Джон Каценбах
Психоаналитикът (32)

Тридесет и втора глава

Рики надава вик на изненада и шок. Той глъхне в трясъка на изстрела.

Отскача назад в креслото, сякаш куршумът, пронизал черепа на възрастния човек, се е забил в самия него. Докато шумът затихне, Рики вече е скочил, надвесен над бюрото, втренчил поглед в човека, комуто така безусловно бе вярвал някога. Доктор Луис е отметнал глава назад и леко встрани от смъртоносния удар на куршума. Очите му са отворени и гледат зловещо. Алена кръв с пръснат мозък е оплискала рафтовете с книги отзад, а от слепоочието тъмна кръв се стича по лицето на убития и цапа ризата му. Револверът, произвел този смъртоносен изстрел, се изплъзва от безжизнените вече пръсти и тупва на пода. Звукът потъва в персийския килим. Рики въздъхва дълбоко в мига, когато мускулите на старото тяло потръпват за последно, преди да ги скове смъртта.

Едва си поема дъх. Това не е първата му среща със смъртта. Докато стажуваше в клиниката, редувайки смени във вътрешното и спешното, не един или двама починаха в негово присъствие. Но това всеки път ставаше в обстановка на борещи се със смъртта екипи и специализирана животоспасяваща апаратура. Даже когато жена му се огъна най-накрая пред рака, това пак беше част от процес, макар и ужасяващ, който той познаваше и с който малко или повече беше свикнал.

Това тук е друго. Това е диващина. Убийство. Ръцете на Рики се разтреперват сякаш от потръпването на стареца. Той едва устоява на инстинктивния порив да зареже всичко и да драсне надалеч от това място.

С усилие овладява мислите си. В помещението е тихо и той чува собственото си затруднено дишане като на изкачил висок връх планинар, който поема леден въздух, но не чувства облекчение. Сякаш отвътре целият се е стегнал на възел и единствено бягството би го спасило. Вкопчва пръсти в ръба на бюрото, за да се поуспокои.

— Защо ми стори това, старче? — пита той на висок глас.

Звукът му е ужасно неуместен — като пиянска кашлица по време на църковна служба.

И той стига до отговора на този въпрос: докторът иска да го убие. Куршумът трябва да убие двама души, защото няма съмнение в реакцията на други трима на тази земя. А те неминуемо ще обвинят за станалото Рики, колкото и каквито доказателства за самоубийството на техния осиновител да им бъдат предоставени.

Само че нещата са по-сложни. Доктор Луис иска нещо повече от това да го убие. Той бе насочил револвер в лицето на Рики и би могъл лично да го застреля, макар че Рики можеше на свой ред да натисне спусъка, преди да умре. Но той е искал да зарази всички участници в тази игра с морална поквара, равна на собствената си. Това за него е много по-важно и от собствената му смърт, и от смъртта на Рики. Рики се мъчи да подреди хаоса от мисли. Още от самото начало не е опирало само до неговата смърт. Опирало е до самия процес на стигане до смъртта.

Достойна за психоаналитик игра.

Той отново дълбоко вдишва застоялия въздух на кабинета. Румпелщилцхен може и да е инструментът, както и генераторът в този процес на отмъщение, но организацията на самата игра е дело на мъртвеца тук. Това е ясно.

Което означава, че говорейки за „знаене“, той най-вероятно каза истината. Или най-малкото някаква изкривена, извратена нейна версия.

След малко Рики осъзнава, че продължава да стиска дадения му от някогашния негов ментор плик. Трудно му е да отлепи поглед от трупа. Има нещо хипнотизиращо в картината на самоубийството. Но най-накрая успява: къса плика и изважда от него един-единствен лист хартия. Бързо чете.

„Рики, за злото се плаща със смърт. Приеми случилото се като данък, платен от мене за всяка неправда, която съм сътворил. Сведенията, които търсиш, се намират пред очите ти, но дали ще ги съзреш? Не се ли занимаваме ние все с това? С търсене на очевидни отговори? С издирване на улики, които ни се смеят в лицето?

