Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Analyst, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Джон Каценбах. Психоаналитикът
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2008
Редактор: София Бранц
ISBN: 978-954-529-599-7
История
- —Добавяне
Двадесет и девета глава
На една пресечка от мястото отеква вой на сирена. Застанал пред телефона, Рики не може да определи дали е полицейска или на линейка. Пожарните коли са с друг, по-дълбок и плътен, заплашителен и тревожен звук. А сирените на полицейските коли и на линейките звучат почти еднакво. Минава му през ум мисълта, че не са много звуците, които внушават подобно чувство за безпокойство и даже страх, както го постигат сирените. В техния вой има нещо тревожно, нещо свирепо, нещо, чиято безмилостност убива надеждата. Изчаква воят да отмине нататък в тъмата на Манхатън и да се възстанови монотонният шум на уличното движение с подземния тътен на метрото.
Избира телефона на „Селски глас“, за да се свърже с автоматичното записващо устройство номер 1313. Съобщенията са над трийсет.
Повечето предлагат разнообразни сексуални приключения. Също така повечето споменават обещаните от Рики „специални игрички“. Има няколко стихчета, целящи да откликнат в стила на офертата, но и те съдържат сексуални фантазии. Всички гласове изразяват неудържимо желание.
Едно от последните е това, което очаква. Гласът е студен, почти равнодушен, изпълнен със заплаха. В него се долавя нещо като дрънчене на ламарина, което навежда на мисълта за намеса на електронно устройство за променено звучене на гласа. Но психологическата атака е неприкрита.
„Рики е умник голям
и ще проумее сам:
там, където се таи,
най-добре да си стои.
Вярно, че веднъж успя,
но надигне ли глава
и отново заиграй,
ще го стигне същи край.
Този път ще е обречен
и покой го чака вечен.“
Рики прослушва стихчето три пъти, докато го наизусти. Има нещо в интонацията, което допълнително го смущава: сякаш не е достатъчна угрозата на словото, тя също е изпълнена с дълбока омраза. Но в този глас има още нещо, нещо различимо, почти познато, което се дочува въпреки предпазните мерки на електрониката. Това го поразява. Особено когато си дава сметка, че за първи път чува гласа на самия Румпелщилцхен. Всички досегашни контакти са опосредствани: на хартия, чрез Върджил или Мерлин. Сегашният глас ражда кошмарни представи в съзнанието на Рики. Зарича се да не подценява заплахата, която сам е създал.
Продължава с останалите съобщения, напълно убеден, че трябва да чуе и един много познат глас. Никак не остава изненадан, когато я чува. Веднага след паузата, последвала късичкото стихотворение, се чува гласът на Върджил. Внимателно следи интонацията й, от която би могъл да разбере нещо.
„Рики, Рики, Рики, колко се радвам да чуя новини за тебе. Наистина се радвам. И съм истински смаяна, признавам…“
— Как няма да си — мърмори той под нос и продължава да слуша.
Младата жена кара нататък. Тонът й е познат: твърд в един момент, сетне подкупващ, закачлив, а после непреклонен и суров. Върджил играе тази игра също така целеустремено, както нейният работодател. Опасността при нея е хамелеонски прикрита: в един миг уж проявява съчувствие, а в следващия е гневна и свирепа. Докато онзи е олицетворение на студенина и концентрация, тя демонстрира вариации на темперамент и поведение. А Мерлин, когото после изслуша, приличаше на счетоводител: безстрастен и опасен.
„… Как се измъкна само! Сигурна съм, че някои хора с високо положение преосмислят понастоящем цялостното си отношение към нещата. От А до Я. Всичко това идва само да покаже колко неуловима е истината, нали, Рики? Аз ги предупредих. Ей богу! Казах им: «Рики е изключително умен тип. Интуитивен и с бърза мисъл…». Но кой да ти повярва. Мислеха си, че и ти си тъп и безгрижен като останалите. И виж сега докъде я докарахме. Ти излезе алфата и омегата в цялата игра, Рики. Голямата спънка. Твърде опасен за всички замесени, бих казала… — Тя въздъхва дълбоко, сякаш собствените думи й напомнят за нещо. След това продължава: — Лично аз не мога да проумея какво те кара да търсиш нова конфронтация с господин Р. Не го очаквах предвид пламъците, обгърнали обичния ти летен дом — това бе гениален ход, Рики, наистина изпипана работа. Изгаряш цялото щастие ведно с всички спомени. Какво по-ясно послание до нас? От психоаналитик. Не съм очаквала да се случи това, ни най-малко, но бих очаквала да си се поучил от собствения опит: господин Р. е изключително труден за надиграване в което и да било състезание. Особено ако лично го е измислил. Трябваше да си налягаш парцалите, Рики, да си останеш там, където си се сврял, под чиято и фуста да е това място. А сега навярно трябва да бягаш. Да изчезнеш завинаги. Почни да копаеш дълбока дупка на някое отдалечено, студено и тъмно място и не спирай да дълбаеш, докато си жив. Защото подозирам, че този път господин Р. ще поиска да види по-убедително доказателство за своя успех. Напълно убедително… Той е абсолютно последователна личност. Поне така съм чувала… — Гласът секва от един път, сякаш е треснала ядно слушалката. Той чува някаква електронна шумотевица, а после Върджил се обажда пак: — Добре, Рики, не ми се ще отново да гледам агонията ти от предишния път, но щом си решил така, изборът си е твой. Каква е тази «нова игра» и що за правила има? Ще следя внимателно «Селски глас». Моят работодател също изгаря от нетърпение, Рики. Хапе юздечката и потропва с копито. Така че тръпнем в очакване на първия ход.“
Рики затваря и казва на глас:
— Той е вече направен.
