Джон Каценбах
Психоаналитикът (21)

Двадесет и първа глава

Две седмици след нощта на своята смърт Рики седи на ръба на кораво легло, което проскърцва всеки път, щом промени положението на тялото си, и се вслушва в далечните звуци на пътното движение, които се чуват през тънките мотелски стени. Те се смесват с шума от телевизора в съседната стая, излъчващ с все сила бейзболен мач. Рики наостря уши и установява, че „Ред Сокс“ играят на „Фенуей“. Сезонът е пред закриване и те са близо до финала, но не съвсем. Минава му през ума да включи своя телевизор в ъгъла на стаята, но се отказва. Ще загубят, казва си той, а не му се ще да изпита нова загуба, макар и толкова илюзорна, колкото е тази на някакъв си спортен отбор. Той се обръща към прозореца и вперва поглед в нощта. Не е спуснал щорите и вижда светлините на преминаващите по междущатското шосе автомобили. Червена неонова реклама над отбивката за мотела известява заинтересованите, че заведението предлага диференцирани цени съобразно дължината на престоя, а и стаи с кухненски бокс като наетата от Рики, макар че акълът не му побира защо някой би желал да остане на това загубено място повече от една нощ. Освен някой като него самия, казва си той с горчивина.

Надига се от леглото и отива в малката баня. Разглежда физиономията си в огледалото над умивалника. Черната боя се сми бързо от светлата му коса и той започна да възвръща обичайния си вид. Съзира някаква ирония в това, тъй като даже и да изглежда някога като онзи, който е бил, никога вече не би могъл да стане онази личност.

През тези две седмици почти не е излизал от мотелската си стая. Първоначално беше в състояние на нещо като самопричинен шок: чувстваше се като наркоман, който се е подложил доброволно на терапия и сега цял трепери, поти се и се гърчи от болки. След това, когато тази първоначална фаза отмина, дойде гневът, заслепяваща, до бяло нажежена ярост, която го караше да обикаля в малката стая със стиснати зъби, изпълнен с гняв. На няколко пъти заби юмрук в стената. А веднъж така стисна чашата за вода в банята, че тя стана на парчета и поряза дланта му. Той се надвеси над чинията и гледаше как кръвта се стича на бавни капки в нея, а през ума му мина мисълта колко удобно би било, ако така се източи цялата. Но болката в наранената ръка му напомняше, че е жив, и постепенно го прехвърли в друго състояние, в което всичкият страх и цялата ярост утихнаха като ветрове след края на гръмотевична буря. Това ново усещане беше някак студено като допир до метал в зимна утрин.

Едва на този етап той започна да крои планове.

Мотелската стая е жалка и похабена на вид, предназначена да приютява шофьори на тирове, търговски пътници, както и местни тийнейджъри, пожелали да се уединят за няколко часа надалеч от натрапчивите погледи на възрастните. Самият мотел е разположен недалеч от Дърам, щат Ню Хампшир. Рики избра това място заради университета в града, това прави населението му твърде разнородно. Реши, че академичната общност надали би останала без щатски и национални вестници, които за него са важни, а и предположи наличие на големи динамични общности, всред които да се скрие. Доколкото може да съди до момента, тази част от предположенията му сякаш се потвърждава. След първите две седмици от своята смърт той започна да излиза по малко от убежището си. Отначало докъдето могат да го отнесат краката. Не заговаря никого, избягва да среща хорските погледи, избира за своите разходки странични улици и уединени квартали, сякаш очаква да бъде разпознат всеки миг или още по-лошо: да чуе някъде отзад подигравателния глас на Върджил или Мерлин. Но анонимността му видимо се запазва и той постепенно започва да се изпълва с увереност. Бързо разширява хоризонтите си, като намира една автобусна линия и с нея изучава неголемия град, като слиза на различни спирки по курса й.