Не знам дали ще имаш достатъчно време и разум, за да видиш онова, което трябва да видиш. Съмнявам се. Струва ми се, че е много по-вероятно да умреш още тази нощ горе-долу по същия начин като мен. Само дето смъртта ти ще бъде много по-болезнена, защото вината ти е много по-малка от моята.“

Писмото не е подписано.

Рики изпитва нов, непознат до момента страх, който нараства с всяка следваща глътка въздух.

Започва да изучава внимателно обстановката с поглед. Стенният часовник отмерва шумно всяка изминала секунда, а ударите му проникват болезнено в съзнанието на самотния гост. Мъчи се да пресметне: кога се е обадил старецът на Върджил и Мерлин, а може би и на самия Румпелщилцхен, за предстоящото посещение? Пътят от града дотук е два часа. Да кажем, малко по-малко. Секунди ли му остават? Минути? Четвърт час? Разбира, че трябва да се махне. Да се отдалечи от смъртта в креслото пред него, поне колкото да се съсредоточи и да обмисли следващия ход, ако му е останала възможност за такъв. Усеща се като играч на шах в партия срещу гросмайстор, който вижда три-четири хода напред, докато Рики мести фигурите по дъската както дойде.

Гърлото му е пресъхнало, а лицето му гори.

Пред очите ми, повтаря си той.

Като се мести предпазливо странишком покрай бюрото, без да докосва трупа на стария психоаналитик, той посяга към чекмеджето и рязко спира движението си. Какво правя аз, пита се Рики. Оставям следи? Косми? ДНК? Извършил ли съм престъпление?

След това си казва: има два вида престъпления. Първите събират ведно прокурори и полицаи, следователи и съдебни медици — цялото войнство на държавното правосъдие. Вторите поразяват сърцата на отделни хора. В някои случаи двете се припокриват. Но това тук е по-скоро от втория вид и сега насам бързат съдия, съдебен заседател и екзекутор, които са наистина засегнатите страни.

Няма начин да се пренебрегнат тези дадености. Казва си, че трябва да се уповава на простичък факт: човекът, чиито следи сега оставя в кабинета на мъртвия, е също вече мъртъв и това може да му даде известна закрила поне за пред държавата, чиито представители най-вероятно също ще се домъкнат още преди да е свършила нощта. Хваща чекмеджето и го издърпва.

То е празно.

Бързо издърпва едно по едно останалите. И те са абсолютно празни. Явно доктор Луис си е направил труда да махне всичко от тях. Рики прокарва длан по долната повърхност на плота с мисълта, че може там да е прикрепено нещо. Коленичи и поглежда, но не, нищо няма. Насочва вниманието си към мъртвия. Бърка с нежелание по джобовете му, но и те са празни. Нищичко. Нито там, нито в бюрото. Сякаш старецът се е погрижил да не остави никакви следи на този свят. Рики кима с разбиране: никой не знае по-добре от психоаналитика кое най-красноречиво говори за личността. Оттук следва, че пак той най-добре знае как да унищожи издайническите следи.

Рики отново обхожда с поглед кабинета. Дали има сейф? Вниманието му е привлечено от часовника. Доктор Луис спомена времето. Може би тук се крие следата. Хвърля се към стената и поглежда зад часовника. Нищо.

Идва му да завие от яд. Каза, че са тук.

Рики поема дълбоко въздух. А може и да не са. Може би старецът е искал просто да го задържи, докато се домъкнат неговите отрочета-убийци. Такава ли е играта? Може би е искал тази вечер да настъпи развръзката? Рики стиска пистолета и се обръща към вратата.

После поклаща глава. Не, това би било крайно елементарно. Лъжите на доктор Луис са много по-сложни. Тук има нещо друго.

Рики поглежда библиотеката с книгите. Медицински учебници, съчинения на Фройд и Юнг, както и съвременни трудове. Върху депресията. Върху страха. Върху сънищата. Десетки книги, обхванали само скромен дял от натрупаните човешки знания в областта на емоциите. Сред тях и книгата, поела куршума на Рики. Прочита заглавието на гръбчето: „Енциклопедия на патопсихологията“.

