протоци, край плитчини и рифове към риболовните райони. А най-много му допада сигурността, с която тези корави мъже посочват местонахождението на бъдещата плячка, макар вълните да си остават еднакво безизразни и безучастни, накъдето и да погледне човек. Да хвърлиш стръвта през толкова много студени талази, да отчетеш влиянието на толкова много фактори, каквито са дълбочина, температура, сила и посока на подводното течение, светлина и време, и да откриеш рибата, целият този процес е изключително впечатляващ за Рики като психоаналитик.

Седнал в евтината си нюйоркска стая, той стига до извода, че сега се намира в сходна ситуация. Стръвта е вече във водата. Сега трябва да засече рибата. Надали ще разполага с повече от една възможност при Румпелщилцхен.

Минава му през ума, че би могъл да потъне вдън земи, след като е успял да уплаши до смърт сестрата и брата, но инстинктите му подсказват, че това би било безсмислено. Направи ли го, ще трябва да прекара целия си останал живот в страх, ще трепва при всеки шум в мрака, при усещането за нечие присъствие зад гърба си, при вида на всеки непознат, който попадне в полезрението му. Непоносим живот, нескончаемо бягство от някого или нещо, което не може дори да си представи, но което тегне над и около него във всеки миг.

Рики е сигурен така, както никога в нищо досега не е бил, че е просто наложително да надвие Румпелщилцхен. Няма друг път към някакво подобие на нормален живот, какъвто иска да има през оставащото време на тази земя.

Мисли, че знае как да постигне това. Първите елементи на пъзела са вече подредени. Представя си в подробности разговора между братята и сестрата, който се провежда може би даже в тая минута, докато той седи в хотелската стая. Това няма да е телефонен разговор. Ще трябва да се срещнат, защото ще искат да се погледнат в очите и да се убедят, че са все още живи и в безопасност. Тонът ще се изостри. Ще се пролее някоя гневна сълза и дори е възможно обиди и обвинения да прехвърчат в стаята им. Всичко е протекло така гладко при изпълнение на плана за мъст срещу всяка цел от миналото им. Само един се е изплъзнал и този един се превръща в сериозна опасност. Почти чува фразата: „Ти ни навлече това на главите!“, запратена в лицето на неясната фигура, на човека, сторил толкова много за тях двамата през годините. Рики си мисли със задоволство, че ще настъпи известна паника, защото е съумял да вбие малък клин в монолитното единство на тримата. Без значение колко остро са изпитвали нужда да отмъстят, независимо колко хитроумен е бил планът за осъществяване на тази мъст, съществува момент, останал незабелязан от Румпелщилцхен: въпреки желанието да са на негова страна, братът и сестрата преследват и други цели — в руслото на нормалния живот: живот на сцената и в съдебната зала, който протича по установени правила и с точно определени ограничения. Само Румпелщилцхен иска да живее извън всякакви условности. Но другите двама не, и точно тук е тяхната уязвимост.

Именно нея е напипал Рики. Тяхната най-голяма слабост.

Ще си разменят остри приказки, той е сигурен. Жестоки като играта, която бяха замислили. В която физическото убийство бе оставено на един от тях. Съсипването на репутация или източването на банкови сметки е гадна работа. Но при тях не се лее кръв. Налице е разделение на функциите, най-неприятните са оставени само за едни ръце.

За ръцете и ума на господин Р. Той е понесъл основния дял бой и обиди, докато са расли, и сега пак нему се пада най-мръсната част от общото дело. Другите помагат и споделят психологическата наслада от реализираната мъст. Има разлика между това да осигуряваш условия и да причиняваш директно. И едва сега те установяват, че съучастничеството може да им излезе през носа.

Мислели са се за неуязвими, но вече не са.

Той се усмихва вътрешно. Няма по-разрушителна мисъл от тази, че си бил доскоро недосегаем ловец, но вече си се превърнал в уязвима плячка. В това се и състои основният замисъл на заложения от него капан, защото дори психопат няма да се поколебае и ще направи опит да си върне изгодната позиция, която е така присъща за хищника. Надвисналата над Върджил и Мерлин опасност ще го тласне в тази посока. Единствените проблясъци на нормалност у господин Р. са свързани с отношението към брат му и сестра му. Ако приемем, че дълбоко някъде в неговия изкривен свят се крият все още някакви връзки с човечността, те идват от неговата слабост към двамата. Той ще ги брани докрай. Ясно е като две и две, повтаря си Рики. Ще накара ловеца да си помисли, че е на вярна следа, че е близо до плячката, докато всъщност пристъпва към умело заложения капан.