При една от тези експедиции попада на магазин за дрехи втора употреба и се снабдява с удивително добре стоящ му блейзър, както и с няколко износени панталони и ризи. В разположен недалеч от него магазин за стоки на консигнация открива стара кожена чанта. Очилата заменя с евтини оцветени контактни лещи. Така придобива вид на човек от университетски град, но не и някоя видна личност. Смята, че се е вписал успешно в местната среда, и се радва на новата си невидимост.

На масата в кухненския бокс държи броеве на „Кейп Код Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“ от дните след смъртта си. Единият му е посветил долната половина на първата си страница с тлъсти заглавия: ИЗВЕСТЕН ЛЕКАР СЛАГА КРАЙ НА ЖИВОТА СИ; СТАРИННА СЕЛСКА КЪЩА ПОГИВА В ПОЖАР. Репортерът е успял да се добере до повечето подробности, организирани от Рики: от купения и налят в нови резервоари за лодка бензин до предсмъртната записка и даренията за разни институции. Той дори е успял да подразбере нещичко за „обвинения в непочтено поведение“, без да стигне до пикантната схема, така подробно изработена от Румпелщилцхен и гениално изпълнена от Върджил. Статията споменава смъртта на жена му преди три години, както и настъпването на „финансов хаос“ в живота му, което също би могло да допринесе за пораждане на самоубийствената идея. Прекрасно съчинение по мнението на Рики, добре аргументирано и убедително, тъкмо на каквото той се е надявал. Некрологът в „Ню Йорк Таймс“ от следващия ден е обезсърчително кратък и съдържа само един-два намека относно възможните причини за смъртта. Той го прочита с леко раздразнение и дори яд, задето цял живот, неговият живот, може да бъде резюмиран в четири кратки параграфа на сбита и делова журналистика. Надявал се бе, че е оставил по-ярка следа на този свят, сега вижда, че може и да не е, и това го кара да се замисли. В некролога се казва, че не се предвиждат официални церемонии, което според Рики е много по-важно сведение. Подозира, че липсата на посмъртни почести е свързана със сексуално-професионалния заговор на Румпелщилцхен и Върджил. Никой от колегите му в Манхатън не иска да замесва името си с делото и личността на човек, внезапно представен в толкова съмнителна светлина. Той не се съмнява, че мнозина от колегите му са приели новината за неговата смърт като неоспоримо доказателство за истинността на изфабрикуваната от Румпелщилцхен постановка и същевременно с облекчение, защото на професията е спестен един шумен публичен шамар, какъвто би представлявала вестникарската врява, а тя щеше да е неминуема, ако останеше жив. Тази мисъл събужда известна неприязън у Рики срещу бившата му професия и той опитва да си самовнуши, че даже е много хубаво, дето вече няма нищо общо с нея.

Чуди се как е могъл да остане толкова заслепен чак до първия ден от ваканцията си.

И в двата вестника се съобщава, че самоубиецът се е удавил, а бреговата охрана издирва трупа му. За негово облекчение, „Кейп Код Таймс“ цитира местен капацитет, според когото труп надали ще бъде открит, като се имат предвид жестокият прибой и подводните течения в района на Хоторн Бийч.

Като си мисли сега, Рики е убеден, че тази смърт е най-добрата, която би могъл да си уреди за толкова кратко време.

Надява се всички подробности да бъдат проследени и издирени: от закупуването на успокоителните, които очевидно е погълнал, преди да се отправи към вълните, до незабравимата и изцяло нехарактерна за него грубост, проявена към хлапака в магазина на яхтеното пристанище. Всичко това е достатъчно да задоволи усърдието на местната полиция дори при липса на труп, който да бъде аутопсиран. Достатъчно също, надява се той, и за Румпелщилцхен, който трябва да се убеди в успешното изпълнение на своя план.

Това необичайно четене на подробности за собственото му самоубийство поражда силен смут у Рики, който той не е в състояние да преодолее. Тежестта на стреса от последните петнайсет дни, от момента, в който Румпелщилцхен влиза така неочаквано в живота му, до този, в който оставя старателно боси следи по изгладения от морските води пясък, подлага Рики на изпитание, за каквото не е чел в нито един специализиран текст на своята наука.