Последните пет букви са заличени от куршума.

Той застива с втренчен поглед.

За какво му е на психоаналитик труд за анормалното поведение? Тяхната професия се занимава почти изключително с леки емоционални отклонения. Не навлиза в мрака на истинските изкривявания. Сред всички останали по тези рафтове единствено тази книга е малко не на място и това може да бъде забелязано само от друг психоаналитик.

Старецът се бе изсмял. Обърна се да види къде е попаднал куршумът и отбеляза със смях, че е близо до истината.

Рики бързо отива и вади книгата. Тя е тежка, с черна подвързия и златни букви на обложката. Разгръща я на титулната страница.

Там се мъдри напряко тлъст червен надпис: „Правилен избор, Рики, но да видим как ще откриеш нужните статии?“.

Вдига глава и долавя тиктакането на часовника. Надали разполага с достатъчно време за откриване на отговорите.

Отдръпва се от книгите и понечва да хукне навън, но пак се спира. Обръща се, взима друг том и запълва с него празното място. Хвърля последен бърз поглед наоколо, но не съзира нищо, което да му проговори. Поглежда и трупа, който сякаш е успял да посивее за краткото време, прекарано в обятията на смъртта. Струва му се, че трябва да каже или направи нещо, но не знае какво, и бързо побягва навън.

 

 

Нощта го скрива в дълбокия си мрак. Само с няколко скока се намира извън обсега на светлината от прозореца на кабинета. Застанал в пълния мрак, докторът има възможност да хвърли поглед назад. Хармоничните звуци на полската нощ пълнят въздуха и никакъв дисонанс не намеква за един убит в нея. Той се опитва да си припомни всеки етап от своето изчезване и преобразяване през последната година. Самоличността е плащ, изтъкан от опит, но на Рики му се струва, че твърде малка част от онова, на което може да гледа като на собствена личност в момента, е реално. Детството е далечно, а зрялата му възраст е на пух и прах. Но и двете части са вече в миналото и недостъпни. От мисълта за това му се повдига и му се вие свят.

Обръща се и продължава да бяга.

Той се отдалечава от къщата, тича към паркираната кола. В едната ръка държи отмъкнатата книга, а в другата пистолета. Не е преодолял и половината разстояние, когато дочува звук от двигател и гуми на приближаваща мощна кола. В далечината вижда да блясват фарове. Не се колебае нито миг. Знае кой се е забързал насам. Рики се хвърля зад дърветата и прилепя плътно тяло към земята. Едва повдига глава, когато грамаден черен мерцедес профучава по пътя. На следващия завой гумите му свистят.

Рики става и тича. Сега вече развива скорост: мускулите го болят, белите му дробове се нажежават от усилието да се носи възможно най-бързо в нощта. Да избяга, да се измъкне — само това има значение в момента. Цял в слух за евентуалния рев на мощната кола, той бяга по шосето. Те няма да се задържат дълго в къщата. Само колкото да установят смъртта и да го потърсят наоколо. Знаят, че съвсем кратко време отделя настъпването на смъртта от тяхното пристигане, и ще побързат да се възползват от този факт.

След броени минути е вече при колата. Намира опипом ключовете, изпуска ги на пода, но бързо ги открива с трескави движения. Запалва. Инстинктите го подтикват да бърза. Да бяга. Да се спасява. Но той се бори срещу тези подбуди, опитва се да овладее мисъл и тяло.

Принуждава разсъдъка си да мисли. С тази кола не може им избяга. Назад към Ню Йорк водят два пътя. Единият по десния, а другият по левия бряг на Хъдсън. Почти сигурно ще го настигнат и ще го видят в колата. Регистрационният номер от Ню Хампшир на евтината наета кола ще им разкрие личността на шофьора. Много е вероятно да са получили както описание на колата, така и точните й номера от агенцията в Дърам.

Той трябва да постъпи по някакъв непредвидим начин.

По такъв, който не биха допуснали тримата в онази кола.