Капан, задвижен от силите на любовта, казва си Рики с печална ирония.

Намира лист хартия и започва да обмисля няколко рими. Когато най-накрая остава доволен от резултата на своя труд, той се обажда в редакцията на „Селски глас“. Отново разговаря с някого от служителите там. Разменя незначителни реплики, както е правил толкова пъти вече. Но този път задава няколко много важни въпроса, както и съобщава на чиновника някои не по-малко важни сведения.

— Ще мога ли да науча съдържанието на евентуални отговори, ако не съм в града?

— Разбира се. Можете да позвъните от където и да било. Стига да наберете кода за достъп.

— Чудесно — казва Рики. — Имам малко работа на полуострова този уикенд, така че заминавам за няколко дни.

— Няма да има никакъв проблем.

— Дано времето е хубаво, защото прогнозата не е. Ходили ли сте в Кейп Код?

— Бил съм в Провинстаун — отвръща човекът.

— Вярно? — възкликва Рики. — Аз съм в Уелфлийт. По-скоро бях. Наложи се да продавам. И то на пожар. Отивам да уредя някои неща, а после обратно в скуката на този град.

— Напълно ви разбирам. И на мен ми се ще да имах някакво местенце из онзи район.

— Полуостровът е специално място — казва Рики, като обмисля внимателно всяка своя дума. — Човек ходи там само лете и може би за по няколко дни през пролетта и есента. И всеки сезон остава в душата ти по свой особен начин. Става ти като дом. Даже повече от дом. Място за начало и край. Когато умра, там искам да ме погребат.

— Мога само да си го мечтая — отвръща мъжът с лека завист в гласа.

— Всичко става — обнадеждава го Рики.

След това се прокашля, за да продиктува своето послание. Пуска го под надслов: „В търсене на господин Р.“.

— Да нямате предвид господин Райт? — пита чиновникът.

— Не, само Р. — И започва да диктува стиховете, които се надява да бъдат последните, измислени от него в този живот.

„Тук е Рики, там е той,

мести се без миг покой.

Може туй да му приляга,

може пък и да избяга.

Боже мой, дали се скри?

Ти не можеш го откри.

В ново място ли, къде ли,

кой сега ще го намери.

Р. дори да полудее,

няма как да проумее

в кой момент ще се яви

иска си да предяви.

Зло ще носи, смърт дори

на мъчителя си за жестоките игри.“

— Бива си го — чак подсвирва човекът отсреща. — И казвате, че това е игра?

— Да — отвръща Рики. — Но не е интересна за повечето хора.

Публикуването е насрочено за петък, което не оставя много време на Рики. Той знае какво да очаква: вестникът се появява още предната вечер и тогава тримата ще прочетат неговото послание. Само че този път няма да отговорят чрез вестника. Мерлин ще бъде, казва си Рики. Той ще пусне в ход нападателния адвокатски тон и обичайните скрити заплахи. Той ще позвъни в редакцията и светкавично ще се спусне по йерархичната стълбица, за да стигне до приелия обявата служител. Ще го разпита най-подробно за всички подробности. И човекът веднага ще преразкаже разговора за полуострова. Може дори да не пропусне споменатото от Рики желание да бъде погребан там, нищо особено, но това ще има важен смисъл за Мерлин. След като получи тази информация, той ще я предаде на своя брат. След това тримата ще имат още една разправия. По-младите ще са уплашени, може би по-уплашени, отколкото са били в оня далечен ден, когато обичната им майка се е самоубила и ги е оставила сами и безпомощни. Ще кажат, че искат да са с господин Р. в този лов, защото се чувстват отговорни, а също и виновни, че го принуждават за пореден път да се погрижи за тях. Но те няма да са искрени, а и брат им не се нуждае от тях. Това убийство ще иска да извърши сам.

И той ще тръгне сам.

Сам и пълен с решимост да приключи завинаги със случая, който е смятал за свършен. Ще се устреми нетърпеливо да причини поредната смърт.

 

 

Напуска евтината стая, след като се убеждава, че е заличил всички признаци за присъствието си в нея. После, преди да напусне града, свършва няколко други неща. Закрива сметките си в местните банки, сетне прави посещение в друга, която има клонове в Карибския район. Тук открива разплащателен влог на името на Ричард Лайвли. Когато приключва с това и депозира в новата сметка незначителна сума от парите си в брой, той напуска учреждението и тръгва по „Мадисън Авеню“ към офисите на банка „Кредит Суис“, покрай които е минавал толкова много пъти, когато беше обикновен нюйоркчанин.