Страх, въодушевление, объркване, облекчение — най-различни противоречиви чувства го заливат почти от първата стъпка, когато, усетил допира на водата до нозете си, захвърля с все сила хапчетата навътре в океана, за да продължи покрай брега на повече от сто метра, където новата следа от стъпки — този път към брега — не би събудила подозрението на полицията, ако изобщо бъде забелязана сред множеството притурили се дотогава.

Последвалите часове изглеждат за Рики, сам в кухненския бокс, като спомени от някакъв кошмар, като подробности от лош сън, които не искат да се махнат от съзнанието и след като си се събудил, отърсил си се от съня и си започнал поредния буден ден. Рики навлича оставените на билото резервни дрехи, бърза да нахлузи маратонките, преди да бъде забелязан от някого на брега. Отначало прикрепя патериците към раницата, а после ги взема на рамо. До паркинга пред ресторанта за омари са десет километра тичане и той знае, че трябва да е там преди останалите пасажери за Бостън в 6.00 часа.

Рики още усеща как въздухът прогаря дробовете му, докато тича по целия път. Светът наоколо е нощен мрак и черен въздух, нозете му спринтират по пътната настилка, той си представя, че това е все едно да тичаш в подземна мина. Едни очи да го открият, и край на бездруго нищожния му шанс да оцелее — и Рики тича с все сила по черния път.

Заварва паркинга празен и зачаква в тъмната сянка до ъгъла на ресторанта. Вече се подпира на патериците. След малко чува далечен вой на сирени и отбелязва с известно задоволство колко много време е минало, докато някой види пламъците на горящия му дом. След още няколко минути започват да пристигат коли, които оставят пътници за автобуса. Групата е смесена, главно млади хора, които се връщат на работа в Бостън, а също и двама-трима бизнесмени на средна възраст, явно притеснени от необходимостта да използват автобус, макар удобството на този вид превоз да е очевидно. Рики остава накрая с мисълта, че единствен той сред всички в тази прохладна ранна утрин на полуострова е изпотен от страх и напрежение. Когато автобусът пристига с две минути закъснение, Рики се е наредил с патериците си да се качи. Двама младежи му правят път и той се преборва със стъпалата, подава горе на шофьора купения предния ден билет. После се настанява най-отзад и си мисли, че дори ако Върджил или Мерлин, или който и да било друг, изпратен от Румпелщилцхен със задачата да провери обстоятелствата около това самоубийство, реши да разпита шофьора или пътниците на този автобус, никой няма да си спомни друго, освен чернокосия инвалид, без да подозира, че куцият е пристигнал на спирката на бегом малко преди тях.

Налага се да чака цял час автобуса за Дърам. Той използва времето, за да се отдалечи достатъчно от автобусната станция и да намери контейнер за боклук пред някаква служебна сграда. Пуска в него патериците и се връща отново на станцията, за да се качи на втория автобус.

Дърам по негова преценка има още едно преимущество: той никога не е ходил там и не познава никого от сегашните или бившите жители на града. Освен това харесва автомобилните номера на щата Ню Хампшир с изписаното върху тях мото „Живей свободен или умри“. Много подходящо за неговия случай, казва си Рики.

Пита се: измъкнах ли се?

Мисли, че да, но не е съвсем сигурен.

Рики се приближава до прозореца и отново гледа в непознатата тъмнина. Много нещо му предстои, казва си той. Продължава да се взира в тъмата, но вижда единствено собственото си отражение в черното стъкло. Доктор Фредерик Старкс не съществува вече. Мястото му е заел друг. Въздъхва дълбоко с мисълта, че преди всичко трябва да помисли за новата си самоличност. Когато уреди това, може да се огледа за нещо, което повече прилича на дом за предстоящата зима. Знае, че ще му трябва работа, за да попълни ограничения си паричен запас. Трябва да заздрави своята анонимност и да циментира изчезването си.