Ръцете му май потръпват, докато измисли какво да стори. Странен въпрос му минава през ума: дали ще му е по-лесно да заложи на карта своя живот сега, след като го е губил един път?

Включва на скорост и поема бавно назад към къщата на стария психоаналитик. Привежда се ниско над кормилото. С усилие на волята удържа скоростта в границите на позволената и кара на север по селския път, докато големият град с неговата относителна сигурност е на юг. Приближава отклонението към къщата, която току-що е напуснал, и тогава забелязва фарове на кола да се спускат от нея към пътя. Долавя звука на мощните гуми, които мачкат чакълестата настилка на алеята. Забавя леко ход — за да не мине пред ярките фарове на мерцедеса и да даде възможност на онези вътре да го видят и да завият подире му. Той сменя на къси, както е длъжен да постъпи всеки шофьор при разминаване, а когато разстоянието помежду им се стопява, рязко включва дългите, сякаш ядосан, че мерцедесът не е превключил. Така двете коли се разминават на дълги светлини. Както Рики, така и онези остават за миг заслепени. Дава газ и бързо завива зад първия ъгъл. Достатъчно бързо, надява се той, за да не може някой от тях да се обърне и да види номера на колата му.

Поема по първия пресечен път надясно и загасва фаровете. Прави обратен завой само под светлината на луната. Не забравя да махне крак от педала на спирачката, за да не освети задната част на колата в червено. Изчаква да провери дали няма да го последват.

Пътят остава пуст. Чака пет, десет минути. Достатъчно дълго, за да решат ония в голямата кола по кой от двата пътя да поемат и да подгонят своята жертва фантом.

Рики отново включва на скорост и продължава да кара на север по разни третостепенни пътища и улици без определена цел. След около час най-после обръща и потегля назад към града. Нощта е напреднала и останалите участници в движението не са много. Рики поддържа равномерна скорост и си мисли колко тесен е станал неговият свят и колко мрачен, както и за евентуалните възможности да си върне светлината.

 

 

Пристига в града преди зазоряване. В този час Ню Йорк е като театър на сенките: героите на нощта, красиви или гротескни, отстъпват място на делничните забързани тълпи, на рибния пазар с неговите камиони, които са ревнали да превземат града. Този преход е неспокоен, изпълва с напрежение залетите от неонова светлина и влага улици. Опасен час от денонощието, казва си Рики. Час, в който задръжките отслабват и кажи-речи всеки е готов на риск.

Връща се в хотелската стая и се преборва с порива да се просне в леглото и да потъне в дълбок сън. Отговори, казва си той. Той ги стиска в ръка, скрити някъде в дебелата книга за ненормалната психика. Трябва само да ги прочете. Въпросът е: къде точно?

Енциклопедията съдържа 779 страници текст. Както и може да се очаква, подредена е по азбучен ред. Прехвърля страниците й, но отначало не може да попадне на никаква следа. И пак така, подобно на средновековен монах над древен ръкопис, той продължава да дири истината, скрита някъде в тези хиляди редове.

Рики се обляга назад и почуква зъбите си с края на химикалката. На прав път съм, казва си той. Но освен да започне проучване страница по страница, не може да измисли друго. Повтаря си чутото от умрелия тази нощ: да мисли. Игра. Предизвикателство. Загадка.

Те са тук, казва си Рики. Скрити в труда, посветен на психическите отклонения.

Какво ми каза? Върджил е актриса. Мерлин е адвокат. Румпелщилцхен е професионален убиец. Представители на три професии са се съюзили за постигане на обща цел. Докато прелиства кажи-речи безцелно дебелата книга, минава през няколко страници с буквата „V“. По волята на късмета забелязва нещо отбелязано върху началната страница на статията с номер 559. В горния ъгъл е изписана със същия червен флумастер, използван за посланието на титулната страница, дроб една-трета.

И толкова.

Рики отваря на буквата „М“. На същото място е изписана, само че по различен начин, дробта %. Върху първата страница на рубриките с начална буква „Р“ се мъдрят две-пети: две-чертичка-пет.