На сутринта взима метрото до първия хотел, в който се регистрира, но не остана за нощувка. Връща ключа на безучастния рецепционист, потънал изцяло в завладяващото съдържание на порнографско списание със заглавие „Дебелите жрици на любовта“. Видът на този човек определено буди съчувствие: дрехите му не са по мярка, лицето е издупчено от едра шарка, долната устна е сцепена от грозен белег. Рики си казва, че и надали може да се намери по-подходящ тип за служител на такова място. Мъжът прибира ключа, все така потънал в прелестите, изложени пред него в ярки цветове.
— Ало — подвиква Рики, за да привлече вниманието му, — възможно е да ме потърсят и да донесат пратка за мене.
Администраторът кимва доста разсеяно, вглъбен в образите на дебелите палавници от списанието.
— Тя е важна — настоява Рики.
— Естествено — съгласява се мъжът.
Явно не дава пет пари за онова, което му се говори.
Рики се усмихва. Надали е възможно да се режисира разговор, по-подходящ за неговите намерения от току-що проведения. Хвърля поглед наоколо и се убеждава, че двамата са сами в мърлявото и мрачно фоайе. Сетне изважда пистолета от страничния си джоб и с ръце под нивото на рафта щраква ударника. Звукът се чува ясно и рецепционистът трепва с разширени очи.
Вижда заплашителната усмивка на госта.
— Познаваш този звук, нали, изроде тъп?
Онзи мигом вдига ръце над плота.
— Може би сега ще ми обърнеш малко внимание? — интересува се Рики.
— Цял съм в слух — отговаря мъжът.
Рики си казва, че този тип е обиран и заплашван неведнъж и дваж.
— Започвам отначало: човек с пратка. За мене. Потърси ли ме, даваш му този номер. Вземи химикалката и пиши: 212-555-2798. На него може да ме намери. Ясно ли е?
— Ясно.
— Поискай му петдесет. Даже стотачка. Заслужава си.
Онзи гледа като теле, но кима угоднически.
— Ами ако ме няма? Ако дойде през нощта?
— Искаш ли да изкараш стотачка, трябва да си тука — уведомява го Рики. Млъква за миг, сетне добавя: — А сега по-сложната част. Ако някой друг дойде да пита. Който и да било. Но без пратка. В такъв случай казваш, че нямаш представа къде сам се запилял. Нищо повече. Разбра ли?
— Само на човек с пакет. Ясно. Какво има в пакета?
— Не ти трябва да знаеш. И можеш да бъдеш повече от сигурен, че няма да го научиш от мене.
Отговорът сякаш е пределно ясен.
— Ами ако не носи пакета в ръка? Как да разбера, че е той?
Рики кима.
— Имаш право, приятел. Виж сега какво: ще го попиташ откъде познава Лазар, а той ще ти каже нещо от рода на: „Всеки знае, че Лазар се възправи на третия ден“. И му даваш номера. Ако се справиш успешно, може да изкараш и повече от сто долара.
— Трети ден. Лазар се възправя. Звучи ми като нещо от Библията.
— Може и да е.
— Добре, разбрах.
— Чудесно — заключава Рики, прибира оръжието в джоба си и отпуска внимателно ударника. Отново се чува щракване. — Много приятно си поприказвахме. Сега наистина се радвам за престоя си тук. — Рики се усмихва и посочва порнографското списание. — Да не ти преча на самообразоването — казва той и излиза на улицата.
Разбира се, никакъв пакет няма да донесат. Но че някой ще долети тук бързо-бързо, Рики не се съмнява. Както и че администраторът ще изпее на бърза ръка каквото знае, особено като бъде изправен пред избора между пари и телесна повреда. А че господин Р., Върджил или Мерлин ще му предложат точно такъв, Рики никак не се съмнява. И тогава, след като е получил сведенията, които е искал да стигнат до него, Румпелщилцхен ще разполага с доста материал за размисъл. Несъществуващ пакет. Съдържащ също така несъществуваща информация. Доставен на човек, какъвто няма под слънцето. Красота. Нека си поблъска главата с цялата измишльотина.