Някакъв нисш чиновник прегръща с ентусиазъм идеята да открие банкова сметка на господин Лайвли. Най-обикновена влогова сметка, но с една интересна особеност: на определено число всяка година банката трябва автоматично да прехвърля 90% от намиращи се в момента в нея средства по електронен път в другата, открита преди малко карибска сметка. От остатъка следва да отчисляват разходите и таксите си. Датата за трансферите е обмислена. Отначало иска да бъде неговият рожден ден, но после се сеща за този на жена си. След това си помисля за датата, на която инсценира собствената си смърт. Мисли и за рождения ден на Ричард Лайвли. В крайна сметка пита момичето на гишето, симпатично същество, което го уверява в дискретността и почтеността на швейцарската банкова система, за нейната рождена дата. Както се и надява, тя няма нищо общо с някоя от значимите за него. Късно през март. Това му допада. Всъщност последният ден от зимата, предвестник на настъпващата пролет, но все още белязан от вероломни ветрове и измамливи надежди. Неустановен месец. Той благодари на момичето и казва, че избира нейната рождена дата за ден на трансферите.

Привършил всичко това, Рики се връща в наетата кола. Потегля по магистралата в северна посока, без да се обръща назад. Има много работа за вършене и твърде малко време.

 

 

Връща колата и прекарва остатъка от деня в ликвидиране на Фредерик Лазар. Всички членства, кредитни карти, телефонни номера — всички документирани връзки на тази персона със света са прекратени. Минава край спортния магазин, откъдето си е набавил пистолета, и с купените патрони прекарва един плодоносен час в подземното стрелбище. Отправя изстрел след изстрел по неясния мъжки силует, който лесно свързва в съзнанието си с фигурата на онзи, който без съмнение бърза вече насам. След това остава някое време в безцелен разговор със собствениците на магазина, на които съобщава новината, че смятал да се изнесе оттук за няколко месеца. Човекът свива рамене, но Рики знае, че ще запомни тази информация.

А след това Фредерик Лазар се изпарява. Поне по документи. Загърбва и няколкото познанства, които е успял да завърже. Когато всичко това е сторено, Рики си дава сметка, че от измислената личност са останали единствено смъртоносните умения, които е култивирал в самия себе си.

Ричард Лайвли създава повече мъчнотии, защото той малко повече прилича на истински човек. И трябва да продължи да живее. Но следите от неговото присъствие в Дърам, Ню Хампшир, трябва да бъдат заличени с възможно по-малко шум. Следва да загърби всичко тук, но без това да става очевидно, с оглед малко вероятната възможност да настъпи час, в който някой ще започне да рови и ще свърже изчезването му със събитията от точно този уикенд.

Рики обмисля проблема и решава, че най-добрият начин да изчезне, е да създаде впечатление за обратното. Да накара другите да повярват, че е заминал временно. Сметката на Ричард Лайвли остава непокътната с малкото средства в нея. Не закрива нито кредитни, нито членски карти. Уведомява непосредствения си началник, че семейни причини налагат присъствието му на Западния бряг за няколко седмици. Новината не се харесва особено много на началника и той му казва, че надали ще успее да запази длъжността му толкова време, но все пак нека се обади при завръщането си, защото той щял да направи всичко възможно. Подобен разговор провежда и с хазайките, на които съобщава, че не може да предвиди точно продължителността на своето отсъствие. Плаща още една месечна вноска предварително. Жените са свикнали вече с неговите заминавания и пристигания, но Рики допуска възможността по-възрастната да е наясно, че повече няма да се видят. Това проличава в погледа, който му хвърля на раздяла, и вниманието, с което попива всяка негова дума. Рики й се възхищава. Типична за Ню Хампшир черта: привидно приемаш чутото и запазваш подразбраната истина за себе си. И все пак, за да придаде известна достоверност на версията си, Рики оставя в квартирата повечето свои притежания. Дрехи, книги, малко радио — скромни материални белези на неговото присъствие в действителността. Със себе си взима два ката дрехи, бельо и пистолета. Онова, което оставя, говори, че е бил тук и съществува вероятност да се върне, но не подсказва с нищо кой е той и накъде може да се е запътил.

Когато поема по улицата, душата му е обзета от внезапно съжаление. Ако доживее до понеделник, вероятността за което е петдесет на петдесет, със сигурност няма да се върне. Успял е да се почувства уютно в този малък свят и фактът, че го напуска, му навява тъга. Но той полага усилие и преобразува това чувство в друго, в сила, която ще му помогне да преодолее онова, което го чака.