За Рики няма съмнение, че това са ключове. Сега трябва да открие кодираните текстове към тях.

Надвесва се леко напред на стола си и се полюлява едва-едва като човек, който се мъчи да успокои слаба болка в стомаха. Движенията му са почти несъзнателни. Той е съсредоточил цялото си внимание върху проблема. Това е гатанка, свързана с личността като цяло, и тя е от най-сложните, на които се е натъквал през цялата си практика на психоаналитик. Човекът, който го е обучавал да търси сам своя път при опознаване на собствената личност, който му е бил пътеводител в професията и който създаде инструментите за неговото убийство, сега му изпраща последно послание. Рики се чувства като древен китайски математик, седнал със своето сметало, който бързо прехвърля топчетата от една страна на друга и бързо прави изчисленията.

Задава си въпроса: какво знам аз всъщност.

В съзнанието му започва да се изгражда картина, чието начало поставя образът на Върджил. Доктор Луис каза, че е актриса, и това се връзва, защото тя непрекъснато играе роли. Дете на бедността, най-малко от тримата, а постигнало толкова много, започвайки от нула. Как ли се е отразило това върху самата нея? Рики напряга въображението си. Проникването в тайните на нейното подсъзнание би помогнало да се разбере коя всъщност е тя. Както и желанието й да овладее тайните на професия, която е свързана с постоянно прекрояване на личността. Професия на хамелеони, в която ролята винаги доминира над истината. Рики кима. Елементи на агресивност и острота на характера, които говорят за дълбоко огорчение. Обмисля всички фактори, които са я направили такава, каквато е в момента, както и нейното желание да изпълнява главна роля в драмата, целяща да го вкара в гроба.

Рики се размърдва. Хайде познай, казва си той. Направи интелигентно предположение на специалист.

Личностна деформация: нарцисизъм.

Отгръща енциклопедията на „Н“ и след това намира рубриката Нарцисизъм.

Пулсът му учестява. Вижда няколко букви в текста, отбелязани с жълт флумастер. Рики ги записва една подир друга. Обляга се назад и се взира в написаното. Пълна безсмислица. Връща се към рубриката и си спомня дробта една-трета. Записва буквите, които са трети след маркираните. Също глупост.

Замисля се. И проследява буквите, отдалечени през три думи. Но преди да ги запише, се сеща, че единицата при изписване на тази дроб стои над тройка. И се спуска три реда по-надолу.

Като следва тази методика, той бързо стига до думата „Джоунс“. После открива думата „Агенция“.

Става и отива до леглото, там на нощното шкафче е телефонният указател на Ню Йорк. В раздела „Театър“ не след дълго забелязва мъничко каре с телефон, адрес и текст, който гласи: „Агенция «Джоунс» обслужва интересите на талантливи утрешни звезди“.

Едно на нула. А сега Мерлин…

Извиква образа му в съзнанието си: изрядната прическа, костюми без гънки, прецизно скроени по тялото. Дори всекидневното облекло му стои като официално. Спомня си ръцете му. Поддържаните нокти. Средно дете, което иска всичко да му е наред, което не може да понася свинщината и безредието на този свят. Сигурно е ненавиждал миналото си и е обожавал сигурността в света на своя осиновител, макар навярно често да е ставал жертва на неговия властен нрав. Той е постановчикът, човекът, който борави с пари и заплахи, за да разсипе живота на Рики.

Неговата диагноза излиза по-лесно на бял свят: маниакален синдром.

Разгръща енциклопедията на този раздел, намира диагнозата и мигом забелязва буквите с жълт маркер. По вече познатия начин Рики открива дума, която го изненадва: „Арнесън“. Очевидно не е случайна комбинация от букви, но от друга страна — нищо не му говори.

Замисля се. Не вижда никаква връзка. Заема се отново с текста и открива „С/У“.

Рики се връща отново към метода на разшифроване, мръщи се и най-накрая проумява с какво разполага. Останалите белязани букви водят до „Фортиер“.

Съдебен случай.

Не знае в архива на кой съд да издири делото „Арнесън срещу Фортиер“, но с посещение в съда и компютърна справка би могъл да разбере.