Рики обръща поглед назад, към масата. Там е оставил смъртния акт на самоубийцата, полицейския доклад за убийството на някогашния й любовник и копие от досието на жената, потърсила помощта му и загърбена от доктора по време на стажа му в Презвитерианската болница. Отново му хрумва, че плаща прекалено висока цена за този единичен случай на проявено пренебрежение.

Но плащането е вече извършено и връщане назад няма.

Обаче сега сърцето му е като студена стомана; мой ред е, казва си Рики, да си събера вересиите.

Ще го открия, повтаря си докторът. И тогава ще му погодя същото, което той стори на мене.

Отива до стената и натиска ключа на лампата. Стаята потъва в мрак. От време на време фарове го прорязват и осветяват стената срещу прозореца. Той се опъва на леглото, което скърца неприятно под него.

Едно време, казва си Рики, учих упорито, за да спасявам живота на другите.

Сега трябва да се науча как се отнема живот.

 

 

Рики остава изненадан от способността си да въвежда ред в своите мисли и чувства. Психоанализата, професията, от която току-що се е оттеглил, е може би най-творческата дисциплина в областта на медицината, именно поради изменчивия характер на човешката личност. Макар да съществуват ясно дефинирани заболявания и утвърдени методи за тяхното лечение, в крайна сметка всяко е строго индивидуално, защото няма на света две еднакви страдания. Рики е овладявал и усъвършенствал години наред гъвкавостта на терапевта, разбирането, че всеки момент всеки пациент може да прекрачи прага на кабинета му с едно или друго оплакване, а той трябва да бъде всеки миг готов да посрещне и най-невероятната проява на чувство или воля. А сега, казва си той, проблемът е как да намери сили, за да пренасочи знанията, уменията и опита, добити през годините, прекарани до кушетката, за изпълнение на уникалната задача, пред която е изправен в момента: да възстанови своя живот.

Без никакви фантасмагории относно възможността да се върне към стария начин на съществуване. Никакво връщане в Ню Йорк и възстановяване на практиката не са мислими. За това и дума не може да става. Става дума да принуди виновния за съсипването на собствения му живот да си плати.

И щом това се случи, той ще може да продължи нататък по какъвто си избере начин. Докато сянката на Румпелщилцхен не бъде заличена от живота му, не може да има нито миг покой, нито секунда свобода.

По този въпрос е абсолютно сигурен.

Но засега не е сигурен доколко мъчителят му е убеден в правдоподобността на неговото самоубийство. Напълно е възможно, казва си Рики, само да е спечелил малко време за себе си или за някой неизвестен роднина. Положението е много интересно. Румпелщилцхен е убиец. И сега той трябва да го надиграе на собствения му терен.

Знае следното: трябва да се превърне в нов и напълно различен от предишния човек.

Тази нова личност не бива да има нищо общо с някогашния доктор Фредерик Старкс. Бъдещето му е ампутирано. Няма представа къде точно е заложил своя капан Румпелщилцхен, но че такъв съществува, Рики е напълно уверен: онзи кротува някъде в очакване на най-малкия признак, че трупът му не е изяден от рибите във водите при Кейп Код.

Знае, че му трябва ново име, измислено минало, достоверен живот.

В тази страна сме най-вече и преди всичко номера. Номерът на социалната застраховка. Номерът на банкови сметки и кредитни карти. Номерът на шофьорски книжки. Телефонни номера и номера в адресите. Да си набави всичко това е първа негова грижа. А сетне трябва да си намери работа, жилище, да създаде около себе си свят, който да е напълно достоверен и съвсем анонимен. Трябва да стане по-нисък от тревата, а след това да започне овладяването на науката, която ще му помогне да убие онзи, който накара самия него да сложи край на живота си.

Създаването на новата самоличност не го притеснява особено. В края на краищата нали е специалист в навързването на фактите с тяхното отражение върху съзнанието на индивида. Доста по-угрижен е за начина да си осигури номерата, необходими за материализиране на новата си самоличност в обществото.