Прекосява града, за да се регистрира в следващия хотел.
Погледнат отвън, той по нищо не се различава от първия и това го радва. Разсеян администратор седи зад голямо и цялото надраскано дървено бюро. Стаята е потискаща, мизерна и олющена. Минал е вече покрай две жени с къси поли, лъскав грим, остри токчета и мрежести чорапи, чиято професионална ориентация не може да се сбърка. И двете му отправят пълен с финансова нега поглед, но той отминава с поклащане на главата. Чува едната да казва: „Ченге“, а после и двете изчезват, което го смайва. Смятал бе, че поне външно напълно се слива със света, в който се е потопил. Но явно не е лесна задача. Човек носи света, към който принадлежи, както външно, така и вътрешно.
Отпуска се върху леглото с усещане за пролетна умора. Стените са тънки и той ясно долавя звуците, характеризиращи професионалния успех на някаква друга труженичка. Ако не бе така съсредоточен, с положителност би изпаднал във временна депресия от тези звуци, както и от доминиращия в стаята мирис на пикня. Но точно такъв мизансцен му е нужен. Иска да внуши на господин Р. представата, че и той като него е вече добре запознат с подземния свят.
До леглото се мъдри телефон и Рики го придърпва към себе си.
Най-напред се обажда на брокера, който бе управлявал скромните му инвестиции приживе. Вдига секретарката му.
— Ако мога с нещо да ви помогна… — казва тя.
— Да — отвръща Рики. — Казвам се Диоген… — Диктува бавно буква по буква и след като жената го записва, продължава: — Обаждам се от името на господин Фредерик Лазар, който е изпълнител на завещанието на покойния доктор Фредерик Старкс. Моля да имате предвид, че сме в процес на проучване на някои смущаващи финансови обстоятелства преди нещастния случай с доктора.
— Мисля, че нашата служба за сигурност проучи достатъчно добре нещата…
— Свършеното не ни задоволява. Искам да ви предупредя, че ще изпратим наш представител, който да се запознае с материалите и да открие липсващите средства, за да отидат в ръцете на законните наследници. Те са крайно недоволни от подхода към този случай. Това бих могъл да добавя.
— Разбирам, но кой… — Секретарката е много смутена и объркана от рязката, властна реч на Рики.
— Името ми е Диоген. Моля да го запомните. Ще ви се обадя през близките дни. Моля, предупредете шефа си да бъдат събрани всички документи по случая и особено свързаните с електронните трансфери, та да не губим време при срещата. За този първи контакт няма да доведа детективи от Комисията по ценните книжа, но по-нататък и това може да се случи. Ако се наложи, нали разбирате.
Рики не се съмнява, че беглото споменаване на контролния орган ще има значителен и мигновен ефект. Няма брокер, който да очаква с нетърпение среща с агентите на комисията.
— Мисля, че ще е най-добре да говорите с…
Той я прекъсва:
— Непременно. При следващото обаждане. Предстои ми среща, имам още куп разговори все по този повод, така че се налага да ви кажа „дочуване“. Благодаря. — И затваря, а сърцето му се изпълва със злорадо чувство на задоволство.
Не допуска, че брокерът, досадна личност, заета единствено с мисли за пари, ще се сети за образа, обикалял древния свят в безплодно търсене на честен човек. Но Рики познава едного, който начаса ще разбере за какво става въпрос.
Следващото обаждане е в Нюйоркската психоаналитична асоциация.
Виждал е доктора само един-два пъти по време на събирания, които професионалната общност провежда от време на време и от които той така упорито гледаше да стои настрана. В спомените му той е останал като надут и самомнителен фройдист, който дори на колегите си говори с дълги фрази и нищо неозначаващи паузи между тях. Човекът е ветеран на психоанализата в Ню Йорк и е лекувал мнозина прочути люде с формулата кушетка и покой. По някакъв начин тези терапии на известни хора добавят неимоверно много към и без това преувеличеното му самочувствие. Сякаш, ако на кушетката ти легне някой носител на „Оскар“ или „Пулицър“ или известен мултимилионер, това автоматично те превръща в по-добър терапевт, в по-стойностна личност. Рики, чиято практика протича в дълбоко усамотение чак до самата му смърт, не допуска и най-малка възможност маститият специалист да познае гласа му, затова не се опитва да го преиначава.
Изчаква да останат девет минути до кръгъл час. Известно му е, че вероятността психотерапевт да вдигне слушалката е най-голяма между два сеанса.