Качва се на автобуса за Бостън, който го кара по познатия маршрут. Не се бави много на тамошната автостанция. Хрумва му мисъл за истинския Ричард Лайвли и че би било интересно да се разходи до Чарлстаун и да види дали няма да попадне на скитника в някоя градинка или на някой паркинг, където навремето така упорито го бе следил. Но той не може да каже нищо на този човек, нищо друго, освен да му благодари за осигурената възможност да продължи своя път към съмнителното си бъдеще. Така или иначе, време няма. Часът за следобедния рейс на „Бонанза“ за полуострова е дошъл и той се забива на последната седалка в автобуса, обзет от силна възбуда. Вече са прочели стиховете, а Мерлин е успял да разпита служителя от редакцията.

В момента най-вероятно разговарят. Рики си представя разменяните реплики. Но не му е работа да ги слуша, защото крайният резултат от разговора предварително му е известен. Поглежда часовника на китката си.

Той ще тръгне всеки момент. Ще кара бързо, за да осигури развръзката на драмата, която се е развила не по написания от него сценарий.

Рики се усмихва. Заради колосалното си преимущество. Светът на Румпелщилцхен е свят на крайни решения. Светът на Рики е точно обратното. Един от основополагащите принципи на психоанализата е, че сеансът наистина има край, но терапията не свършва никога. Най-доброто, до което може да доведе тя, е нов поглед към самия себе си, което от своя страна променя вижданията и решенията, свързани с бъдещето. В най-добрия случай, при положение че постигнатото не бъде опорочено от мощта на миналото и новият избор по някакъв начин отговаря на вижданията на съответните личности.

Има усещането, че той самият е увлечен в този безкраен кръговрат.

Време е или за умиране, или за продължаване напред. Кое от двете настъпва, ще стане ясно през следващи часове.

Рики съзнава опасността на положението и вперва поглед през прозореца към околния пейзаж. Докато автобусът бръмчи нататък към полуострова, крайпътните дървета и храсти сякаш се смаляват. Явно жизнените сокове на песъкливата почва в близост до океана не са така хранителни и не е много лесно да пораснеш високо под напора на солените ветрове през зимата.

В околностите на Провинстаун Рики забелязва някакъв мотел край магистралата, който още не е включил светлинното табло с надпис „Места няма“ — вероятно заради неблагоприятната синоптична прогноза. Плаща в брой за уикенда на администратор, който прибира парите му с отегчена физиономия, приел го, казва си Рики, за поредния смотан бостънски бизнесмен на средна възраст, който най-сетне се е решил да му отпусне края и да прекара някой и друг ден в разврат и последващо чувство за вина. Рики не прави нищо, за да разсее подобни предположения, и дори пита къде са най-прочутите нощни заведения в града. Това са все места, посещавани от самотници, които търсят компания. Онзи му препоръчва няколко, с което разговорът приключва.

Рики открива магазин за къмпинг принадлежности и си купува спрей за комари, мощен фенер и вълнено пончо в маслинен цвят. Снабдява се и с широкопола шапка с крайно идиотски вид, но тя има едно преимущество: към ръба на периферията е прикрепена защитна противонасекомна мрежа, която се спуска и върху раменете. Прогнозата за времето му помага отново: влажно, бурно с гръмотевици, облачно, високи температури. Крайно неприятен уикенд. Рики уведомява продавача, че въпреки всичко ще поработи малко в градината си, което звучи смехотворно заради покупките му и което човекът несъмнено ще запомни.

Излиза навън и съзира на запад първите буреносни облаци. Долавя тътена от далечна гръмотевица и поглежда към сивото небе над себе си, което сякаш се отваря за настъпващата вечер. Предусеща вече дъжда и бърза да направи своите приготовления.

 

 

Денят се проточва дълъг заради непритъмняващата дневна светлина, решена сякаш да се опълчи срещу лошото време. Когато стига до отклонението към някогашната си къща, небето е добило нездрав кафеникав оттенък. Автобусът го остави на три километра от мястото, които той пробяга без усилие с раница на гръб. Тя съдържа направените покупки, както и оръжието. Рики си спомня как бе тичал по същия път преди близо година и как тогава не му стигаше дъх, а дробовете му горяха от страх заради вече стореното и предстоящото. Сегашният му бяг е съвсем друг. Рики е изпълнен с усещане за сила и самота, както и с леко самодоволство, сякаш онова, към което се е устремил, не е толкова място на неговите спомени, колкото полигон за преобразуване. Всяка стъпка по този път е позната и все пак нереална, сякаш е в друго измерение. Той ускорява темпото, доволен, че днес е по-силен от тогава, и притеснен от възможността някой от съседите му да се изтъпани на пътя и да съзре покойния си комшия затичан към мястото на изгорялата собственост.