Първият му опит е пълен провал. Влиза в библиотеката на Нюхампширския университет, колкото да установи, че за да стигне до читалните, му трябва студентска или преподавателска карта, без каквато не може да мине през охраната. Гледа известно време с копнеж студентите сред купищата книги. Съществува все пак още една, доста по-малка библиотека, разположена на „Джонс стрийт“. Тя е част от общинската библиотечна мрежа и макар да няма фондовото богатство и академичната атмосфера на университетската, все пак разполага с онова, от което Рики смята, че се нуждае: книги и информация. Тя има и още едно преимущество: входът е свободен. Всеки може да влезе и да вземе за четене вестник, списание или книга, съхранявани в това двуетажно тухлено здание, и да се настани на някое от големите кожени кресла. За взимане вкъщи обаче искат карта. До една от стените на голямата читалня има четири компютъра. Както и инструкция за работа с тях, стъпка по стъпка.

Рики им хвърля око с мисълта, че може да му бъдат от полза. Без да е наясно откъде да започне, той, едновремешният човек на живото слово, се забива сред книгите да търси посветената на компютрите секция. Открива я за броени минути. Накланя леко глава, за да му е по-лесно да чете заглавията по гръбчетата, и веднага забелязва нужното: „С какво да започнем пред домашния компютър — ръководство за неизкушени и уплашени“.

Сяда на едно от кожените кресла и потъва в четене. Подробностите в тази книга са дразнещи и прекомерни, мисли Рики. Предназначени за идиоти. Но те съдържат важна информация и ако Рики не е толкова предубеден, би разбрал, че детинският подход в тази книга е предназначен за подобните нему, тъй като средното американче на десет-единайсет години вече знае всичко, което е написано тук.

След като е чел цял час, Рики отива при компютрите. Предобед е, по средата на седмицата и в края на лятото, така че помещението е полупразно. Сяда пред една от машините. На стената е закачена инструкция и той следва стъпка по стъпка написаното за влизане в интернет. Продължава нататък и екранът оживява. Още малко усилия — и той е в електронния свят. Инсталира търсачка, както е указано в инструкцията, и написва: фалшива самоличност.

След по-малко от десет секунди компютърът съобщава, че в тази рубрика има над 100 000 статии, и той започва да чете първата.

Към края на деня Рики научава, че бизнесът по създаване на фалшиви самоличности е процъфтяващ. Десетки фирми по цял свят предлагат всякакви неистински документи с едничката уговорка: „само за игри и развлечение“. На него му се струва откровено престъпление френска фирма да предлага калифорнийска шофьорска книжка, но явно не е така.

Изготвя си цял списък с документи и фирми — пълен комплект. Знае от какво има нужда, но доставянето му създава известни проблеми.

Бързо установява, че хората, които се нуждаят от нова самоличност, имат някаква стара. А той няма никаква.

Все още разполага с доста пари в брой. Има и къде да ги харчи, но конкретно за неговите цели тези пари са безполезни. Проблемът отново е породен от електронния свят на цифрите. Хората не искат в брой. Искат номера на кредитни карти. А той не разполага с такива. Искат имейл адрес. И такъв няма. Искат домашен адрес, на който да изпратят поръчаното. Не разполага и с това.

Рики стеснява параметрите на търсенето и се задълбочава в проблемите на откраднатата самоличност. Установява, че в пределите на САЩ този вид престъпност е изключително добре разработен. Чете една след друга все по-ужасяващи истории за хора, които се събуждат някоя прекрасна сутрин и разбират, че са загазили здравата, защото някъде някой безотговорен тип е решил да трупа колосални дългове от тяхно име.

Рики си спомня изпразването на собствените му сметки, Румпелщилцхен най-вероятно го е направил, като предварително се е домогнал до част от личните му номера. Това обяснява и отсъствието на кутията със старите данъчни декларации. Да се представиш за другиго в електронния свят не е чак такава мъчнотия. Дава си обещание, че какъвто и да стане занапред, никога няма да хвърля в кошчето получено по пощата предварително попълнено, макар и непоискано от него, заявление за издаване на някоя кредитна карта.