Взима пак енциклопедията заради човека, който е в основата на всичко: Румпелщилцхен. Отгръща я на „П“ заради „Психопати“. Има под рубрика „убийства“.

Тук също открива жълтите точици.

Отново прибягва до разшифровката и написва няколко букви. Изправя глава и дълбоко въздъхва. След това смачква листа на топка и го запраща ядно в кошчето за боклук.

Изригва серия епитети, макар да е очаквал нещо подобно.

Разшифрованото послание гласи: „Този не“.

 

 

Рики е недоспал, но адреналинът му дава сили. Той взема душ, бръсне се и се издокарва със сако и връзка. Обедно посещение в съдебния архив плюс малко ласкателства за раздразнителната секретарка му помагат да се сдобие с известна информация във връзка с делото „Арнесън срещу Фортиер“. Това е гражданско дело, по което на другата сутрин ще се проведе предсъдебно изслушване на страните. Доколкото е в състояние да се ориентира, става дума за сделка с недвижим имот. Налице са искове, насрещни искове, както и значителни суми, минали през ръцете на неколцина добре известни предприемачи от Манхатън. Едно от онези дела, казва си Рики, при които всички участници са недоволни и заможни и никой не е склонен към компромис, което означава, че ще загубят всички, освен представляващите интересите им адвокати на двете страни, които ще приключат с тлъсти чекове. Това е толкова обичайно и дори банално, че на Рики му се повдига. Но той знае, че някъде в тази разправия, сред всички искове, насрещни искове, жалби, писмени доказателства и показания, ще се появи Мерлин. Служителката му дава имената на всички. Нито едно не му говори нищо, но Рики знае, че някъде тук е замесен търсеният от него човек.

Изслушването е насрочено за утре заран, обаче той отива в залата още този следобед. Известно време стои пред огромното сиво здание, загледан нагоре към дългото стълбище, което води към колонадата на главния вход. Архитектите са работили с намерение да изразят идеята за величието на правосъдието чрез импозантни форми и творчески решения, но според Рики действителната му същност би могла да се събере в нещо доста по-малко, например кашонче.

Той влиза вътре и се разхожда из дълги коридори със съдебни зали от двете страни, движи се сред хората, внимателно изучава системата от асансьори, стълбища и аварийни изходи. Хрумва му, че би могъл да открие кой е съдия по делото и да установи самоличността на Мерлин просто като го опише на секретарката му. Дава си сметка веднага, че така би си навлякъл подозрения. Някой би могъл да си спомни странното му любопитство в по-късен момент, когато той ще е постигнал своите цели.

Рики — през цялото време разсъждаващ като Фредерик Лазар — иска всичко да остане скрито-покрито.

Забелязва нещо, което ще му бъде от помощ: из цялата сграда се движат хора, които подлежат на класифициране по външен вид. Мъжете в костюми с жилетки са явно адвокати, дошли тук по делата си. Други са не толкова елегантни, но представителни. Към тази група Рики причислява полицаи, заседатели, ищци и ответници, както и представители на съдебния персонал. Всички те знаят горе-долу защо са в сградата и разбират донякъде каква е тяхната роля. Има и трета категория хора, които привличат вниманието на Рики. Той ги нарича „мишелови“. Жена му е разправяла за тях доста преди да заболее и преди животът й да се превърне в низ от прегледи, лечения, болки и безпомощност. Това са пенсионери и сеирджии, които за разтуха в еднообразното си всекидневие се развличат с процеси, адвокати и съдии. Те са като любителите орнитолози в горите: местят се от дело на дело, дебнат за някое драматично признание, за любопитен конфликт, пълнят залите, когато в тях ще се появят общественозначими страни. На външен вид са семпли хора, често едва различими от уличните просяци. Те са едно стъпало над пациентите в болницата за ветерани и носят евтина синтетика, независимо колко горещо е навън. В тяхната среда възнамерява да се внедри за кратко време и самият Рики.