И наистина докторът вдига още на второто иззвъняване. Отговаря с груб глас, привикнал да говори само важни неща, и дори не поздравява:
— Доктор Рот на телефона…
— Докторе — започва бавно Рики, — много се радвам, че успях да се свържа с вас. Казвам се Диоген и се обаждам от името на господин Фредерик Лазар, който е изпълнител на завещанието на покойния доктор Фредерик Старкс.
— С какво мога да ви бъда полезен? — прекъсва го терапевтът.
Рики прави пауза, с цел да накара мастития специалист да се почувства некомфортно — горе-долу както самият той постъпва с пациенти и събеседници.
— За нас е от особено значение да разберем точно как приключи случаят с оплакванията срещу покойния — съобщава Рики с нападателност в гласа, която изненадва самия него.
— Оплаквания ли?
— Именно. Оплаквания. Както ви е много добре известно, непосредствено преди неговата смърт срещу доктора бе повдигнато обвинение в сексуална злоупотреба с млада пациентка. За нас е важно да разберем как е подходено към този случай и как е разрешен той.
— Не ми е известно да е имало нещо официално — отвръща Рот. — Във всеки случай не и от страна на асоциацията. Самоубийството на доктор Старкс обезсмисли всякакви по-нататъшни действия.
— Сериозно? — чуди се Рики. — На вас или на някого от ръководената от вас организация не ви ли мина през ум, че е възможно самоубийството на доктор Старкс да е мотивирано от чудовищната несправедливост на това обвинение, а не да потвърждава неговата правдоподобност?
Рот мълчи.
— Естествено, допуснахме подобна възможност — отвръща най-накрая той.
Как не, казва си Рики, лъжец такъв.
— Дали ще ви изненада, докторе, обстоятелството, че след като отправи това обвинение, въпросната млада жена изчезна?
— Моля?
— Тя повече не се появи при доктора, пред когото е направила своето първоначално признание.
— Това е любопитно…
— Още по-любопитно е обстоятелството, че когато докторът решил да я издири, се оказало, че подобна личност не съществува. Измислена е.
— Измислена ли?
— Установило се още, че нейните обвинения са елемент от по-широка измамническа схема. Известно ли ви е това, докторе?
— Не, не… аз не… както казах, нищо не сме предприемали след…
— Измили сте си ръцете, с други думи.
— Случаят бе прехвърлен на съответните власти…
— Но самоубийството несъмнено спести доста негативи на вас лично, както и на цялата професионална гилдия, нали така?
— Не ми е минавало през ум, но… всъщност да, обаче…
— Не сте ли се замисляли, че наследниците на доктор Старкс биха желали да видят името му изчистено от тази кал? Че реабилитацията би била от значение даже посмъртно?
— Не съм мислил за това.
— Знаете ли, че може да се окажете отговорен за тази смърт?
Провокационният въпрос е последван от очакваната бурна реакция:
— В никакъв случай! Ние не сме…
Рики го прекъсва най-безцеремонно:
— На този свят съществуват доста форми на отговорност, които се разминават с юридическата. Не е ли така, докторе?
Тази реплика му допада особено много. Тя прониква до самата сърцевина на психоанализата. Просто вижда как се върти като риба на сухо събеседникът му. Може и да се е поизпотил малко.
— Да, но…
— Но никой в асоциацията не го беше грижа за истината, нали? Най-добре за всички беше тя да се удави в океана заедно с доктор Старкс.
— Не мисля, че трябва да отговарям на вашите въпроси, господин ъъъ…
— Разбира се, че не. Не и в настоящия момент. Може би по-късно. Но не е ли прелюбопитно всичко това, докторе?
— Кое?
— Че истината е по-силна от смъртта?
С този извод Рики затваря.
Просва се по гръб на леглото, вперил поглед в белия таван с гола крушка. Подмишниците му са мокри от пот, сякаш разговорът му е струвал голямо напрежение, но това не е от нерви, по-скоро е доволен. Двойката в съседната стая се заема отново със задачата си и той някое време слуша безпогрешния ритъм на плътската любов, което намира забавно и не чак дотам неприятно. Още един на този свят се забавлява малко в края на усилен ден, казва си Рики. След това става и рови наоколо, докато намери в чекмеджето на нощното шкафче малък бележник с прикрепена към него химикалка.
Записва най-отгоре имената и телефонните номера на двамата, с които е разговарял току-що. Отдолу изписва четливо думите пари; репутация. Отбелязва ги отстрани и добавя под тях името на третия мизерен хотел, в който е направил резервация. До него написва: дом.
Откъсва листчето, смачква го и го запраща в металното кошче за боклук. Силно се съмнява, че на това място прекаляват с почистването, и знае, че вероятността някой да намери смачканото листче е голяма. А и няма да пропуснат да проверят обажданията му и така ще попаднат на същите номера, които е записал. Свързването на тези номера с евентуалното съдържание на разговорите не представлява чак такава трудност.
Най-хубава е играта, казва си Рики, при която не съзнаваш, че играеш.