Рики приключва с компютъра и излиза навън. Слънцето грее ярко, а въздухът е все още зареден с лятна жега. Той тръгва без посока и след известно време попада в жилищен район с двуетажни дървени къщи и малки дворчета, най-често осеяни с разхвърляни играчки. Откъм някакъв невидим заден двор се носят детски викове. Куче от неопределена порода го наблюдава от мястото си на една полянка, вързано с въженце за дебел дъб. То върти бясно опашка, сякаш подканва Рики да иде при него да си поиграят. Рики оглежда трилентовото платно на улицата и тротоарите, сенчести от буйно разлистените дървета. Лек ветрец разрошва зеления балдахин, тъмните петна променят форма и разположение и пак застиват по местата си. Продължава по улицата и вижда на един прозорец малка, написана с печатни букви бележка: „Стая под наем. Подробности вътре“.

Точно каквото ми трябва, казва си Рики и се насочва натам.

Сетне внезапно спира.

Та той няма име, минало, препоръки.

Запомня мястото и продължава нататък, като си мисли: трябва да стана някой. Някой, който не може да бъде проследен. Някой самотник, но реален самотник.

Мъртвец може да започне нов живот, но новият човек поражда въпроси и по това може да бъде открит. Един измислен образ може да се пръкне от небитието, но и това поражда въпроси.

Проблемът на Рики е по-различен, отколкото на престъпниците, на съпрузите, които бягат от плащане на издръжки, на съпругите, които се крият от половинките си побойници.

Той трябва да стане някой, който едновременно е жив и мъртъв.

Рики размишлява върху това противоречие и се усмихва. Отмята глава назад, вдигнал лице право към слънцето. Знае точно какво трябва да направи.

 

 

Не му отнема много време да открие магазин за дрехи от мрежата на Армията на спасението. Намира се в малък и неугледен търговски център точно по линията на автобуса. Всички сгради по тази улица са ниски и не че са съборетини, но са с олющена боя, неподдържан е и прилежащият терен с напукан асфалт на паркингите и осеян с консервени кутии. Магазинът на спасителите е боядисан в бяло и блести на слънцето. Вътре прилича на малък склад: покрай стените са наредени на рафтове електрически уреди като тостери и гофретници, а по средата са окачени на щендери подарени с благотворителна цел дрехи. Неколцина тийнейджъри ги преглеждат в търсене на торбести панталони и други модни в техния свят одеяния и Рики се присъединява към тях. От пръв поглед остава с впечатлението, че за Армията на спасението се даряват единствено черни или кафяви дрехи.

Бързо намира каквото търси, а то е дълго до петите разпрано зимно палто, оръфан пуловер и панталон два размера над неговия. Всичко тук е евтино, обаче той подбира най-евтиното. Също така най-овехтялото и най-неподходящото за все още горещото лято в Нова Англия.

Касиерът е възрастен доброволец с очила и червена спортна риза, която рязко се откроява на фона на този черно-кафяв свят. Той вдига палтото към носа си и пита:

— Сигурен ли си, че го искаш, човече?

— Тъкмо такова ми трябва — уверява го Рики.

— Мирише на пор — продължава касиерът. — Понякога пристигат неща, които успяват да стигнат до щендерите, макар да не би трябвало. Има много по-хубави работи. Само се поогледай. Това вони, а и е трябвало да го зашият, преди да го сложат за продан.

Рики поклаща глава.

— Точно такова ми трябва — повтаря той.

Мъжът свива рамене и наглася очилата на носа си да погледне етикета.

— Хич и през ум не ми минава да ти искам тия десет долара, дето са му турили тука. Какво ще кажеш за три? По-честно е някак си, а?

— Много щедро от ваша страна — отвръща Рики.

— И за какво са ти тези парцали? — пита с добронамерено любопитство възрастният мъж.