Когато напуска сградата, в главата му вече се оформя план. Взема такси до „Таймс Скуеър“ и влиза в един от многото магазини за игри и забавления. От такова място човек може да се снабди например с фалшив брой на „Ню Йорк Таймс“, на чиято първа страница да се кипри с голямо заглавие собственото му име. Тук получава няколко визитни картички с измислено съдържание. След това взема друго такси и отива до модерна сграда от алуминий и стъкло в източната част на града. На входа има охрана и той се записва в книгата за посетители с името Фредерик Лазар. В графата „професия“ пише: продуцент. Служителят му дава бадж с номер 6. Това е етажът, на който отива посетителят. Човекът дори не удостоява с поглед попълнената бланка за посетител, която Рики му връчва. Всяка охрана разчита най-вече на интуиция, казва си Рики. Той има приличен външен вид и се държи самоуверено, което не дава повод на човека от пропуска да му задава някакви въпроси. Дребен епизод, казва си той, но Върджил би го оценила високо.

Приятна на вид секретарка го посреща в агенция „Джоунс“.

— Какво ще желаете? — пита тя.

— Говорих вече с някого тук — лъже Рики. — Става дума за рекламен клип, който подготвяме. Имаме нужда от непознати лица, от свежи таланти. Бих искал да хвърля един поглед на снимките, които предлагате…

Жената го поглежда мнително.

— Спомняте ли си с кого разговаряхте?

— Не, съжалявам. Моята секретарка се е обаждала.

Жената кимва.

— Може би ще ми покажете някои снимки, пък след това ще ме ориентирате по-подробно.

Младата жена се усмихва.

— Няма проблем — казва тя. Посяга под плота на бюрото и измъква дебел албум, подвързан в кожа. — Това е, с което разполагаме. Ако харесате някого, ще ви дам координати на агента му. — И сочи кожено канапе в ъгъла на помещението.

Рики се настанява там с албума и започва да го разлиства.

— Здрасти — казва той под нос, когато стига до страницата и вижда истинското й име, адрес и телефон, както и изредени под снимката постановки на второстепенни театри, в които е взела участие.

Записва си всичко. След това си преписва най-подробно всичко и за две други актриси. Връща албума на младата жена, като си поглежда същевременно часовника.

— Много съжалявам — казва й той, — но закъснявам за друга среща. Харесах няколко, обаче ще трябва да се видим с тях, преди да вземем решение.

— Естествено — съгласява се жената.

Рики продължава да се прави на притеснен и забързан.

— Вижте какво, страшно съм закъсал с времето. Дали не бихте ми уредили срещи с тези трите? Да речем, с тази в дванайсет във „Винсънт“ на Осемдесет и втора улица, с другите две съответно в два и четири същия следобед на същото място. Малко сме под пара, нали разбирате…

Жената е видимо объркана.

— Обикновено агентите имат грижа за такива срещи — казва недоволно тя, — господин…

— Ясно — прекъсва я Рики. — Но аз съм в града само до утре, а след това се прибирам в Лос Анджелис. Извинете, че съм толкова настоятелен…

— Ще видя какво мога да направя. Името ви?

— Одисей — казва Рики. — Господин Ричард Одисей. Можете да ме намерите на този телефон…

Подава й една от фалшивите визитки. На нея пише: „Продуцентска къща Пенелопа Шрауд“. С физиономия на човек, който прави най-баналното нещо на земята, той взема химикалка от бюрото и пише номера на последния си останал неизползван джиесем, като задрасква небрежно измисления калифорнийски номер, който се мъдри върху картичката. Интересно му е дали някой от тукашните служители случайно няма класическо образование.

— Вижте какво може да се направи — подхваща Рики. — Ако изникне някакъв проблем, звъннете на този номер. Звезди са се раждали по най-странни начини. Спомнете си Лана Търнър^[1] в дрогерията. Но както и да е, трябва да бягам. Има още много материал за пресяване, нали разбирате. Актриси дал господ. Не искам някоя от тях да се размине с късмета си.

С тези думи Рики си тръгва. Не знае дали безгрижното му държание ще свърши работа.

Но би могъл да се надява.