Рики има късмет: пътят остава пуст в този обеден час. Той влиза в отбивката, намалил скоростта, и потъва в сянката на дървета и храсти, които избуяват бързо през горещите месеци по тези места. Не знае какво точно трябва да очаква. Хрумва му, че може онзи, в чиито ръце е сега собствеността, да е разчистил терена и дори да е започнал ново строителство. В предсмъртното си писмо бе разпоредил земята му да бъде включена в защитените територии, но сигурно някой от роднините, усетил за какво става дума, надушил цената на този първокласен, подходящ за застрояване имот, е обжалвал в съда. Тази мисъл го кара да се усмихне поради абсурда и иронията на ситуацията: далечни роднини се боричкат за наследството, оставено от него след смъртта му, предизвикана от необходимостта да бъде запазен животът на някого от тях. Заплашен от онзи, който бърза сега насам.

Когато се измъква изпод дърветата, Рики съзира гледката, на която се е надявал: овъглените останки от своя дом. Въпреки буйния растеж наоколо, черното петно около зловещия скелет на старата селска къща е останало непокътнато.

Потегля към мястото, където по-рано беше входната врата, тъпче плевелите, с които е обрасла някогашната му градина. Влиза сред руините на някогашния дом. След близо година още усеща миризмата на бензин и изгоряло дърво, но веднага си дава сметка, че просто въображението му си прави малки шеги. В далечината отеква гръмотевица, но той не обръща внимание и предпазливо се движи между черните стени, напрегнал памет и въображение, за да ги възстанови и напълни пространството с мебели и килими, вещи и произведения на изкуството. А когато обстановката е успешно възстановена, той позволява на мисълта си да се върне към някои щастливи моменти, които бе имал в къщата с жена си, много преди да я нападне и покоси смъртоносната болест. Това скитане из развалините му носи наслада и мъка. То е едновременно завръщане и раздяла, нещо, което го насочва към съвсем различен свят и му дава възможност най-подир да се сбогува с доктор Фредерик Старкс и да се подготви за среща с онзи, който приближава в мрака.

Мястото, което се надява да намери, е точно тук, до самотния комин на камината, красяла някога дневната стая. Част от тавана и няколко подпорни греди са се килнали към пода, така че са образували нещо като скривалище, подобие на пещера. Рики намята пончото, нахлупва шапката и вади от раницата пистолета и електрическия фенер. След това пропълзява в мрака на развалините, скрива се там и чака бурята и пристигането на убиеца.

Има нещо смешно във всичко това: как подходи той? Постъпи като истински психоаналитик. Предизвика спонтанни, силни като електрически ток емоции у човека, когото иска да срещне. Даже и психопатът е уязвим, казва си Рики. И ето сега, също както е било толкова много пъти в дългогодишната му практика, той очаква пристигането на своя последен пациент с неговия гняв, омраза и озлобление, насочени към терапевта Рики.

Пробва спусъка на оръжието и освобождава предпазителя. Този сеанс няма да протече тихо и кротко.

Обляга се назад и се вслушва във всеки звук, изучава всяка сянка наоколо. Видимостта ще създаде проблеми тази вечер. Луната ще бъде скрита от облаци. Светлините от съседни къщи и от Провинстаун ще потънат в струите на дъжда. Рики разчита както на сигурни, така и на несигурни условия: мястото, което е избрал за чакане, е най-добре познатото в целия му живот. Това е преимущество. Но по-важно е, че разчита на несигурност у Румпелщилцхен. Той не може да знае къде точно се намира Рики. Привикнал е да познава и владее обстановката, в която се намира и действа, а тази тук за него е чужда и той не може напълно да владее положението. Непознат за убиеца свят. Добро място за изчакване на пристигането му.

Рики е убеден, че той ще се появи скоро, за да го намери. Докато кара от Ню Йорк насам, няма начин да не проумее, че са само две местата, където следва да търси потенциалната си жертва: плажът, на който инсценира самоубийството, и домът, който изгори. Той ще дойде на тези две места, защото независимо от прочетеното в „Селски глас“ знае, че единственото, с което е свързано това пътуване, е смъртта. Всичко друго е илюзия, а истинската игра е между едните спомени и другите.