— За театрална постановка — лъже Рики.

Старецът кимва.

— Е, дано не е за главната роля, щото а го е помирисал изпълнителят, а ще трябва да търсят друг. — И се смее хрипливо на собствената си шега.

Рики присъединява своя неискрен смях.

— Режисьорът поръча нещо по-парцаливо, та се надявам да е за него. Аз съм нещо като общ работник. Любителски театър, нали разбирате. Тънък бюджет…

— Искате ли торбичка?

Рики кима и напуска магазина на спасителите с покупката под мишница. Вижда спиращия в края на търговския комплекс автобус и се затичва да го хване. Усилието го изпотява и след като се тръсва на задната седалка, той измъква пуловера, за да попие с него влагата по челото и подмишниците си.

Преди да се прибере в мотела тази вечер, Рики се отбива в някаква градинка, където влачи една по една всяка от купените дрехи по земята край няколко дървета.

На сутринта опакова новите стари дрехи в торба от кафява хартия. Всичко останало, документите, вестниците и купените по-рано дрехи, тъпче в раницата. Оправя си сметките с администратора, комуто съобщава, че може би ще се върне след няколко дни, не че новината събужда и най-слаб интерес у човека, задълбочил се мигом в спортната колона на вестника.

Има предобеден автобус за Бостън, който Рики е използвал вече. Както обикновено се свива най-отзад, избягва да поглежда останалите малцина пътници. Слиза последен на крайната спирка в Бостън. Закашля се от смесицата отровни газове и жега, която сякаш тегне над улицата. Но самата чакалня е климатизирана, макар и тук въздухът да му се струва нечист. Редици жълти и оранжеви пластмасови столове са закрепени неподвижно за застлания с линолеум под, много от тях са украсени с драсканици и разни надписи, оставени от скучаещи пътници, които са чакали своя автобус. Носи се силна миризма на пържено и в единия край Рики вижда щанд за бързо хранене редом с друг — за понички. Още по-встрани са натрупани днешни вестници, списания и порнографски издания. Рики се чуди колцина ли пътници ще си купят едновременно „U. S. News & World Report“ и „Hustler“.

Сяда колкото се може по-близо до входа на мъжката тоалетна и наблюдава потока пътници. След двайсетина минути се убеждава, че помещението е празно, особено след като оттам излиза полицай с петна от пот по ризата, който се оплаква високо на ухиления си партньор от долното качество на току-що погълнат сандвич. Рики се шмугва зад гърба на униформените, чиито твърди обувки потропват по мръсния под на чакалнята.

Заключва се в една от кабинките и бързо съблича приличното си облекло, за да го замени с купените предния ден парцали. Бърчи нос, усетил сложната комбинация от воня на вкиснала пот и мръсотия, която го лъхва при навличане на палтото. Натъпква предишните дрехи в раницата ведно с всичките си останали притежания, включително парите, от които взема само сто долара в банкноти по двайсет и ги напъхва в съдраната част на палтото. Там са в относителна безопасност. Малкото дребни прибира в джобовете на панталона. Излиза от кабинката и се поглежда в огледало над един от умивалниците. Не се е бръснал от няколко дни и това много помага.

Има цяла стена с метални шкафчета за багаж. Прибира раницата в едно от тях и пуска две монети по четвърт долар в автомата на бравата. Остава само с книжния плик от кафява хартия. За миг си помисля, че сега, ето в тази точно минута, е най-свободен. Сега нищо не го свързва с никого и с нищо на света, освен малкото ключе с номер 569 в шепата му. Няма самоличност, няма близки.

Рики въздъхва дълбоко и прибира ключето в джоба си.

Той се отдалечава с бърза крачка от автостанцията, спира само на едно място, където преценява, че никой не го вижда, за да втрие малко мръсотия от земята по лицето и в косата си.

Докато извърви две пресечки, по челото му потича пот, която бърше с ръкава на дрехата.

На третото кръстовище си казва: вече приличам на това, което съм. Бездомник.